Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЧАСТ ВТОРА. ЮНОШЕСТВО

(5)

Петър Маринов

web | Някога... (Книга първа)

Есента настъпи и отново бях в Пловдив. Този път не пътувах пеш, а с камион, с който прибираха багажа си курортистките от Борисовград Веса и Мила Тончеви. Те също пътуваха върху багажа. Отначало ни беше весело, но към Хвойна ни прилоша от люлеенето, та трябваше да слезем за малко. Причината бе, че гледахме не напред, а встрани и назад. В Станимака се разделихме. Те си заминаха за своя град, а аз с файтон поех към Пловдив.

Там заварих друга новост. Семинарията бе преместена в друго здание, нейде към Марица. Била закупена сградата на бившия френски колеж с много стаи и широки занимални. Там бе преместено всичко - чинове, библиотека, кревати, кухня и т.н. Учениците се събрахме за първи път в широки помещения, широк двор, нови стаи и спални. И още една изненада, старият ректор бе напуснал и бе дошъл нов, архимандрит Панарет, дотогавашен игумен на Бачковския манастир. Из двора на семинарията кръстосваха нови ученици, начинаещи, някои доведени от бащите им - попове, между които ходеше новият ректор. По външност, държание и култура никак не се отличаваше от селските попове. Още отначало на нас, по-големите, ни се видя прост, несериозен, подвикващ някак необичайно към учениците, грубо, като в селски двор, тъй че без много да мислим го нарекохме говедаря. Беше поверително, само между доверени другари, защото все пак беше ректор и можеше да ни напакости. Аз особено се пазех, защото имах намалено поведение. Но, хубав-лош, приехме го такъв, какъвто е и даже ни беше по-леко, защото не беше тъй строг като Евтимий.

Бях в предпоследния, както казваха най-мъчния клас. А то бе, защото трябваше да учим отвлечени предмети: философия с идеилистическо направление, в която се критикуваше и отричаше материалистическия мироглед; основно богословие, с което се доказваше божественият произход на религията и връзките между човека и бога; догматическо богословие, с което се доказваше божествеността на Иисус Христос, подкрепено с много текстове от евангелието и библията, които трябваше да знаем наизуст; нравствено богословие, с което се търсеше примирение или средния път на противоречивите явления между човешката съвест и практическия живот. Имаше още едно пастирско богословие, което учехме в следния клас. То пък бе наука за това, какви попове трябва да бъдем, как да се държим външно, за да ни уважават хората, пасомите, като че ли хората бяха овце, а ние овчари.

Тези философски предмети доста ме увличаха и главно, научиха ме да гледам на всички теории и учения критично, но не ме убеждаваха в това, за което бяха предназначени. Донякъде си съставях някакъв свой мироглед, още неоформен, без система, неясен. С други думи, бях недоволен от това, което виждах пред очите си, и от това, което ни се преподаваше. Изобщо началстващите лица, управляващите, чиновниците, в това число и поповете, ми се виждаха насилници или сеещи заблуди, за да живеят наготово. Всички началстващи хора ми се струваше, че не работят нищо, а само командват и с наредби и канони тормозят масата народ.

Тогава си създадох такова убеждение и за военните власти. Един следобед ни бяха извели на разходка западно от Бунарджика, където тогава имаше празно място. Виждаха се само казарми към линията. Едни от нас играеха футбол, други се катереха, а трети се излежаваха по тревата. Аз не играех футбол, а с неколцина другари обикалях наоколо. Встрани, недалеч от нас, видяхме група войници, види се, взводове, които бяха обучавани всяка поотделно от млади офицери. Навярно бяха новобранци. Командваха им "на ляво!", "на дясно!" като някои от войниците, повечето селянчета, бъркаха. Вместо на ляво, обръщаха се надясно и ставаше бъркотия. В една група, види се, имаше и българомохамедани, които не можеха да разберат понятията ляво и дясно, затова офицерът за дясно им посочваше Бунаржика, а за ляво, Джендем тепе. Но при маршируването той застана към тях не с лице, както им обясняваше, а с гръб, за да марширува с тях. Промяната на ръцете му обърка новобранците. Те пак сбъркаха. Строи ги наново и за да разберат войниците, нагледно им посочи:

"За лявата страна ще казвате сено, а за дясната, слама! Ха сега с мен!" И почна той, а след него и те в един глас: "Сено-слама, сено-слама..."

Това продължи няколко минути. Уверен, че урокът вече е усвоен, офицерът им закомандва пак: "Хайде сега леви-десни, леви-десни", но забеляза, че един войник пак сбърка. Това го ядоса, строи ги и извика: "Мирно!", отдели объркалия се войник крачка напред. Отиде при него, загледа го съсредоточено и строго, и захвана с две ръце, пата-кюта, пата-кюта, да го пляска силно по лицето, а войникът стои мирно като свещ. Плесниците се чуваха надалеч. Ние, учениците, се спогледахме, погледнахме съчувствено и войника. Какво от това, че бе сбъркал, но рекохме, ще се научи. Офицерът доста дълго го пляска и бузите му се зачервиха съвсем. Другите войници гледаха и стояха мирно. Накрай го остави и отпрати на място.

Като гледах това, военната служба ме отврати изобщо. Казах си: "Мен, ако бият така, няма да стоя, а ще се хвърля да бия и аз офицера, та да става каквото ще!" Но не ми се удаде нито да ме бият, нито да служа войник през целия ми живот. Тогава ми опротивя и военната служба, и офицерите, и военните порядки въобще.

