Петър Маринов

web | Някога... (Книга първа)

Мина още месец или два и брат ми с овцете се стегна да се връща в село. Каза ми един ден да ида и взема пресник, защото го доят, а няма кой да го употребява. Отидох с една дамаджана и занесох на хазайката 4-5 литра прясно мляко. Същия ден брат ми каза, че мъчно ще кара сам овцете нагоре, та да отида и му помогна.

Обещах, като определих следващия ден да подам заявление за отпуск, а самото заминаване щеше да стане след десетина дни. В това време напусна един разносвач на телеграми в пощата, та като най-млад ме определиха да разнасям телеграми.

Бях скитал из града, та познавах улиците. Затова с охота се съгласих. Случи се, че още първия ден имаше телеграма до ректора на семинарията. Нещо ми подсказа, че е добре веднага да я занеса. Бях с пощенска униформа и ботуши. Взех телеграмата и бързо отидох в семинарията. Учениците бяха в час, тъй че никого нямаше на двора. Ректорът обаче видял от прозореца, че влиза пощенец, види се очаквал телеграмата, затова излезе навън, позна ме и се изненада като ме видя.

- Ти какво правиш, Петре? - ме попита.

- Нà, работя в пощата - казах.

- А защо не дойде в семинарията? Стипендията ти е запазена и ние те очаквахме. Но ти не дойде.

- Не съм знаел, че ми е запазена стипендията, а нямах пари, затова не дойдох.

Разправих му по-нататък как съм работил в града, как съм закъснял и как съжалявам, загдето съм изгубил не една, а две учебни години.

- Сега е краят на учебната година, та не може нищо да се направи - каза той. - Ако беше дошъл поне преди Нова година, можеше да си ученик...

Много съжалявах за всичко, но нямаше какво да правя, времето беше минало.

- А идната есен мога ли да дойда? - попитах.

- Може - каза ректорът. - И тогава ще те чакаме.

Той се прибра, звънецът би и учениците излязоха. Някои от другарите ми ме видяха и ме наобиколиха, като се учудваха на пощенската ми униформа.

Отидох в пощата, а след това и в квартирата, като обмислях какво да правя в бъдеще, дали да остана в пощата, или да продължа учението в семинарията. Стипендията особено ме привличаше.

В това време в пощата било счупено едно голямо стъкло при хвърляне на колетите. Оня, който го беше счупил, се бе скрил. Точно тогава минах случайно оттам и се спрях да го огледам. В същия момент пред мен изникна инспекторът на службата, който решил, че аз съм го счупил. Затова каза да отида в канцеларията му. Отидох и той ми поднесе да подпиша акта за нанесени щети. Казах му, че не съм го счупил аз, а случано съм се озовал там. Но той не ми повярва. Това ми дотежа и понеже брат ми скоро щеше да се прибира с овцете на село, взех отпуска и заминах с него.

Потърсили ме в пощата на другия ден поради акта и като разбрали, че съм заминал за Чепеларе, телеграфирали веднага да внеса една доста голяма сума за стъклото. Съобщиха ми това от чепеларската поща още щом пристигнах. Даваха срок два дни. Иначе щели да ме връщат по етапен ред. Нямаше как да се оправдавам, че не аз съм счупил стъклото. Изпратих по дяволите и предупреждението и акта, разочаровах се и реших да не се връщам повече в пощата, където така неправилно процедират и чисто и просто ме ограбват. Сумата бяха одържали от заплатата ми.

Затова не се върнах в Пловдив и оставих да ме уволнят поради неявяване на работа. Така и стана. Като отидох есента при касиера да получа последната си заплата, тя се оказа намалена със стойността на стъклото. С това приключи пощенската ми служба.

* * *

Заварих в село къщата ни без тетя. Майка ме посрещна радостно, като видя, че се връща блудният й син.

Говореше се със задоволство от роднините, че брат ми, като достоен син, бил благословен от баща ми, който на смъртния час му приписал половината къща, една градина и още нещо. Това, загдето поддържал овцете и занаята му. Брат ми се радваше и приемаше това и като право да командва и се грижи за къщи, вместо баща ми. С други думи, трябваше него да слушам. Аз нищо не почувствах от това, дето научих за завещанието на баща ми. Нито се надявах на нещо.

Но майка ми си помисли, че ще ми бъде мъчно като науча, че за мен няма нищо, та тихо рече:

- Нимой да ти е бално, майци! И тебе има малко.

