Петър Маринов

web | Някога... (Книга втора)

Аз си продължавах работата в архиерейското наместничество. Опознавах и населението, разни случки - един убил майка си (д-р Кунев?), Стойко Анедов заклал бебето си; човешката душа - бездна. Запознавах се с делата за развод... Опознавах постепенно града. Обикалях махалите, за да видя къде какви неща има, каква им е архитектурата и пр. Най-интересна ми се видя Страхинската къща в махалата пред Водопада. Като постройка с еркери и кьошкове, входът и пристройката към нея представляваше една цялост, която би трябвало да се запази като образец в строителството.

Заварих града разделен на две махали - Горна и Долна. Те пък поотделно се деляха на по-малки части. Тези две махали враждуваха помежду си. Бореха се коя да бъде център.

Горната се смяташе първенска махала, защото в нея бяха учрежденията, магазините и Военният клуб. Сградите й обаче бяха разкривени. Теренът, бидейки активно свлачище, не позволявал там да се направи солидна къща. Самият Военен клуб, който бе и театрален салон за града, също бе деформиран и в някои части готов да падне. Въпреки това горномахаленци упорито държеха там да бъде центърът, тъй като и кметството беше там. А учрежденията бяха: Народна банка, Земеделска банка, Окръжно данъчно управление, Окръжен съд, Мирово съдилище, Популярна банка и пр. За читалище пък служеше една паянтова сграда, приличаща повече на вагон, в която имаше маса с няколко стола и се получаваха три-четири вестника и списания. Библиотека нямаше. Тук почнах да следя редовно сп. "Родопа" на Хр. Караманджуков от София. В тая махала бе и книжарницата "Зорница" на Коста Хараламбов, който имаше и малка печатарска машина-американка, където се печаташе официозът на окръга "Пашмаклийски окръжен вестник" в четири малки страници, издание на Окръжната постоянна комисия. Тук имаше и ресторант "Тракия" на Райчо Хр. Палагачев, имаше още две фурни, кафенета, магазини, бръснарници, а и един хотел с две стаи и няколко легла. С други думи, центърът на града беше съсредоточен тук. Към тая махала се числеше и една отделена малка махала, наречена Поповска.

Долната махала пък, която бе отдалечена на километър в източна посока, не претендираше за център, но се стараеше да командва за порядките в града, защото се смяташе чисто българска, нямала никакъв примес с цинцари и гърци, като Горната, била изнесла борбите за българско чувство и свобода по време на робството дори до 1912 година, тук било построено още през 1856 година първото българско училище, което сеело просвета, а и черквата била построена само за служби на български език и пр. Обвиняваха Горната махала, че е населена с мохамедани, а и малкото християни не били чисти българи, но гъркомани (освен две-три къщи), които поддържали някога турския режим, та сега трябвало да им се отнеме това право. Долномахаленци се бореха център да бъде не махалата им, а средишното място между двете махали - Бейската равнишка, около днешния площад "Свобода". Тогава там бяха повече празни места - градини и в долния край ливади. В средата бе Бейският конак, разделен на крила и обитаван от потомците на Брахом-бея. При него бе прилепен западно и Исен-пашовият конак, двуетажна сграда, до 1912 година Пашовски конак, а сега в него се помещаваха Околийското полицейско управление и участъкът. Западно от него, дето е днес Партийният дом и Наркооп, тогава бяха ливади. На мястото на тоя конак днес се издига сградата на Окръжния народен съвет¹. Над пътя в северозападна посока от площада бяха положени основите на новото читалище, което стоя много години недовършено.

Бейският конак в Смолян, 1930 г.