Като се прибрахме в семинарията, коментирахме това с другарите, някои от които бяха ходили войници. Те казваха: "На военните не бива да се противоречи, защото, който не слуша командата им, има куршум!" Оттогава се зарекох да не хващам с ръка огнестрелно оръжие. И го спазих досега.

* * *

Един член от правилниците на семинарията ни задължаваше всеки ден да ходим на черква. В новото здание имаше широко помещение за това, бивша черква на католиците, макар обърната на север, но... кой ще ти гледа това. Целта беше да ни подготвят за попове, а че черквата е обърната на север или запад, нямаше значение. То бе работа само на църковните канони, измислени някога и нейде по източните страни, остарели и забравени отдавна и по време, и по пространство.

Това ни караше да мислим малко рационалистически, както се изразяваха тогава. Или по-право, да гледаме на църковните порядки като на нещо леко, повърхностно и несериозно, стоящо далеч от живата днешна действителност и практическо ежедневие. Забелязах, че някои от моите другари, главно попски синове, ядеха нещо донесено от къщи и при все това след туй вземаха нафора или се причестяваха. Черквата беше широка и събираше всички 200-250 ученици, наредени в две широки редици. Ходенето на черква бе контролирано и спазвано най-строго всяка сутрин и вечер. Прекарвахме на крака около един час, често и по два и повече, когато имаше проповед и служба. Това ни изморяваше и отегчаваше. Затова, когато беше вечер и тъмно, някои от другарите присядаха скрити от другите, опираха се на стените и почиваха. Давахме си знаци да не се вдига шум и пак мълчаливо, със смях и закачки някои разбутваха другите и се изтягаха цели върху пода и така дочакваха края на богослужението. Такъв в нашия клас беше един Симо от Тетевенско, който ни разсмиваше и веселеше, тъй че никой не го обаждаше за това му прегрешение. Понякога той се въргаляше, кланяше, ставаше и лягаше като в цирк. Така минаваше леко времето в черквата.

Причината за продължителното богослужение бяха дългите и безконечни молитви, псалми, канони, катавасии и т.н. в богослужебните книги, напечатани на църковно-славянски език. Особено дълги бяха каноните и ирмосите. Това беше дотегнало на двама от нашия клас, които се бяха промъкнали в черквата, когато била празна, единият останал на вратата да варди, а другият отишъл при книгите, отворил минея и откъснал цели листове с канони и ирмоси, късал и прескачал, уж, за да не се забележи. Така бе съкратил богослужението. Първия ден след това липсата на листовете не бе забелязана, защото и четците бяха доволни. Но сетне липсата бе открита, но не можа да се разбере нито къде са листовете, нито кой ги е скъсал и съкратил четенето и пеенето. През великите пости трябваше да правим и метани (поклони до земята). Тях пък ги превръщахме в бутане един друг, падане, ставане и всевъзможни машинации, за да става смях и да минава по-леко времето.

Съгласно правилника трябваше да се редуваме да произнасяме и проповеди. За тях се готвехме дълго, ползвахме руски пособия, пишехме ги на листове, които се проверяваха от учителите. Всичко трябваше да бъде в строго православен дух, чисто от всякакви протестантски или други някакви увлечения. Проповедите си трябваше да произнасяме в края на богослужението, след като се свършат всички песнопения и молитви.

Едно беше ясно на всички, в това число и на мен, молим се всяка сутрин и вечер, повтаряме едни и същи молитви с десетки и стотици пъти, та не измолихме ли се най-сетне за греховете си? Толкова много ли сме греховни, та да има нужда така дълго и толкова много да се молим? Бях почнал да се питам и недоумявях за това.

От това ми недоумение ме извади един мой роднина от Чепеларе, Стайко Балджиев, и жена му Стайке, хора прости, но трезво мислещи, които бяха дошли в Пловдив и покрай другото решили да ме споходят. Когато дошли, случило се да сме в черквата и трябвало дълго да ме чакат на двора. Бяха се притеснили и когато излязохме, бързо ме извикаха настрана да си поговорим.

- Къде бяхте, та толкова време те чакаме? - попита Стайко.

- На черква бяхме - отговорих аз.

- Каква е тая черква? Днес не е празник! - каза пак той.

- То не е празник, но ние ходим всеки ден, сутрин и вечер, по час-два! - рекох аз.

- Е, и какво правите в черквата?

- Молим се - отговорих.

- Какво е това молене - чудеше се той. - Молене и молене, та нема ли край? Какви грехове имате, та толкова се молите? То на черква се ходи в неделя, на Коледа, на Великден, да е позна, че си българин, а не турчин. А вашесо какво е? То меса на нищо и никакво! Вашес Господ изглежда хич се не сета, че се губи време, че може да имате работа, че ние сега те чекаме толкова много време!

- Хо, хо! Мольчи! - обади се жена му Стайке. - Ти ли знаеш по-хубаво, или те?

- Той си казва право - казах аз, - защото и ние намираме, че много време се молим.

С това приключи разговора ни за черквата и за моленето. Това ми помогна много у мен да се затвърди мнението, че целият ред и църковни изисквания, които ни се налагаха да изпълняваме, са измислени от ръководителите на религията, пък ако щете и от създателите й, които с подобни изкуствени правила и задължения искат да създават от нас подобни на тях духовници, които да се поставят по-горе от хората, да ги овладяват, управляват и плашат с някаква безкрайна греховност, като изискват да им коленичат, да им се подчиняват и молят за опрощение и т.н. с надежда за някакъв бъдещ рай. В себе си възприех напълно схващанията на Ботев за Бога, не който е в небесата, а мен в сърцето и душата. Какво щеше да става оттук нататък с мене, не знаех.

