Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЧАСТ ВТОРА. ЮНОШЕСТВО

(1)

Петър Маринов

web | Някога... (Книга първа)

И така започнах да уча в семинарията.

Предварителните пари обаче не се внесоха нито през тая, нито през следващата, за което си изпатих, като изгубих две години учебно време, за което ще говоря по-нататък.

Първата година изкарах без особени случки за отбелязване. Времето беше военно, оскъдицата голяма, храната слаба, та... и успехът ми бе слаб. Големият град бе погълнал вниманието ми, а страничната литература, каквато четях, ме отвличаше, та в уроците бях останал назад. Пък и не ме много увличаха преподаваните предмети: гръцки и латински език, математика, старобългарски език с глаголицата и др. Може би се дължеше на преподавателите, които не ни запълваха пропуските, а гледаха на работата професорски, т.е. да ни предадат материала, без да проверят дали сме го усвоили, като оставяха да си го доучваме сами.

Само историята ми беше интересна, защото учител бе известния Йордан п. Георгиев, който много вдъхновено и увлекателно разказваше. Учителят по зоология д-р Павел Недков също ни беше интересен, защото обясняваше въпросите с привеждане примери из опита му. Те не бяха в съгласие с библейските обяснения за произхода на света. Веднъж ни каза в час: "Живите същества са се създали по естествен път и не е вярно това, дето ви учат тука", но веднага се сепна, огледа се да не го чуе някой от духовните ни надзиратели. Донякъде ме увличаше и пеенето на източни ноти, с които бях отчасти запознат от поп Евстати.

Изобщо, представях се като слаб ученик. Докато в Чепеларската прогимназия бележките ми бяха петици и шестици, а по-рядко четворки, тук в семинарията сегиз-тогиз получавах двойки, а обикновената ми бележка беше тройка. Не зная по какъв път, но бележките ми бяха станали достояние на бившите ми учители в Чепеларе и особено на директорката Теодора Найденова, която се почувствала засегната, че я изложил един уж от най-силните ученици. Затова бе решила да ме стресне и към края на втория срок получих от нея писмо със следното съдържание:

"Петре, когато миналата есен се настани в семинарията, всички се радвахме. Сега обаче се научавам, че не оправдаваш надеждите ни да си силен ученик и в новото ти училище. Получавал си тройки, па даже и двойки! Срамота!... Сепни се и се стегни, та да се поправиш. С поздрав, Т. Найденова."

Прочетох писмото и се изпотих. Цял ден и през нощта не можах да се успокоя. Засрамил съм себе си, засрамил съм и учителката.

Стегнах се тогава да зубря уроците. Зубрих и ги научавах наизуст, но все пак края на годината завърших като среден ученик. Среден, пишеше в бележника ми, спасителната тройка. Още малко да остана да повтарям. Ами тогава накъде? Ами стипендията?

Някои от другарите ми бяха недоволни от тройките, искаха да протестират. Но аз си налягах парцалите или както се казва, свих си опашката и си заминах на село доволен, че съм преминал, а не съм останал да повтарям. Като си дойдох в село, самочувствието ми бе повишено, че съм бил в по-горно училище. Освен това идвах от голям град, с нови дрехи, с нови обувки, дадени ми от пансиона. Само шапката ми беше стара и то защото новата ми бяха откраднали в семинарията (и там крадяха, макар че се учеха за попове), та по неволя се примирявах със старата.

* * *

Този път прекарах лятото не на мандрата при баща ми (той не ме искаше), а в Чепеларе. Отначало бях прислужник в амбулаторията, а след това пак прислужник в кръчмата на Щ. Капланов. В амбулаторията шеф ми беше Райчо Найденов, Райчо фелдшера, както го наричаха. Като фелдшер завеждаше амбулаторията, преглеждаше болни, даваше лекарства и беше се отървал от фронта навярно като необходим кадър по специалността си в селото. Но той ме отврати с грубото си отношение към хората. Когато някой го потърсеше или повикваше за помощ, той го навикваше и не винаги изпращаше с добро. Страстен партизанин бе към радослависткото правителство и споделяше с приятелите си: "Тоя Радославов като че ли е изваден от рая тъкмо за нас!" Караше ме да забавлявам децата му вкъщи или да му събирам сено по ливадите, което ме отвращаваше.

Особено груб бе с пленниците сърби, каквито имаше край Чепеларе и работеха пътя към Хасанско селище. Те бяха крайно изтощени и болни, та често идваха на групи в амбулаторията за помощ. Като виждаше, че идват, той се нахвърляше върху конвоя им: "Защо ми водите тия свине? Оставяйте ги там да мрат, тяхната мама!" След това вземаше списъка и ме караше да ги извиквам, като ми казваше: "Я да дойде оная свиня... Божидар Иванович!" или други имена, неясно написани, та ги сричаше. Преглеждаше ги уж, но повечето ги блъскаше и навикваше, пък те кротко го гледаха и търпяха. Поради него почнах да гледам на правителствените хора, радославистите, като грубияни и долни скубачи на бедния народ. Затова напуснах амбулаторията. Вторият ми господар, Капланов, бе войник, та жена му ме командваше да мия съдове, да чистя кръчмата и пр. Но и там стоях около месец.

Дойде септември и време за училище. Аз заминах за Пловдив.

Но в началото на втората учебна година преживях едно злополучие, от което много мъчно се оправих. Тогава бе краят на войната, септември 1918 год., пробивът на "Добро поле", революционно настроение на армия и народ. В началото на учебната година нямахме редовни занятия, а поради бъркотията и учителите ни още не бяха по местата си. В свободното време учениците ходехме из града. Движението на войници, граждани и селяни към гарата бе голямо. Мнозина отиваха там да посрещат, изпращат или просто да гледат движението и питат за близки.

