Петър Маринов

web | Някога... (Книга втора)

И тоя край наистина дойде. Сутринта на 19 май 1934 година осъмнахме с блокада в Пашмакли. Разбра се, че в такава е и цяла България. В нашия квартал - Долната махала на Пашмакли - от ранна сутрин бе спряно всякакво движение из улиците. На всеки ъгъл имаше войник с пушка и натъкнат нож. Поглеждахме се от прозорците озадачено. Започна обискът по къщите. Търсеше се оръжие. Подофицерът на войниците около нас бе млад човек, с будно чувство, вежлив и много внимателен. При ненавистта ми към военните като груби и брутални хора, този подофицер ми направи странно впечатление. Мина през квартирата ми, огледа стаите и вежливо излезе, та продължи към другите къщи. След време разбрах, че това момче било българомохамеданче, родом от с. Сивино или Арда, и наскоро мобилизирано зарад блокадата. Преди туй било изслужило военната си служба и курс за подофицери. "Ето, такива са българомохамеданите - си казвах на ума - и с такива трябва да се работи сред тая маса."

Блокадата и обискът продължи до обед. След това бе даден знак да се приберат войниците, след което изведнъж улиците се напълниха с хора. Всеки ходи и пита: "Какво е станало?" Разбра се, че Блокът е свален и се установява ново управление в страната. Начело заставаха военните власти, затова простите хора го нарекоха "военна диктатура". Тревогата по разясняване работата и блокадата продължи до вечерта.

На другия ден животът и движението си тръгна нормално. Така се установи тъй нареченият "безпартиен режим", тъй като с царски указ бяха забранени всички политически партии, а също и разните политически организации. Почнаха да се сменят шефовете на учрежденията, а върна се от София и нашият народен представител Коста Вълчев, който наново си сложи бръснарската престилка и почна да упражнява занаята си.

* * *

Така новината се усвои и животът в града си тръгна по старому. Не бяха доволни само водачите на партиите, а също и тия на организациите, между които най-силна тука бе Тракийската. Лидерите и привърженици на бивши партии и организации се срещаха и питаха полугласно:

- Какво ще е това управление без партии! Това е фашизъм и пр.

Не бе ясно още с какво точно ще се прояви новото правителство, но стана много популярно името на Кимон Георгиев. Виждаше се, че се дава преднина на патриотичните начинания.

По това време тъкмо се довършваше паметникът на вр. Средногорец и се обяви, че ще бъде тържествено осветен и открит в началото на август.

Така и стана. Освещението и откриването се пое и от новата власт. Моят шеф бе член на комитета, та разбрах от него, че бяха разпратени покани на избрани лица, разгласено бе и чрез вестниците освещението, на което се канеха всички останали живи участници. Като голямо тържество реших да отида и аз. Пак щеше да се пътува пеша.

Преди да тръгна обаче, сутринта бях изненадан от гост. Дойде в квартирата ми Григор Вълчанов, старият познат от гр. Пещера. Зарадвахме се, че се видяхме след толкова години. Идваше пеша от с. Фотен, през Девин, Широка лъка и Пашмакли само за тържеството на върха, понеже бил участник в боя като фелдфебел, командващ оная част, която първа се спуснала в долината и превзела предните турски окопи. Жадуваше за разтъга да види пак тия места.

Тръгнахме с него заедно. Пристигнахме навреме и той там се отдели от мене, за да отиде към групата участници, поканени да заемат представително място най-отпред. Аз се присъединих към други и наблюдавах отдалече какво става. По едно време дойде пак при мене Гр. Вълчанов и възмутено казваше:

- А бе какъв е тоя ментор там? - и посочи Георги Попанастасов-Пашата от Устово. - Не ме пуща да наближа! Сбута ме навън и казва да се махна!...

- Това е Пашата, от Устово!

- Казах му: "Участник съм! Знам как стана боят!", а той грубо ме пъди и казва: "Махай се! Какво знаеш ти?!"