* * *

Още едно важно събитие стана през тази есен в нашата страна, септемврийското въстание. То не засегна много нас, семинаристите, защото бяхме затворени между четирите стени на пансиона, но се научавахме за него от тези, които ни посещаваха. В Пловдив не се отрази много, а повече в Средногорието и селата, тъй че масата граждани засегна по-малко. От моите познати засегна силно семейство Площакови в Каршияка, където отидох един следобед. Майката, баба Мария Площакова, като ме видя, каза през сълзи:

- Петре, Петре, Рад го няма!

- Къде е - попитах аз.

- И ние не знаем. Повече от 10 дни е изчезнал и не знаем къде е!

Той наистина беше изчезнал! Моят приятел Рад Площаков! След време научих, че при обявяване на въстанието, отишъл и застанал начело на въстаналите в село Сотир (Храбрино), Пловдивско, но войска ги разгромила. Някои избягали към гръцката граница или ги убили, а Рад като сакат с единия крак, не могъл да избяга, бил заловен и подкаран към Пловдив. Не можел да върви и за да го измъчат, вързан бил за един кон, който го влачил по пътя и така мъченически свършил живота си Рад Площаков. Захвърлен бил нейде встрани от пътя, тъй че и гробът му се не знаеше къде е.

Потъгувах за него, но се примирих, защото семинарските правилници изискваха да се занимавам с уроци, да чета пособия, да готвя теми по разни литературни и богословски въпроси, които стояха далеч от живота и грубата действителност. С това се справях сравнително добре, но си оставах със свои мисли и схващания.

Учителите изглежда го забелязваха, та както се разбра, обясняваха го с увлечение по толстоизма. Но беше може би и затуй, че през лятото си бях ушил руска рубашка, която носех под сакото си вместо горна риза. Тъй бях дошъл в семинарията, та я носех и тук. Дали по тая причина или за някакви подслушвани разговори между мен и някои другари, не разбрах, но един следобед класният наставник, стария белобрад Георги Кандиларов, ме извика и ме заведе в стаята си. Помислих, че ще ме пита нещо при поправка на моя тема или проповед, каквато работа вършеше той, но видях, че на масата му няма нищо. Той седна, покани ме и мене да седна и почна да ми говори. Запомнил съм горе-долу следното:

- Вие обичате да четете книги. То е хубаво да чете човек. Книгите дават знания, запознават човека с други страни, с други събития. Без книги животът е тъмен и важното е човек да умее и избира измежду книгите тейзи (той употребяваше точно тази дума), които го запознават правилно с живота и мисленето. Защото има и книги, които могат да окажат лошо влияние, да отклонят човека от правилния път. Човек трябва да се пази от такива книги като от зловредна зараза. Има много от тях, които са написани уж хубаво, но като вникне човек дълбоко в съдържанието им, вижда, че има противни на разбирането му мисли. Например от Толстой има хубави книги, но има и такива, с които се е отдалечил и от вярата, и от църквата. Затова е отлъчен от руския свети синод и е умрял като непокаян грешник. Има и други като него, като нашия Райнов например, които също допринасят за разрушаването на църквата и ние, като православни християни, трябва да се пазим да не попаднем под тяхната съблазън и да бъдем като дърво, което дава добри плодове, а не като онова, което не дава, заради което бива отсичано и хвърляно в геена огнена...

Перифразирам накратко беседата му към мене, която бе дълга, може би час, може би два или повече, защото се стъмни вън и запалиха лампите, а ние стояхме на тъмно. Най-сетне ме освободи и си излязох.

След това мислех много за тая дълга вечерна беседа на Кандиларов към мене и разбрах, че той, като стар учител, авторитетен, благообразен, и разбрал увлеченията на младежите, бе поел върху себе си задачата да ми говори и предварди от пътя на толстоизма. Не бях никакъв толстоист, нито знаех що е толстоизъм. Прочел бях само някои от художествените романи на Толстой, а с идеологията му не бях запознат. Беседата ме заинтересува и почнах да търся и идеологическите му книги, но се оказа, че в семинарската библиотека или липсват, или е забранено да се дават на ученици. С Толстоевите книги и учение се запознах по-късно, след като завърших семинарията и видях колко е бил прав и колко несправедливо е бил отлъчен от църквата. Четох и отговора до синода за отлъчването му.

Дойде новата 1924 год., когато ни дадоха бележниците. Още с отварянето на моя видях, че за първия срок поведението ми остава намалено за непоказани признаци за поправяне. Такова остана то и през втория срок, а и в края на годината, тъй че и тоя клас завърших с намалено поведение. Това никак не ми тежеше, защото не виждах да съм извършил някакво престъпление и си бях един и същи и сега и преди да ми го намалят.

* * *

Лятото прекарах на село. Тогава карах греди от Лопух дере с калеко Щефо от Караманица. Вечер пасехме конете около Каракуска дупка и калеко ми разправяше каквото знаеше за комитите и хвърлените хора в дупката. За мен тая дупка се очерта като зловещо място. Понякога си ходех и до Проглед.

Голяма беше изненадата ми, когато веднъж получих писмо от семинарията, официално, с печати. В него пишеше, че ми се отнема стипендията и ако искам да продължа, за идущата година трябва да внеса 1200 лева пансионна такса. Причината била, че не съм имал по всички предмети успех най-малко "четири" и поведението ми е намалено.