Веднъж, като минавах през ул. "Станционна" ("Ив. Вазов"), срещнах група военопленници сърби, дрипави и окъсани, каквито имаше много, сега освободени, бодри и весели бързаха за влака да се качат и си заминат за кукя (към къщи). Лагерите им нейде край Пловдив бяха разформировани и те си отиваха като победители, макар с изпокъсани дрехи. Един от тях бе тъй дрипав, че му се виждаха месата на много места по тялото. Чух другаря му, който вървеше до него да му казва:

- Закрий си мясу, брееей! Закрий си мясу!

Оня радостен, че си отива у дома, още повече откри дрехата си, разкъса я, та се разголи повече и каза:

- Нека стои! Да си гледа люди у путь, ща се ради у бугарско!

Така си заминаха. Това бе краят на войната, която носеше на едни скръб, на други радост.

Същия ден откъм гарата се чу музика. Беше остатъкът от 21. полк, пострадал много от войната. Връщаше се от фронта. За повдигане на духа и на войниците, и на народа офицерите го бяха повели нарочно през града с музика начело, с изпокъсаното бойно знаме. Следех отстрани челната редица и настроен от такта, марширувах с войниците. С марш и музика шествието мина през централния площад, обиколи през главната улица на града и зави към Гюл Бахча (днешната улица "Гладстон") и оттам южно край Бунарджика изтощените и одрипавели войници се прибраха в казармите.

И аз се прибрах в семинарията и с детския си ум чувствах, че и у мен се бунтува съзнанието за злополучния край на войната. Но се примирявах, тъй както се примиряваше и целият български народ, защото едновременно с поражението бяхме изправени пред много още несгоди, мизерия и злочестини. Върлуваше испанската болест, боледуваха много хора, в това число и мои другари от семинарията, двама от които умряха, а нас, здравите ученици, разпускаха и прибираха няколко пъти. Трябваше ту да си ходим, ту да се връщаме от село. При едно такова пътуване от Чепеларе към Пловдив (пак пеш) с Васил Янков срещнахме над Хвойна при Сините ханчета Гего Щерев от Дунево, Пашмаклийско, възрастен човек с потури, дюлгерин, баща на наш съученик в семинарията Хараламби Щерев, който караше багаж на кон. Той не знаеше, че сме съученици със сина му.

- Добър ден, стрико - поздравихме го ние. - Какво прави Хараламби в Пловдив?

- Ох, стрикуф! - простена той. - Хараламби си плати борча!

- Оти? Какво? - попитахме пак.

- Умря - каза нажалено той. - Покоси го болестта. Карам си му багажа - и той посочи коня.

Тъжна беше тази среща. Нашият другар бе умрял от испанската болест (форма на грип, взела много жертви през 1919 г.) и погребан в Пловдив.

Ние продължихме надолу, а старецът нагоре.

Наскоро след това пак се връщахме и развръщахме няколко пъти, защото занятията не почваха. Това продължи чак до декември. В това време в семинарията бе започнала проверка или ревизия кой ученик е издължен по старите вземания и кой не. Оказало се, че и аз съм неиздължен и преди да почнем занятията след болестната епидемия, съобщи ми се, че съм отстранен от семинарията поради невнасяне на определените за миналата година такси. Нямах откъде да взема тия пари, пък и тетю бе отишъл неизвестно къде в Беломорието. А и да беше известно къде е, той по-никакъв начин нямаше да се загрижи за таксите ми и затова останах на произвола на съдбата.

Трябваше да прекъсна следването в семинарията.

Ами сега накъде? Нямаше какво да се прави. Ща не ща трябваше да отида нах поле.

* * *

Тогава отидох там и намерих тетя в овчарския агол на Саксалий в гюмюрджинското поле. Бях ходил там и по-рано. Той се бе научил от нейде или сам се беше сетил, че ще търсят таксите, които не съм внесъл, че ще ме отстранят и затова идвам при него. По тая причина той не ми се скара, но се мръщеше, че тая година беше следвоенна, че имаше неуредици по управление на снабдяването, които тревоги се чувстваха още по силно в Беломорието, тъй че тетю оправдано се мусеше, загдето му се пречках там, че трябва да ме храни, без да работя. Аз пък не разбирах още тия мъчнотии, та си гледах моите детски игри и интереси. Остави ме да паса някакви оягнени овце, чангале, или да пазя другите от смесване на агнетата, като много ме хокаше, когато направех някаква простъпка или му причинявах неприятници. А такива често ставаха, защото около нас и други деца пасяха такива изоставени овце. Не знаех да гоня политика към местните турци и гърци, кото ни бяха приютили.

Веднъж се бях счепкал с едно гърче на моя възраст, Панайотис. То бе местно, а аз пришелец. С него бяхме почнали да оправяме политиката. Заспорихме кои са по-добри, гърците или българите. То защитаваше гърците, а аз казвах, че тая земя е българска и гърците нямат място тук. Спречкването отиде дотам, че то почна да псува българите, аз му се опрях и го наближих, готов да се бия.

В това време овцете и агнетата от моето и неговото стадо се бяха смесили. Сбихме се, аз го надвих, което бе забелязано в равното поле от околните колиби. Овчарите се развикаха: "Какво правите бе, деца, та не си гльодате работата?" Завика и баща ми.

