Петър Маринов

web | Някога... (Книга втора)

В Пашмакли обаче имаше и друга инициатива за работа по приобщаване българите мохамедани. Едновременно с мен там бе отишъл на служба един член-съдия в Окръжния съд - Наум Главинчев. По произход той бе македонец и добър патриот. Свършил бил турския правен факултет в Солун още преди Балканската война (1912), та знаеше турски и арабски по старата писменост. Като постъпил на работа в Пашмакли, направило му било впечатление, че българите мохамедани, минаващи през съда като страни или свидетели, говорели български, а при снемане самоличността им казвали, че са турци!... Той им заговарял на турски, но те вдигали рамене и не разбирали какво им говори. Това го накарало да се замисли, че е необходимо да се захване работа за осъзнаване на тези хора. Влязъл тогава във връзка с читалищното ръководство в града, при което се образувала нарочна "Просветна комисия" под негово председателство, което да работи в това направление.

Начертан бил план: да се устройват сказки с просветително съдържание, да се поощряват млади българи мохамедани към образование в българските училища, а не в джамийските, да им се дават упътвания за модерно обработване на земята, да им се обясняват научно природните явления - лунното затъмнение, каквото се случило тогава и пр. Като основно начало Главинчев приел да бъде Коранът, преведен на български, какъвто се разпространяваше тогава. Комисията бе доставила няколко колета от тоя Коран на български, които бърже се пласираха. Един екземпляр от него си купих и аз.

Готварски курс в Смолян с ръководител Тинка Маринова

Главинчев, ведно с мюфтията турчин и проповедникът Мехмед Фикри Мюдеризов-Далгъча бяха сравнявали тоя превод с арабския текст и бе намерено, че е точен и няма никакво променение. Затова той, като председател на "Просветната комисия", бе подхванал работата да снабдява българомохамеданските къщи с тоя Коран. Целта била да влезе в тия къщи книга на български език, тъй като от фанатизъм българите мохамедани не позволявали да се внасят даже учебниците на децата им и ги задължавали да оставят торбичките с тях вън от къщи като "гяурски книги".

На първо време мнозина българи мохамедани бяха купували тоя Коран на български, главно защото на корицата му отвън имаше арабска винетка. Като го отваряли, обаче и като виждали вътре български букви, те се сепвали!

- Аах, това не е Коран! - казвали едни.

- Коранът не може да се преобърне на български - казвали други, по-турцизирани.

А още "по-учените" и знаещи турския език, казваха и пред мен:

- От една арабско дума в Корана трябва да се напише цяла книга на български! Тогава ще е целият Коран и тия книги не ще могат да се поберат в цяла една стая! Тая книга е малка за Коран, и пр.

При все това Главинчев устройваше събрания в джамията и обясняваше истината. За тая цел той бе организирал и конференция с всички мохамедански духовници от околията, която трябваше да се състои през пролетта на 1931 година. Поради насрочените избори обаче тая конференция бе забранена. Специална делегация от турцизирани българи мохамедани от Пашмакли бе ходила в София при министър-председател Андрей Ляпчев, който "за да не се дразнят българите мохамедани и гласуват за Сговора", бе наредил забраната.

* * *

След изборите Главинчев и Просветната комисия продължиха работата си. Сега обаче се прояви по-голяма съпротива отколкото при Сговора. При новото правителство, когато българите мохамедани повече бяха минали към Земеделската партия, считайки се вече силни, бяха обвинили Главинчев направо, че с българския Коран иска да ги покръщава!... Последвало бе оплакване в София, направена и анкета, та Главинчев бил съден дисциплинарно, че "не си гледа работата в съда, а се занимава с някакви помаци". Той се бе защитил и оправдал, обаче анкетьорът Балабанов - инспектор при Министерството на правосъдието, който бе обиколил из селата и разпитвал много хора, бе се натъкнал на много неблагоприятна за народа ни обстановка. Установил бе, че това население е турцизирано, поради което не иска да види българска книга, та ако ще тя да е и Коранът. Установил бе още, както споменах, че децата, връщайки се от джамийските училища, били задължавани от родителите си да оставят торбичките с българските учебници вън на двора, за да не се оскверняват къщите им вътре! За гяурска книга се смятал и преведеният Коран. Същият инспектор бил установил и писал в рапорта си, както казваше Главинчев, че един баща даже заклал детето си, което внесло в дома му българска книга, който случай бил потушен, под предлог, че детето умряло уж от естествена смърт. Вследствие на тая анкета работата на Главинчев и Просветната комисия бе отчетена като правилна и затова той бил оправдан.