Това тя каза като за утешение, от което нямаше нужда. Беше ми даже по-лесно, че нямах нищо завещано, следователно се чувствах свободен от всякакви ангажименти в село и като така, следващата есен мога да отида да следвам с отпуснатата ми стипендия.

Научих даже някои любопитни подробности по моето бягство. Тогава тетю се ядосал и заявил, че ме не ще вече за син, а понеже смятал, че съм из колибите и ще влизам скришом да вземам хляб от къщи, направил нов ключ и заключвал денем и нощем вратите. Майка ми се тюхкала и припевала, като му казвала:

- Вохси, вохси, де се е чулу видело, баща за дете врата да заключа! - и плакала.

- То е сумунтия (нехранимайко)! Не ща да ми влиза в кощаса! - казвал баща ми, поради което останал с убеждението, че ме изподил и сторил реть (изпъдил и лишил от наследство), както мислели съселяните ми.

Отначало смятал, че съм нейде наоколо и че скоро ще се върна. Но като минал месец, минали два, а и зимата настъпила, взел да ме смята наистина за изгубен син. Майка пък, макар да сме били много деца, но тъгувала за мен и се успокоила едва когато научила, че съм телефонист в Пловдив.

- Телефон ли? То е дяволска работа! И той торнал с него да се зафата. Всичко е от учениесе. Те правет тее шейтанлоци (дяволщини)! - реагирал тетю.

Трябва да кажа, че той наистина смяташе, че всички технически новости и изобретения като локомотив, автомобил, самолет са деволски изобретения и се движат едва ли не от нечиста сила... Даже велосипед не можеше да гледа и се обръщаше настрана, когато случайно минаваше велосипедист край селото. Спомням си, че като се връщахме с овцете от гюмюрджинското поле през миналата пролет и вървяхме край железопътната линия към Ксанти, близо до Буру-кале (Стария Перитор), забелязахме, че се задава влак. Аз се загледах в него, докато отмине, а тетю се ядоса и нахвърли върху мене:

- Какво го гльодаш, гльодане ли ище? Враг го ел, и дену гу кара, и дену гу йеха, и дену гу сторил!

Вкъщи не обичаше нововъведения и до края на живота си се хранеше само с дървена лъжица.

- Не галям железна ла‘ица да ми цонка по забесе (не обичам желязна лъжица да ми дрънка по зъбите) - казваше той, а за вилиците още повече се противеше. Накрая се беше съгласил "саму салату да яде с бунела (вилица)" и си бе купил вилица само за него.

Та и сега не беше го зарадвало известието, че бил съм работел на тилифон, девулска машина.

- Може пък да е хубаво - казвала майка, но той си държал на своето.

В болестното му състояние, рак в стомаха, той не искал да му се споменава за това, "защото йе си имам дерт с моеса болест", казвал, "пък и овцене къде са порснаха по Гладно поле, не знам". Така овчарите наричаха пловдивското поле, което значело, че в това поле овцете измират от глад.

Някой път пък, когато външни посетители го спохождали заради болестта му и споменавали за мене, той махал с ръка и казвал:

- Нимойте ми дума! Кадето е торнал, да върви! В маглота да върви... и да се не враща!

Така си и умрял, като мислел, че едва ли ще се върна...

Ала аз се върнах. Върнах се, но не го заварих. Край на едно мъчително състояние и за него, и за мене...

* * *

Беше пролет и то хубава, топла пролет.

След като минаха една-две седмици от завръщането ми у дома, забрави се почти всичко от миналото. Като най-голям, брат ми влезе в ролята си и се зае с овцете, които бяха изпусталяли (отслабнали) от зимата. И тук нямаше паша, та до есента бяха ликвидирани. През това време аз трябваше да помагам в домакинството. Имахме два вола, а тогава имаше много работа по превоза на греди и дъски към складовете в Чепеларе, тъй че по препоръка на Насю Балджията майка ми реши да купи волска кола, която да карам аз. Това ми се видя забавно и приятно, защото все колело се върти и приех да стана арабаджия, както казваха тогава, или колар по новому.

Цяло лято работих с тая волска кола. Работех, но все си мислех за следване. Превозвах греди на Сивко Чакъров, нов търговец от селото ни. Имаше много търсене на тия стоки, а и високо заплащане на труда ни, тъй че за летните месеци, освен че издържах цялото ни семейство с всичко необходимо, направих си и нови дрехи, купих си и вратовръзка (за първи път), която брат ми ми взе, че не бивало той по-голям да няма, а аз да имам...

