Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЧАСТ ПЪРВА. ДЕТСТВО

Петър Маринов

web | Някога... (Книга първа)

Wer will schaffen, muss lustig sein!
(Който иска да твори, трябва весел да бъде!)
Немска поговорка

Когато човек почне да пише автобиографията си, най-напред трябва да каже къде е роден и кога е роден.

Добре!

На първия въпрос отговарям веднага. Роден съм в село Проглед, Чепеларска община, Станимашка околия, Пловдивски окръг. Имената са от времето на моето раждане. В тая поредица от имена, претърпяла е промяна само "Станимашката околия", която през 1934 г. станала "Асеновградска околия" (такава административна единица вече не съществува). Сега селото ни и общината се числят не към Пловдивски, а към Смолянски окръг (сега област), някога Пашмаклийски.

С това се изчерпва първият въпрос: установено е с положителност моето месторождение.

* * *

Не е тъй обаче с втория въпрос.

И до днес не може да се каже точно, кога е рождената ми дата... Някога майка ми, когато ме е отвела за ученик в първо отделение, или по-право, не ме е отвела, защото сам съм си бил отишъл, на въпроса от учителя кога съм роден, казала: ваз марта, т.е. някога през март. За годината нямало спор, защото имало връстници деца, с които съм роден, едно по-сугарно, друго по-рано, с които съм захранен, с които съм расъл и пасъл, с които съм играл и мокнам кучен по чуждите градини и пр.

Затова учителят писал напосоки: роден на 15 март 1903 год. Така е издадено и първото ми училищно свидетелство като роден на тази дата, а и във всички по-нататъшни училищни документи се повтаряше тази дата, дори до свършване средното ми образование - пловдивската семинария, в която следвах. Никой дотогава не бе проверявал регистрите за ражданията.

Но случило се през време на Първата световна война, когато сестрите ми станали вече моми за женене, майка ми решила да снабди всичките си деца с редовни документи за раждане. А ние сме били не малко, тъкмо осем на брой. Тогава попът и на мене издал кръщелно свидетелство, в което писал, че съм роден на 8 март 1903 год.

Какво му послужило за основание, не зная, но налице са кръщелните свидетелства на всички ни с дата на издаването 1917 г., а ако трябва по-голяма точност, 15 декември. Тогава имало оскъдица и на продукти, и на пари и, както казваше майка ми, за всяко кръщелно свидетелство му дала по едно бъркало масло. А като се вземе предвид, че по онова време имахме много добра дойна крава, то едно бъркало масло тежеше близо ока (стара мярка за тежест = 1283 г). Тогава на оки се теглеше. Значи това е цената на нашите документи за раждането.

Но да видим сега какво съдържат те.

За другите няма да говоря, но ще разкажа само за моя, защото съм го запазил и ако щете, може и факсимиле да му направя. Формулярът му е с винетка наоколо, има и надпис "Българска Екзархия" и на най-горния край картинка как Иоан Кръстител кръщава Иисуса Христа в реката Иордан. Има и печати, и номера от Светия Синод на българската църква. Значи документът има и свещен характер. На него ясно и отчетливо е написано с ръка, че на 8 март 1903 година се е родило в с. Чепеларе у Пловдивска епархия отроче от мъжки пол, от родители еди кои си и било възприето от светата купел от някой си П. Стоянов. Последното име е писано произволно, само да не остане празно мястото на реда, тъй като формулярът е попълван в отсъствие на майка ми, която не е била там, за да каже, че възприемник ми е бил калтата Марко Зуичин от с. Долно Дереке (Соколовци). От това се потвърждава, че свидетелството е писано напосоки, само за да се вземе бъркалката масло, независимо от верността на данните, имената и датите.

Не е вярно и че съм роден в Чепеларе, защото това е станало в Проглед, което е отделно село и е на шест километра далеч от Чепеларе, а тогава родилни домове не е имало още в градове като София, та немислимо е да се допусне, че е имало такъв в Чепеларе и майка ми е отишла там да ме роди. Впрочем ако бе вярно, то щеше да е добре за мене сега, защото щях да се смятам гражданин по рождение, тъй като Чепеларе е град, а не село.

В кръщелното ми свидетелство е вярно само, че съм кръстен от долуподписания свещеник Васил Тодоров в прихода на църквата "Св. Пантелеймон". Но и това не е досущ вярно, защото подписът долу е на свещеник Христо п. Маринов. Не е вярно и че църквата е била "Св. Пантелеймон". Тогава в в селото въобще не е имало църква. Хората използвали училището и за църква и се предполагало бъдещата църква да се именува "Св. Марина", както е надписан и купалникът за кръщаване на деца, светата купел. А сегашната църква е строена 10-20 години след моето раждане, а защо и как е споменат в моето кръщелно свидетелство "Св. Пантелеймон", не е известно... Но... хай да не догледваме!