Не го оставиха обаче да стои повече в Пашмакли, а го преместиха отначало в Кърджали, после в Габрово и накрая го пенсионираха. С него бях във връзка тогава, а и по-после дори до смъртта му. Той беше добър юридически съветник.

* * *

От това се вижда, че и блоковото управление не допринесе нищо полезно за разрешаване на българомохамеданския въпрос. Даже го усложни и влоши. Наскоро след завземане властта това правителство се отдаде на взаимни ежби и вражди между партиите - уволняване и назначаване на "свои хора" и пр. Създаде се анархия и безотговорност по трайните държавни и народностни интереси както в края, тъй и навсякъде из страната. За да се назначи някоя учителка, трябвало бе да даде първата си заплата на народния представител, който й ходатайствал, друга подарила крава или биволица на своя ходатай и пр. Такива работи се говореха тогава. Партизанските страсти доминираха над всичко. Окръжният бе трябвало да е земеделец, а околийският началник - демократ. Такъв бе Димитър Левов от Райково. Наричаха го Язовеца, защото, облечен в полицейската си униформа, обикаляше околията и язвително се отнасяше към земеделците или тези, които бяха от Демократическата партия на вътрешния министър Гиргинов. Окръжен управител пък отначало бе адвокатът Ив. Константинов - земеделец, след когото за късо време Кайдъмов или Лесичков, а накрай дойде Петър Попиванов - също земеделец, който се задържа до края на режима. Той беше стар човек и правеше безплодни напъни да оправи и подобри поминъка на населението. Наричаха го Дядо Мраз, понеже имаше бяла брадичка и коса, като при обиколките си из селата критикуваше всичко, та ставаше смешен, пишеше дописки във в. "Красногор", разобличаваше грешки на секретар-бирниците и обещаваше работи, от които не излизаше нищо. След заминаването на Главинчев смяташе, че и българомохамеданите са спокойни, и така се утешаваше. Но по отношение канализиране работата в правилна насока сред тях за просветата им, също и той не предприемаше нищо. Затова и управлението на Блока по тоя въпрос предварително бе осъдено на неуспех.

* * *

Все пак и през тоя режим станаха някои събития, които раздвижиха духовете в Пашмакли. Още от началото стана ясно, че в Министерството на вътрешните работи - София е съставена комисия, която работи за преименуване селищата, които имат небългарски имена, по изоставения още отпреди 1923 година проект. Това възбуди интересите и на интелигенцията в града. Често ходех в книжарницата на Коста Хараламбов в Горната махала, където като в център се събираха по-изтъкнатите граждани. Тук за пръв път чух, че преди две-три години, когато служел в Пашмакли, Васил Дечев - родом от Чепеларе, бил предложил името на града да бъде Красногор. Изхождал от преданието за поп Глигорко, който наричал тоя край Карстата гора. Природата около града наистина бе красива и разнообразна, та това име се намираше за напълно подходящо. В тоя смисъл и градският общински съвет беше взел решение и направил предложение до комисията в София, с което бе отменил протокола от 1923 година Пашмакли да се преименува на Смолян.

* * *

По тоя въпрос доста оживено се коментираше. За потвърждение на това бе създадена инициатива и да почне да се издава вестник, който да се нарече "Красногор". Образуван бе и редакционен комитет, в който влизаха: Коста Хараламбов, в чиято печатница щеше да се печата вестникът, Анастас Г. Белев - директор на Популярната банка, която бе смятано, че ще го кредитира на първо време, адвокатите Партени Спасов и Ив. Петлешков и Райчо Гавраилов - учител. Случи се веднъж, когато тоя редакционен комитет се бе събрал да разглежда материали и решили да се фотографират, та и аз отидох там. Снимката стана пред книжарницата, като в дъното при вратата й бях застанал, та излязох на снимката и аз.