До септември бях спечелил и десет хиляди лева сухи пари, които предадох на майка, смятайки, че тя трябва да се разпорежда с издръжката след смъртта на баща ми. Но като се научил брат ми, останал недоволен и поискал от майка той да съхранява парите, които пък по-късно опропастил в някакъв опит за търговия с мулета.

Това лято работата ме накара за първи път да се запозная с комунистическите идеи. Положението след войната бе много тежко и много парливо и от най-простите хора се коментираха несправедливостта и безмислицата на водените войни. Говореше се, че в Русия станала революция, след която управлявали министри, но били от друга категория, не като нашите. "Там няма богати и бедни, а всички са равни", се говореше между нас, които карахме греди и слушахме за увеличаване парите на търговците.

- И у нас тъй ще стане - казваше Райчо Четрокът, който също караше греди с мулета. - Защок Томо да има пари, а аз да немам? Ще му се вземат парите, та и аз да имам!

- Но ако рекот всички да имат по колкото Томо, нема да стигнат. Всички ще останат фукари - казваше друг Томов роднина.

Бях ходил в Чепеларе, тя бях слушал речи на комунисти. Особено разпален оратор беше Илия Демирев, който ходеше с винено-червена вратовръзка и рубашка под сакото, по подобие на руските болшевики. Особено един преди обед през лятото на 1920 г. пред голямо множество хора, събрани на открито, той говори от балкона на читалището, при което гласът му пресипна и той завърши повече с ръкомахания, тъй като никак не се чуваха думите му. След време разбрах, че това било митинг с пропагандна цел за разпространяване на комунистическите идеи и протест срещу задържането на наши делегати от румънските власти, отиващи в Русия на конгрес или среща. Особено бе тогава увлечението по левичарските идеи, които пропагандираха братство и равенство между хората.

Тогава още не можех да разсъждавам по-задълбочено, но самата перспектива, всички хора да са равни, да живеят като братя, да няма богати, ме привличаше. За това намирах основание и в религията, в която се заклеймяваше богаташа пред бедния Лазар. Виждах, че доста хора разсъждаваха като мен и бидейки от бедняшката класа, казваха:

- Какво по-хубаво от това, да няма бедни и богати!

Така примирявах в себе си християнството с комунизма, но в по-реалното разбиране на тези две понятия не можах да навляза. В средата, в която се движех, повечето младежи се увличаха във всичко руско и болшевишко, по подражание на по-възрастните, като си представяхме живота там без бедни и богати като земен рай. На това ни се противопоставяха някои по-стари и главно работодателите, с които бяхме свързани и зависими от тях. Веднъж чух Сивко Чакъров, новоизлюпен търговец в селото ни, да казва на неколцина младежи, спазарявайки ги за работници при ханчето:

- Какво знаете вие? Вашето е тате носи, мама меси, а не знаете как се печели хлябът!

- Ако не са търговците, кой ще ви дава работа, та да има за вас и за търговците? - каза баща му Томо Чакъров, който бе търговец на греди от преди.

- Това е създадено от памтивека, да има работници, пък и да има кой да им дава работа. Така е било досега, а ще продължава и отсега нататък до края на света - потвърждава още по-дълбокомислено брат му Петър Чакъров, който случайно бе дошъл в селото ни от Соколовци.

Младежите не бяха подготвени за спор, пък и нямаше тогава профсъюзи, които да ги защитават, затова се примиряваха и по неволя се съгласиха с предложението на чорбаджията. Пък и като непросветени бяха в недоумение кой е прав в претенциите, те или работодателят.

Такива бяха разбиранията тогава. Хората се колебаеха и мъчеха да примирят икономиката с класовите различия. Смятаха, че всичко това така е създадено от божеството, което никой никъде не е видял, а се проповядва от най-авторитетните тогава хора: поповете и чорбаджиите, и трябва безпрекословно да се приема от болшинството непросветен работен народ и да му се вярва сляпо. Както казах по-рано, вярата в рай и ад тогава сред простата маса беше още много силна. Но много силна беше и мизерията след войната, та хората заради ежедневния хляб бяха принудени да правят компромиси и да приемат всякакви решения, изгодни или неизгодни за тях. Едни променяха занаята си, от овчари ставаха колари и зидари, други ставаха ратаи, трети горски работници, четвърти се опитваха в търговията, но пропадаха, изселваха се и т.н. В това време брат ми Марин бе ликвидирал с овцете и също се увличаше по тия нови препитания.

