Петър Маринов

web | Някога... (Книга първа)

Казах по-рано, че още от първоначалното училище се увличах по рисуване. Това влечение сега се прояви и тук в семинарията. В свободното време, в междучасията, пък и в часовете на неинтересните ми уроци, аз рисувах. Стоях на последния чин отзад, тъй че учителите не ме виждаха никога. Обичта ми към Вазов ме накара най-напред да нарисувам неговия портрет. Нарисувах го на блоков лист и стана много сполучлив. Закачих го на стената в класната ни стая. Учениците го гледаха, а и много от учителите се спираха пред него. След това на същия формат лист нарисувах Толстой с бяла рубашка. Закачих на стената и него. След това нарисувах още Тургенев, Шилер, Гьоте, Гогол, Достоевски и др. На стената бяха наредени като в галерия портрети само на светски лица, но не и на духовници. Всички ги гледаха, радвах им се и аз.

Кой знае защо, но учителите като разглеждаха картинната ми галерия, заради Толстой, който заемаше централно място, помислили, че съм толстоист. Затова веднъж чрез надзирателя Никитов ми подметнаха: "Всички портрети са хубави, но добре е Толстой да се махне". Тогава нищо не разбирах от толстоевото учение, не бях и вложил такава мисъл, затова не го махнах и го оставих да стои на стената чак до края на годината. Но това ме накара да потърся толстоевите книги и да видя какво особено има у него. Прочетох наред "Ана Каренина", "Война и мир" и "Възкресение", но не намерих нищо противохристиянско в тях. Напротив, виждах религията, застъпена критично. Но все пак останах озадачен за него. Едва след завършване на семинарията разбрах в какво се е състояла работата и защо е бил "отлъчен" от църквата.

По това време се бях абонирал за едно ново тогава списание, редактирано от Васил Узунов, в сътрудничество на Антон Страшимиров, със заглавие "Мироглед". Получаването му в семинарията естествено се контролираше и един ден ректорът ме извика, даде ми получената книжка и каза:

- Защо получаваш това фармасонско списание? То е против общоприетия ред!

Смънках, че не зная какво е, но съм го записал, понеже е ново.

- Запиши се за "Духовна култура", за "Църковен вестник", щом искаш да четеш - каза Евтимий и с това се свърши.

"Мироглед" наистина не беше в тон с църквата, но като новост тогава със свободомислието си имаше привърженици. "Църковен вестник" и "Духовна култура" ми се виждаха сухи и неинтересни, и не се абонирах. С тези издания семинарията беше пренаситена.

Наред с уроците тогава прочетох книгите "Камо грядеши", "Унижените и оскърбените", "Братя Карамазови" и др., които в съвсем друго направление отвличаха мислите ми, далеч от официоза "Църковен вестник".

През тая пролет софийското издателство "Живот" на Георги Шопов бе обявило ликвидация и продаваше книгите си на много ниски цени. Затова си купих много, предимно съчинения на класици, и си съставих библиотека, за каквато бях мечтал от много години. Много от тях пазя и досега.

* * *

Един слънчев ден, рано през пролетта на 1922 г., когато бяхме на двора, ректорът ме извика от прозореца и ми нареди да отида при вратата на външната ограда. След малко отвътре излезе и той заедно с един стар човек, малко прегърбен, немощен, който се подпираше с бастун. Евтимий го поддържаше под мишница.

- Вземи г-н Грекова - каза той - да го придружиш и крепиш до държавната болница. Внимавай, той е Михаил Греков, стар поборник, вече болен и има нужда от подкрепа.

Сетих се кой беше Михаил Греков. Той имаше рядка брадичка, сухо лице и живи очи, тъкмо такъв, какъвто го знаех от портрета му в "История на Априлското въстание" от Димитър Страшимиров.

Взех го под ръка и внимателно тръгнахме по улица "Авксенти Велешки". Тогава тя бе открит канал, замърсен и нечист, а встрани край къщите нямаше тротоар, а мек неравен път. При вървенето старецът поспираше, отдъхваше и разглеждаше околността. По едно време го заговорих:

- Та вие сте Михаил Греков! Същият, за когото Димитър Страшимиров пише в "Априлското въстание"!