Петър Маринов с Коста Хараламбов в Горната махала

Дълго време се обмисляше външността на вестника, програмата, форматът, дописниците и пр. Предвиждаха се и мъчнотии, защото в града преди няколко години пак бил издаван вестник - "Среднородопска искра", който едва просъществувал две години и спрял по изчерпване средствата за издръжката му. Сега се вземаха мерки да се подсигурят преди всичко абонати, а и сътрудници. На първо време бяха написани статии по стопански въпроси и дадена идея да се обединят Популярните банки и Пашмакли, Райково и Устово, а дадено бе и изработено заглавно клише. След доста дълго отлагане, най-после вестникът излезе на 10 декември 1931 година.

Като подправка на съдържанието му, още от първия брой беше открита колона "Силуети", за хумористично описване някои местни деятели. Завеждаше я Смехолюбов - Ив. Петлешков. Първият силует бе на Георги Попанастасов-Пашата от Устово. Изтъкваха се незлобиво и положителните, и отрицателните му качества.

С тоя първи брой вестник "Красногор" добре се представи. Вторият излезе на 25 декември със силует на Илия Язов от Левочево. След това редовно взе да излиза всеки петнадесет деня. По-нататък следваха силуети на Дим. Левов, В. Дечев, Ник. Вранчев, Ник. Хантов, Хр. Караманджуков и др. Тези силуети като че даваха душа на вестника, та зарад тях се бяха абонирали мнозина.

* * *

От втория още брой на вестника се постави въпросът за името на града. В специална статия се направи разбор на предложенията "Смолян", "Езерово" и др. Общият извод беше: името Смолян е подходящо за име на с. Смилян, намиращо се недалече от града; Езерово е непопулярно и угаснало преждевременно и пр. Накрай остава Красногор, за което име общинският съвет бе взел решение и го изпратил по съответния ред.

Веднага длед това се подхвана полемика. За късо време тя се изостри доста. В брой 4 на вестника на нея се посветиха две страници под общо заглавие "Спор около "Красногор". Първата статия под заглавие "Да бъде ли Красногор?" бе от инж. К. Константинов от Мадан, който оспорваше правото на това име, че било дума архаична, изкълчена и пр., а втората статия бе от Ив. Петлешков, който защищаваше името и заключаваше: "Да, да бъде "Красногор!" По въпроса се изказа и сп. "Родопски преглед", което намираше това име за напълно подходящо и наричаше Пашмакли "най-красивия и най-величав среднородопски кът". Изказа се и Николай Вранчев във вестник "Новини", но сдържано. По това време, а и в по-послешните години се предлагаха и тълкуваха и други имена, например Стъпалово - поради терасовидната площ на града, Каменград - поради красивите скали, надвесили се над него. Цървуланово - от башмак или пашмак - връзки за обуща, от която дума произвеждаха и тълкуваха старото име Пашмакли, и пр. Накрай обаче сложи се завършек на спора с една дописка във вестник "Народна воля" - Пловдив, бр. 7, 1932 г. от Ат. Ив. Н-в (Атанас Ив. Найденов) от Чепеларе, който поради някаква ненавист към Дечев, смятан за автор на думата "Красногор", бе целил да го уязви. Дописката бе адресирана до блокарския министър на вътрешните работи и имаше следното заглавие, при което думата "Красногор" се смяташе за комунистическа:

"КРАСНОГОР" - червен подарък на г-н Гиргинов. В дописката се казваше:

"Интелигенцията на гр. Пашмакли е заета напоследък твърде оживено около спора да бъде или не бъде КРАСНОГОР бъдещето име на града им. Понеже препирнята прескочи границите на околията и окръга, нека поднесем на заинтересованите и нашето скромно мнение по въпроса. "Красногор", "красна гора" като израз е архаизъм за българската реч. Някога, твърде отдавна, в предосвобожденската епоха ние сме имали случай да четем: "краснопис", "красна весела поляна", "красно лято настана" и пр., но по-късно, когато езикът почна да се чисти от чуждите думи, този израз запази у нас значението си само като русизъм, и то главно в социалистическите комунистическите названия: "красная армия", "красная газета", "красная литература", "красная гора" и др.