* * *

Вниманието ми обаче се насочваше в по-друга посока и бе погълнато от мисълта, че идва есента, наближава септември и трябва да направя нещо, за да продължа следването си. Мечтаех да уча, да чета, да се ровя из книгите и науката и да разбирам тайните на знанието, събрани в тях. За другаде не мислех, нито бе възможно да мисля за следване. Беднотията ми бе преградила пътя, но като светъл лъч бях запомнил думите на ректора на пловдивската семинария: "стипендията ти е запазена". Затова исках да опитам този единствен и последен шанс да следвам там, защото другаде някой да ме издържа беше невъзможно да намеря. Казах един ден на майка си:

- Йе ще ида още веднъж в семинарията в Пловдив, та ако ме приемат, добре, а ако не ме приемат, тогава ще търся друг колай, но тука в село няма работа за мене и няма да седя!

Тя ми съчувстваше и не ми противоречеше, пък и не можеше да ми помогне, та трябваше сам да решавам. Оставаше да видим какво ще каже брат ми Марин.

- Него няма да питам - казах пак на майка. - Ще вървя, та да станва каквото ще!

По това време другарите ми, които следваха в Пловдив, като Васил Янков, брат на споменатия по-горе поп Евстати Янков и Никола Пампоров, семинаристи и други някои гимназисти се стягаха да заминават. Като по-галено дете Пампоров щеше да пътува с кола, а ние с Васил Янков за икономия се гласяхме да вървим пеш. Занятията в семинарията щяха да почнат след два дни.

Една сутрин взех малко хляб от дома в Проглед, брат ми Марин не беше вкъщи, а майка ми ме изпрати с пожеланието: "Хайде, Бог да ти помага" и се прекръсти. Отидох в Чепеларе. Там заварих Васил да ме чака. Метнахме торбите на гръб и тръгнахме. Докато се нагласим, мина обед, та вечерта стигнахме само до Хвойна. Васил нощува у тяхна роднина, а аз у нашенката Лика.

Сутринта станахме рано и за по-кратко тръгнахме по пътя Бяла Черква-Пловдив. Това беше непознат за мене път, по който минавах за първи път. Отначало по стръмното над Хвойна се поуморихме, но по-нататък вървяхме все по гора и сянка, тъй че пътуването бе приятно. По обед минахме Юркалан и Студенец, минахме край Новосел, Руен и Марково и надвечер бяхме вече в Пловдив. Накрая почувствахме умора по пътя от Марково, който беше равен, прав и еднообразен, по който, въпреки че вървяхме, струваше ни се, че сме на едно място.

Вечерта нощувахме в семинарията. Там заварихме много дошли ученици, а и още пристигаха. Първата ми работа на сутринта бе да срещна ректора архимандрит Евтимий Сапунджиев и да видя какво ще стане с мен. Оказа се, че същия ден ще има учителски съвет, който щеше да реши въпроси, в това число и моя. Написах заявление с известното ми вече обръщение "Ваше Високопреподобие", като молех да бъда приет за ученик и ми се отпусне стипендия, "тъй като няма друг, който да ме издържа". Дадох заявлението на ректора, който го прие, но не каза нищо, което ме озадачи и ме остави в недоумение.

"Има си хас да не ме приемат! Тогава какво ще правя?", с ужас си помислих аз.

Гледах, събраха се учителите, затвориха вратата и съветът почна. Със страх и трепет чаках какво ще се реши. Въртях се нетърпеливо около вратата, за да видя кога ще свършат и разбера моята съдба. Късно следобед приключиха и видях учителите един по един да си тръгват. Накрая в коридора излезе и ректорът. Веднага се изправих пред него.

- Приехме те! - каза той. - От днес пак си семинарист и стипендията ти се запазва.

- Благодаря! - успях само да кажа задъхано аз.

- Само че трябва да се учиш добре, да имаш по-висок успех, за да запазиш стипендията. А сега трябва да внесеш 480 лева за обзавеждане, учебници и др., а стипендията ще се използва за храна и общи разноски.

Пак му благодарих развълнувано и обещах да се уча и той се прибра. Излязох бързо на двора и търсех някого да споделя радостта си. Насреща видях Васил Янков, идващ срещу мене.