Ха сега беля! Но добре бе, че това ми се съобщи навреме. Затова се стегнах и с мъка събрах парите и през септември, когато отидох в Пловдив, най-напред внесох таксата, защото иначе щяха да ме отчислят и от пансиона, и от семинарията. Това бе станало по искане на новия ректор, архимандрит Панарет, който не беше като Евтимий, а се формализирал с правилника и бележките и настоял в съвета да ми бъде отнета стипендията, за да се даде на друг, по-способен ученик.

Така и стана. Постъпих в последния клас като самоподържник.

Радваше ме мисълта, че това е последната година, след което вече няма да бъда зависим от никакви стипендии и правилници и ще бъда свободен гражданин. Пък вече бях и на възраст, бяха ме търсили за войник, но ме отложили поради следване. В тоя клас и учителите се отнасяха към нас като с големи, водеха беседи и ни възлагаха да се упражняваме в съставяне самостоятелни проповеди, без пособие, като учехме и специален предмет "Омилетика", наука за произнасяне на речи.

Имахме и някои нови учители, между които един свещеник, протоиерей Христо Димитров, родом от Карлово, с висше богословско образование, който ни преподаваше тълкуване на евангелието и пастирско богословие. На него като че ли бе възложено да ни въведе в тънкостите на духовното служение, да ни внуши как да се държим с хората, когато свършим семинарията и бъдем готови да станем попове.

Дотогава не бях мислил за духовна длъжност, но след новата 1925 г., когато отново ме потърсиха за войник, се сепнах. Макар че пак ме отложиха поради следване, но си спомних грубостта на военните и оня войник, когото бях видял да бият, а той стои безропотно, и това ме накара сериозно да се замисля, че отлагането ще е временно, а следващата 1926 г. все ще ме вземат.

Чувах да се говори в нашите среди: "Който се ръкоположи за духовник, не ходи войник!" Взе да ми се натрапва тази мисъл и понякога си казвах: "Какво ако стана дякон (бях млад за друга длъжност)? Да се отърва от военщината, па сетне да става каквото ще!" Това бе само предисловие към по-нататъшната ми дейност, а сега гледах само да завърша учебната година и се отърва от ученическите задължения. В държанието си продължавах да съм такъв, какъвто бях винаги, естествен и непристорен.

Но в бележника ми поведението ми оставаше намалено. Продължавах да си уча, като забелязах, че учителят Христо Димитров почна да ме гледа някак по-благосклонно. Той редактираше списание "Съветник", на което ме направи настоятел между учениците, да раздавам книжките, да събирам абонаменти. Това ме сближи доста с Христо Димитров.

През тая зима се сприятелих с един нов семинарист, дошъл от София, където живееше, роднина на ректора, по име Методи Тодорчев. Станахме много близки, ходехме заедно, споделяхме си мисли за мен, за него, за въздържателното движение, каквито бяхме и ние. За голяма моя изненада той ме покани да му отида на гости в София и там, при родителите му, да прекараме великденската ваканция, за която ни разпуснаха. Бях ходил дотогава в София, но за късо време, та сега да прекарам 15 дни, ми се видя много съблазнително, затова се съгласих.

В определения ден се качихме на влака и надвечер бяхме в София. Каква беше изненадата на родителите му, които, като ме видяха, казаха почти в един глас:

- Къде се намерихте? Приличате си!...

Наистина бяхме на една възраст, със зачервени лица, засмени и общителни, та като че ли наистина си приличахме. Бащата на моя приятел имаше магазин в халите, имаше и други братя, единия адвокат (баща на известния журналист Георги Тодорчев), а другия търговец. Имаха сравнително хубава квартира на ул. "Пиротска". Мене настаниха в една стая с Методи. Тъй прекарахме няколко дни, като се разхождахме из града, разглеждахме музеи и църквата "Александър Невски", ходехме и на гости у негови роднини. Запознаваше ме и с момичета, като мислеше, че вече съм голям, та редно е да имам познанство и с такива. Тогава ставаха много убийства между македонците от разни фракции в София, та един негов роднина, македонец, на когото бяхме на гости, ме запита:

- Какво има по Пловдив? Има ли тепане (убийства)?

Казах му, че няма и не зная защо се тепат. Той ме изгледа. Види се, бе превърженик на някоя от фракциите, защото каза:

- Не знаеш! Не разбираш оваи работи!

Не намерих за нужно да го занимавам с моите разбирания, че не трябва да има не само убийства, но и биене между хората, защото не щеше да ме разбере, или по-право щеше да ми се надсмее.

Така минаваха дните, когато един ден надвечер чухме: "Царят бил нападнат от нелегални в Арабаконак, но останал жив". Направиха молебен в църквите за преживяното премеждие и славеха Бога, че запазил царя жив и здрав. Стори ми се изкуствено и наивно именно Бог да го е запазил и си казах: "сякаш Бог си няма друга работа, ами се загрижил за нашия цар". Но не разсъждавах много, защото бяхме изненадани от друго, по-важно събитие.

Чу се, че е убит в града един запасен генерал Георгиев, но такива убийства ставаха често в София между македонците, та като че ли не направи особено впечатление на никого. Но на другия ден, когато бяхме седнали на масата за хранене късно следобед (беше Велики четвъртък и вечерта всички щяхме да ходим на църква), чухме силен взрив наблизо, от който изтракаха прозорците.