Но гърчето се разплака, заряза стадото си, смесено с моето и тръгна към селото, за да се оплаква на майка си и дядо си Хараламби, че съм го бахтал. След малко гледам отиват към нашата колиба неколцина и се разправят възбудено с баща ми. Не чух какво си говориха, но по едно време видях, че от групата се отдели един овчар, Митю Картала от Горно Дереке, едър, великан на ръст, нарами гегата си и тръгна към мен. Наближи ме и по погледа му разбрах, че не иде за хубаво, а да ме бахте. Запремерва ме с поглед от главата до петите, мълчи и нищо не казва, но забелязвам, че иска да ме заобиколи и хване отзад. Обърнах се и побягнах. Подгони ме и той. Но като по-тежък, не можа да ме стигне. Взех голяма преднина, той се затича през един мочурляк, подхлъзна се на тревата, политна напред и се просна цял. При падането се подпря на гегата, която не издържа, изпращя и се счупи на две. Гледах го отдалече. Той стана, оттърси се, закани ми се, прибра двете парчета от гегата и си тръгна към колибите.

Вечерта късно се прибрах и мислех, че ще има буря от гюрюлтия, но за моя изненада тетю не ми се кара много, а само каза:

- От тие хора хляб ядеш, та трябва ли да хи бъхтеш?

- Ама той ме пцоваше! - казах аз в оправдание.

- Да те пцова! Какво от това? Правиш сега да ме е срам от Хараламбя.

С това се свърши. На другия ден разбрах от овчарите, че всичко било нагласено и Митю Картала само символично щял да ме бахте, за да се задоволят гърците. Иначе и те, овчарите, виждали, че съм бил аз прав в разправията, защото и те мразеха гърците, които бяха само две семейства в селото, но се навираха там да се налагат и да пропагандират, че цялото село е гръцко, макар че беше турско. И те наистина надделяха, защото, макар и малцинство, през следващата година тая земя се даде на Гърция.

Но битото гърче бе доволно от приключване на спора ни. Между тях се говорело, че тоя вулгарос бил бит за наказание с гега, та дори гегата се счупила. Затова един ден, като ме срещна пак, попита отдалеч:

- Е, боли ли те още, а?

Изругах го и подминах, а и то си подмина, като след време се бе похвалило на турчетата, че не аз него, а то мен било, че не стига това, но ме бил и един овчар, който гегата си счупил в гърба ми.

Не му обърнах внимание.

Наближаваше Гергьовден, ние се стегнахме и си заминахме с овцете за село. Минахме през "Алем тарла". Беше великденско говене. Още докато бяхме в полето, доехме овцете през постите, но млякото се хвърляше, защото беше грях да блажим. Слушах някои от овчарите да разсъждават, или казано по сегашному да критикуват тия наредби за постите, че са наредени от хората, че било празна работа, но старите строго държаха да се спазват, защото било куцузлук за мандрата, и че може гром да ударие овцете.

Някои се обърнаха да питат и мене, който съм бил учил за поп, да кажа, право ли е това или не. Отговорих им, че такива работи не сме учили и не зная кое е грях и кое не.

- То и неговес попазлък и фасить (празен)! - казваха старите и с това се свършваше.

* * *

Дойдохме си в село. Но баща ми не беше доволен от моя овчарлък (човек с панталоне не може да бива овчар), затова не залягаше да ми дава стадо и не ме заангажирваше и не ме поставяше на отговорно място, както се казва сега.

- Нему е намет (небрежна) работата! От него овчар нема да стане, ами да иде да станва некаде аргатин! - каза веднъж на майка.

- И йе гу видим, чи ни е за овчар, оти си гу тьогли учениесо. Да иде барек да са учи, та може и той да стане некакъв!...

- Ама и за учениесо гу не бива! Не виждаш ли, че гу са изподили!... Уж не щеха пари...

- Те си гу щат прибра пак, щом внесе таксине - каза майка ми и подготвяше работата за учение.

- Йе пари не давам! - отсече като с нож тетю.

- Ами защок ти е сае стока - каза майка, като имаше предвид овцете, каквито имахме. - Да се продаде некву, та да се внесот!...

- Нели ти казвам, йе пари не давам. Ако найде будно да му даде, да варви! Йе аман съм рекол от учени! От ученисе гори светос! Та стутинка не давам да уча и йе айнаков!... Овце не продавам!

- Пари се печелят, пък учене на младо време се взема! - продължаваше майка.

- Не ща учен чиляк в кощаса!...

- Оти да не щеш? И те са люде! Хем на ихтибар!

- Те са люде, ала знает лю благо да адот, и на мьоко да сидьот, пък не знаят как излиза хлебас...

- Чи да изкараме и ние един айнаков! - настояваше майка.

- Не трябва ми мене лукмадженин (готованец), казваше тетю. - Калеку Ташора изучи негувек Митя, та виде ли какво стана? Нарами си главона тува нататък и остави бубайкаму да умира на стари години!..

- Чи ейнаква му работана - оправдаваше го майка ми. - Ала ходи, ходи... че пак дохода и нах тува.

- За какво му е да дохода, ага е умрел бубайку му? Да е доходал, дуде е бил жив!

Ставаше дума за един от Соколовци, който се учил, станал техник-строител, предприемач и останал да живее в града.

Така се препираха двамата през лятото. У мене се разгаряше желанието да ида и си продължа в семинарията, защото за другаде и дума не можеше да става. Времето след войната, а и общата икономика се бяха изменили, та и тетю ми се виждаше, не ще може да ходи в поле и да поддържа овце, та се ориентира към кираджилък и други работи в село. Веднъж чух да казва за мен:

- Да сиди въз мен син. Да кара мулета! Да се научи да оре и коси и каквосу съм правил йе, тва и той да прави. Пари за учение не давам!

Той не се отличаваше по нищо от старите овчари, които мразеха не само учените хора, но и науката въобще. За тях напр. слънцето обиграваше земята, а не земята се върти около слънцето. Слушах ги веднъж през това лято в мандрата да разсъждават и по тия философско-астрономически въпроси. Попитаха подигравателно и мене. Аз естествено казах, че земята, а не слънцето се върти. Те ми се изсмяха, закимаха многозначително глави и казаха:

- Видиш ли как ученесо разваля умовете на хората - каза един.