- Приет съм! - извиках му и се прегърнахме двамата.

- Казаха ли ти? - попита той.

- Ей сега ми каза Евтимий.

- Ей! Браво, браво! - зарадва се и Васил. - Ще другаруваме тая зима.

Веднага излязохме с него в града, отидохме в пощата (сградата на ул. "Александър Батенберг" № 9), където подадох телеграма до Чепеларе:

"Приет съм. Пратете пари".

Същевременно писах и писмото, в което обясних станалото, а и обяснявах колко и за какво са парите.

Мислех, че както телеграмата, тъй и писмото ще зарадват нашите. И те наистина се бяха зарадвали, сестрите ми, зетят и майка ми, но брат ми Марин не се зарадва. По наследство от баща ми той се обявил рязко против моето учене в Пловдив. Според него трябвало да си стоя на село и да работя каквото се найде, като него. Като най-голям смятал, че след смъртта на тетя трябва на него да се подчинявам аз и сестрите ми и за нищо да не претендираме. Но сега по повод телеграмата ми, въпросът е бил главно за парите, които той не позволявал да ми се пратят. А бях оставил готови спечелени над десет хиляди лева, които бях взел от търговеца Сивко Чакъров и бях оставил у майка. Сега на брат ми се досвидяло да прати 480 лева и категорично отказал. И не само това, но прибрал от майка всичките пари, като казал, че той отсега ще се разпорежда и никой да не му се меси. Тогава майка се посъветвала със зетя от Чепеларе и от милост към мен решила да вземат заем от Земеделската банка, каквато имаше там. Заложили интизапския билет на кравата ни и изтеглили 600 лева.

Докато ставало това, аз се безпокоях в Пловдив, чаках и се притеснявах, като не подозирах особени пречки, но дните минаваха и нямах още никакво съобщение. Но накрая притеснението ми се разсея, когато една сутрин получих телеграфически 500 лева. Зетят Насю Балджията разбрал, че времето е късо, аз чакам, рискувайки да не ме отчислят и затова ги бе изпратил така. Разбран и съобразителен човек беше той. Изтеглих ги аз, внесох таксите, а останаха и за мене 20 лв. за дребни разноски през цялата зима. Сетне, когато се върнах в село, научих за разправиите и задължението към банката, което през следващите ваканции изплащах.

* * *

Сега се настаних в семинарията. Намерих се между нови другари, нови учители, друга атмосфера, различна от тая, каквато бях прекарал през лятото между работници, колари и аргати. По-раншните ми съученици от първата година бяха в по-горни класове, тъй че сега трябваше да се приобщавам с нови другари. По възраст те бяха по-малки от мене, но имаше и по-големи, равни мен и един даже по-възрастен, Трендафил Тодоров. Той беше нещо като главата в класа, беше учил две години в гимназията и дошъл в семинарията, за да се изучи и стане поп. Отначало новите ми другари ме гледаха любопитно, но скоро свикнаха с мен и ме приеха. Всеки сядаше със своя другар по двама на чин, а накрая остана един сам и аз, та станахме двама и седнахме по-отзад. Първият ден мина в запознаване между нас, с някои учители, писане на програми, а втория ден ни съобщиха: "Днес класните стаи ще се преместят в друго здание. То е близо, на отсрещната страна на улицата. Затова вземете по двама чиновете си и ги пренесете там".

Спуснаха се тогава моите другари, грабнаха чиновете и ги понесоха към новото помещение. Моят другар Стоян Костадинов, с когото седях предния ден, се отдели, събра се с Богой Николов (от тяхната махала Мараша, и двамата бяха от Пловдив) и понесоха един чин, за да седнат заедно. Без другар бе останал друг един, пак от Пловдив, Иван Спасов, с когото трябваше да носим един общ чин. С него щяхме да бъдем другари. Занесохме го в новото здание, но в нашата стая заварихме голяма блъсканица, кой да бъде отпред, кой отзад. Аз не се натисках, защото никого не познавах. Но Спасов ме дръпна, разбута един пред него и побърза да ме намести до един вече седнал, като сърдито ми каза:

- Хайде бе, по-скоро! Бутай напред да сме зад Петко. Той и аз най знаем! Ти не знаеш!