"Красногор" прочее като израз днес е русизъм с буквален български превод "червени планини", "червени възвишения", "червени могили" (но не и гори, защото "гора" на руски е "лес"). Ние мислим, че новото име на Пашмакли е тънка ирония над преголямата ревност на полицията на г-н Гергинов да преследва всичко червено.

Чепеларе, А. Ив. Н-в"

Броеве от вестника с тая дописка бяха пратени лично и на Гиргинов, който като министър на вътрешните работи, за да опази страната от комунистическо влияние, бе отхвърлил предложението Пашмакли да се нарече Красногор. При тая обстановка това накара пашмаклийци да си млъкнат и не претендират за ново име на града. То бе огорчило лично и Дечев, живущ тогава в София, който, както ми съобщи Жалов, само изругал и управници, и писачи, и вестници.

Това бе краят на полемиката в печата. Замълча се тогава да се пише какво да е за новото име на града, а вестник "Красногор" продължаваше да излиза още много години след това.

Когато след две години излезе списъкът на преименуваните селища, видя се, че вместо Пашмакли, прието е градът да се нарича Смолян. Това име не удовлетвори населението, което го прие от немай къде, като се вярваше, че кога да е градът ще се нарече Красногор.

По време на споровете обаче и книжарницата на Коста Хараламбов от "Зорница" беше преименувана на "Красногор". За целта пребиваващият тогава в града художник Васил Бараков й нарисува нова хубава фирма. По тия спорове аз не взех участие, но бях привърженик на думата Красногор.

* * *

През лятото общувахме с младите хора от града, предимно Стайко Петров и Петър Даскалов. Правехме си посещения в къщите, имахме някои общи изяви, правихме излети из околността. Веднъж заедно с жените се изкачихме до срещния връх Кайнадина, около днешния радиотранслационен възел, разхождахме се и обядвахме при Дармонювата колиба. Прекарахме много весело сред природата. Ние с жената бяхме любопитни да опознаем околността, та с тая компания ходихме и към Средок, а и нощувахме из ливадите на Еленска река.

На излет край Смолян, 1931 г.

На излет край Смолян, 1931 г.

Ходехме и към Езерата по за цял ден и там се хранехме при студения извор. Веднъж отидохме в местността Крива река да "фатаме риби". Уловихме 2-3 пъстърви, опекохме ги при параклиса до езерото. Докато ставаше това, наоколо задрънкаха чанове и тюмбелеци.

Наближи стадо. Оказа се, че овчарът е Стою Кавален от Долната махала на Пашмакли, познат на моите приятели. Тук нейде бе имало мандра, та той пасеше сагмала (дойните овце). Овчарът не ме познаваше, другарите ми си направиха шега и ме представиха за лесничей. Той се посмути малко, защото бе забранено да ходят стада из тоя район. Аз трябваше да отстоявам на тая шега, та не говорех родопски, а граждански. Предложиха му моите другари:

- Стрико Стою, можеш ли да ни направиш едно синдюрме (ушмар, бял мъж)? Ето тук е лесничеят, а такива хора не дохождат често тук!

- Може! - каза запитаният. - Може да се направят и една, и две синдюрме, щом е такава работата. Ала времето е неугодно, че нема още събрана нагода в мандрата. Нова е. Трябва сирене, масло, каквото още не е избъркано. Това ще стане друг път, когато дойдете. Аз ще кажа на мандражиите.

Овцете издалечиха и той отиде да ги гони по стръмнината. Така се разделихме, а аз и жените едва се сдържахме от смях.

На излет при извора на р. Черна

* * *

През същото лято ни дойде на гости от Пловдив Райна, по-малката сестра на жена ми. Тя работеше като щандистка в една галантерия, уморена бе, та през топлите дни дойде да си почине. И тя вземаше участие в компанията ни из околността и езерата. А понеже Петър Даскалов бе още ергенин, макар че бяхме на една възраст, той се сближи с Райна, та споделяха впечатления, мисли и взаимни интереси, което аз виждах, одобрявах и влагах старание да се гради работата до степен да се обяснят двамата и стигне работата до годеж и женене. Намирах го за подходящ за Райна и че добре ще е да се сродим с тамошни хора. Затова ходехме винаги заедно и правехме снимки, като на една присъстваше и попът, който застана между тях. На друга снимка, край реката, тя предпазливо стъпяше, за да я премине, а Петър й подаваше ръка, за да я крепи. На гърба на тая снимка сетне написах злободневната тогава песен:

"Покрай, либе, покрай, душо, да се не удавиш..."