Отидох аз, наближих Пашата и му рекох:

- А бе, какво пъдиш участниците?! Дошли са от стотици километри, и то пеша!

Той обаче и мене не искаше да чуе и даваше някакви разпореждания.

- Остави го! - каза Вълчанов. - Няма да отида при тоя тъпанар! Не искам да ми се мярка пред очите!

Така остана той вън от представителната група, на която след тържеството се даде и обед. Обядвахме заедно с Вълчанов сирене и грозде и пак заедно се върнахме.

След време видях Пашата в Устово и му рекох:

- А бе, защо отблъсна един от най-дейните живи участници в боя?

- Кой е той? Защо не ми е казал? - отговори той.

- Той ти бе казал, а и аз ти давах знак, но ти като че бе полудял. Пъдеше всички!

- Такова беше времето. В калабалъка не може да се угоди на всички! - каза той.

- Оскърби ти един заслужил участник! - казах.

- Не съм разбрал! - каза само и с това се свърши.

Така Вълчанов си замина за Фотен и много години след това като се виждахме, той повтаряше възмущението си от тая постъпка на Пашата.

* * *

През тази пролет на годината (1934) моят шеф - архиерейският наместник, който бе делови човек по строежите, бе организирал да се събират средства от черковните настоятелства в околията за "Постройка братствен дом", в който да се настани и службата на архиерейското наместничество. Закупено бе място в средната част на града, близо над Читалището към местността "Гралица". Парите от фонда за това скоро се свършиха, та трябваше моите служебни пари да се употребяват. Това бе доста рисковано, но под гаранциите на черковните средства се съгласявах, като до края на годината касата ми беше в изправност.

Постройката напредваше. Интересен бе планът, във византийски стил със сводести прозорци, изработен от архитект Ножаров, същият, по чийто план бе и паметникът на връх Средногорец. Вътрешното разпределение бе много добре предвидено, като освен канцеларии имаше салон за събрания, а и стая за спалня на идващи свещеници. Сградата е запазена и днес.

По време на строежа ходех и наблюдавах работата на дюлгерите. Когато зидовете бяха издигнати 1-2 метра над земята, стори ми се, че горната стена не е на прав ъгъл със страничните.

- Тоя дувар ми се вижда не на гуния! - казах на работещите там дюлгери.

- Те та лъжат очите! - казаха подигравателно те. - Махни си очилата и ще видиш по-добре.

Работата продължаваше. Зидът растеше нагоре и всеки път, като го виждах, все ми се струваше, че не е правилен. Казвах това на зидарите, но те все ми отговаряха, че ме "лъжат очите".

Сградата бе обществена, та подлежеше на контрол от архитекта. Всеки петнадесет деня се даваше ситуация, за да става плащането на надниците. Случи се, когато не бях в града, точно тогава отишъл архитектът с комисия, които също установили, че едната стена е по-къса с 40 см. Разбрало се, че при теглене канапа за копаене основите погрешно било забито колчето вместо на външната на вътрешната страна на проектирания вид. Комисията бе наложила да се развали тоя вид и се издигне наново както трябва. Като се върнах след два дни, видях стената разрушена и наново почната да се зида под прав ъгъл. Работеше се без сърце, защото на зидар да се наложи да развали зид и наново да го строи, е крайно неприятно. Заварих да се карат взаимно:

"Право казваше Петър! Трябваше още отначало да сме го оправили!" - казваше главният майстор на работниците, задето не ме послушали.

Сградата стана, покрита бе с тикли (плочи) от стария Георги Геговски, измаза се вътре и през октомври пренесохме службата и мебелите на архиерейското наместничество в нея. Беше нова, удобна и хигиенична.

Енорийски свещеници от Смолянско след събрание пред новопостроеното Архиерейско наместничество.
В средата е Петър Маринов

* * *

Щом стана това, предложих и ръководството прие "да се отвърши и приземният етаж", в който да се настаня на квартира и аз. Това бе удобно и за мен, и за посетителите.