- Да, млади човече - каза той. - Много нещо ми е минало през главата. Ей такива ровове сме прескачали с Васил Левски в Белград! - и той посочи канала пред нас. - Па и по-големи от този! Тогава бях млад, силен, а сега какво, както виждаш, мъчно се движа сам.

- Ние има какво да се поучим от вас, г-н Греков - казах, - и имаме щастието да се радваме на родината си свободна, за което сте се борили вие!

- Големи борби бяха! Подвизи велики, но годините натежаха, та сега нищо не можем да правим! Даже да вървим не можем! - и той спря да си отдъхне.

Така продължихме до болницата, като по пътя си мислех: "Този човек е бил другар на Левски, тая ръка се е хващала с неговата, кръстосвали са чуките по Балкана, а сега аз го водя под ръка!"

Оставих го в болницата, където го чакаха за преглед или за изследване, не разбрах. Повече не го видях. Месец след това Евтимий каза, че се е поминал, за което в черква му направиха помен.

Заинтересувах се да прочета всичко писано за Михаил Греков. Оказа се, че той има интересни спомени, някои напечатани, които също прочетох, напр. "Четата на Никола Войводов и Цвятко Павлович". Сетне научих, че бил пенсионер, но с малка пенсия, която едвам му стигала, та през 1920 г. се обърнал с молба до Народното събрание да му я увеличат, в която писал:

"Година време има откак не съм видял месо, сирене, масло, захар и др. съестни продукти, необходими за поддържане на човешкия живот. Силите ми отпаднаха и да ви кажа истината, наближава денят, когато един скромен труженик за освободителното ни и просветно дело ще закрие очите си от най-тежката смърт, глада".

Такава е била съдбата на повечето от скромните дейци за освобождението ни.

Това беше в края на учебната година. Скоро ни разпуснаха и отново бях в лятна ваканция на село.

* * *

Пак заварих Рад Площаков и сестра му. Наскоро дойдоха и други курортисти, тъй че компанията наново се състави и увеличи. Към нас се присъедини още един, Стою Матов, машинист на моторната дъскорезница под селото. Той малко заекваше, но беше общителен и симпатичен, подобно на Рад Площаков. И той бе комунист. Слушах разговорите им и като чирак се мъчех да вниквам в смисъла и съдържанието, срещу което се изправяше онова, с което живеех в семинарията, и белогвардейците, като ги виждах, че са две противоположности. В себе си си казвах: "И те са прави".

Пак ходихме Шопа и Попа до Ардашлъ и превозвахме дъски. А в празник и през свободното време се събирахме с курортистите и обмисляхме да направим пак някакво представление. Дойде и Янко Площаков от Пловдив, Тодор Желязкав, Златка Гочева и др. от Борисовград. Решихме тоя път да представим "Балканска комедия", нашумяла тогава след войните. Намирахме я много навременна.

Разпределихме ролите: Янко бе сърбинът, Стою Матов - турчинът, Динко - българинът бай Ганю, аз - гъркът. Представлението бе в същия салон, на открито. Завесата и декорите - черги от селото. Дегизацията ни този път бе по-сполучлива. Турчинът бе с фес, аз с фустанела. По време на представлението се чуваха подвиквания от публиката: "Опаши си пояса", "Потурите ти паднаха" и т.н. С това още повече се увеличаваше смехът от комедията.

След това готвихме друга пиеса, "По неволя доктор" от Молиер, но не излезе тъй сполучлива като балканската.

През това лято прочетох книгата "Мара, хубавата българка, или Софийските потайности". Тя бе написана увлекателно и се четеше леко. От нея научих много неща из най-новата история на България. След мене я прочете и Стою Матов.

В селото ни имаше неколцина местни ергени като Лию Четрокът, Леню Стоюски и др., които ходеха из околните села на сборове и да сглядват моми, или както се казваше тогава да продават праса. Понякога и аз ходех с тях, макар че бяха по-големи от мен. Веднъж даже ходихме до Широколъшка Бистрица. От нея ни остана само умората.