Важното е, че тия неща ме усъмниха и затова след време, като възрастен, поисках да проверя основното нещо в този осветен от църквата документ, датата на раждането ми. Бях вече тридесет и повече годишен, т.е. на зряла възраст и бях почнал да пописвам тук-там по вестници и списания. Отидох в общината и потърсих старите регистри или китюк‘ът, както го наричаха тогава. Беше около 1935 г. Заведоха ме в архивата, разместиха стари шкафове и книжа и намериха регистъра. Оказа се, че наистина на 8 март 1903 год. явил се в общината баща ми и заявил, че му се е родило дете от мъжки пол и отдолу оставил своя подпис, старателното и закръглено Анастас Маринуф. Но явно е, че щом е заявено на тази дата за моето раждане, то значи, че самото раждане е станало няколко време по-рано, най-малко един, два или повече дни.

Затова наново отидох при майка и я запитах кога точно съм роден. Тя каза, че не знае точно деня, но е било през нощта, ала дали е преди или след полунощ, не знае. Тогава часовници е нямало, пък и да е имало, кой ще ти гледа часовник по това време! Баща ми си бил вкъщи и отишъл само да порука (повика) баба Дойке и чина Иванца да я обираждат (бабуват), а той си стоял до буджека (огнището), мусил се и турмил тютюн (пушел). Както и да е, обиродили ме, вързали пъпа и на тетя било драго, че му се родило моско дете. Може би се е подхранил с надежда, че ще го гледам на стари години, което обаче не се сбъдна, защото сетне станах нехранимайко. По време на раждането ми бил малко от по-бавните и не се забързал веднага да отиде в Чепеларе да съобщава, а чакал да минат един-два дни, тогава отишъл, понеже и жените почнали да го отпращат и пъдят от къщи, като му рекли:

- Хо сига, стига седи в буджекът, ами иди да кажиш в общинона в Чепеларе!

Той тогава отишъл, но недопустимо е веднага същия ден да е тръгнал, защото беше, както казах, бавен в ходенето и не се кандърдисваше лесно, още повече, че се боял да не му поискат пари за съобщението, та основателно може да се предположи, че най-малко един ден е прескочил. Значи от всичко това излиза, че съм роден не на 8-ми, а на по-раншна някоя дата. А като се вземе предвид дали преди или след полунощ е станало това, усложнява се още повече въпроса с уточняване на моя рожден ден. Той е бил нейде около 6-ти март или късно вечерта, или рано през нощта след това... Това вече не може да се установи.

Още една чудноватост има, тъкмо оная нощ била и граница между двете зодии по стар стил (имената не са важни), тъй че не се знае и към коя зодия спадам.

Затова казах, че не се знае кога точно съм роден. Но, и на този въпрос да турим край, защото много още може да се пише.

Това впрочем не е никак важно, защото не съм някаква забележителна личност, че да има нужда да се издирват такива дребни подробности. Споменавам го само като картина от тогавашното време, когато е имало попове, кръщавки, бъркалки масло и пр. Тогава редът на нещата или както се казва сега, битът на хората, бил такъв. Какво от това, че половината от данните в кръщелното ми свидетелство, в това число и датата на раждането, не са верни?

Но в случая има нещо друго, което смятам за по-важно. Трябва ли да търси човек успоредица с околната среда тогава и въобще може ли да има някаква връзка с времето, събитията, обстановката и въобще с цялата духовно-нравствена атмосфера при раждането на човека? Това не се знае, или може да бъде предмет на изследване от специалисти. Споменавам го само като вземам предвид, че началото на моето съществуване, раждане, откърмване и др. съвпада с най-революционното време в моето село, когато кръстосвали комити из горите, брадясали и с гайтанлие дрипи (дрехи), въоръжени с пушки и патрондаши, когато по къщите се е криело оръжие, подготвяло се е въстание срещу турската империя, а след това и последващите събития, голям дял в които имат и моите съселяни, и намирам някаква невидима връзка с моето раждане, начално детство, растене и развитие с тия събития и интересите ми в зряла възраст към изследване миналото и историята на моя роден край. Склонен съм да виждам в това причинността, а след това и последствията в живота и постъпките ми по-нататък.

Обаче за това, когато му дойде времето.

* * *

Сега ще продължа със случките около моето раждане.

Тогава било зима, студено време и майка ми по обичая трябвало да се погрижи за карстилка (кръщаване). Тогава кръстилките ставали още в първата седмица. В село поп нямало, а калеко поп, свещеник Васил Тодоров, служел в село Стойките и рядко си идвал през зимата. От друга страна, и калтата Марко бил в Долно Дереке, т.е. зад границата, в турско, затова кръщаването ми се омъчнявало много и се уредило да стане чак на Връбница 1903 г., т.е. на 30 март според календаря, запазен оттогава. Нямало и църква в селото, та религиозните обреди ставали в училището.