Спазарихме нови дюлгери начело с Колю Дичев от с. Турян, които за един месец отвършиха етажа с две стаи, кухня и салон, и в края на ноември преместих и квартирата си там. Маргарита бе на две и половина години, та току тичаше пред колата, която пренасяше багажа. В тая квартира посрещнахме новата 1935 година.

Точно пред празниците ходи в София шефът ми свещ. Тодор Ангелов, дето се бе срещнал с Никола Жалов.

- Много ти здраве от Жалов - ми каза, като се върна, и го посрещнах при рейса. - Нося ти армаган от него! Това е за тебе!

И той засваля една кутия и сандъче, добре опаковани. Това беше грамофон, модно нещо тогава, с около 70 плочи. Приех това като подарък, което много ме зарадва. Така посрещнахме много весело новата година.

Още в старата квартира бях купил и хранех прасе, което докарахме тука. За Коледа го заклахме. Уреждаха го двама специалисти, които го пърлеха и стържеха. Маргарита ги обикаляше, наблюдаваше и клякаше край тях, за да гледа какво става. Очевидно беше й интересно.

- Какво правите тука? - запита един съсед, Изарлията, дошъл също да гледа.

- Правим сланина! - отговори детето вместо другите, та се засмяха всички.

* * *

Една от първите реформи, които направи новият безпартиен режим, бе обявяване имена на преименуваните селища. Това бе, както се спомена, стар проект, който едва сега се осъществи. В "Държавен вестник", а и във всички провинциални вестници се обявиха тези имена.

Новото име на Пашмакли беше Смолян.

Това изненада гражданите. Те не бяха доволни и не одобряваха това име. Смятаха, че е подходящо за с. Смилян, а за града наново изникна въпросът да се наименува той Красногор. Новият общински съвет беше събрал и съставил протокол с предложение до Министерството: - "вместо Смолян, да се нарече градът Красногор". Нарочна делегация от няколко души, между които и Коста Хараламбов замина за София. Смяташе се, че ще се успее в работата. Но какво беше разочарованието, когато делегацията се върна и съобщи, че "не се удовлетворява искането на общинския съвет и името ще остане Смолян". Коста Хараламбов казваше:

- Явихме се при министър Мидилев, човек военен, който ни изслуша, погледна изложението и още преди да го дочете, ни рече: "Не ме занимавайте с тоя въпрос, защото ще ме озлобите!" Така се свърши срещата и ние си дойдохме.

И тоя министър бе взел името Красногор за комунистическо, та подобно на предшественика му Гиргинов бе рекъл да предпази окръга от комунизъм. Така остана името Смолян, дори до днес. Но и то не е право. Би трябвало да се пише СмолЕн, с Е, а не с Я, защото по свойствата на езика ни ударението пада на О, и като тъй, следващата гласна се изговаря Е. Обаче тъй върви ред години. В Смолян, като че няма филолози да оправят това. Името Красногор за града би трябвало да се усвои поне след 9 септември 1944 година, когато комунистите поеха ръководна роля в управлението. Те обаче като че се улисаха и не им остана време да установят тази хубава дума за име на града.

* * *

През това лято за пръв път ми се създаде благоприятна възможност да навлизам по-дълбоко в разбиране бита и вярванията на българите мохамедани. Те в повечето случаи бяха скрити и подозрителни, когато влизах в разговор по техните вярвания и обичаи, но сега попаднах на един много откровен, трезво мислещ за себе си и словоохотлив българин мохамеданин, който установи с мен съвсем искрени отношения. Това бе Мехмед Сюльманкехайов от махалата Средорек, или както го наричаха още Средоцкия ходжа. Той бе напълно вярващ и бидейки трезвеник, на младини слушал и запомнил всичко каквото чувал от разни проповедници и мохамедански духовници. Спазваше религията си старателно и с пълна увереност, че тя е най-правата вяра, и че тя единствена ще го заведе в рая, когато умре.