Тогава у дома живееше една дъновистка от София. Тя бе тиха, скромна и крайна вегетарианка. Лию Четрокът и нея наобикаляше. В селото я наричаха Мушето, защото бе незлоблива и се мушкаше навсякъде. Казваха, че нея и кучетата не лаят, когато минава, а на мандрата, където имаше цяла сюрия кучета, готови да разкъсат непознат човек, тя ходела и така ги заглеждала, че те се усмирявали и не я закачали. И тя плащаше данък на своето увлечение. Лию Четрокът се мъчеше да я разубеждава от заблудата й, но тя не се поддаваше. С нея не можеше да се разговаря и спори.

Нашите разговори и идейни спорове бяха главно политически. Едни застъпваха комунистически идеи: Рад и Янко Площакови, други анархистически, Васил Димитров и донякъде Стою Матов. Аз пък като поп стоях настрана или нейде по средата като неутрален.

Но виждах, че нещо ново се ражда, някакъв нов строй се създава в Русия, нашата освободителка.

"Революцията е историческа необходимост", казваше Рад Площаков, който бе един от воеводите на групата. Той по-късно загина по време на септемврийските събития.

В тези идейни търсения брат ми Марин не вземаше никакво участие. Той все гледаше да спечели пари, та вместо с волска кола, обърна да кара конска талига. Превозваше главно трупи от околните деретини, а по-малки кирии - до Чепеларе или Асеновград. През лятото нещо не му провървя, разболя се от коремен тиф, та стоя близо два месеца вкъщи. В Чепеларе нямаше лекар, а имаше фелдшер, Маврудия. Той идваше да го лекува и бе поставил на вратата лист с червен кръст и надпис:

"В тое дом има зар. болес КУРЕМЕН ТИФ.
Забранено флизането".

Бях поправил с червен молив грешките, та един ден, като дойде, забелязал това и чух да казва:

- Кой е тоя даскал, дето дошъл да поправя? То не е негова грижа. Той да си гледа неговата работа, а аз моята!

Това беше към края на лекуването. Чух го още да казва на майка ми, която гледаше болния:

- Сега ще почнеш да му даваш бульон, да се усили!

- Хубаво, сетих се, лимон ще му давам! - каза майка.

- Не лимон, а бульон! - повтори фелдшерът.

- Е, бульон, лимон. Знам какво е лимон.

Така си останаха, без да разберат. Сетне обясних на майка, а и на Марин, какво е бульон и какво лимон.

Аргатите у брат ми тогава бяха все българомохамедани или помаци, както още ги наричаха. Понеже бях научил доста добре руски език, сега взех да се вслушвам в техния говор, който със свойственото им произношение на "А" (галемо, катро, атидах и др.) много ми напомняше руския говор. А каква бе изненадата ми когато един ден чух, че един от тях чука на портата и казва на майка ми:

- Сипи ми жидко млечице. Да е не често! Да е жидко!

Майка не разбра какво е жидко, но мляко разбра и му сипа. Сега й обясних, че жидко е чисто руска дума, която на български значи рядко. Казах след това и на руските ми учители за тая дума и ми се виждаше чудно как е дошла и се е запазила тя в това затънтено родопско население.

* * *

Следващата есен бях вече в четвърти семинарски клас. Имах доста повишени интереси, а и познанията ми по новите идейни течения се бяха увеличили. Цялата учебна 1922/23 г. прекарах в Пловдив, като междинните ваканции, Коледна и Великденска, прекарах в града в четене предимно на художествена литература.

Тогава на мода бяха книгите на Николай Райнов: "Видения из древна България", "Книга за царете", "Слънчеви приказки", "Между пустинята и живота", "Книга на загадките", "Очите на Арабия" и др. Те ме опияняваха с плавния си библейски език. Четях ги и ги препрочитах, като много откъси и притчи от "Книга на загадките" бях научил наизуст.

Освен мене тези книги опияняваха и мнозина мои другари в класа или от съседните класове, които имаха влечение към изящната литература. Николай Райнов ни стана особено симпатичен, когато научихме, че и той е завършил семинария. Оттам бе наследил библейския стил в съчиненията си. В тях преобладаваше античност и екзотичност, които възбуждаха мечтателност в младежките ни души.