Борбите за център продължаваха ожесточено, като горномахаленци спъваха всеки опит да се премести някое учреждение към Долната или Средна махала. Изтъквам това, защото предстоеше да се премести и моето служебно учреждение - архиерейското наместничество. Обявили бяхме, че търсим здание, та се насочихме към Средната. а и там нямаше, та по неволя се насочихме към Долната. Там ни се предложи една празна сграда, някогашен дюкян и къща за живеене на Гавраил Капсъзов. Огледахме я, одобрихме я, съставихме наемателен договор и в края на март пренесохме вещите на архиерейското наместничество. Опитахме да стане това с кола през Горния път, но поради наклона му, колата се обърна и шкафовете прекатуриха, та пренасянето стана на гръб от двама яки българомохамедани. На това здание направихме и фирма, каквато дотогава не бе имало учреждението ни и я закачихме на лицевата страна. В това здание наместничеството остана близо пет години, докато се построи специална сграда близо над Читалището в Средната махала. В него се помещава сега Военното окръжие².

А щом се премести архиерейското наместничество в Долната махала, наложи се и аз да сменя квартирата си там. Оказа се, че това може лесно да стане, като довърши две стаи в новата си къща свещ. Гавраил Николов, близо до новото наместничество. Той почна работа и докато ставаше това, ние си стояхме у Дончо Чакъров.

* * *

В тая квартира посрещнахме пролетта и първите сезонни празници, каквито ставаха там. А те бяха по имената на черквите им - "Св. Дух" и "Св. Георги". Тук ни идваха и първите гости. Най-напред дойде кумецът ни от Соколовци - Гего Герджика, по дело в съда. Нощува у нас. Казах на жената:

- Тоя човек ми е сайдочет (кръстник).

Тя не можеше да го произнесе, та му казваше "сандъчекът". Така му казвах, той пък ми казваше калтата, а не кума, та се смеехме.

За "Св. Дух" - празника на Горната черква, дойде ни на гости леля Муда - стара мома от Проглед. Тя бе много религиозна и все по черкви ходеше. Ходи в черквата, а на втория ден щеше да се празнува в параклиса при езерото - пет километра над града. Хората ходеха там масово. Пътуваше се пеша. Стягахме се и ние да отидем, за да видим езерата, но се бавехме. Леля Муда обаче бързаше да отиде рано, да завари пеенето на попа, та нямаше търпение да чака. Затова тръгна и се обърна към жената:

- Нивесто, йе стопих! (стопих - тръгнах).

Засмяхме се. Отидохме и ние след това, та се намерихме там и заедно се върнахме.

Видяхме езерата. Обиколихме всичките. Те бяха интересни, заблатени. За пръв път ги виждах.

За Гергьовден пък празникът на Долната църква, ни дойдоха на гости майка, сестра ми Дона и Насю Балджията от Чепеларе. Прекарахме много весело. Бяха дошли пеша през Караманджа. И те ходиха по черкви и познати. Бяха много доволни, че съм се преместил на служба в Пашмакли.

- В такива прости градове и села, по-добре се живее - казваше Балджията.

Направили бяхме за ядене агнешко-гювеч, който се пече във фурната в Горната махала. Носеше го и ни прислужваше Хаити Челебиев - наивно момче българомохамеданче, когото Насю Балджията наричаше вашата слугиня. Гостите стояха два дни и си заминаха пак пеша през Караманджа.

На разходка из околностите на Смолян

Празнуване на Илинден край Смолян в местността "Св. Илия"

* * *

Новата годишнина на сп. "Родопски преглед" започна с двойна книжка 1-2. Тя се получи в края на февруари, докато бяхме още в старото наместничество. Не беше така угледна както през миналата година. В нея имаше от мен само няколко народни песни, пратени по-рано, но без ноти. Пратил бях на Жалов и трите ми пиеси "Отсурната невеста", "Одумване и годеж" и "Родопска седенка", като му предлагах да открие отдел "Материали за родопски вечеринки", каквито тогава се търсеха за градовете Пловдив, София, Асеновград и др. Такъв отдел обаче не се откри, нито се напечатаха пиесите, защото, както се разбра, двамата редактори не бяха се споразумели. През тая годишнина се поместиха само още няколко песни, записани в Пашмакли, а и една малка статия за гората - мотив в родопските народни песни. В списанието се даваше доста широко място на художествена литература - разкази, каквито пишеше Тома Попратилов-Садукей. По външност то се лашкаше от проект на проект за кориците, които често сменяше. Накрая се задържа на една представляваща родопчанка с кобилица и менци, застанала пред Чудните мостове (Еркиприя) в подножието на Персенк. Пораждаше се въпрос: "Какво търси тая жена с менци високо в планината?"