- Какво ли е това? Какво стана? - казаха всички и станаха от трапезата. Излязоха навън. Излязохме и ние с Методи. Скоро се намерихме на главната улица, югоизточно от халите. Заварихме навалица, която се движеше и трупаше към църквата "Света Неделя". Видяхме, че е обгърната от прах и дим, покривът й разкривен и паднал и много хора струпани там. Още можеше да се върви напред, та наближихме и ние. Видяхме хора да излизат от църквата, някои сами, други ги подпираха и крепяха, някои окървавени, а всички покрити с прах и пясък. В това време пристигнаха полицаи и военни, спряха движението и поставиха ред. Ние се отстранихме и гледахме отдалеч. Вечерта в целия град стана известно, че в църквата била поставена адска машина, която я вдигнала във въздуха и има убити и ранени, броят им не се знае. Разбра се и че убийството на генерала било нарочно, за да се съберат цар и министни на едно място (при опелото в църквата) и тъй да ги избият. Но не бяха убити нито царя, нито министрите, нито владиката Стефан, който бе излязъл изпод развалините, потънал в прах.

Страх и трепет обхвана гражданите на София. Определен бе полицейски час и не се позволяваше никой нито да влезе, нито да излезе от града. Почнали бяха обиски и проверка на документи на всички дошли преди това в града. Това се отнасяше и до мен, който нямах никакви документи освен ученическия ми бележник. При обиска се оказа, че съм редовен. Замислих обаче веднага да напусна града и да си замина за Пловдив. На Велики петък бе още бъркотия, но в съботата преди Великден отидохме с Методи по участъците и се снабдих с разрешително, че мога да изляза от София. Заминах още вечерта. За мен кошмарът в София се свърши.

* * *

Новината бе обща и в Пловдив, пък и в цялата страна. Понеже бях писал на сестра ми в Чепеларе, че ще бъда в София, то от хора разбрах, че са се тревожили къде ли съм бил и да не съм станал зян по атентата в "Света Неделя". Затова им се обадих веднага, че съм се върнал благополучно от София и че съм жив и здрав в Пловдив.

По тоя атентат сетне имаше съдене и бесене, но това е друг въпрос и други са го описвали.

Продължихме занятията за последния срок. Не след много бях вече абитуриент и ни разпуснаха за матура. Имахме въпросници, та учехме и се излежавахме в спалнята, а като ни омръзнеше, отивахме в класната стая. Това продължи десетина дни.

Един ден, когато бях в спалнята, чух, че се свири срещу отворения прозорец откъм задния двор. Станах и погледнах. През двора видях на отсрещния прозорец едно момиче, ученичка, което ми дава знак, че иска да ми хвърли роза. Казваше се Еленка. Спомням си, че ние, големите (които щяхме да свършим), бяхме се изхитрили и по време на литургия в семинарската черква, където идваха граждани и познатите ни момичета, давахме, написани на лист, нашите имена на момичетата, да се споменават на пренос. Така служещият литургията произнасяше високо Васил, Минка, Петър, Еленка, Георги, Тодорка и др., без да подозира шегата. Тържественото прогласяване на нашата взаимност слушаха и самите момичета, дошли уж на черква, тъй че розата с бележката в нея бе като резултат от тоя наш църковен флирт. Наивни юношески постъпки!...

Сега благодарих за розата и се прибрах. Имахме матура, та нямах време за флиртуване. Оставаха още два дни до първия изпит.

Той щеше да бъде по омилетика, т.е. по църковно красноречие. Чудеме се и гадаехме като каква ли може да бъде темата, върху която ще ни дадат да напишем проповед.

* * *

Дойде и този ден. В уречената сутрин се събрахме в широката занималня, разпределиха ни далеч един от друг, определиха кой надзирател къде ще стои и ректорът дойде. Носеше затворен бял плик. Това беше темата, изпратена от Светия синод. Той отвори плика, прочете един стих на църковно-славянски и ни го продиктува да го запишем на горния край на раздадените листове. Беше някакъв текст от апостол Павлово послание, който ни се видя малко тъмен за разбиране.

- Хайде сега - каза ректорът. - Почвайте да пишете и пригответе проповед като за в църква. Отначало ще обмислите, ще съставите план, ще я съчините, па накрай ще я препишете на чисто, ще я предадете и ще излезете.

Мълчаливо взехме да разглеждаме текста. Той беше разсъждение за някаква греховност, за някакво зло в живота, изискваща мъдрувания и овъртане със софизми и пр. Темата ми се видя тъмна и далечна от действителния живот, та писах нещо, зачерквах го, пак подхващах и накрая написах нещо, колкото да не е празен листът. Гледах, че другите също пишат, чешат се по вратовете и един по един взеха да предават листовете. Предадох и аз моя. Бях един от последните.

Вън почнаха да се хвалят кой какво е писал и как е развил темата. Аз нищо не казвах, защото бех недоволен от самия тест и от изработката ми. Но това мина.

Вниманието ни се насочи към следващия изпит, по гръцки език. Беше мъчен предмет, по който щяха да ни дадат да преведем някакъв откъс. Знаехме само, че ще е от Новия завет и по-точно от апостолските послания. Обмисляхме всякакви варианти как да препишем от българския Нов завет, какъвто имахме всеки един от нас, като решихме някой да вземе със себе си тая книжка, която не беше голяма, и се използва, като се откъсне листа със съответното място и се сложи в гръцко-руския речник, който единствено можехме да използваме и работата по-нататък беше лесна. Речникът беше в два екземпляра, стар и изпокъсан, тъкмо удобен за целта. Неколцина се ангажираха да скрият в себе си от протестантското издание на Новия завет, но когато влязохме в изпитната зала, не разбрах у кого точно ще е. Тоя път бяха внесли и черна дъска, та като отвориха плика, написаха гръцкия текст и на нея. Той беше от 5-6 реда, извадка от някакво Павлово послание.