- И то са е гьой учил за поп! Защок барек си учил? - добави друг.

Тоя разговор ставаше по време на един обед, когато всички бяха насядали около софрата и ядяха от обща дървена паница мляко, надробено с качамак. Щом казах, че земята се върти, видях как мандраджията Теню грабна паницата, обгърна я с двете си ръце, сложи я на скута си и продължи да яде.

- Чекай, стрику, какво правиш? - попитаха го другите.

- Зимам паницаса, зере да се не изварти и иде нах некаде. Детесу нели вика, че земяса са варти!

Всички се засмяха на това остроумие, което значеше, че моето разбиране, че земята се върти, претърпя фиаско. Баща ми още повече се убеждаваше, че е безсмислено да си губя времето с учение.

- Ученисе са само готоване - казваше.

- Чи то ученису работа ли е? - казваше Тодю Узуноски. - Цял ден сидьот на маците и обращат книги! Тежко си на нас, фукараса.

- Нели гльодам стрикуф Ташоруф Митю! Дойде ейтува, сьодне на мацана, даржи писалка и гьойким работи.

- Чи йе си ща и нае работа прави, и овцесе ща пас - казваше Митю Марзеноски.

- Враг хи йел и учените и главите хми! - заключаваше Колю Керимът. - От тех тьоглим и ние, тьогли и врит инсанас (народа). Заради ученисе са и войнисе и горцкисе пу баиресу и градницисе по Елидже!...

С това се засегна най-чувствителната струна в душите на тези прости хора, защото определено се говореше, че ще има граница нейде през Родопите, като резултат от участието ни в Първата световна война. Тогава се коментираше усилено, а дипломатите се колебаеха по въпроса дали Беломорието да остане българско или не, което предвещаваше угрозата пак да има граница на Рожен. Тези техни опасения наистина се сбъднаха и то още през следващата есен, когато изгубихме Беломорието, а границата се постави в Родопите, само че не на Рожен, а на Елидже. По този начин се затвори вратата за зимна паша и се пресече пътя за овцевъдството в нашите села. Овчарите, между които и баща ми, вече не можеха да откарват овцете в полето!... Това разсипа родопското овчарство, развито и унаследено от векове, разсипа много добруващи семейства, разори и прати в гроба много стари и сраснали се с овчарлъка хора.

Годината 1919 се оказа наистина катастрофална за цялата икономика на родопското население. Освен овчарството тогава пропаднаха и всички занаятчии от тоя край, свързани с Беломорието, зидари, абаджии и... рибари. Големи групи родопски рибари (сулинаджии) имаха даляни около Портолагос и вършеха хубава работа, но накрая и мрежите не можаха да си приберат.

* * *

През лятото на тая година се случиха някои работи и в моя живот, които се оказаха от решително значение за по-нататъшната ми съдба. При завръщането ни с овцете през пролетта от Гюмюрджинско доведохме и едно муле, което баща ми бе купил за работа около къщи. Тъй като не ме биваше за овчар, както казваше той, то ми предостави да обикалям с мулето и да превозвам дърва и материали. Мандрата ни тогава беше близо до селото в местността "Мирьота", където трябваше да се навъртам около тетя, пък и да нощувам.

Баща ми бе определил едно равно място където да връзвам мулето, но не му бе направил удобен оглав, който с капистрата си висеше над носа на мулето. Случи се така, че една нощ, когато го бях вързал на определеното място, то се завило около оглава, оплело го между краката си и се затегнало, запушило ноздрите си, задушило се и на сутринта го намерихме умряло. Беше голяма загуба за баща ми, който както си беше буен и необуздан, хвърли цялата вина върху мен, развика се и ме изпъди да не му се мяркам пред очите.

Събраха се хора от селото да го уталожат, като му казваха, че не аз, а той е виновен за станалото, дето сложил на мулето неудобен юлар, но той оставаше непримирим. Като не можаха да го усмирят, селяните се разотидоха, а той продължи да ме ругае.

- Махай ми се от очите! Ворви, кадето щеш! Ще те прибиям! - викаше той.

Нямаше какво да правя, напуснах мандрата и се завъртях по село. Така минаха няколко дни. В това време Манол Гайдаря от селото беше наел пренасянето на пощата от Чепеларе до Пашмаклий, та като ме видя свободен, извика ме и ме пазари за аргатин.

- Вместо мене - казва - ще пренасяш пощата ти през Караманджа с кон.

Да бъда аргатин ми се видя малко унизително, но се примирих, защото нямаше друго какво да правя. Пазарлъкът ни беше да стоя до септември. Когато се пазаряхме, му казах:

- Но аз не зная пътя през Караманджа.

- Конят го знае - каза Манол. - Той ще те заведе.

Разбрахме се. Приготвих се да тръгна още същия момент, защото беше сутрин, но жена му ме спря и каза:

- Чекай малко, чорбаджияса ще ти напише писмо, да ти дават пощана от Чепеларе.

Ставаше дума за пълномощно, но думата чорбаджия нещо ме бодна. Пък и жената го каза така, за да почувствам, че той вече ми е господар, а тя господарка, та трябва да им се подчинявам. За първи път се сблъсках с класовото деление на хората, господари и слуги. Помислих си, че съм по-грамотен от него и откъде накъде да ми е господар, но замълчах. Той пишеше пълномощното. След малко ми даде лист от тетрадка, написан с молив, прегънат на четири, и каза:

- Ворви сега! Това писмо ще дадеш на началника на пощата в Чепеларе да ти дават пощата.

Взех писмото, качих се на коня и тръгнах. По пътя го прочетох. Запомних го добре. То гласеше:

"Гуспудин начелник, приносящия това писмо е мой слуга затува му давайте пощата да я носи до Пашмакли".