Тоя Петко бил най-силният ученик, затова пък моят другар, слаб и посредствен ученик, бил забързал да седне зад него, за да гледа и преписва. Но заради моето бавене закъсня, изпревари го Симеон Попиванов, който седна зад Петко. Ние останахме встрани, за което моят другар цяла зима съжаляваше и ме гледаше накриво. Но така или иначе, наредихме се по чиновете, другите класове в съответните стаи също и занятията в семинарията започнаха.

За кратко време опознах всичките си другари. Много от тях си имаха прякори: Ламбри Попилиев, Черния, Иван Иванов, Йотата, Стоян Костадинов, Псалта, Панайот Янков, Синода, Иван Спасов, Папата, наричаха го още и Алфата, Михаил Николов, Кмета, Александър Карагьозов, Гьозчето, Димитър Николов, Поета или Камилата, Георги Костадинов, Кордата, Богой Николов, Клещата и др. Всеки си имаше своите особености, вкусове и разбирания, но всички бяха подчинени на един общ семинарски режим, съгласно който трябваше сутрин да ставаме рано, да ходим на черква (в самото здание) и се молим около един час, да закусваме, да постим в определените дни и през великите пости да правим метани. Вечер пак да прекарваме около един час в черква и да си лягаме в строго определено време. За излизане из града трябваше да обличаме расо, калимявка и подрасник, което беше форменото ни облекло. Сега то се вижда смешно, но тогава, при създадената там психоза за греховност и нужда от опрощение, трябваше да се носи черно, т.е. почернили сме сами живота си още от млади, та ни е чуждо всякакво светско удоволствие, веселби и игри като нещо греховно. С други думи, създаваше се първичната обстановка за потайности под расото. С тези другари и при тоя режим прекарах пет години, през които разбрах, че въпреки режима и расото, ние си останахме такива, каквито ни е създала природата, нито по-благочестиви, каквито искаха да ни направят, нито по-греховни, от каквото искаха да ни предпазят. Животът е по-силен от всякакви норми и режими и ние не правехме изключение.

* * *

Учителите ни бяха повечето нови. Мнозина бяха гимназиални, като Бобчев, Разбойников, Пиронков и др., които идваха само за часовете и си отиваха. Само Васев и Попов (по-късно епископ Флавиан) бяха специално за семинарията и живееха край нас и като възпитатели. Васев беше пълен, тежък и едва се движеше.

С всеки от тях имахме весели преживявания. Особено с К. Стоянов-Вълканов, който беше стар и преподаваше най-мъчните предмети: гръцки и латински, но създаваше най-весело настроение в часовете си. Беше непостоянен и капризен и докато пишеше двойка на някого, в следващия час му пишеше и шесторки. Подходът му при изпитването почти винаги предизвикваше смях. Напр. ученикът чете, превежда или скланя погрешно някоя дума и К. Стоянов вместо да го поправи, го поощрява с думите:

"Ха така! Ха още малко! Бравооо! Ето ти една двойка!"

Ученикът се оправдава:

"Но господин Стоянов, аз го учих, цяла нощ го учих".

"Ти си го учил", казва Стоянов, "но не си го научил. А който не научава, двойка получава".

На другия ден пак го вдига, ученикът се обърква и пак сгрешава.

"Ех, какво да те правя", казва Стоянов, "пак двойка".

"Но аз го казах, г-н Стоянов", оправдава се ученикът, "научих го и ще го науча, всичко ще науча", обещава той, готов да заплаче.

"Той учи, много се учи!", обаждаме се ние от класа, за да защитим другаря си, а К. Стоянов отговаря:

"Учи, учи - тиква бучи", и приключва изпитването.

Не бях силен ученик по неговите предмети, но нямах двойка, а все тройки. А когато ученикът си кажеше урока добре или К. Стоянов беше в добро настроение, казваше:

"Ха така, стой да те подигнем!" и пишеше по-висока бележка, даже и шестици, и за съвсем лек отговор, макар преди това ученикът да е получил не една двойка.

Той обичаше да се снабдява чрез учениците с някои продукти от село. Веднъж попита може ли някой да му донесе от село растението брей, за да се маже против ревматизъм. Запрян Костадинов от близко пловдивско село се обажда:

"Аз, г-н Стоянов, ще ви донеса брей от село!"

Целта му била да си отиде за един ден. Отишъл си, но се върнал без брей. След седмица К. Стоянов пита:

"Кой беше тоя, дето щеше да ми донесе брей?"

"Аз, г-н Стоянов", обажда се Запрян, "но бреят е изсъхнал, та не можах да донеса".