Повечето не разбирахме нищо от него, защото посланията изобщо са мъчни за разбиране на български, камо ли на гръцки. Щом преписахме откъса, взехме да се гледаме крадешком и си давахме знак с очи, като се питахме има ли нейде вече българския превод. Някои отбелязваха и уж пишеха нещо, но вниманието им бе насочено към двата разпокъсани речника, които при поискване надзирателят с готовност подаваше от един на друг. Аз бях към прозореца и гледах цялата зала. Всеки се свиваше, огъваше и потеше, така че нищо не можех да разбера. По едно време забелязах Стоян Псалта, който седеше в средата, недалеч от мен, да се раздвижва. В него бе единият речник. Той пишеше нещо и уж го разгръщаше търси думи, но успях да забележа, че между листовете му се мерна прибавено малко листче, формат от Новия завет. Речникът беше голям формат. Там насочих поглед и следях кога Псалта ще свърши и уж пишех нещо. Когато той наистина привърши и видях, че затвори речника, обърнах се към надзирателя и поисках да ми подаде тоя речник. Той ми го подаде веднага, взех го и уж затърсих думи, но предпазливо го разлиствах и намерих приложеното листче. Прикрито, дума по дума, преписах стиховете с българския текст и с вид, че уж съм извлякъл гръцките думи, подадох речника на надзирателя, за да го даде на друг ученик. С поглед се разбрахме помежду си в кой именно от двата речника е спасителното листче. Така за един-два часа речникът обиколи всичките зрелостници и един по един почнахме да излизаме. Накрая Псалта си прибра листчето, за да не се открие след това и изпитът да се опорочи. Поизмених текста да има и грешки, та да се помисли, че наистина съм го превел. Така бяха направили и всички други. Така приключи матурата ни по гръцки език.

По другите писмени изпити не беше мъчно и се справих лесно.

Оставаха устните изпити. А те бяха много, все богословски и все овъртяни. Особено много ме плашеше догматическото богословие, по което се искаше да се знаят наизуст толкова много текстове, колкото е цялото евангелие. Сериозно се опасявах от тоя изпит. Но каква беше изненадата ми, когато, като излязох да отговарям, изтеглих билет и видях, че ми се е паднал № 1. А той беше най-лесен. Нямаше много текстове, а повече теоретични работи, каква наука е догматиката, какви отдели има и т.н. Отговорих на всички въпроси, тъй да се каже, на един дъх. Остана доволна и изпитната комисия, останах доволен и аз. Свалих от плещите си най-тежкото бреме.

Другите изпити: църковни истории, пастирски богословия и др. минаха лесно. Поне нямаше вид, че някой от другарите ми е закъсал. Пък и учителите гледаха да си ни изпратят с добро и със здраве, та не догледваха. По литература нещо обърках фабулите на "Фауст" и "Хамлет", исках да покажа, че много зная, та учителят Грашев ме спря и поправи. По обща църковна история ми се падна да говоря за благочестивата царица Елена, тайна християнка, увещала сина си император Константин Велики да даде свобода на християните и превърне християнската религия в държавна, което той направил и за тази му заслуга бил канонизиран за свети Константин, макар че се покръстил едва в последния ден на живота си. По Българска църковна история ми се падна да говоря за богомилството и другите ереси, които разяждали българската държава през средните векове и станали причина да падне под турско робство. Отговорите ми по това бяха одобрени и с това се виждаше, че и изпитите ми свършват. Свършваше и следването ми в семинарията.

* * *

Но не беше тъй! Оказа се, че има още едно премеждие, което предстоеше. След всички устни и писмени изпити минаха два дни и ни събраха в класната стая, за да ни съобщят резултатите. Весели и засмени, зачакахме. Дойдоха неколцина учители начело с ректора, загледаха ни любопитно, загледахме ги и ние. И каква бе изненадата ми, когато ректорът отвори една папка и съобщи:

- Всички абитуриенти са издържали изпитите с изключение на Анастасов Петър и Иван Спасов, които имат двойки по омилетика. Затова на тях след два дни ще дадем втора тема за поправителен. Свободни сте!

Беше като гръм от ясно небе. Учителите си излязоха, а след тях се юрнаха и учениците. Останахме само ние, скъсаните по омилетика. Иван Спасов, Алфата, се просна на чина, закри лице и се разплака, а аз го гледах и макар че съобщението ми бе неприятно, не се разчувствах много. Помислих си само, че наново трябва да се изживее конфузията по изпита, тоя път поправителен. Излязох на двора и се смесих с весели другари, които се радваха, че са издържали матурата, поглеждаха и мене, някои съчувствено, други безразлично, аз да си бера грижата, но скоро се отвлякоха и всеки почна да се занимава със своите си работи. Излезе на двора и Алфата, но никак не можа да се приобщи към общата компания и до вечерта стоя уединен, зачервен и отчаян, че му се паднала тая тежка и зла участ да е скъсан на матурата. Помъчих се да го утеша: "Ще се явим пак, ще го издържим, гледай си работата", му казах, и той се поуспокои, но все още остана умислен и угрижен.

През следващите два дни се залисвах с организиране фотографски снимки за общо табло на випуска, за търсене художник, който да направи винетки, та никак не четох нищо като подготовка за новия изпит. Пък нямаше и какво да се чете и какво да се научи, защото бяхме в пълна неизвестност като каква тема може да ни се даде за писане на проповед.