Иначе списанието бе с доста разнообразно съдържание, една книжка бе посветена на Антон Страшимиров по случай 60-годишния му юбилей, в друга се даваха сведения за рудните богатства в Среднородопието, за построената тогава железопътна линия от Хасково до Кърджали и пр., а взе участие и спора за "Родопа или Родопи".

* * *

Най-интересното, което помести списанието през тая годишнина - кн. 1-2 и 3, бяха материалите "Из миналото на Родопа" от Анастас Поптодоров, по произхождение райковец. Това бяха извадки от някакви стари изгубени книжа под заглавие "Исторически бележник, в който се записват важни случки, станали над това и от това население в Кръстогорската област". В тия материали се говореше как е станало помохамеданчването на среднородопските българи, споменаваха се стари имена на селища, описваше се унищожаването на Смолянската епископия, говореше се за съпротивата на населението, войводите, избитите райковски първенци и пр. Не се споменаваше обаче конкретно откъде авторът Анастас Поптодоров се е снабдил с тия документи, което след време се проясни, че са от архивата на Рада Казалиева от Райково.

Прочетох тоя "Бележник" и го приех като пълноценна истина. Не се усъмних в него ни най-малко. Чудно ми беше само как дотогава е стоял неоткрит. Прецених го като новооткрит ръкопис или документ от рода на "Поп Методиевия летопис" за помохамеданчването в Чепинско. Затова въз основа на него замислих да напиша цялостна история на Среднородопската област. В тая ми ревност почнах да разпитвам старите хора в Пашмакли, в Райково, Устово и другаде - какво знаят за описаните в Бележника събития, за имената на споменатите монаси, за старите имена на селищата и пр., а и какво знаят за самата Рада Казалиева, с която мнозина бяха съвременници и съслуживши. Хората обаче вдигаха рамене и казваха, че нищо не знаят, пък и не са чували за описаните в книжката събития. Нямаше и никакви предания за посочените стари имена на селищата, които бяха хубави и се стараех да се потвърдят. Нямаше предания и за войводите. Събирах два-три пъти старите хора - живата история на Райково: свещ. Димитър Мавров, Анастас Чапкънов, Илия Робов, х. Герасим Лазаров, Дичо Чатрафилов (столетник) и др. в канцеларията при църквата "Св. Неделя", които много работи ми разказваха за миналото на селището, но никой нищо не потвърждаваше за писаното от Рада Казалиева. А четяхме дума по дума материалите под заглавие "Из миналото на Родопа", публикувани от Анастас Поптодоров в сп. "Родопски преглед".

Все пак исках да се уверя. Затова почнах да търся оригиналите, от които бе станала публикацията от Анастас Поптодоров. Той обаче не ми ги даде и каза, че на него са дадени преписи. Накрая след като се снабдих с пълен комплект преписи от тия материали, за което ще говоря по-нататък, трябваше да се отнеса със съмнение към известна част от изнесените факти, и след като съпоставих същите с околните събития, известни на населението, а и с установените научно исторически истини, написах критични бележки, които дълги години стояха в забрава и едва напоследък започна да се печата нещо от тях.

По този въпрос ще се върна наново по-нататък, когато му дойде времето.

* * *

В началото на юни новата ни квартира у поп Гавраил в Долната махала на Пашмакли беше готова. Пренесохме се в нея без никакви мъчнотии. Тук се наредихме по-удобно и по-нашироко. Старият ни хазаин Дончо Чакъров никак не реагира, даже се радваше, че отиваме у негови хора, защото попадията Гавраилица беше негова сестра. Дъщерите му Мария и Стефана-Чока даже ни помагаха при пренасянето.