Още по-интересно ни стана, когато научихме, че Райнов живее в Пловдив и работи в Народната библиотека. Това накара неколцина от нас да ходим нарочно там през коледната ваканция, където прекарвахме по няколко часа в читалнята с надежда да го зърнем някъде. Възрастта и наивността не ни позволяваше да го посетим в стаята му. Срамувахме се да му се представим като негови почитатели и при това семинаристи. Каква бе изненадата ни, когато един преди обед видяхме, че мина през читалнята, качи се по страничната стълбичка и отиде и дълго се рови в библиотечните шкафове по балкона-галерия. Давахме си знаци с очи и мълчаливо в захлас го гледахме. Беше същият, както го знаехме от портрета му: тънък, висок, изправен, с широко чело, свити устни и слаби бузи, жълти като на мъртвец. Но очите му бяха живи, дълбоки и всеобхващащи. Като се върнахме в семинарията, казахме на другарите си:

- Видяхме Николай Райнов!

Те ни завидяха и се възбуди интерес да отидат, та и те да го видят. Ходиха там няколко дни подред, но не беше им се удало случай да го видят. После го видяхме още веднъж във Военния клуб, където имаше някаква сказка и той премина през сцената. По великденските празници, когато ни водеха под строй на църква, го видяхме в черквата "Св. св. Кирил и Методий". Той живееше наблизо, тъй че беше неин енориаш.

Беше отишъл в черквата заедно с жена си Диана Минчева, хубава и представителна дама с римски нос, и сина си Богомил, малко момче, което се въртеше около тях. Беше по време на четенето на дванадесетте евангелия на Велики четвъртък. Стоеше прав и неподвижно като истукан при южната колона в средата и държеше запалена свещ според обичая. Жена му също стоеше до него със свещ в ръка и гледаше напред.

Ние, семинаристите, уж бяхме отишли при певниците, но през всичкото време се обръщахме и го гледахме. Той ни забеляза, но никак не се смущаваше. Когато черква пусна, хората заизлизаха бързо, а и детето му, което, види се, беше скучало дотогава вътре, бързо се спусна да излиза. Заизлизаха и Райнов с жена си. За да не се изгуби детето в навалицата, той забърза и го завика: "Богомилчо, Богомилчо, стой тука!" Така чухме и гласа му.

На следващата година, пак през тази ваканция, той бе ходил в семинарията (вече преместена на новото място) и заварил ученици в занималнята да четат. Те не го познавали. Малко пийнал, с негов другар насмешливо им изпял: "Егда от древа ти мертва" на втори глас, погледнал книгите им, па си излязъл. Тогава не бях там и не го видях, а само говорехме помежду си за него.

Но неговото име не трябваше много да се споменава в семинарията. От надзирателите бяхме предупредени, че е отлъчен, анатемосан или на прост език, прокълнат от църквата. Затова като правоверни християни трябваше да се пазим и да избягваме неговите безбожнически съчинения. Особено за забранена бе обявена книгата му "Между пустинята и живота", роман, в който се говореше за Иисус Христос като роден по естествен начин. Бях я чел и препрочитал през лятото. Безкрайно много ме беше привлякла не само с тържествения си библейски език, но и с жизнената правда, изразена в нея. Имах я и я спотайвах дълбоко в чекмеджето си, пазех я и от очите на клерикалните ни ръководители и от другарите в класа, защото бе казано: "У когото се залови книгата "Между пустинята и живота", следва веднага изключване".

Само един другар имах в класа, с когото споделях безрезервно увлечението си и интереса си към Николай Райнов. Казваше се Георги Йорданов, Вуйчото, както му викахме на прякор. Беше бедно момче от Вакарел, Софийско, но с будно чувство и ум, който критично следеше и разбираше всички порядки в семинарията. Стоеше на най-задния чин в съседния до мене ред, тъй че си шушукахме и споделяхме някои мисли и неща. От мен прочете "Слънчеви приказки" и "Очите на Арабия", под влияние на които се обръщахме един към друг със сахеб, обитател на пустините Мъсър (Египет) и Шам (Шат ел Араб).