Втори път ме бодна в сърцето думата слуга. Почувствах се унижен и си казах: "Що ми трябваше да ставам слуга?". Бях готов да напусна службата, но пред ругатните на баща ми през последните дни размислих, че няма какво да правя и... продължих.

Отидох в Чепеларе. Пощенските пратки бяха малко и се побраха в една торба. Сложих я на коня, яхнах го и за час-два прекосих гората Караманджа. Конят ме водеше, защото бе ходил много пъти. От ливадите се спуснах по едно дере и каменист път, стигнах до Пашмакли. След няколко завоя конят спря пред едно ниско здание като закован. Това беше пощата.

Щом влязох, служащите се разбързаха да отварят пакетите, погледнаха ме любопитно като нов пощаджия, но се улисаха с вестниците, които бях донесъл.

- Дайте бърже "Работнически вестник"! - казаха те, а от стаите дойдоха и други чиновници, които също загледаха заглавията му.

Това бяха първите комунисти в Пашмакли. Взех обратната поща и се върнах.

Дотогава не бях запознат с комунистическата партия, чийто орган беше "Работнически вестник", и мислех, че и тя е партия като другите, земеделци, демократи, народняци, радикали, за които се говореше тогава. С идеологията на тази партия се запознах по-късно, а сега продължих да пренасям пощата. Тогава тя беше три пъти седмично, макар че Пашмакли беше окръжен град. Нямаше уредени нито пътища, нито съобщения. Шосето беше през Левочево по едни стръмнотии, по които рядко минаваше талига. А пътя през Рожен и Соколовци беше само набелязан и се работеше от малки групи, които набиваха бомби с ръчни чукове. Затова най-пряк и най-оживен път за Пашмакли беше през Караманджа.

Вечерта се върнах рано в Проглед. Чорбаджията ми Манол Гайдара бе доволен от мене, че добре съм свършил работата. Тъй продължих пренасянето, като в свободните дни карах дърва от гората до двора на чорбаджията или сурнех жорди за плет (свалях вършина за ограда) на авлията му в Балабанска барчина. Един ден ме проводи и да копая вади за вода към ливадите му.

Срещу това ме хранеше и оставяше да нощувам в плевнята му, когато не бях на къра. За заплата не питах. Нея щеше да вземе баща ми, понеже се гласеше да купи ново муле вместо умрялото. Той наистина купи и го гледах пред нашата къща, но не ми даваше да го доближавам, защото ме смяташе за негоден за работа.

Така прекарах цялото лято. Ядях чужд хляб и вървях по чужда команда, което по тогавашните разбирания се смяташе за сбиране на юм (ум). В началото на септември Манол Гайдара ме освободи от длъжност. Така бях пазарен. Затова пак се прибрах вкъщи. Гледах обаче да влизам само когато тетю не е вътре. Майка ми намираше работа било по нивите, било по говедата. И тя виждаше, че около мен се е създала тежка атмосфера, която се усложняваше още повече, ако се въртях из къщи.

От своя страна и аз намирах стоенето ми безсмислено и безсъдържателно. Мечтаех за следване, но не виждах никаква възможност за такова по местните условия. Баща ми пък бе крайно притеснен поради поставената граница на Елидже. Нямаше да може да отиде в Беломорието, затова се бе изнервил и присъствието ми у дома го дразнеше. Затова гледах да съм нейде повън и по-далече от него. Така минаваха дни и седмици. Застудяваше се, та се прибирах да спя, но съвсем тихо, за да не го предизвиквам.

* * *

Така дойде есента, септември отмина и октомври вече преполвяваше, а овцете си бяха по планината и сайбиите им недоумяваха къде ще зимуват.

В това време настоявах пред майка пак да ида да се уча в Пловдив. Слушах, че думаше на тетя, но той не искаше и да я чуе, ругаеше ме и създаваше съвсем тежка атмосфера вкъщи.

Тогава реших да бягам! Ще оставя и къща, и родно село, и овце, и кошари и ще бягам!

Ще бягам, където ми видят очите! Много хора са бягали и така правели. И аз ще тръгна да кова сам съдбата си, да търся прехраната си и главно... да диря начин да продължа учението си. За тая година вече не мислех, защото наближаваше ноември и в семинарията отдавна са започнали учебната година. Това означаваше, че там е невъзможно да ида.

Затова реших да бягам, но... пак в Пловдив. Там мислех, все ще намеря някаква работа и няма да имам нищо общо с тетя. Ще се обаждам само на майка.

Споделих намерението си с майка, която не вярваше, че ще го направя и ще избягам, за да се уча. Обясни ми, че и да ида сега, училищата са почнали и нийде няма да ме приемат. Съчувстваше ми.

Трябваше да действам решително. Затова една сутрин рано взех една качулька-халенце и малко хляб в торбата и... тръгнах. Излязох от горната порта на къщата, обиколих край малката градинка и се намерих на долния път, точно пред къщи. Майка бе разбрала, че излизам, проследила ме отвътре и щом ме видя да подминавам надолу по пътя, отвори прозореца и рече:

- Къде, Петьо?

- Отивам - казах - и... няма да се ворна!

Тези думи казах и нещо ме задуши на гърлото. Къде отивах, какво щях да правя, сам не знаех!

Чух, че майка само каза:

- Чакай!

След това чух, че затвори прозореца и като че заслиза по стълбата към пътя.

Тръгнах надолу, минах Митьоския чучур и дерето под него и не се обръщах. Чак долу на завоя се обърнах и видях, че майка е излязла, дошла под чучура на барчинката, спряла се и ме гледа. Сигурно е помислила, че ще я чакам там на чучура, че ще ме спре и върне, или упъти и препоръча къде да ида, какво да правя...

Подминах надолу край Радковия хан, оттам по пътя за Чепеларе и по-нататък с далечна цел да стигна до Пловдив.