Беше лятно време в началото на юни, когато рано се съмваше. В определения за изпит ден станах малко по-рано от другарите и се замислих все пак да прочета нещо, на изпит ще се явявам, не е шега. Между книгите, които бяхме ползвали през годината, имаше една не голяма "Сборни речи и проповеди". Тя ни бе служила като образец как се пишат къси речи и проповеди, защото всички поместени в нея бяха кратки, наивни и приспособени като за селско население. Сега тя ми попадна най-отпред. Взех я, пропрелистих няколко страници и прочетох някои заглавия. Помъчих се да чета, но никоя беседа или проповед не ме привлече. Накрая погледнах една, озаглавена "Реч за Нова година". Като мисъл и тема ми се видя интересна, нещо конкретно, затова я прочетох до края. В нея се правеше сравнение как всеки търговец по случай Нова година преглежда сметките си и вижда какви печалби и какви загуби има. Така и всеки благочестив християнин трябва да направи равносметка на живота си: какви грехове е направил и какви добродетели е развил през годината. Новата година била добър повод да се разкае за греховете си, да се изповяда и да води нов благочестив живот. И така нататък. С тази мисъл влязох в стаята за изпит.

Там заварих Алфата, вече отишъл и нетърпеливо чакаше какво ще ни съобщят. Скоро влезе един надзирател, а и ректорът, който отвори един плик и прочете: "Реч за Нова година".

Изненадата ми бе безкрайно голяма. Посрещнах съобщението весел и засмян. Ректорът ме погледна малко озадачено, погледна и умисления Спасов и каза, за да ни упъти:

- Ще си представите, че на Нова година сте в черква, пред вас има много хора и вие им произнасяте реч. Хайде, напишете това!

Той си излезе, а надзирателят остана да ни наблюдава. Веднага почнах да възпроизвеждам онова, което бях прочел преди малко и което беше още прясно в паметта ми. Най-напред написах обръщението "Благочестиви християни". Такъв бе приетият ред. После продължих направо как сме се събрали да посрещнем новата година, как ще изпратим старата, как по тоя случай трябва да се замислим какво сме правили през изтеклата и подобно на търговеца трябва да сложим на преценка какво добро и какво зло сме сторили. Както търговецът отделя печалбите и загубите, тъй и ние да отделим нешето добро и зло. Направих заключение, че само ако живеем така, ще спечелим рая и пр. Завърших с "Амин!"

Написах страница и повече като за чернова, но като го препрочетох, видах, че няма нищо какво ново да прибавя, сложих и запетайките, където трябва, помислих и реших, че няма нужда да го преписвам на белова и тъй го предадох на надзирателя. Излязох си. Какво правеше през това време Алфата, не видях, защото бях на другия край на стаята. Но и той излезе след половин час.

- Написа ли? - го запитах.

- Написах - отговори той и с това се свърши.

Тоя ден бе имало съвет и вечерта ни съобщиха: "Всички са издържали матурата и да се готвят да получат дипломите си след няколко дни. След това могат да си заминат по домовете."

* * *

През последните дни бях получил пари от майка ми, та излязох из града и си купих граждански дрехи, костюм, обувки с остри върхове (шпиц) и мека шапка (капела). Тя бе сива и евтина, но се радвах, та целия ден ходих с нея. Надвечер на главната улица ме срещна един стар мой приятел Тодор Белчов, родом от Стрелча, с когото чрез Рад Площаков се бяхме сближили много, та ме погледна в шапката и каза да се отбия в магазина, където работеше. Той беше счетоводител във фирмата "Братя Тошкови" (също от Стрелча), които имаха галантериен магазин в града. Аз отидох, Тодор беше сам, погледна ме, засмя се, посегна, та ми свали новата шапка, смъкна от полицата зад него друга, също нова и ми я сложи на главата. Тя бе по-твърда, много хубава и приятна по цвят, синьо-гълъбова.

- Хайде, отивай! - каза Тодор.

- Но плащане? - попитах.

- Карай! - пак каза той. - Чорбаджиите нищо няма да усетят.

Сви ми другата шапка в книга, даде ми я и излязох. Станах с две шапки. Отидох си в семинарията. Там видях, че дадената ми шапка е луксозна, вносна, от Италия, марка "Борсалино", каквито съм виждал да носят само богатите хора. С Тодор Белчов останахме приятели дори до стари години. За него ще говоря по-нататък, а сега гледах да се откъсна от семинарията.

Нашият випуск не минаваше за силен по успех и в течение на годината, и на матурата. Преценяваха го като посредствен и слаб, в което отношение не правех изключение и аз. Затова, както ми се струваше, учителите гледаха да не затормозват никого с повтаряне и главно поради настроението, създадено у нас против учителя Бончев, в яденето на когото предната година някой от нашите бе сложил отрова, станала бе суматоха и разправия, та сега гледаха по-скоро да се отърват от нас. Имаше настроение в тая насока и сред нас, като повечето решаваха, след като получат дипломите си, демонстративно да напуснат семинарията, да не си вземат сбогом ни с учители, ни с ректор и надзиратели, да не се явят и на банкета, последната обща трапеза, каквато по традиция се даваше на завършилите. По това време научихме, че от Св. Синод са получени книги за раздаване като подаръци на завършилите, но поради нова, че бяха все религиозни, или както се казва с благочестиво съдържание, другарите намираха за по-добре да не ги вземат.

Така и стана. Една сутрин в средата на юни 1925 г., след отпуст на обичайната църква, беше неделен ден, извикваше ни ректорът един по един и ни раздаваше зрелостните свидетелства. Край него бяха струпани и книгите от Св. Синод. Другарите ми се приближаваха, вземаха си документите и оттам излизаха, па през отворената външна врата отиваха право в града. От благочестивите книги никой не взе нищо. Повечето зрелостници бяха от близките села или от града, та веднага си бяха заминали. Някои си заминаха и с влака, а останахме само ние двамата със Стефан Попатанасов, които бяхме от Родопите и трябваше да заминем на другия ден, когато щеше да има автомобил за там. Затова се завъртяхме из двора и не бързахме да излизаме.