По-после обаче Райна си замина и нищо не излезе от това. Райна бе млада, имаше много хубава външност, а и благовъзпитана бе, та импонираше с всичките си качества. Общителна и разговорлива, постоянно бе предмет на внимание от неженените младежи. Особено имаше един учител - Ив. Пенчев, дошъл на гости у свои близки чиновници тук. Той имаше грамофон - интересна новост тогава в малките селища. Затова идваше често вечер край къщи и й правеше серенади. Модерна песен тогава бе "Тириломба", с която плоча изказваше симпатията си към Райна. Тя обаче не му се обаждаше, защото не споделяше увлечението му.

С Райна - сестрата на Христина Маринова

Тогава нямаше напрегнат живот и производство, та такива свободни младежки срещи и задиряния бяха нещо обикновено. Впоследствие Райна се омъжи в Пловдив и имаше хармоничен семеен живот и здрави, интелигентни, възпитани и способни деца. От Пашмакли й остана само споменът, че е ходила някога там.

* * *

През есента на 1931 година мина през Пашмакли Никола Жалов, редактор-издател на сп. "Родопски преглед". Пътуваше с някаква военна кола. Остана една вечер у дома. Виждахме се за пръв път. Тогава бе осветена новата казармена сграда с началник на гарнизона майор Попноев, та се срещнаха с Жалов като земляци, а се присъединих към тях и аз. Попноев знаех от Пловдив, но тук се опознахме по-добре. Той бе мек и хрисим човек, тъй че не отговаряше на представите ми за военните като груби и самонадеяни. Жалов ми донесе едно шише ракия от царските изби. Мислил бе, че пия, а аз бях въздържател. Говорихме с Жалов по списанието. То щеше да приключи втората си годишнина, а за третата, казваше Жалов, че ще остане сам, тъй като с Тома Попратилов имало работи, по които не си схождат. Предложи ми да приема аз да стана съредактор със седалище Пашмакли. Мислехме и кроихме тъй и инак, и понеже той намираше, че вместо Попратилов трябва да има един човек за представител в Пашмаклийско, то се налага да приема такова едно съредакторство. Накрай, след писмена консултация със Ст. Н. Шишков в Пловдив, се съгласих. Предоставено ми бе да се грижа за половината материали, предимно от Пашмаклийско, а също и да събирам абонаментите от окръга с околиите Дьовлен и Даръдере, които своевременно да отчитам. След като му съобщих съгласието си, той обяви това още в първата книжка на новата годишнина (1932):

"За Пашмаклийския (Красногорски) окръг настоятел на списанието е нашият постоянен сътрудник г. Петър Ан. Маринов в гр. Пашмакли (Красногор), на когото абонатите от окръга имат пълно доверие. До него могат да бъдат изпращани ръкописи, абонаменти и др. във връзка със списанието."

Така при всичката ми скромност и непретенциозност станах някакъв двигател на списанието "Родопски преглед". Жалов си бе заминал през Широка лъка, Дьовлен и нейде през Доспат и Чепинско. Оттук нататък се установиха между нас по-близки и дейни връзки, до... когато съществуваше списанието.

* * *

Новата 1932 година посрещнахме с една придобивка за Пашмакли - вестник "Красногор", но - и с една тревога. Още от началото се заговори, че по бюджетни причини някои окръзи ще се съкратят. На първо място се поставял Пашмаклийският. Това създаде много тревоги на чиновничеството в града, защото повечето от хората тук бяха заети по учрежденията: 4 писари, архивари, секретари, прислужници и всякакъв помощен персонал. Финансовата година тогава свършваше на 31 март, та дотогава цялото гражданство не само в града, но и в околните села се запретна да протестира от такова евентуално закриване. В края на краищата, пък и партиите на блока бяха заинтересовани, че техни хора ще останат без работа, затова след тая настойчива заинтересованост се предотврати закриването. За окръжен управител си остана споменатият по-рано старец Петър Попиванов - "Дядо Мраз" - земеделец. Окръжният съд обаче не можа да се задържи и бе закрит. Наново почна кампания срещу това, пак изложения и делегации до София, писа се и в пресата, та след време и той бе възстановен.