Не се обръщах, никого не срещнах, с никого не споделих къде отивам и какво ще правя. Пътят беше дълъг, но вървях все напред. Едновременно с мен вървяха по-напред или по-назад и други хора, всички по работата си. Тогава шосето за Асеновград беше направено, но нямаше почти никакво движение. Коли и какви да е превозни средства бяха рядкост. Пътуваше се най-много пеш, а понякога и с мулета.

Вечерта стигнах до Бачковския манастир. Нощувах в него. Там приемаха да нощува всеки, който пътува пеша. Дадоха ми и храна. Подсъзнателно се смущавах, че отивам неизвестно къде, но и се радвах, че проявявам самостоятелност та... каквото сабя покаже.

На сутринта продължих надолу. Минах Станимака и рано следобед по слънце бях в Пловдив.

Най-напред обиколих отдалеч семинарията. Видях другарите ми да излизат от занятия. "Те вече са в по-горен клас", си казах, "а аз колко изоставам!"

Нямаше време за разсъждаване. Щеше да се мръкне, а нямах къде да нощувам. Хлябът в торбата свърши. Нямаше какво да ям, а и пари нямах, за да купя друг. Вечерта се случи да бъда близо до гарата. Видях, че някои хора ще чакат късните влакове и ще прекарат нощта в чакалнята. Реших да остана и аз там, па ако рекат да ме изпъдят, тогава ще изляза. Влязох вътре, стъмни се, едни пристигаха, други заминаваха, но понеже беше късно, мнозина от пристигащите оставаха да дочакат сутринта, па тогава да отиват към града. Така прекарах първата нощ.

Следващия ден обикалях града. Почувствах да ме мъчи глад. Замислих се какво да правя, та отидох у едни мои познати, бивши курортисти, които заварих тъкмо на обед. Поканиха ме да седна и аз на трапезата им. Посмънках нещо, че уж не съм гладен, но като повториха поканата, приближих се, седнах, че... да видиш ядене!

Нахраних се хубаво и си излязох. Казах, че сме отишли мнозина в града на пазар, другите били по магазините, а аз съм се отбил да ги видя...

Вечерта наново прекарах на гарата, а на сутринта пак заусещах глад. Обикалях гостилниците, гледах ястията и подсмърчах. Тогава ястията се държаха на открито, към витрината. Тъй се случи, че тоя ден нищо не ядох. Походих малко из Тясната чаршия (Узун чаршия, днешната ул. "Райко Даскалов") и питах дали някой не иска чирак, но все ми отговаряха, че нямат нужда. Опътваха ме към други улици, където знаели, че някой търси.

Третата вечер прекарах в чакалнята на гарата. Някои ме питаха закъде отивам или откъде идвам, но или казвах напосоки или въобще не отговарях.

По едно време чух как едно момче ме заговори. По говора разбрах, че е родопчанче. То каза, че е от Райково, но нямало препитание там, та дошло в града да намери нещо да прави. Значи като моя милост. Казах му, че и аз съм в същото положение и така прекарахме заедно нощта. Разделихме се сутринта всеки по своята посока. Насрочихме си среща пак вечерта на гарата.

Тоя ден бе трети на гладуването ми. Постоянно мислех за ядене. Има поговорка: "Гладна кокошка просо сънува". Така и аз. Ходех из улиците и си казвах "Какво ли ще е да намеря пари, ей тъй както си вървя по пътя?" Така си мислех и притисках революцията в стомаха ми. Зяпах по витрините, особено тия, където имаше нещо за ядене и ги подминавах, че уж не е хубаво. Знаех приказката за лисицата и гроздето. Ходих до Марица и се връщах няколко пъти. Тогава другите улици бяха второстепенни и по тях нямаше движение. След обед почна да ръми дъжд и хората се изпокриха. Но дъждът спря и движението пак продължи. Вървях и си мечтаех какво да направя, та да имам ядене. Натрапчивата мисъл какво ли ще е, ако намеря пари, не ме оставяше. И наистина чудни неща понякога стават в живота и в човешката душа.

Така както си вървях по тротоара, пред зданието "Ково" видях група хора, скупчени около някаква сергия, зад която някакъв мъж кресливо показваше стоката си, разни озониращи сапунчета. Тогава беше голяма оскъдица на сапун, та мнозина се трупаха и купуваха. Загледах се отстрани и аз, без да имам намерение да купувам, защото нямах пари за хляб, та камо ли за сапун.

Изведнъж за голяма моя изненада видях на земята в краката на хората пари!...

Настъпваха ги и отминаваха мнозина, защото навалицата бе голяма, та даже се изкаляха. Сърцето ми трепна. Почувствах като че ли съдбата ми праща тия пари. Отворих очите си на четири, за да ги наблюдавам Прибрижих се и се смесих с навалицата, като гледах да се доближа до парите. Щом бях вече близо до крачка, стъпих върху тях, наведох се и ги взех. Стана набързо. Дали ме видяха, не разбрах, но никой не ми рече нищо. Даже и да ме бе видял някой, сигурно си бе помислил, че са мои. Отстраних се и ги погледнах. Бяха стъпкани и намокрени поради скорошния дъжд. Свих ги в ръката и продължих по тротоара нагоре. След десетина крачки ги разгънах и почистих от калта. Видях, че са две банкноти от по десет лева, червени на цвят, тогавашно обращение.

Зарадвах се много. Наистина като че ли бяха паднали от небето.

Прекосих Джумаята и първото нещо, което трябваше да направя, бе да се нахраня. Отидох на ъгъла, където сега е сградата на банка ДСК с часовника. Тогава мястото беше незастроено и имаше бараки, където се продаваше шкембе чорба, халва, боза. Поръчах си една чорба, а след това още една и се нахраних хубаво. Благодарих на съдбата, че ми изпрати пари. Дадох едната десетолевка, прихванаха колкото трябваше и ми върнаха дребни пари. Джобът ми, който досега беше празен, изведнъж се напълни.