Връзката ни се установи чрез Анастас Мечарски от с. Левочево, който като инвалид от войната бе отворил будка в Горната махала, та продаваше гербови и пощенски марки и други дребни стоки. Средоцкият ходжа ходеше при него, носеше му мляко и престояваше дълго в разговор по разни въпроси. Там ходех и аз, защото бяхме идейни другари с Мечкарски - въздържатели, толстоисти и пр. Запитвахме ходжата инцидентно по разни въпроси за вярата и от отговорите му си съставих цялостна представа за верските им порядки и предразсъдъци. Записвах след това някои, които пращах, та се публикуваха в етнографското списание "Български народ", редактирано от Хр. Вакарелски под общо заглавие "Из мирогледа на среднородопските българи мохамедани".

Ходжата казваше, че мохамеданската вяра е най-права, защото е най-нова, че разликата между християни и мохамедани е колкото една лукова ципа, че мохамеданите имат предимство, защото на другия свят ги чакат "хури-къзларъ" (красиви момичета) за невести, каквито в християнския рай няма, че в рая няма да влезе всеки, а само тоя, който мине благополучно през "сюреткюпрюсу" - свещен мост, представляващ бръснач, обърнат с острието нагоре, което срязва краката на умрелите души, като грешниците падат в джендема (ада), а само праведните не се порязват и отиват в рая при "хури-къзларъ" и пр. Описваше още всички елементи на мохамеданската вяра и бит, които на нас с Мечкарски се виждаха измислици, за да се държат в страх и трепет простите мохамедански маси.

Разположението на тоя ходжа към мен бе тъй голямо, че напълно ми се доверяваше, идваше даже и вкъщи, та ми донасяше плодове, веднъж и едно липово дръвче, което ми посади в двора, а един ден прие и ни разведе ведно с учителя Хр. Табаков на стръмнините "Върла усойка", "Острица" и се върнахме през дефилето на р. Черна, където нямаше никакъв път, та вървяхме по коритото на самата река.

* * *

По повод разговорите ни със Средоцкия ходжа, а и по четенето на Корана, преведен на български, почнах, както споменах, да го сравнявам с Библията. Почнах даже да съставям списък - паралел между имената на светиите, споменавани в тези две свещени книги. За определено време разбрах, че Коранът е някакъв перифраз на Библията, но не тъй художествено и в по-лош порядък на фактологията. Важното, което разбрах, бе, че и двете книги имат еднакъв произход, а оттам - от еднакъв произход са и религиите им. Като тъй, намерих, че не само трябва да се разединяват двете вери, но чрез общността на светиите и признаване общите в тях събития, при едно обективно мислене може да се дойде до омекотяване на мирогледния антагонизъм между тези две религии.

Затова съставих сравнителна таблица на светиите (пейгамберите) по названията им в Библията и Корана. Така се получи: Адам-Адем, Ева-Хава, Аврам-Ибрахим, Яков-Якуб: Йосиф-Исуф, Давид-Дауд, Соломон-Сюлеман, Моисей-Мюса, Илия-Иляз, Арон-Харун и др., които като статия изпратих на Хр. Караманджуков за сп. "Родопа". Той помести това като много интересен материал в ноемврийската книжка на 1934 година в сп. "Родопа" под заглавие "Мохамедано-библейска агиография".

Тая статия направи силно впечатление и на християни, и на мохамедани при оная обстановка и време и послужи за размисъл и задаване на въпроса:

"Щом светиите ни са общи, трябва ли да се делим и настройваме едни срещу други само за това, че едните се наричаме християни, а другите мохамедани?"

Това беше като прелюдия, или преддверие за работата ми сред българите мохамедани, за каквато цел бях отишъл, а и се разви, както ще видим по-нататък в едно мощно движение за уеднаквяване и приобщаване едни към други българите мохамедани и българите християни. Сега вече нямаше партии и организации, които да разглезват и настройват едни срещу други тези еднакви по кръв хора, разделени по стечение на обстоятелствата в две религии. Трябваше да се изравнява постепенно пропастта, създадена между тях през миналите времена и режими.