* * *

В хода на тези страсти и делегации се намеси и В. Дечев, стар общественик и родопски деятел дотогава, който бе известен като познавач както на миналото, така и настоящето на Родопския край. Той бе написал и издал със свои средства една брошура "Родопски глас", в която разобличаваше някои официални фалшификации по миналото и се спираше главно върху несъстоятелността на искането на пашмаклийци за запазване окръга. Разобличаваше видни тогава родопски деятели в София, главно Хр. Караманджуков и Николай Вранчев. Обвиняваше ги като водачи на изкуствени делегации: че събирали случайно отишли в София родопчани и ги водели из министерствата уж да пледират запазването на окръга, че тия хора нямали никакво отношение по тоя въпрос, а се присъединявали само за "калабалък" - уж пратени от Родопите и пр.

Тази брошура бе като бомба в тресавище. Избухнаха тогава протести против него, "възбежаникаха¹ се пашмаклийци като пчелен кошер", както казваха тогава. Наричаха го изкуфял старец, неразбиращ работите и пр., а и статия бе написана във вестник "Красногор" в отговор на брошурата, която не била родопски, а фалшив и предизвикателен глас. Пишех за тия работи на Жалов, който му ги съобщаваше, тъй като с Дечев нямах още писмовни връзки. Накрай Дечев бе даден под съд от Вранчев и Караманджуков за клевета, че ги нарекъл "книжници и фарисеи по родопските въпроси", но делото им бе свършило с помирение.

Така стихнаха тревогите по закриване окръга, страстите се уталожиха и всичко си тръгна по нормалния път.

* * *

При тия тревоги в Пашмакли не можеше и да се мисли за работа сред българите мохамедани. След спиране дейността на Главинчев и Просветната комисия при читалището, тези хора сега бяха успокоени, та гледаха при новото положение как да си извоюват повече придобивки за техните тежнения. Всичките си искания представяха като религиозни нужди. А то бе, за да изучават Корана на турски език!

През есента бе станала голяма манифестация на земеделците, към която партия се числяха повечето българи мохамедани и се бе повишило самочувствието им. Техен водач и знаменосец, както го наричаха, беше Юсеин Билянски от Горната махала, един прост и малограмотен, но с чувство на водач човек. Помагаха им и българи християни, които не гонеха народностна политика, а само партийна. Такъв християнин се изтъкна Анастас Тачев от Долната махала, който бе застанал в защита на земеделската партия срещу другите блокарски партии. Говореше и пропагандираше работи, които бяха невъзможни, поради което му бяха сложили прякор "Лудото Таче". През януари 1932 година той стана редактор и издател на вестник "Земледелска дума". От тоя вестник излезе само един брой. В него оповестяваше, че "вестникът излиза в момент, когато гражданството е на кръстопът и когато душата му е огорчена от тесногръдото и грубо партизанство, измамено и тормозено до нечовечност от разни призвани и непризвани личности, чорбаджии, лентяи и кръчмари". Угодничеше пред избраните народни представители и кмета на града, за да го крепят като журналист. Гъделичкаше и българомохамеданите в стремежа им за сепаратизъм като помести крайно мракобесническа статия от водача им, споменатия Юсеин Билянски, под заглавие "Мохамеданските искания".

В нея се казваше, че "мохамеданското население като народ със своя религия, традиции и възпитание, въпреки своите отживелици и фанатични разбирания, желае да се ползва от свободите в България". Изтъкваше, че тези хора са прости и че в религиозно отношение, което е много важно за тях, са "останали много назад". За да се излезе от това положение предлагаше "да се въведе в училищата изучаване на вероучение отделно от Корана седмично от 20 часа", т.е. общо 24 часа с тия по Коран, и то на турски език. А това значеше: шест деня по четири часа в седмицата или с други думи - цялото учебно време в началното училище за мохамеданите да се използва само за мохамеданско вероучение на турски език, а за другите предмети - смятане, писане, четене и пр. - да не остане никакво време. С това се целеше да се обособят едва ли не като отделен народ със своя религия.

Това искане, естествено, не беше правилно и не се удовлетвори. То бе празна мечта на демагогско водачество, което само усложняваше българомохамеданския въпрос.

