Петър Маринов

web | Някога... (Книга първа)

Дали за да ме привлече към своята овчарска кауза, или да видя какво е поле, не разбрах, но тетю реши през лятото на 1914 г. да ме проводи до Беломорието, за което бях само слушал. От пролетта там били останали товари непродадена вълна поради войната, та трябвало да се прибере.

В средата на юни тази година група от пет-шест души долно-дерекьойски овчари с десетина мулета тръгваше да докара вълната. Бяха Кара Иван Станчов, Шукера Щефо, Петър Таслиев, Тодор Милковски и др. Баща ми ме предаде към Кара Ивана, с когото се бяха уговорили, и ми поръча да слушам и изпълнявам всичко, каквото ми каже.

- Ако рече в огъня стопи, ще стопиш! - каза на изпращане.

В уречения ден тръгнах сам от Проглед, като яхнах муленцето ни, минах Рожен и скоро се намерих в Долно Дереке, където заварих Кара Ивана да поема мулетата. Оттам през селото тръгнаха и другите с нас, а надолу към Хубча се събрахме и с други, компанията стана голяма. Някои ме поглеждаха с любопитство.

- Брей, Кара Иване! Къде водиш сва дете? То ще плаче за майка му! - запитваха някои.

- Да ни носи вода! - отговори Кара Иван и добави: - То и децата понякога вършат работа.

Пътуването бе интересно, понеже виждах непознати и нови за мене места и селища. В Устово си купих от фурната пченичен хляб, нещо рядко тогава за нашата трапеза, и си го прислаждах през пътя по-нататък. На Аламидерско борце (днес паметника на връх Средногорец) видяхме гроба на убитите в сражението там в миналата война български войници. По-нататък пред Дльога усойка видяхме да се белеят кости на убити турци, останали из деретата под пътя. Минахме Палас (Рудозем), прекосихме Елидже и се спуснахме по нанадолнището, спахме в някакви ханища, па на другия ден надвечер бях особено изненадан от гледката на Бяло море, което блесна под слънчевите лъчи от един завой на пътя над Ксанти. Гледах в захлас тази необикновена за мене дотогава гледка, защото за пръв път виждах море. Картината наистина бе величествена.

Тъкмо на това място спътниците ми не ме оставиха да се любувам на морето, защото трябвало да прерипкам арапско. Това щяло да стане там наблизо или нейде по-надолу към града. Какво беше това прерипкане и какво бе това арапско, не знаех, нито бях слушал, но в момента съобразявах и го схващах като нещо прескачане на плет, когато съм мокнал кучен от чужда градина, или съм прерипкал вада с вода, за да не се намокря. Овчарите се смееха и казваха, че не е това и ми отвличаха погледа от морето. Приканваха ме да се скрия зад тях, за да не ме види арапинът. Ако пък съм искал да ме не види, трябвало да си намажа лицето с пясък. Туй тяхно предложение ме увери напълно, че това е някаква шега, на която не трябва да отдавам значение. Така продължавахме пътуването, яхнали на мулета, като все се извръщах към оная страна, за да гледам морето в синевата. В такъв един момент на загледване към далечината, Кара Иван се бил навел до земята и грабнал шепа пясък, който хвърли право в лицето ми. Аз се стреснах и почнах да се изтърсвам. Те се смееха и казваха:

- Добре стори, Кара Иване, че уми детето с пясък на очите, та да го не види арапинът.

Така влязохме в града Ксанти. Не видях нищо особено в него. Вървяхме все по калдаръми, криви и тесни. Видях металически надпис на един ъгъл: "Забранено е пикаенето по улиците". Дотогава смятах тази дума за неприлична да се пише нейде на книга, а не и на улица! Това ме накара да мисля, за гражданите там, че са въобще неприлични хора.

Не се бавихме много в града, защото се мръкваше, а вечерта трябваше да прекараме на полето при агола (кошара), за да пасат мулетата. Така и стана. Пренощувахме в една овчарска колиба, от която ме предупредиха овчарите да не се отдалечавам, защото имало змии. Това ме накара да мисля, че полето е странно място.