* * *

През 1935 година предстоеше да се чества Ст. Н. Шишков в Пловдив, по случай 50-годишнината от неговата обществено-културна дейност и 70 години от рождението му. За този юбилей му напомних с писмо по-рано, на което той ми отговори, че и Жалов, и Караманджуков му напомняли, но той отказал. "...Не съм мислил и не мисля, че може да имам някакви заслуги в живота си, за да ми се прави юбилей, какъвто и да бил той. Второ, юбилеите са суетни работи на тщеславни хора, често пъти и на честолюбци, такива, които отровни семена са пущали в обществото с пакостни последствия. Трето, всеки трябва да има дълбокото съзнание, че не е сам в обществото и че върховен дълг е да вниса нещичко през живота си за доброто, за щастието на близките си, на народа си и на родината си, а оттам и на човечеството. Та иначе какъв е смисълът на живота, човекът човек може ли да бъде, ако той се ражда и отгледва помежду и от своите си, за да се перчи пред подобните си, че е нещо особено от тях, та трябвало да го величаят и въздигат до горе от себе си и пр., и пр. Лично аз съм недоволен от себе си и миналото си, защото сега чувствам, че не съм извършил това, което можеше да се извърши и трябваше да направя като човек и сетен син на народа си и родния си край. Имало е юбилеи с параванен шум за хора, които не заслуги, а отрова са донесли със своя живот в обществото с последствия, гибелни за векове. Впрочем, след като ти благодаря тебе и на всеки друг за вашето желание, аз не мога да се съглася да се прави какъвто и да било шум около моята скромна личност и още по-скромни мои работи. С горещи поздрави и благопожелания съм твой: (п) Ст. Н. Шишков."

Не би трябвало да се коментира това писмо, то говореше за Шишков повече отколкото всичко друго. Отговорих му, че той заслужава честване, въпреки че е прекалено скромен и че ако съм допущал, че така решително ще откаже, не щял съм да му пиша, понеже, когато се устройва такова, юбилярите обикновено не се питат.

Въпреки несъгласието, юбилеят на Ст. Н. Шишков се състоя. По-подробно за това съм писал в "Спомените си по случай 100 години от рождението му - 1965 г.", където съм посочил значението и фундаменталните му трудове по разбиране и разрешаване родопските проблеми. Там любознателният читател може да ги прочете.

Сега за юбилея написах статия, която се напечата на уводно място в смолянския вестник "Красногор", бр. 12, 1935 г. В нея изтъкнах, че Шишков е "един от малцината най-достойни синове на Родопите, знатността, името и делото на които е прехвърлило границите на нашето отечество и даже границите на материка. От младини - казвах - неимоверно трудолюбив, природно наблюдателен, със здрав разум и будно око на търсител скрити съкровища из нашите покрайнини, той е дал толкова много из историята, географията, фолклора, че неговото дело с право може да се счете исторически подвиг, а юбилеят му презаслужен."

След това давах спомени как съм се запознал с творчеството му, а и лично с него, който ми е вдъхнал дух и вяра, и ми е дал импулс да работя и аз за разрешаване на родопските разрешени и неразрешени проблеми, като накрая заключавах: "...петдесет години е дълъг период от време. Но през това време да се напишат, редактират, проучат, издадат и разпространят толкова много книги, статии и пр., това е наистина рядък подвиг. И за тази му обилна дейност да му се устрои юбилей, това е истински триумф. Целокупната му дейност като книжовник, публицист, историк, географ, етнограф, фолклорист и пр. го издига като истински колос в книжовното поле в Родопите. Надарен с чудно правилен усет към особеностите на родопските покрайнини, надарен със здрав природен ум, той се очертава като една личност, на когото историята на Родопите ще отреди най-предно място..."

Самият юбилей се състоя на 26 май 1935 година. На него бях възпрепятстван да присъствам лично, но му изпратих поздравително писмо, а в деня на юбилея и следната телеграма:

"Пловдив - Юбиляру Шишкову. Днес когато ви почитат, славят и уважават, сърдечно се радвам на триумфа на вашата полувековна обществена дейност. Вие прославихте нашия хубав край Родопите като изнесохте пред нашия и чуждия учен свят ценното на самобитната ни култура и език - брънка от средновековието. Прекланям се пред голямото ви дело. Привети и благопожелания. П. Маринов."