В къщата срещу нас, у Радю Пелтеков, бяха се нанели преди нас семейството Иван и Пенка Петлешкови, той адвокат, а тя учителка в Долната махала. С тях се сприятелихме и живяхме много добре около две години. Често си ходехме на взаимни посещения. Той бе добряк и с артистични, даже и поетични наклонности. Разговорите ни бяха все на тия теми: литература, изкуство, поезия и театър.

* * *

Къщите в града тогава не бяха водоснабдени. Имаше по улиците тук-там общи чешми, от които се ползуваха домакинствата, като водата се носеше в менци с кобилица или в кофи. В старата ни квартира вода носехме от чешмата при Челебийските къщи - донасяше ни я споменатият Хаити Челебиев, а тук в Долната махала трябваше да се снабдяваме с вода от чешмата Беклиица - доста далече от квартирата ни. Водата й бе много хубава, но бе уморително пренасянето й.

Затова, по настояване на хората от квартала, най-после и тук бе прекарана чешма от градския водопровод. Тя ни бе по-близо - край пътя между архиерейското наместничество (Капсъзовата къща) и квартирата ни. Оттук вече ползувахме вода.

Но какво беше разочарованието ни, когато един ден видяхме, че от чешмата ведно с водата се проточи змийска риза!... Закачила се бе нейде вътре в кранчето. Съобщихме в общината. Разбра се, че каптажът в Горната махала не бил добре заграден, та през пролетта когато змиите си сменяли кожите, една попаднала във водата и дошла до нашата чешма. Гледаха я властите и наредиха да се почисти и предпазва каптажът. Замърсяването обаче си продължаваше, защото чешмата бе най-долу, та водата й ползвахме само за миене и пране, а за пиене и готвене си носехме вода от Беклиица. Тая чешма сега не съществува. Новото благоустройство на града я почти заличи, а модерните жилища, построени по стръмнината над нея, допринесоха да изчезне водата й.

* * *

Тъкмо се бяхме наредили в новата квартира, стана едно събитие, което разтърси не само Пашмакли, но и цяла България.

Падна Сговорът...

На 21 юни имаше избори, с които за пръв път без сътресение не, но с радост от народа беше сменено правителството. То бе станало противно поради дългогодишния му режим. Наричаше се правителство на Демократическия сговор (Цанков-Ляпчев и др.), но съвсем не бе демократично. Завзело властта с кръвопролитие на 9 юни 1923 година, в продължение на осем години то провеждаше повече терор, отколкото строителство за народа. Официозът му беше вестник "Свободна реч", който народът на подбив наричаше "Свободна сеч". Сега в изборите тоя режим падна. Отдъхна си народът, особено земеделците и работниците комунисти от дългогодишния гнет.

Но как стана това?

Подготовката за изборите бе минала без особени външни речи и агитации на опозицията, каквито бяха всичките партии освен Сговора. Те бяха образували коалиция и се нарекли "Народен блок". Хората от Сговора пък като че ли бяха се наситили на осемгодишното си управление, или наивно вярваха, че пак ще спечелят изборите - нали тяхна беше полицията, пък имаха и сервилни деятели из селата, та при все че агитираха за себе си преди изборите, но не пречеха и на другите партии да агитират. Околийският началник Тодор Танков и полицейският фелдфебел Уливеров кръстосваха с конете из околията, раздрънкваха сабите и оптимистично вярваха, че всичко е наред и че изборите ще бъдат спечелени от тях. Уливеров, като земляк на жена ми, веднъж по тая агитация се отби у дома и казваше, че съвсем спокойно вярва изборите да станат чинно и редно, а народът ще покаже кой се грижи за него, т.е. управляващата партия на Демократическия сговор.

Опозицията обаче не бе мислила така. Потискани осем години и изгладнели за власт, земеделците потайно бяха се активизирали, агитирали помежду си, особено измежду българомохамеданите и за да спечелят мнозинство, бяха приели безрезервно коалиция с демократи, национал-либерали и радикали. В листата, както бяха напечатали бюлетината им, те бяха сложили начело земеделец Георги Шонгов от с. Чокманово, а след туй и от другите партии, като на едно от последните места бяха вписали Коста Вълчев - бръснар от гр. Пашмакли. Сам той се смееше и казваше, че това е формалност, за да се попълни листата.