На сутринта станахме рано, качихме се на мулетата и тръгнахме към морето. Продължавах да гледам водата, която леко се вълнуваше и ми се виждаше, че стои по-високо от земята. Дойдохме до пристанището Портолагос, при което не се спряхме, а го подминахме, като прекосихме водата по едни дълги дървени мостове. Гледах рибите как плуват и играят по плитките места.

Преминахме на отсрещния бряг, Гюмюрджинското поле. Вървяхме още час или два и спряхме в Палазлъ. Там щяха да се съберат товарите на едно място. Затова, докато се докарат и уредят някакви формалности, трябваше да престоим два-три дни. Нощувахме на открито под някакви дървета, наричани караач (навярно бряст). Селото бе близо, та идваха хора оттам и говореха с овчарите по турски. А каква беше изненадата ми, когато един ден дойде там едно арапско семейство, мъж, жена и дете, всички черни като въглен. Местни ли бяха или приходящи, не разбрах, но ги гледах с голямо любопитство и се чудех на черната им кожа, бели зъби и очи. Особено жената, която бе по-черна, булеше се и кърмеше черното си дете.

"Това сега са арапе!", си казвах. "Като си ида в село, има какво да разказвам на децата, че съм видял живи арапе!".

Кара Иван ходеше да събира товарите, обикаляше из селата, а един ден ходи и до Гюмюрджина, откъдето, като се завърна, донесе голямата новина, че сърбите убили австрийския престолонаследник и че хората се готвят пак за морабьо (война)! И наистина, с това се почна Първата световна война. Това обаче мене тогава не ме интересуваше, защото виждах поле, нови хора, арапе и други села, градове и места.

Връщането ни в обратна посока не стана през Портолагос и Ксанти, защото там имаше власти, военни и граждански, които контролирали товарите, а нашата стока (вълна) бе от забранените да се пренасят. Трябваше да избягваме каква да е среща с властите. Затова натоварихме мулетата и един ден с моите другари потеглихме направо през полето на северозапад от Палазлъ. Минахме през един агол Кара муса и покрай езерото Буру гьол излязохме на шосето при село Иси-кьой. Продължихме оттам и през друго едно село Арабажийке се отклонихме вдясно към планината. Оттук нагоре вървяхме все по криви междуселски пътища и се изкачвахме по стръмнината нагоре. Минахме край някаква махала Кашикчиете, населена с българи мохамедани, защото чух, че хората говорят български, и навлязохме в съвсем гориста местност. Пътят оттук нататък бе все пущинак през букова гора чак до село Шахин и не срещнахме нито един човек. Край Шахин спряхме край едни ниви за нощуване, а прекарахме и следващия ден, тъй като трябваше посред нощ да минем селото, когато часовоите по моста и пътя се прибирали да спят. Така безопасно минахме Шахин. Месечина светеше като ден. Като дете аз чувствах силна умора, защото през деня не бях спал, за да пазя конете, та като минахме с. Алмалъ, след него и чифтото хане и се заизкачвахме към Елидже, на едно място ми припадна. Кара Иван видя това и ме грабна, вдигна ме на ръце и ме хвърли на едно муле на панагом (над товара). Всичко ставаше мълчешката, със запушени чанове на мулетата, а и се отбиха по криви пътеки към върха, встрани от поста, за да не ни усетят часовоите, контролиращи пътниците. Заобиколихме прохода през гората по-горе и скоро се намерихме на пътя към Палас (Рудозем). Още преди съмнало минахме моста на Арда, докато часовоите и тук спяха, и пак по странични пътеки пристигнахме в гората при Дльога усойка. Тъкмо се съмваше, когато кривнахме вдясно към една скрита полянка, където разтоварихме конете. Тук трябваше да починем и денуваме, за да продължим през следващата нощ.