Това наше оставане се хареса на ректора и учителя Христо Димитров, който присъстваше там, та ни повикаха повторно и ни поканиха да си изберем и вземем каквито щем книги от синодалните, даже и всички, ако искаме. Ние ги ровихме и преобръщахме, като накрая си избрахме някои. Аз си избрах една със заглавие "Бъдещи социалдемократически картини" от някакъв немски автор. Сетне тя ми се видя интересна. Христо Димитров ни гледаше, па отиде нейде и каза да го почакаме. Скоро се върна и донесе нещо увито във вестник, разгъна го и се показаха две книги. Едната даде на Стефан, другата на мен и каза:

- Вземете тази книга! Ще видите, че е много интересна. Ще е полезна за вашия кръгозор. Написана е от един руски писател Григорий Петров, велик народен учител.

Това беше книгата "В страната на белите лилии", първото й издание, току-що излязло. Нищо не знаехме за нея, а за автора й слушахме за първи път. Като видя, че разглеждаме с любопитство заглавието, винетката на корицата и др., Христо Димитров ни каза още, че авторът й бил свещеник, идвал в България, живял като цивилен в Белград, държал сказки и написал тази и други книги, та станал известен в целия свят.

- В тази книга - каза той - се описва Финландия, която е бедна, но красива като България. Затова напълно подхожда за нас. Този човек напоследък се бил разболял, отишъл на лечение в Париж и там починал.

Това беше запознаването ми с книгите на Григорий Петров. Стана ни още по-интересно, когато Христо Димитров каза, че бил ходил във Финландия, видял природата и хората, които Григорий Петров така хубаво описва.

Ние, двамата абсолвенти, бяхме единствени, които не напуснахме семинарията демонстративно. Беше не от желание да се делим от другарите, а по неволя, тъй като трябваше да пренощуваме още веднъж в помещенията й, защото автомобилите за Родопите тръгваха само сутрин.

На другата сутрин си заминахме, Стефан към Пашмакли, а аз за Проглед. Бях се облякъл с новите дрехи и новата шапка. Бях вече гражданин, завършил средно образование, голямо нещо, както се смяташе тогава.

Занесох си вкъщи дипломата и книгата "В страната на белите лилии", която зачетох още първия ден. Тя ме тъй увлече, като че се изправях пред нов свят. Като че избледня всичко онова, което бях учил в семинарията. Взех да идеализирам живота и да гледам на всички срещнати хора като на братя. Наивни младежки увлечения.

Първото нещо, което трябваше да правя сега в село, бе да спечеля малко пари, за да отида пак през есента в Пловдив и си потърся работа. Разбирах чиновничество или нещо друго. Хванах се за последен път с мулето, присъединих се към други кираджии на греди и доста време ги пренасяхме, този път от местностите Каракус, Дели Брахомица и Момина вода до Рожен. Пасехме мулетата из меките картоле (ситна трева) около Ахматица, та веднъж ни заловиха пъдари от Горно Дереке (Момчиловци) и искаха да ни закарат там, защото бяхме фтесали. Стана разправия, и за да не стане бъхтаница между между тях и Георги Станчов от селото ни, въпросът се разреши компромисно и мулетата ни бяха пуснати с условие друг път да не влизаме в момчиловска територия.

* * *

През лятото се подвоумих дали да стана учител, та отидох в Горно Дереке да видя училището и някой учител. Там обаче видях пред дюкяна две-три сополиви деца, които се въргаляха край пътя, та се отвратих и си рекох: "Такива ли сополиви деца ще уча!" и си заминах. Отказах се да кандидатствам за там за голямо огорчение на майка ми, която искаше да ме види учител в родното й село.

Но то бе и затова, че Пловдив, където бях прекарал толкова години, силно ме привличаше. Там имах познати и връзки с хора на моя възраст, та мислех, че там все ще се намери място и за мен.

Затова в края на август, както си бях спечелил малко пари, заминах за Пловдив.

Там намерих учителя Христо Димитров, който ме посрещна много любезно, зарадва се, като ме видя, и каза, че има вакантно място и може да ме назначат за писар в Митрополията. Тогава имаше криза за чиновническа работа, имаше излишна интелигенция, затова нямаше време за бавене, не биваше и да пропускам дадения случай, затова подадох заявление. Назначиха ме и почнах работа от 15 септември 1925 г. като писар-машинописец в Пловдивската митрополия. Това бе първата ми служебна кариера като гражданин, с която сам почнах да печеля, да се издържам, а впоследствие и семейство да свъртя. Нея не я свързвах с по-раншното ми служене като разсилен в амбулаторията в Чепеларе през 1918 г. и като телефонист в пощата в Пловдив през 1920 г.

Първата ми заплата в митрополията бе около 600 лв., която като я получих, много се зарадвах. Това ми се видя много лека работа, за разлика от вдигането на тежки греди из Родопите и карането им към складовете, често в дъжд и при лошо време. Сега тук бях на сянка, в голям град, при друга обстановка, тъй че мислех тук да остана, тук да работя, тук да устройвам живота си отсега нататък.

Но това са вече други неща, не детски. Преддверие на нов живот, пълен с борби, стълкновение и приключения, падания и ставания, които ще бъдат предмет на описание по-нататък.

А сега: Сбогом, юношество!

 

 

© Петър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.06.2007
Петър Маринов. Някога... (Книга първа). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... Съст. Александър Маринов. Пловдив: Веда Словена [2003].