Веднъж зърна, че имам и "Между пустинята и живота". Не можах да устоя да не му я дам да я прочете конспиративно. Гледах го как с погълнато внимание я чете, как умело се крие при вдигнат капак на чина или прикрита в друга книга, за да не бъде забелязан. Като я прочете, тя като че ли го преобрази и измени целия му облик. Дълго след това споделяхме с него мисли и впечатления от книгата. Когато накрая му я поисках да ми я върне, той многозначително ме погледна и каза твърдо:

- Не, няма да ти я дам! Тая книга ще остане за мен! Не виждам по-хубава и по-правдива книга. Аз от нея не се деля. Ще я държа, ще си я чета и препрочитам, па някога, когато душата ми се насити, може да си ти я дам.

Не намерих за възможно да настоявам повече и му я оставих. Думите му бяха казани така твърдо и уверено. Тя остана у него до края на годината, когато напусна семинарията и я отнесе със себе си. На драго сърце му я оставих за спомен от мене.

За попълване на колекцията обаче си купих друг екземпляр. Разрязах го и го подвързах. Но се случи, че надзирателят ни, руснакът Иван Николаевич Чаусов, който не беше тесногръд и с когото се разбирахме, защото беше свободомислещ, беше разбрал, че имам тази книга, та при разпускането ни за лятната ваканция се отдели насаме с мене и каза настойчиво:

- Много искам да прочета тази книга и се запозная със съдържанието и стила й. Затова моля вас, дайте я на мен през ваканция, та като съм в манастира "Св. Кирик" над Асеновград, ще я прочета и есента, когато се видим пак, ще си ви я върна!

Не можах да откажа и му я дадох. Но каква беше изненадата ми, когато се върнахме след ваканцията и при първата още среща Иван Николаевич ме извика и каза:

- Много съжалявам, че не мога да ви върна книжку! През летото монастира се запали и изгоря, а с него изгоря и вашата книга!

Примирих се и с това. Аслъ книгата бе огън за манастира, та си рекох, затова се е запалил. Но за да не се лишавам от нея, потърсих я и като я намерих, си я купих за трети път.

Но и тоя път не можах да устоя и през следващото лято дадох да я чете Стою Матов от Проглед, който пък я беше дал на други и така се изгуби. Затова, докато се намираше, купих я за четвърти път. Уж я пазех като неприкосновена вещ, но и нея ми взе цигуларят Тодор Райчев от Пловдив, не я върна, тъй че се лиших и от нея. Накрая я купих за пети път и то антикварно и установих практиката да не давам книги да се изнасят от къщи, която продължава и досега.

След години, кой знае как, книгата попаднала в ръцете на един комита, Георги Лютата от Смолян. Беше я чел и веднъж сподели с мене: "Чудна книга била. Тя ме направи човек, бе! Тя ме преобрази! Аз съм бил комита, убивал съм хора, проливал съм кръв, вършил съм и други жестокости, като нямах мярка в постъпките си. Сега тая книга измени всичко в мен. Станах човек! Виждам духа на хората! Виждам кое е добро и кое лошо! Нов живот ще живея отсега нататък. Заслугата е на тоя автор, на тая книга!

* * *

Но да продължа със семинарията.

Тая година (четвърта) учехме вече по-сериозни предмети: психология, логика, а и педагогика с подразделенията й дидактика и методика. Някои от учителите ни бяха нови: по философски предмети, Бончев, по църковна история, проф. Поснов, по гръцки и латински, защото Стоянов беше напуснал, а по свещено писание Георги Кандиларов, благороден старец с бяла брада от Котел, завършил руска семинария. Само Кандиларов беше приятен и симпатичен. Попов бе муден и необщителен, а Бончев, злъчен и отмъстителен.

Веднъж Бончев ни беше дал контролна по психология да напишем някакви правила, та от 26 ученика на 20 бе написал двойки. Това предизвика общо недоволство, че тоя учител не се съобразява с преподаването, възрастта и знанията ни, че е несправедлив и т.н. В един от следващите часове, когато имахме психология и преподаваше за авторитета, обяснявайки кога и как се създава, за да илюстрира урока, той попита класа:

- Кога един учител се ползва с авторитет?