На другия ден получих по пощата последния му портрет, художествено изработен, автограф: "На младия, надежден и енергичен родопски изследвач и народоук Петър Ан. Маринов, спомен от Ст. Н. Шишков. 26 май 1935 г."

Юбилейното тържество не свърши в Пловдив. През лятото юбилеи му се устроиха още в Чепеларе и Устово. Тогава той прекара около месец в Родопите. Ведно с фотографа Крум Савов той бе направил обиколка из Източните Родопи - Кърджалийско, и по долината на Арда, дойдоха в Устово. Тогава се видяхме и прекарахме един следобед по сенките на "Агоското" срещу селището, където се разговаряхме по интересуващите ни родопски и българомохамедански въпроси. През тая и следващата година той написа и издаде последните си два по-крупни труда: "Из долината на Арда" - пътни бележки и впечатления, и "Българомохамеданите (помаци) - историкоземеписен и народоучен преглед." На тези книги му станах настоятел и ги разпространявах из Смолянско.

Вследствие напредналата му възраст, а и от напрежение по юбилея и след това обаче, той се разболя, прекара тежки месеци на боледуване и накрай се помина в края на декември 1937 година.

* * *

По време на юбилея, а и през по-предните години родопските преселници в Пловдив, Асеновград и София, обединени в създадените тогава "Родопски културни дружби", развиваха много оживена дейност. Зимно време си устройваха вечеринки, които в Пловдив най-често бяха откривани с речи от Ст. Н. Шишков. На тези вечеринки се издигаше на почит обичта към родния край, пееха се народни песни, говореше се на родопско наречие, а се даваха и пиеси на това наречие. Особено се проявяваше Асеновградската родопска културна дружба, която с импровизирани представления на родопския бит създаваше тържествени гледки за гражданите, гостуваше и в Пловдив, а един път колективът им ходи и в София, където в един от големите театри изнесе пред столичното общество обичаите "Годеж", "Сватба", "Ломене" и пр. За това подробно писа сп. "Родопа" на Хр. Караманджуков в бр. 4, г. ХIII от 1 април 1934 г. С тия вечеринки се създаваше голям интерес към Родопите, към която планина през летата се отправяха стотици и хиляди туристи.

Като заседнал в гр. Смолян, аз много често посрещах и изпращах такива туристи. Понякога ходех да посрещам туристи и в с. Проглед или Пампорово и ги завеждах към Смолян и по пътя ги запознавах с необикновените природни забележителности, скалите "Стражът", "Бухалът", "Невестата" и др., надвесени над Смолянската котловина.

Веднъж с такава една група туристи минавахме покрай извора "Студенец" под върха Караманджа. Там се чуха звънци (чанове) от овче стадо по височината Снежанка. Разстоянието бе доста голямо, но ми хрумна да свирна с уста по овчарски начин. А без да знам, това място било "соват" (кърмилница), та овцете при първото още подсвирване почнаха да блеят и се юрнаха да тичат надолу към нас, уж, че им се дава "кърмило" (солена храна). Не след дълго дотичаха при нас, заобиколиха ни и гледаме всички блеят и гледат право в нас. Туристите се изумиха какво е това нападение от овци, нещо като магия. Почнахме да се движим настрана и се крием между храстите, но и овцете ни следяха. Не можехме да се отървем. Овчарят им бе останал на върха сам и слушахме ругаеше нещо. Отскубнахме се между хвойните от овчето нападение и се отдалечихме, като остана загадка за туристите как тъй с подсвирване може цяло стадо овце да тръгне след човека. Разбрах и аз, че с овце такава шега не бива да се прави. Овчарят дълго време след това се бе лутал да ги събере и успокои, като подхвърлял попържни към нас, задето сме нарушили спокойствието им.