Другите легнаха да спят, а мене оставиха да пазя конете. Рекох да обиколя полянката, но се сепнах и уплаших, като видях трупове на убити турци във войната през миналата година, непогребани и разложени, та от дрехите им се лъскаха костите. Нетърпеливо дочаках вечерта, за да се махнем от това зловещо място. Товарихме пак по тъмно мулетата, минахме планината и през местността "Кавгажик" слязохме под Устово. За да избегнем каква да е среща с хора, не минахме през "Пазаря" (центъра), а обиколихме през източната страна на селото и през местността "Ушите" се отправихме по стария път край Бяла река. Спряхме при Хубча и дочакахме да съмне.

Влязохме в Долно Дереке по светло. Всички се отбиха по домовете си, а аз с нашето муле се отправих нагоре през Кутела и Рожен за Проглед. Пристигнах вкъщи още преди обед. Беше хубав слънчев ден и много селяни се мяркаха по улиците. Като отидох пред къщи, всички се зарадваха, като ме видяха, че си идвам, и главно, че карам вълната цялостна, опазена от часовои и конфискации.

При това мое връщане, стори ми се, че тетю гледа вече по-благосклонно към мене. Той беше доволен, че му бях свършил и аз някаква полезна работа.

* * *

Но тази благосклонност не продължи много. Наскоро беше Петровден, именния ми ден. След ходене на хартизмо, както се казваше тогава именния ден, вкъщи бяха сложили софра с празнично ядене. Майка ми беше сторила клин (баница) и сипала чосто млеко, каквито неща само на лични дене ставаха. Цялото ни семейство: баща, майка, брат и сестри бяха насядали около софрата, а аз преди това бях вън и играех с други деца. Дойде сестра ми Дана и ме извика да вляза. Аз влязох, но понеже беше близо и вратата отворена заради хартизмото, след мен дойде и още едно дете. Майка ми рече да седна и ям.

- Йе съм не гладен, ами ще се напия бърканица! - казах и побързах да изляза, за да продължим играта.

На края на софрата имаше тас, пълен с бърканица (айрян). Посегнах, та го взех да пия, но как се случи, не се и усетих, тасът се изплъзна от ръцете ми, изпуснах го и целият се нахлупи върху наредената софра. Напръска се всичко върху нея. Всички викнаха и се отстраниха, а тетю, не само че викна, но и буботна. Развика се, заруга и посегна да вземе машата, за да ме удря. Коста Томоски и другото дете видяха това и хукнаха навън, а след тях офейках и аз, за да не ме попари нещо. Слушах вън как тетю буботеше и майка ми го възпираше. Останах извън къщи и беше ме страх да се прибера чак до вечерта. Помня майка ми ме извика по мръкнало, даде ми да ям и рече:

- Хо сега, ворви легни да спиш, доде е по вон тетю ти, да та не бахте!

Аз легнах, завих се с халище и уж заспах, но при тоя страх не можах да заспя. Завит, подсмърчах, уж спя, а чувах всичко, какво става. Най-после дойде тетю, посбута ме с крак и каза:

- Хо, спи ли това?

- Спи, не го ли видиш? - каза майка ми.

- Гиди калп минлет (гиди лошо поколение)! - изруга баща ми и се завъртя, без да ме удари.

- Хо сега, остави детето да спи! То не е искало да стори това! - каза майка ми, за да прекрати по-нататък разправията.

С туй се свърши това произшествие, но на другия ден, пък и няколко дни след това, тетю все ми се мусеше и виждах, че се разочарова и от похватите ми, и от способностите, и от дарованията ми. Кризата между него и мене растеше.