Всички мълчаха, само Запрян Костадинов се обади:

- Онзи учител, който е справедлив!

Това беше намек или протест за наскоро писаните от Бончев двойки. Той се изчерви и злъчен пламък блясна в очите му. Погледна остро към него и каза отново:

- Кога един учител се ползва с авторитет?

Запрян повтори веднага:

- С авторитет се ползва този учител, който е справедлив!

- Я излез вън да подишаш справедливост за тия думи! - каза Бончев и добави: - И на теб идущия час ще ошиборя една двойка!

Това той каза, защото Запрян не беше получил двойка с двадесетте, а се застъпваше за другарите си, които бяха получили. Запрян излезе, а звънецът скоро удари и разсея тежката атмосфера.

През тая пролет между моите другари, в това число и мене, се появиха първите трепети към момичетата, каквито ни спохождаха от града, идваха пред желязната ограда на пансиона, носеха ни книги за четене, а понякога и цветя.

Имаше една Невенка, ученичка в гимназията, която веднъж ми донесе книгата "Разочаровани" от Пиер Лоти. Прочетох я с възторжено и чисто чувство, може би защото и момичето беше хубаво. Сетне ми донесе и друга книга, а и аз й давах от моите.

При такова едно, може би романтично, настроение у мен се появи желание да се науча да свиря на цигулка. Взех временно една, опитвах се, скрибуцах, но сложността на нотите и тактуването с крак ме разочароваха, та я изоставих. Вместо нея реших да се науча на китара. Взех една временно, опитах се и видях, че ми допада повече. Имаше определени позиции, пък и акорди за многогласна музика лесно се получаваха. Купих си една, макар и употребявана, и залегнах през пролетните месеци на 1923 г., като един от съучениците ми ме упътваше, а аз се ориентирах да си служа и с ноти, така че доста сполучливо свикнах да си служа с нея. Бях доволен и от себе си, и от мелодиите, които научих да свиря. Китарата бе новост, която отнесох през лятната ваканция в село.

Но и друга новост отнесох: намалено поведение!

А то стана ето как:

22 май, един ден преди Кирил и Методий, бе свободен, та излязох из града. На връщане купих няколко вестника, каквито продаваха, предимно хумористични, за да се посмеем, когато се прибера. А те бяха "Червен смях", "Бич" и още един, като мислех да ги занеса и в село, тъй като след няколко дни щяха да ни разпуснат. При създаденото празнично настроение ги държах свити под мишница и не ги криех. Влязох в спалнята, където мнозина от другарите ми се изтягаха по креватите. Но за моя изненада се появи, идващ от другата спалня, надзирателят Величков, който ни беше и учител по български език. Видя вестниците, приближи се и ги издърпа. Не можах да ги скрия. Той ги разгъна, облещи очи и каза:

- Такива ли вестници четеш?

- Защо да не чета? - казах. - Нали затова ги печатат и продават?

Той се хвана за главата и тръгна към стълбата за долния етаж. Опитах се да му ги дръпна, препречих му пътя, но не можах да ги взема. Той замина и занесе вестниците. Ха сега беля, де! А същия ден щяло да има учителски съвет и той намерил за полезно да докладва за моите вестници.

Нищо не подозирах, но когато след няколко дни ни дадоха бележниците, видях поведението намалено и забележка: "Намалено поведение за внасяне на непозволени вестници в семинарията и грубо държане с преподавателите, реш. прот. № 8, 22.V.1923 г." При раздаване на книжките Величков ме посочи за лош пример и каза:

- Не е забранено да се четат вестници, но да се вземат хубави, илюстровани, каквито са например "Илюстрована седмица", "Политика", а той взел един, който е помия, кал, в сравнение с другите. Затова внимавайте какво четете!