* * *

След новата година (1932) сп. "Родопски преглед" излезе с подобрена външност. В първата двойна книжка (1-2) бе поместена моята пиеса "Одумване и годеж", а също и статията ми "Предание за Караджа-войвода". Поместени бяха и пратените народни песни от Пашмаклийско и Даръдерско, детски игри и броенушки, поговорки, поверие за "Бабини дене" и названия на местности край Пашмакли и Проглед.

В следващата книжка (3) се помести статията ми "За името "ахряне" на родопските българи мохамедани" - като опит за научно изследване. Обяснението ми, че "архяни" произлиза от "агаряни" - ахаряни-ахряни, по свойствата на езика ни, както в миналото и народните песни били наричани въобще турците - "иго агарянско", "вяра агарянска" и пр. се прие за правдоподобно.

По-нататък в кн. 4-5 на списанието се напечата цялата пиеса "Отсурната невеста" - връщане овчари от Беломорието и женитбените обичаи в Среднородопието. От нея Жалов бе извадил отпечатъци с отделна корица и пагинация в 200 екземпляра, за да се използват при родопски вечеринки. Тях той ми изпрати вместо хонорар... Първо представление на тая пиеса се даде в родното ми село Проглед. Уредено бе от учителя Васил Димитров още същата зима. За тая цел ме поканиха, та отидох и гледах играта. Главната роля Петко изигра Дичо Петров, ученик тогава в гимназията. По-голямата част от младежите в селото бяха се заангажирали да играят една или друга роля. След представлението ме извикаха на сцената и ме аплодираха.

След това тая пиеса бе изнесена и в с. Турян, Смолянско, от младежи, начело с учителите Вас. Николов, Анастас Попов и др. при откриване новопостроената училищна сграда. Поканиха ме, та присъствах и там. Впоследствие пиесата бе представяна и в други селища, сведения за което не можех да държа. Отпечатъците скоро се свършиха, защото постоянно ми се искаха.

Списанието през тая година излизаше по-редовно и виждаше се, Жалов самостоятелно го редеше и издаваше. Аз изпълнявах ролята на настоятел за Пашмаклийски окръг и събрах почти всички абонаменти.

* * *

На 6 май тогава едновременно с Гергьовден се празнуваше и денят на "Бойния орден" на армията. В Пашмакли имаше малък гарнизон с командир споменатият по-напред майор Никола Попноев. Тоя ден празнуваха и те със съответно военно тържество. Тая година, за по-голяма тържественост по случай 20-годишнината от Балканската война и Освобождението на края (1912-1932), Попноев бе имал идеята да покани на тържеството всички живи тогава дейци от революционното минало - комитите. Не знаех за тая му инициатива, та много се изненадах, когато на парада между офицерите видях, че се наредиха 15-20 стари дейци в народното си облекло, а между тях и една жена - стара, представителна - х. Шина х. Тодорова Диева - Комитката от Устово. Всички присъствуващи на парада ги гледаха с интерес. След обикновените речи и поздравления поканиха и някой от комитите да каже нещо. Те почнаха да се гледат, колебаеха се и отклоняваха, но по едно време даде знак да говори Христо Лакудата от с. Смилян, който бе дошъл с бял рунтав калпак и живописно родопско облекло, останало от комитското му време. Той мина крачка напред и съвсем просто, без изкуствен патос каза горе-долу следната реч:

"Драги граждани,

Вие сте се събрали сега тука да празнувате свободата, ала и ние едно време се борехме за свобода. Тогава беше турско и ние тайно трябваше да работим. Тайно - но тия балкани бяха наши (и той посочи срещния връх Кайнадина и Карлък). Тогава тука, на това място имаше турци и казармата им беше горе - Салихаговият конак. Сега нема ни турце, ни конак! Ама ще попитате как работехме? Организирахме се и във всяко село имахме наши хора и христиене, и мохамедане. Всички бяхме закълнати. Мене ме закълнаха в Чокманово, в градинчетището близо до нашата къща. Тук дохожда Александър Кипров. Той ме закълна. След това ние един други се закълнавахме. Който престъпеше клетвата, имаше смърт! Сега вие какво?! Вие се радвате на готова свобода, ала тогава, в турско време, да се бориш за свобода, беше майсторлък!..."