За да изляза от тая криза, случи се едно неочаквано за мене събитие. А то бе следното:

През август предното лято най-голямата ми сестра се ожени в Чепеларе, или по-право, не се ожени по реда, а пристана. Животът около тетя беше тежък, а тя бе станала на възраст и разреши най-основно този въпрос. Една сутрин, когато трябваше да отиде на нивата "Янчово борце" да жъне, където я очакваше тетю, тя осъмнала в Чепеларе. Мене изпрати майка да съобщя новината на тетю. Той, като чу това, все едно че вулкан избухна. Последваха ругатни и псувни срещу мене, като че аз бях виновен. Стана нужда да дойдат хора от селото, а и от Чепеларе, Лазарица Митароска, наша роднина, за да го уталожват и примиряват. След жътва имаше и харман за вършеене ожънатото, та имахме нужда от работна ръка. Но най-сетне се уреди работата и той се успокои.

Случи се, че мъжът на сестра ми, Атанас Балджиев, беше умерен човек, практичен и разумен. Той бе живял в София като келнер и станал по-възприемчив към новото и модерното тогава. Не противоречеше на баща ми и се създаде търпимо държание. С течение на времето гледах баща ми даже взе да се приспособява към него. Работата тръгна значи по мед и масло, и, както е ставало още от старо време, зетят и дядото се примириха. Даже почнаха да си пращат почерпки и подаръци.

Тъй или иначе, но женитбата на сестра ми се оказа със съдбоносно значение за мене, защото чух на следната есен зетят да казва на баща ми и разговорът им беше в примирителен тон:

- Дедо, йе ще река тая зима да не водиш Петра нах поле, ами да го зома у мене в Чепеларе да се учи в клас!

Тези думи почувствувах като светъл, радостен лъч. Преглътнах и изтръпнах, какво ли ще стане.

Тетю поклати отрицателно глава, но не избухна, преобърна разговора на другаде и аз разбрах, че не е съгласен, но пък и не противоречи. Зетят си замина и аз останах, без да знам какво ще стане. Погледът ми бе обърнат към майка ми. Чувах, че продължават да си говорят с тетя, чертаеха бъдещето ми и накрая установиха, че няма какво да правя на поле, че няма работа за мене там, че съм още малък, затова и майка му рече:

- Чи, ага нема да иде нах поле, нека иде детето да се учи в Чепеларе, дето ще седи без работа. То не ще би за лошо!

Баща ми по неволя се съгласяваше, но правеше възражения.

- Че там ще научи и женабетлици (дяволии)! Аз знам учените какво правят! От учените гори светът.

Какво бяха говорили по-нататък тетю и майка, и какво бяха разсъждавали, не разбрах, но през есента на 1914 г. един ден видях, че тетю замина нах поле, а скоро след това майка ми ме отведе в Чепеларе, за да се уча в първи клас по тогавашному в прогимназията. Зарадвах се много, но не само за това, че се отървах от овчарството, но и за това, че отивах в по-голямо село. Помня, че беше Кръстовден, а учебната година тогава почваше на първи септември, значи закъснял бях почти един месец.

Наредиха да спя у сестра ми в стаята при старите й дядо и баба, при скромна обстановка, не на креват, а да си постилам сам вечер на пода една черга и да си я изнасям сутрин, защото, майка ми казваше това поверително, че не е сигурна, дали няма да изпусна пак някоя вечер, макар че уж бях спрял, та нека да съм по-настрана. Това го каза дискретно само на сестра ми, за да не чуят другите сватове по вътре.

Когато вечерта се прибра зетят Насю Балджията, както го наричаха тогава, той се изненада приятно и каза:

- Ха, доведоха ли Петра? Много хубаво! Той е малко закъснял, ала ще захване да ходи на училище и ще стигне другите деца. Йе ще му дам книги и тетрадки.

Поради закъснението той се бе усъмнил в баща ми, че ще ме пусне за учение, пропуснал бях три седмици от започване занятията. Помислил бил, че ще стане по мерака (желанието) на баща ми, да не ходя на училище.

Обаче моят мерак беше друг, исках да уча, да чета книги, да рисувам, да гледам картини. Дотогава не бях прочел още никаква книга освен учебниците. Даже и не знаех, че освен тях има и други, прочитни книги. Средата, между която бях израснал дотук, не проявяваше почти никакъв интерес нито към книги, нито към наука.