За още по-голяма изненада видях, че ми е намалено поведението не за срока (третия), а годишното. Сетне от Иван Николаевич разбрах, че Величков искал по-голямо наказание, защото съм се блъскал с него, но ректорът Евтимий, който ме знаел като любознателен и не опасен човек, може би поради сътрудничеството ми по светливите картини, се застъпил за мене. Затова се решило най-малкото наказание, намаление на поведението с една единица. Не беше се посегнало и към отнемане на стипендията ми, може би, за да остави добър спомен към мене Евтимий, който се гласял да напусне длъжността си. Това наистина стана и на следващата година той бе вече професор в открития Богословски факултет в София, какъвто се създаде тогава.

Аз си отидох на село. Никой обаче от нашите не забеляза намаленото ми поведение. Пък и никой не се интересуваше. За забелязване е, че през следващата година за всички срокове в книжката се повтаряше една и съща забележка: "Поведението му не се повишава за непоказани признаци за поправяне, 30.XII.1923 г." Или "Поведението остава същото, похвално, за непоказани признаци за поправяне, 31.III.1924 г." Това продължи чак до последния клас в семинарията, когато за последния срок бяха решили да го повишат на примерно, защото, види се, им било неудобно да ми дадат диплома с намалено поведение. А аз си бях един и същ и с намалено и с ненамалено поведение и какво бях направил, за да се поправя и ми го повишат, така и не разбрах.

* * *

Управлението на страната ни от земеделското правителство, начело с Александър Стамболийски, в продължение на 4-5 години външно изглеждаше, че е нормално и спокойно. Правеха се събрания, печатаха се вестници и списания. Въведен бе новият (земеделски) правопис, без ъ (ер-голям) в края на думата, (е-двойно) и с преобладаваща буква (ъ широко) вместо ъ, като утвърдена система. За този правопис, който се смяташе за фонетичен, бе създаден анекдот: селянин трябвало да напише думата овца, а написал уфсъ, дума от четири букви, а с пет грешки.

По отношение на нас, учениците, това правителство прояви известна чудатост. По нареждане на министерството на просветата трябваше да се въведе нова униформа за учениците. И какво бяха решили земеделските дружби в страната? Ученичките в гимназиите вместо черна престилка, да носят сукман, някаква опростена рокля от шопския край, с лека шевица край яката, ръкавите и полата. Макар неохотно, но тая униформа бе въведена в някои гимназии и вече се виждаха доста ученички със сукмани. Пазя снимка оттогава. Някои одобряваха това, а някои го посрещаха с насмешка.

Ние, момчетата, бяхме в недоумение: какво ли пък ще бъде нашето формено облекло? Мнозина подхвърляха на подбив: "За момчетата пък трябва да се въведат потури!" Какво по-точно щеше да бъде, очакваше се през следващата учебна година. Ние, семинаристите, освен расо и калимявка, което беше официално облекло за тържествени случаи, трябваше да имаме и формено ученическо.

Но не се сбъдна това, което се очакваше. В началото на лятото на 1923 г. стана крупно събитие в нашата страна, деветоюнския преврат, гибелта на земеделския режим, партия и правителство, насилственото сваляне от власт на Александър Стамболийски от Демократическия сговор, начело с Александър Цанков. Край на земеделската демократизация и свободи! Аз си бях на село и превозвах с мулето греди от Инджекаровския балкан, когато една сутрин се разнесе новината:

"Ново правителство в София! Паднаха земеделците!"

Времето бе тревожно. Движеха се полицаи, а и войници. В нашия край не станаха събития, но се носеха слухове, че на много места в страната имало стълкновения и сражения. До десетина дни обаче настроението се поуталожи и почнаха да се получават нови вестници. От тях научихме, че новото правителство на така наречения Демократичен сговор е дело на военни, бивши министри и шефове на партии, гладни и жадни за власт. Пишеше се и се описваше подробно как е станал превратът в София, кой какъв министър е станал, как и къде е убит Александър Стамболийски, кой го е убил и пр. Говореше се и за много други убийства на земеделци и селяни, които се съпротивлявали на преврата. Новият правителствен вестник (на Александър Цанков), който бе почнал да излиза, се казваше "Свободна реч", а хората го наричаха на подбив Свободна сеч.

По това време вече бе пуснато в експлоатация шосето през Рожен-Соколовци-Пашмакли, та по него ставаше движението. От чорбаджията Томо Чакъров бе построена и новата сграда на ханчето под Проглед, където бе отворена кръчма, та селяните се събираха там и коментираха събитията.