Изръкопляскаха му развълнувани. След това военната музика засвири хоро и всички се пръснаха из площада около нея. В тоя момент настъпи изненада. Докато се сгледваха и чудеха кой да поведе хорото, току изведнъж излезе отпред х. Шина х. Тодорова - Комитката, приближи началника на гарнизона Попноев и докато той се усети, измъкна сабята му, дигна я нагоре, хвана другите комити и поведе хорото. Веднага се хванаха офицери и много народ. Отстрани хората гледахме с голям интерес как води тя с гола сабя в ръка, и тъй скоро хорото стана няколко ката. Хвана се и Попноев, вече подполковник, който подрънкваше само канията (ножницата) без сабя. Това хоро направи впечатление. Едни се хващаха, други пущаха и накрай тържеството завърши с общо доволство сред граждани и военни.

* * *

Като гледах така комитите, мислех си: "Тези хора сега са стари. Много са и умрели. За подвизите им се говори нашироко из народа. Едни ги считат за революционери, други ги наричат кокошкари. Истината къде е, не се знае!" Правеше ми впечатление, че чорбаджийските родове повече, или бившите гъркомани от миналото, говореха против комитите и ги клеймеха като разбойници. "Интересно е - си казвах, - те сами как гледат на своето минало. Добре е, докато са живи да събера спомени от тях."

Затова се заех да ги спохождам, разпитвам и записвам това, което ми разказват. Исках да вниквам в душите им как са убивали хора, какво са усещали когато са ги убивали, самите убивани как са посрещали това и пр. Някаква демоничност виждах в тези събития, позната ми от Достоевски в "Бесове", "Братя Карамазови" и др. Исках да видя как е ставало това и на родопска почва.

Първо срещнах Тодор Хвойнев в с. Левочево. Нарочно отидох в селото му. Беше ден Богородица когато хората се връщаха от черква. Той ме прие у дома му и се оказа, че е великолепен разказвач. Записвах каквото казваше и бе доволен, "че се е намерил човек, който да се интересува и записва това". Разделихме се като му препоръчах сам да си напише това, което говори. И той бе написал, та след време го четох.

Разпитах след това Бечо Гоздев в махала Къшлите над Пашмакли. И той се зарадва, че ще се запази от забрава каквото е правил той по време на комитликя. Есента ходих и в Смилян, нощувах и записах дългата история на Христо Лакудата. Той бе много паметлив и приятен разказвач. Заредиха се след това разпитите на свещ. Димитър Мавров в Райково, Тодор Маврудиев в Устово, също и Манол Ружинов, Георги Попанастасов, х. Шина х. Тодорова - Комитката. По устовския панаир ходих в Карлуково (дн. Славейно), та разпитах свещ. Ангел Инджов, а и Пею Шишманов в Имарет-дере. След това в Чепеларе разпитах Антон Дечев, Владимир Бочуков, Жека Чипова и др. В Аламидере (дн. Серафимово) Колю Чилингиров ми разказа покъртителната гибел на Колю Пачамана. Там разпитах и Юрдана Беличева - лежала в Одринския затвор, Стою Чилингиров и др.

За една-две години обходих почти всички живи комити. Събраха се машинописи цяла папка. Всички тези материали мислех да обработя като епизод в родопската история, но се увлякох в друга по-належаща работа - дружба "Родина" и движението за възраждане сред българите мохамедани, та ги бях оставил съвсем настрана. Много години след това (1970) се заинтересува за тях писателят Николай Хайтов, който ги обработи и излязоха от печат в един том под заглавие "Родопските комити разказват". Там читателят ще види подробности по подвизите им, а също и в моите отделни спомени по тоя въпрос "Как се създаде книгата "Родопските комити" - спомени, срещи и разговори" - 1972 година - машинопис, съхраняван в личния ми архив фонд 959к в Държавния архив в Пловдив.

БЕЛЕЖКИ НА СЪСТАВИТЕЛЯ

1. Възбажаникаха - разбуниха, разбъркаха. [обратно]

© Петър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.10.2007
Петър Маринов. Някога... (Книга втора). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... 2. Съст. Александър Маринов. Пловдив: АДГ, 2006.