* * *

До това лято не бях се изкачвал на върха Карлък, макар че се намираше надвесен и се виждаше от град Смолян. Само го гледах отдалеч зиме с бял сняг, лете с жълто-зелена трева, а често и потънал в мъгла.

През юли с другаря ми Христо Ф. Табаков - учител в града, решихме да отидем до върха, а оттам и до гр. Девин. Любопитствах да видя непознати места, та се съгласих, още повече че по указания на Табаков щяхме да минем и нощуваме в мандрата на "Мурсалица", дето били на лятна паша овцете на видните тогава соколовски кехаи Манол Люнчев, Братя Шукерови и др. Тръгнахме и като млади, без особена умора, стигнахме върха Карлък, минавайки през Острица и Горския дом, какъвто имаше тогава там. Времето бе ясно и слънцето оживяваше природата. Разгледахме околността, па по очертаната пътека се отправихме на запад. Срещахме овчари и други работници, които ни насочваха по-нататък. Питахме българи мохамедани далече ли е още Мурсалица, и те все отговаряха: "За два часа ще стигнете", макар че вече няколко пъти бяхме изминавали все по "два часа". Тези техни часове се оказаха много дълги. Почна да се свечерява, а те не се свършваха. По едно време се заоблачи, скоро загърмя, а заваля дъжд и град. Намерихме се на гола поляна.

Мина бурята и продължихме. Случайни хора ни казаха, че тая местност се казва "Мехрапа", по-нататък "Одабашиица" и други планини, за които все казваха, че се минават за "два часа". По мръкнало стигнахме Мурсалица. Намерихме търсената мандра. Овчарите се зарадваха, че им идват гости, каквито рядко ходели там. Разпоредиха се да ни гощават. Имаше гъсто мляко, а казаха, че предния ден "паднал брав" (разболяла се овца), та го заклали и яли месо. Останали бяха само "дреболиите", сварени на чорба. Главният мандраджия Стефан Станчев ("Синекът") ни поднесе паница и каза:

- Зомите да ва гостим "дребно". Вчера ако бехте дошли, та щехме да ва гостим и "йодро", ала са сворши.

Ядохме всички, шегувахме се, приказвахме разни работи и спомени за селата, па легнахме да почиваме и спим. Пренощувахме, приятно завити с "шалове и кепи край огъня".

Сутринта рано, още докато овчарите доеха овцете, ние станахме и тръгнахме към Девин. Опитаха се да ни спрат, викаха от кошарите да чакаме, но времето ни бе късо, та не ги дочакахме да свършат доенето и продължихме. Гледахме край пътя да расте известният мурсалски чай, обиколихме някаква височина, спуснахме се по стръмнина и влязохме в село Настан. Почерпихме се в магазина с нещо, един българомохамеданин ни изпя една песен, почерпихме и него и продължихме през Забрал за Девин. Там пристигнахме по обед. Гостувахме на поп Александър Головченко, руски емигрант, с когото обиколихме пчеларника му и разгледахме града. Нощувахме там, па на другия ден пак рано тръгнахме и поехме пътя в обратна посока. Сега щяхме да минем през Беденските бани и Широка лъка. Пътят бе коларски, та не се лутахме никак, както през миналия ден. При Баните закусихме, продължихме през Широка лъка, а оттам през махалата Грашица се изкачихме на превала "Ешек-кулак". Починахме на поляната, пихме от студената вода, па се спуснахме в Смолянската котловина. Изморени, но освежени, вечерта си бяхме вкъщи.

За тая наша екскурзия и дългите "помашки часове" написах туристически фейлетон под заглавие "Два помашки часа". Той се помести във в. "Красногор" и с интерес се следеше от читателите. Подписах го с псевдоним "Пандо Руен". Остана нарицателно това "Два помашки часа", което означаваше цял ден да се пътува и да се казва, че е два часа. Такива бяха представите за време и пространство тогава на простите и неуки българомохамедани.

© Петър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.10.2007
Петър Маринов. Някога... (Книга втора). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... 2. Съст. Александър Маринов. Пловдив: АДГ, 2006.