Така агитацията за изборите бе провеждана, като се преследваха и тормозеха само комунистите. Някои от тях бяха пострадали. Ангел Спасов от Райково тогава бе малтретиран и напуснал родния край за дълги години. Малтретирани бяха и други комунисти.

Сега изборният ден бе дошъл и всеки очакваше резултатите.

* * *

Беше неделен ден. Сутринта още отрано хората в града се бяха раздвижили: едни да гласуват, други да отиват в черква, трети с добитъка на работа, а застъпниците на партиите обикаляха районите и подканяха хората да гласуват. Виждах в махалата да се спират хора по двама-трима, да си говорят нещо и се разделят с многозначително клатене глава. Времето бе слънчево и ясно. До обед нищо не се забелязваше. След обед също бе спокойно. Надвечер обаче движението по улиците стана съвсем оживено. Всеки бе гласувал и чакаше резултата. Гледах от прозореца на къщата си и мислех, че хората се движат към хорището при църквата, както обикновено, за хоро - нали бе неделя. Излязох и аз. Виждах по лицата на минаващите повишено настроение.

- Ще свалим Сговора! - си казваха взаимно, като от самопризнанията им излизаше, че почти всички са гласували за опозицията.

До края на изборното време обаче имаше още час-два. По списъците бе станало ясно, че всички от секцията са гласували вече, та да се отворят урните. Това обаче бюрото не допусна.

- Може някой от другаде да дойде и да гласува тук! - казваха.

Трябваше да се чака 6 часа вечерта. Прибрах се вкъщи, за да изляза наново по-късно.

Не бях чакал много и точно начаса чух шум и провикване из града. Урните бяха отворени и бюлетините се броели, а хората наоколо почнали да викат:

- Спечелихме изборите! Опозицията печели!...

Излязох и видях да тичат двама-трима от Горната махала към нашата секция и да викат с висок глас:

- Сговорът падна! Сговорът падна!

Отидох и аз при бюрото. Гледам бюлетините на Блока се трупат една въз друга, а тия на Сговора остават далеч по-назад. Преди още да бъдат преброени и едните, и другите, знаеше се вече, че изборите са спечелени от опозицията и Сговорът е паднал! Още в същия момент хората се отдадоха на тържество и веселие. Докато ставаше преброяването, на хорището писна гайда, след нея и друга и за късо време се създаде небивала радост. Всеки казваше: "Сговорът падна!" Донесоха и шишета с ракия, та се черпеха, а понеже надойдоха и много жени, облечени празнично, скоро се сви хоро и почнаха да играят всички, и млади, и стари. Запяха се и песни, а се слушаха и провиквания за новата власт. Настроението все повече се увеличаваше, че и в Горната махала резултатите били същите, а по телефона се разбра, че същите резултати са получени и в Райково, и в Устово и в другите села.

Тая нощ до късно хората се веселиха, играха хоро и тържествуваха, че "Сговорът паднал!" Такъв дух и настроение на народ, отдъхнал след притеснение, никога не бях виждал.

* * *

На другия ден стана ясно, че всички вписани в бюлетината са избрани, а в това число и съседът ни от махалата - бръснарят Коста Вълчев!... За това и сам той се учудваше и не бе вярвал, че ще стане. Сега вкъщи той бе свалил бръснарската си престилка и очакваше какво ще стане по-нататък. Някои смятаха, че ще се откаже, защото "не е за него тая работа - народен представител", но той се сдържаше и казваше:

- Каквото наредят отгоре, това ще стане.