А то в селото изобщо нямало такова растение. Ала К. Стоянов го извиква и казва:

"Ха, тъй ли? Я ела тогава тука да кажеш урока!"

Но Запрян не е готов, не излиза и казва:

"Но аз съм изпитан г-н Стоянов. Имам бележка".

"Той е изпитан и знае", обаждаме се ние от чиновете.

"Стойте бе, тикви! Какво, че е изпитан? Пак ще каже урока!"

И цял час въртя Запрян да превежда и скланя по латински, като все пак накрая не му писа двойка.

Лек в държанието си с учениците бе и учителят Васев. Той ни преподаваше църковно-славянски език. Веднъж вдига Александър Карагьозов-Гьозчето и го пита:

- Кажи как се казва по славянски брашно!

Гьозчето не знае, гледа уплашено, върти се и очаква някой да му подскаже. Другарят му зад него му шушне:

- Мука, мука.

Васев чува, обръща се към подсказващия, свива юмрук и казва:

- Мука, мука, ама като ти фрасна два юмрука, ще видиш ти!

На същия ученик в час по "Свещено писание" учителят Попов задава въпрос:

- В какво състояние се явил Бог пред Моисей в Синайската планина?

Гьозчето пак мълчи. Зад него Запрян му подсказва:

- В мрак, в мрак.

- Във фрак! - извика силно Гьозчето.

Целият клас прихна да се смее. Засмя се и учителят.

- А бе в мрак ти подсказват, а ти не слушаш. Какъв ти фрак?

През тая година имахме за учители възпитатели и мнозина руски человеци. Те бяха все белогвардейци, избягали под напора на болшевишката армия и през Цариград наводнили България, където правителството им бе дало подслон. Такива руснаци, бивши офицери, учители и цивилни лица имаше из всички градове, където изкарваха прехраната си с каквато им попадне работа: прислужници, вратари, служащи, а мнозина и с физически труд, като рязане на дърва пред къщите на хората.

В семинарията се бяха настанили пет-шест души, едни за учители, други за надзиратели и възпитатели. Измежду тях имаше и един семеен с две деца, Евгений (Женя) и Валентина (Валя), с които си играехме. За нас, семинаристите, общуването с руски хора беше полезно, защото чрез тях научавахме практически руски език. А тогава много от книгите в семинарската библиотека, които използвахме като пособия и помощна литература, бяха на тоя език. Затова се обръщахме към учителите руси или надзирателите и искахме да ни говорят само руски, за да го усвояваме. Може да се каже, че в това направление отидохме доста напред, защото без мъка вече можехме да четем и разбираме всякаква литература на руски език.

Особено симпатичен ни беше учителят Иван Николаевич Чаусов, който, крайно общителен с нас, изнасяше ни сказки по общо културни въпроси, говореше увлекателно и ни внушаваше всеки от нас да чете и се развива самостоятелно, да има свой поглед върху нещата, да харесва или не харесва нещо, като се мотивира и за едното, и за другото, изхождайки от своята индивидуалност. Тая дума беше нова за нас и след като я разбрахме, създадохме си навик наистина да гледаме критично на нещата и обикалящия ни свят, в това число и руските ни учители и причините, поради които са дошли при нас. Доста години Иван Николаевич остана с нас, дори докато завърша семинарията, а накрая замина за Чехословакия, където следите му се изгубиха.

Друг русин учител ни беше Аненков, или Анин, както ни се представи най-напред като влезе и написа с едри букви името си на черната дъска. Той ни бе по физика и много забавно преподаваше предмета си. Учеше ни и по "Пасхалия", предмет по който трябваше да се научим как се изчислява датата, на която ще се падне Великден в определена година. Същността и техниката на изчислението по тоя предмет не можех да разбера, пък и досега не разбирам, пък и нужно ли е да се разбира такава работа?

По история пък ни беше учител Бучински, руски аристократ, френски възпитаник, комуто се бе паднало да тегли изгнаническата си неволя по идеологически съображения далеч от своята родина. Единствен той от руските ни учители не проявяваше никакъв интерес към българския език и не можеше да се научи да произнася нашето "Ъ". За къща казваше кеща. Затова му бяхме измислили прякор "Кещата", което той долавяше, но си мълчеше.

© Петър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.06.2007
Петър Маринов. Някога... (Книга първа). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... Съст. Александър Маринов. Пловдив: Веда Словена [2003].