През това лято по случай събитията курортистите в селото не бяха много. Не бе дошъл и Рад Площаков. Имаше само няколко семейства. Един ден някои от тях донесоха вестници от Чепеларе, между които и "Илюстрована седмица". Последната взех аз. В нея имаше много снимки на арестувани земеделци по убийството на Александър Стамболийски, а имаше и снимки на убиеца полковник Славейко Василев, като усмирител на бунта. Взех да следя този вестник през цялото лято, където сетне се писа за подвизите на Митю Ганев в Хасковско, Васил Героя в Троянско и др. Не можех да споделя с никого впечатления и мисли, защото всичко се беше спотаило. Стою Матов само поклащаше глава и казваше: "А бе каквото има да става, ще става". Селяните пък критикуваха с късна дата слабостите на земеделците и ги наричаха рогачи. А чорбаджиите, естествено, бяха доволни от положението.

По едно време към края на юли се чу голямата новина, в селото идва министър! Ще бъде на курорт със семейството си! Той беше запасният генерал Иван Русев, първия министър на вътрешните работи в Цанковото правителство. Настани се в най-хубавата къща, на Сивко Чакъров. Входът й бе не от пътя, а от западната страна, където имаше двор, подграден със зид, нещо като тераса. Там една сутрин видях министъра да разглежда гората отсреща. Той беше слаб, с побелели щръкнали нагоре коси, сини очи и възсухо лице, но ходеше наперен, изправен, с военна походка. Някой от семейството му, жена или син, бе имал нужда от боров въздух, затова ги бе довел и настанил в Проглед. Имаше и полицаи около него. Стоя малко, само няколко дни и си замина, а после пак бе идвал и накрая прибра семейството си.

Още с идването му селяните си зашушукаха:

- Щом е дошъл, да му се явим делегация и да поискаме да направи нещо за селото!

Селото тогава беше малко, каквото е и сега, но неустроено, пътищата криви, без водопровод и пр. Тъкмо тогава беше някакъв празник, Илинден или неделя, когато камбаната заби и хората бяха отишли на черква. Тя скоро пусна. Бе дошъл и министърът. Мъжете излязоха на двора, а жените, от другата страна, раздаваха кольву и пендихаро. Първи изредиха мъжете, като дадоха и на министъра. През това време всички мъже му казваха добре дошъл и за много години. Той ги слушаше, а поглеждаше и гората насреща. С шушукане се определи от името на населението да говори Иван Димитров, прогледски зет, учител от рупските села, стара генерация, случайно дошъл в селото. Той беше най-отвореният човек в момента в групата и му каза горе-долу следното:

- Господин министре, ние се радваме, че си дошъл в нашето село, да видиш на какво положение, на какъв хал сме. Селото ни е хубаво, балканско, но много е изостанало. То може да бъде по-хубаво като стане курорт и се посещава от такива хора, като вас, господин министре. Но трябва да се направят пътищата му, да се подобри стопанството с отглеждане на повече крави, повече овце. Но за това трябва паша...

- Ха, това трябва! - потвърдиха в един глас селяните, защото им тежаха ограниченията на горските власти.

Министърът слушаше с привиден интерес, каза нещо, но личеше, че мисълта му е заангажирана с други големи работи, обеща нещо и всички се разотидоха по домовете си.

Аз продължавах да карам греди с мулето, защото ми трябваха пари за зимата. Същевременно четях книги, вече с по-отвлечено съдържание, като напр. "За произхода на света и човека според Кант-Лапласовата теория". Донесъл си бях една такава книга. Четох и за свършека на света според Камил Фламарион. Тези теории ми се виждаха много правдиви и приемливи, тъй като се бях усъмнил в буквалната истинност на библейските теории за онова, което ни внушаваха учителите в семинарията. В себе си го бях съгласувал с Кант-Лаплас, Ернст Хекел и др.

© Петър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.06.2007
Петър Маринов. Някога... (Книга първа). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... Съст. Александър Маринов. Пловдив: Веда Словена [2003].