Тръгнах наново по улицата. Самочувствието ми като че ли се повиши. Бях се нахранил. Сега вече по-инак гледах и на хората, и на витрините, където се мъдреха лакомства. Сетих се за стихотворението, което някога бях декламирал: "Имаш ли парички, обичаме те всички". Не гледах вече презрително хората около мен.

Дочаках вечерта. Пак отидох в чакалнята на гарата. Там намерих познатото ми от предната вечер райковче. Нищо не му казах за случилото се през деня, но то и не ми даде възможност да кажа, защото ме изпревари, за да се похвали какво е направило.

- Намерих - каза то - една наша райковленка, тук преселена, която се съгласи да прави клин с тиква в тава. Ще я изнасям на Джумаята, ще я режа на парчета, както баклавите, и ще я продавам. Така ще печеля пари и за мене, и за жената.

- Но дали хората тук ще ядат клин с тиква? - го попитах.

- Как няма да ядат? Нали виждаш, тук всичко се продава и яде. Пък сега има много тиква. Нашенката днес дори стори един клин у тях, та ядох и видях, че ще е удобно да се реже и продава. Ти си играеш, тук всичко се продава.

- А бе, то се продава - казах. - Но гледам все баклави, банички, сладки питки, поръсени със захар.

- И аз ще продавам клина, поръсен със захар - каза то.

Пренощувахме пак заедно. На другия ден, като минавах покрай джамията, наистина видях момчето, че беше изнесло тепсия клин, нарязан на парчета и продава. Продадено бе малко, а повечето си стоеше. Хората го поглеждаха, питаха го какво е това и си подминаваха. Постоях малко настрана и гледах. Приближаваха македонци и селяни и купуваха, но като се отстраняваха, опитваха го и го хвърляха. Не беше по вкуса им това ястие.

Какво стана с това момче по-после не разбрах, защото повече не го виждах по улиците. Сигурно го бяха проследили от село и си го бяха прибрали. Затова и не идваше вече в чакалнята на гарата, където продължих да нощувам още доста вечери.

* * *

Времето беше хубаво. Грееше есенно слънце, на което се топлех край някой зид. Хранех се редовно. Същевременно обикалях чаршията и работилниците, влизах в някоя и питах направо:

- Имате ли работа и за мен? Можете ли да ме вземете за чирак?

По едно време един цървулджия, евреин каза:

- Имам работа! Може да те взема за чирак.

Аз се съгласих, но той каза да ида следобед. Тогава ще е там и жена му, та и тя да ме види. Така и стана. След обед отидох и видях една доста натруфена и намазана с белило жена, на която майсторът, мъжът й, ме показа и си заговориха нещо на еврейски. Но от тона и погледите им виждах, че жената не ме одобрява. Нищо не разбирах от думите им, но накрая мъжът заговори на български:

- Жената казва, че не можеш да й вършиш работа. Тук трябва да чистиш кожи, а вкъщи да сечеш дърва и да носиш вода от Марица, защото живеем при тепето, където няма вода. Ние търсим здрав човек, по-голям, за да е по-як. Затова няма да те вземе.

Нищо не им казах и си излязох.

Продължих тоя ден, а и през другите след това, да обикалям чаршията и да се взирам в кой дюкян има и работилници, независимо какво е, та да попитам може ли да ме вземат за чирак.

Най-после един дърводелец на улица "6 септември" от северната страна на дом "Левски", тогава стара сграда, наричана "Караул-хан", ми рече:

- Мога да те взема. Имам нужда от чирак.

Извика и жена си, която бе вътре, тя излезе и й каза:

- Пенке, ето това момче иска да стане чирак.

Жената ме загледа дружелюбно, не както еврейката.

- Добре, момче - каза тя. - Как се казваш?

- Петър.

- Ела тук, Петърчо - продължи тя. - Ела вътре.

Влязох вътре, влезе и мъжа й и ме попитаха откъде ида и какъв съм. Попитаха ме още с кого съм дошъл и какво нося.

Обясних им, че баща ми е в Беломорието, майка ми е в Родопите, а аз съм дошъл сам, за да се условя някъде на работа и науча занаят.

- То е тъкмо за нас - каза жената, а мъжът ме попита:

- Щом ще се спазаряваш, колко пари искаш?

Казах, че не се пазарявам, а те колкото ми дадат, че нямам жилище, та те трябва да ми намерят и такова.

- За това е лесно - казаха и двамата. - Ще живееш у дома, заедно ще идваме на работа тук и заедно ще си отиваме. И храната ще е от нас. Ще ти плащам десет лева на месец. Приемаш ли?

- Приемам - отговорих аз.

Тези условия напълно ме задоволяваха. Съгласих се веднага, защото смятах, че повече не мога и да намеря. Пък скитането ми бе омръзнало, а и парите свършваха.

- Днес е четвъртък - каза майсторът. - Хаирлия ден. Сега ще можеш да почнеш работа.

Веднага оставих торбичката настрана и почнах да му помагам. Той беше дърводелец и правеше булченски сандъци, които продаваше на селяните, дошли за пазаря в четвъртък. Правеше и куфари, а и някакви пътнически чанти.

- Ще се научиш да правиш сандъци и куфари, та да ме споменуваш цял живот - каза той.

След това се обърна към вътре, където бе жена му край някаква витрина и продължи:

- А жената е книжарка. Тая половина на дюкяна е книжарница за нея. Продаваме книги за прочит, картички и писма.

Тъкмо това ми допадаше.