Така той бе избран за народен представител и остана такъв до края на режима. Той се прояви като разумен и сдържан човек, помагаше къде каквото можеше на града и околията, застъпваше се заедно със земеделците за оправяне пътищата в окръга и пр. През септември същата година в Пашмакли дохожда и министърът по пътищата Георги Йорданов - министърът с потурите, както го наричаха от другите партии на подбив, защото си ходеше с потури - та обиколи Родопите от Пашмакли през Ардино до Ивайловград и се бяха взели мерки за поправка и прокарване на нови пътища. Коста Вълчев даде препоръка до министър Костурков - радикал, на един младеж от с. Момчиловци - Иван Петров Жекин, мой братовчед, който бе приет на служба по железниците, установи се в гр. Бургас и се прояви като добър работник.

* * *

Сговорът бе паднал навсякъде в България. Отидоха си с подвити опашки от Пашмакли и окръжният управител Драган Атанасов, и околийският началник Тодор Танков, и полицейският фелдфебел Уливеров. Отидоха си и повечето полицейски стражари, но някои си останаха и при новото правителство, какъвто бе Георги Петров - старшията, който организираше и снабдяваше града с електрическо осветление. На частни начала той създаде първата електрическа централа в този край.

Но какво ни остави Сговорът?

Остави деморализирано и опартизанено общество. Бившият окръжен управител Драган Атанасов се бе старал да опартизанява населението, т.е. да прави всичко, за да съсредоточава работите само около Сговора, че Сговорът се грижи за народа, че Сговорът пази интересите му, Сговорът е, който облагодетелства и пр., поради което всички, които не са на страната на Сговора, са неблагонадеждни или врагове на държавата. Особено зорко око бе имал към бившите земеделци и комунисти. Не бе успял обаче да опартизани почти никого освен служащите по градовете и общините, и то не всички, а населението в широките си маси се видя къде е от получените бюлетини на изборите.

Най-демагогски Драган Атанасов бе "облагодетелствувал" българите мохамедани. Чрез сговористкия народен представител Афуз Емин Агушев от с. Могилица той бе успял да настани за мюфтия в Пашмакли чист турчин афуз Али Мустафов, дошъл нейде от Кърджалийско, който не знаеше български и стоеше тук като кукла в чужда територия. Достатъчно беше за партизаните на Сговора, че говори турски, пише турски по арабицата, кореспондира на тоя език с Главното турско мюфтийство в София, под чието ведомство се числеше и пр. Това бе тъкмо в тон с турската пропаганда сред българите мохамедани, които не знаеха нито дума турски, но се заблуждаваха, че са турци. В помощ на мюфтията турчин бе привлечен бившият такъв българин мохамеданин Мехмед Фикри Мюдеризов, известен с прякора Далгъча, сега само за изпроповедник.

Освен настаняването на мюфтията Драган Атанасов ведно с афуз Емин Агушев, за да привлекат българомохамеданските маси да гласуват за Сговора, бяха успели да издействат от властта за в бъдеще в джамийските училища, където се учеха тогава българомохамеданчетата и бяха частни училища, децата да учат по 16 часа седмично коран (мохамеданско вероучение на турски език по арабските букви), срещу 4 часа седмично вероучение за българите християни, по тогавашната система. Това обучение по Коран бе трябвало да стане обезателно по турски и старата писменост - арабицата, за да се държи населението - младото поколение в турския мироглед. Това бе израз на най-голямо мракобесие сред това население. То обаче не можа да се осъществи, защото Сговорът падна и с изчезването на Драган Атанасов изчезна и тази проектопрограма за учене на Корана.

Изтъквам това, за да се види при каква обстановка бях отишъл да работя сред българите мохамедани, по внушение на Ст. Н. Шишков. При това положение естествено нищо друго не можеше да се прави освен да се записват и публикуват народни песни, народни обичаи, легенди за българското минало и пр. Та това именно и правех, като бях приет за сътрудник в сп. "Родопски преглед".

БЕЛЕЖКИ НА СЪСТАВИТЕЛЯ

1. Сградата сега е на РУ на МВР. [обратно]

2. Днес отново на Архиерейското наместничество. [обратно]

© Петър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.10.2007
Петър Маринов. Някога... (Книга втора). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... 2. Съст. Александър Маринов. Пловдив: АДГ, 2006.