* * *

През изтеклата зима само докато бях още в четвърто отделение веднъж чух от по-големите ученици, че освен читанките имало и други книги с приказки, които били много хубави.

- Имам една книга само с приказки вотре - казваше веднъж Дичо Таков, - ала знаете ли каква е хубава! Донел я наш Манол у нас. Чел съм я и знаете ли, колко съм се смял?

- Каква е тая книга? - попитах аз.

- "Настрадин ходжа и Хитър Петър" - отговори Дичо.

- Кажи ми я да я видя! - му рекох аз.

- Ще ти я кажа, ега дойдеш у нас. Навънка не я изнасям, да ми я не земе някой!

След обед отидох към тях и той я изнесе на двора. Тя беше малка книжка, окъсана и оцапана от носене по джобовете. Имаше картинки и приказките бяха къси, та бърже се прочитаха. Дичо ми прочете една как Настрадин ходжа и Хитър Петър ходили на лов, яли бъбреци в гювеч, а и магарето било там, та увеличило бъбреците и пр. Смях се аз, смя се и Дичо на веселите приключения на двамата хитреци.

* * *

Тази бе първата светска книга, която виждах освен учебниците. Казвам светска, защото бях виждал и други книги, но те бяха господьови, т.е. духовни. Бяха "Сънят на Света Богородица", "Камък падна от небето" и други, които ги имаше из къщите, но стояха при кандилото и иконите, и не биваше да ги пипат деца. Тях четяха по-старите и помня, че се прекръстваха и ги целуваха, преди да ги отворят. Тези духовни книги бяха останали като наследство от дохождането в селото на Мария Радковичина от Чепеларе, която бе имала старанието да снабди с тях всяка къща в Проглед, беше чела с глас на жените по време на войната и оттам помнех страхотните неща, описани в тях: как хората ще горят в катран, как ще ги хапят змии, какъв плач и скърцане със зъби имало в ада, където била ходила майката на Исуса Христа и видяла с очите си всичко. Имаше още обяснения защо трябвало да се пости и особено колко тежък грях било да се блажи в сряда и петък, и че имало някакви петъци през годината, които особено строго трябвало да се пазят от блажно. Ако някой не спазва това, чакали го ужасни мъки в ада след смъртта. Под влияние на тези книги бях се изплашил и пазех много да се не морся (ям блажно) в сряда и петък или през говене (пости), каквито имаше четири през годината: Коланско говене, Великденско говене, Петровско говене и Черквиното говене, защото вечно ще горя в огън!

Понякога се запитвах: Как е възможно да се гори вечно и да не се изгаря? Нали всяко нещо гори дотогава, докато изгори, а след изгарянето остава пепел, който вече не гори. Но не биваше да питам никого по тези въпроси, защото самото питане било грях. Така бе казвала Мария Радковичина, а нейните думи имаха значение на думи, казани от кортеза. Кортезите пък знаели всичко и стояли близо до Господа. Така мислеха тогава старите наивни жени като чича Мирка Долна, чича Иваница, майка и други.

Та при такава умствена основа и обстановка на критично и безкритично отношение към нещата в живота, които ни заобикалят, отидох за ученик в прогимназията в Чепеларе. Там заварих хората по-груби и по-грешни според представите ми за греховност и добродетели, защото слушах да се псуват едни-други, да се ругаят и най-страшното, някои не постят в сряда и петък, а гледах даже, че и ученици в такива дни ядеха хляб със сирене, т.е. морсеха се! Чудно ми беше как не ги е страх от катраня на другия свят и как не се страхуват от попа, че нема да им даде комка.

Тези ми представи обаче постепенно и неусетно се изместваха от други, докато след време се превърнаха в нови представи, че не е грях да се яде блажно през постни дни и въобще няма грях по тези причини.

Но за това ще говорим, когато му дойде редът.

© Петър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.06.2007
Петър Маринов. Някога... (Книга първа). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... Съст. Александър Маринов. Пловдив: Веда Словена [2003].