Тоя ден изнасяхме навън сандъци за показ, а вечерта върнахме непродадените вътре. Също и куфарите. Някои селяни не харесваха готовите сандъци и правеха поръчки с капаро, за да им се направят за следващия четвъртък.

Така мина първият ми работен ден. Вечерта ме заведоха у дома си. Живееха в "Гюл бахча", в един клон на сегашната ул. "Гладстон". Вечеряхме и разговаряхме. Почувствах, че се създаде приятна обстановка. Имаха креват в кухнята, където щях да спя. Там нощувах.

Мъжът бе нейде от Ортакьойско (днес Ивайловград), а жената от Копривщица. Нямаха деца, но се държаха много добре с мене.

Работих така два-три месеца. Научих се да рендосвам дъски, да правя войнишки сандъчета, а после и по-големи, да правя куфари, но майсторът почна да разчита само на моя труд и работата му, а доходът му, към нова година намаля. Слушах да разговаря с жената, че по-рано бил самичък и дюкянът му бил пълен със сандъци, а сега двамина работели, а дюкянът, празен. Причината за това беше, че той пиеше и почти не работеше, като разчиташе само на мене.

Нещо ме караше да обръщам поглед навън. Жената виждаше това и понеже беше много добра, се загрижи за моето бъдаще.

- Завършил си IV клас (днес VIII кл.) - ми каза веднъж тя, - и можеш да станеш чиновник. Сега образованието се цени. Ето сега търсят чиновници за телефонисти в пощата. Там имам познати, та може да се настаниш. И моят баща е пощенец. Ти недей гледа моя мъж. Той пие и се е облегнал на тебе, а като те няма, ще се стегне и ще работи.

* * *

Така и стана. Нагласихме се с тая жена и един ден отидохме в пощата. Оказа се, че в същия ден могат да ме вземат за ученик телефонист. Съблазни ме тая длъжност и веднага се съгласих. Имал съм нужното образование за това. Издаде се заповед и на другия ден постъпих в телефонната централа.

За късо време научих номератора, разбрах техниката за обслужване на абонатите и понеже бях похватен, наред с други две жени и едно момче Ньотито, се разпределихме на смени. Работата съвсем не беше тежка. Даже бе приятна. Вътре гореше печка, бяхме на чисто и топло, а не както в Беломорието на дъжд и кал по овчарските колиби.

Първата смяна бях аз заедно със Стефка и Сийка, а Ньотито и още две жени, във втора.

Така службата ми потръгна. Намерих си и отделна стая за живеене, пък и заплата получих за първия месец. Започнах и втория. За село нищо не знаех, а и не виждах никого. По едно време срещнах случайно съселянин, който казал на майка, че ме бил видял и че съм телефонист в пощата в Пловдив. За тетя разбрах, че е болен и си е вкъщи, че болестта му е от притеснение, гдето не могли да отидат в Беломорието заради границата и сега овцете, за да не умрат от глад, били докарани нейде край Пловдив зад Кючук Париж, за да дочакат пролетта.

Една сутрин, в края на февруари, когато отидох на смяна, дежурните през нощта ме загледаха и една от жените ми каза:

- Търсиха те по телефона от Чепеларе.

Аз се поизненадах, но не дадох никакъв вид, че проявявам интерес. Предположих, че са ме открили къде съм и искат да ме приберат в село, което не желаех.

Но телефонистките посмънкаха нещо, пак ме погледнаха, повъртяха се и се обърнаха настрани.

- По телефона казаха, че баща ти умрял - каза Ньотито, който се обърна към тях: - Защо не му кажете, ами мънкате?

- Ей пък и ти, как му каза! - рекоха му те и съчувствено ме погледнаха.

Изненадах се, но нищо не казах. Помълчах малко, па взех да си слагам слушалките и седнах пред номератора. Те се спогледаха и зачудиха на спокойствието ми. Бяха предполагали, че ще се разплача, че ще се разтревожа и ще искам веднага да заминавам и замислили как да ме заместват на смяната.

- Казаха още да намериш брат ти с овцете зад Кичук Париж и да му кажеш - добави Ньотито.

Аз пак нищо не казах и продължих да нагласям слушалката.

- Интересно нещо! Баща му умрял, а не плаче - каза Стефка.

- И да плача, нищо няма да направя - отговорих.

- Аз пък да умре татко или мама, не знам какво ще направя - каза другата телефонистка.

Така се научих, че тетю е умрял. Какво чувство съм усещал, не мога да кажа сега, но като знаех какъв е притеснителен и непримирим в новото положение и особено с границата на Елидже и безизходицата с овцете, си помислих, че по този начин се е отървал от грижи...

Оставаше да съобщя това на брат ми. Но не знаех къде е. Затова излязох по-рано от смяната и тръгнах да го търся. Преминах Кючук Париж и излязох на полето. То бе почти пусто и само тук-таме се мяркаха хора. Нейде забелязах овце. Тръгнах право към тях. Оказа се, че са нашите. Бяха в някаква кошара и брат ми стъкваше огън. Засмя се, като ме видя. Казах му:

- Тетю е умрял. Казали по телефона, та дойдох да ти кажа.

Той се изненада и нещо като да плаче захвана, но се разтуши. Попита ме кога е било това и какво още поръчали. Отговорих му, че не знам точно и си поговорихме още, че нито той, нито аз можем да отидем. Остана в село да правят каквото е нужно без нас. Овцете имаха ягнета и трябваше да се гледат.

Примирихме се с мисълта, че сме вече без баща, което брат ми по-тежко преживя, а аз, понеже бях избягал от него, пък и той ме бе изпъдил, както се бе говорело в село, та по-лесно се примирих.

 

 

© Петър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.06.2007
Петър Маринов. Някога... (Книга първа). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... Съст. Александър Маринов. Пловдив: Веда Словена [2003].