Нейсе, дошъл бил поп Васил, а също и калтата. Било студен и снеговит ден. Поради това при носенето до училище и обратно и особено при самото кръщаване, съм се простудил, плакал съм много, та майка ми казва, че от плач съм се накоцал (получил съм херния). От този недъг дълго време след това ме лекувала и полагала грижи, да не би да остана дефектен с нещо. За това аз не помня нищо, нито следи са останали, но го споменавам, само за да не каже някой, че укривам нещо от моето минало.

* * *

Не бива да отминавам още едно характерно за кръщаването ми събитие. Тогава възникнал спор как да ме кръстят, с други думи, какво име да ми сложат.

Пак майка ми казва:

- Мене бе драго да те корстим Кустадине, на дяда ти Папучера, ала калтата рече, че на него било драго да та корстим Марко.

В резултат на създаденото разногласие калтата пак рекъл:

- Да не е бално (мъчно) на кумицаса, ще фарлим чоп (жребие), та каквото име се падне. Ала ще турим още едно, Петър, името на Дерекьоската чорква.

Така и станало. Хвърлил чоп и за обща изненада, паднало се името Петър.

- Та да знаеш, сине, че на светек Петра си корстен! - казваше майка ми и до днес. - Затва си саков инатчие, та са морсиш (блажиш) в гувене (пости) и не слушаш старите люде, оти от трите имена Кустадине, Марко и Петре, на край свети Петар та зо (взе).

- Той ма е зол тогава, маю, ала и най-накрая пак той ще си ма зоме! - й казвам аз като напомняне за смъртта.

- Аха! Той взима само хаирни (праведни) люде! - казва тя.

- Та бельки (нима) съм йе (аз) не хаиран чилек, беее? Защок му нося имено, ега нема да ма зоме и си ма пусне в раян? - продължавам аз. - Още повече, че съм се учил за поп!

- Де да та знам каков си! - заключава тя. - Всяка овчица за ножица (всеки отговаря за делата си) - и се свършиха разсъжденията ни по проблемите за смъртта и след смъртта.

Това за името ми. Сетне като размислях, намирах, че хубаво е станало, дето са ме кръстили Петър, защото Петър има имен ден и то през най-хубавото време, лятото. Костадин е някакво обикновено име, а с името Марко в нашия край наричат магаретата.

* * *

Първите спомени, които имам от бащината къща са, че тя имаше само една стая, в която спяхме всички, наваляни на един миндерлик и завити с едно халище.

След като съм проходил, майка ми ушила гришка, рокля от вълнен плат. Помня, че на една такава нова гришка ми бе зашила шаренко на шията, цветна ивичка от сукнен плат. Много се радвах на тази ивичка, като мислех, че с нея ставам по-красив.

Помня, че през един слънчев пролетен ден снегът по покривите се топеше и капчуците бяха разкаляли двора пред къщата ни. Излязъл бях вън и правех стъпки с босите си крака по калта. Слазох и в градината, където имаше една вече напъпила малка върба. Като минах под капчуците, се намокри якичката на гришката ми и шаренкото на шията се развали, та ми стана бално (мъчно). Доста години след това тази гришка се бе запазила неизносена в рухалницата, торба, казано по сегашному за текстилни отпадъци. Бях вече ученик и понякога я премятах, като я гледах и се учудвах колко малък съм бил тогава. Но след време майка я срязала за закърпи (кръпки), за да кърпи потурите на баща ми или на по-големия ми брат, та изчезна, за което ми беше жал. Ако беше запазена досега, щеше да е хубава музейна вещ.

Друго нещо, което помня от бащината къща, беше това, че често идваше у нас баба Дойке и ни донасяше шушулки (сушени плодове) или орехи. Тя ни наставляваше и казваше да слушаме и да са не морсим в гувене, защото като умрем, ще горим в катрань!". И нас беше страх, като че бе истина. Не се съмнявахме никак в това, което казваха старите и поповете.

Понякога идваше от Дереке и "Кальмана Марковица" (кумата), та ми беше донела шапчица от "брашиванко" (цоха), обточена със сърма и гайтан, на която много се радвах. Такива шапчици бе донела и на другите наши деца - сестри и брат, та ги пазехме дълго време, докато пораснем и се скъсаха чак когато почнахме да играем с тях "кундушепка" (игра).

* * *

Първите ми мъжки дрехи бяха потурки, но не ушити нарочно за мене, а преправени такива от по-големия ми брат. Да не ми шият нови потурки, а ми преправят стари, имаше причина и то основателна, а именно, че нощно време изпусках, та старите дрехи на сутринта по-лесно изсъхваха, отколкото новите. Причината за това, казваха тогава, че съм бил накоцан. Помня го много добре, защото бях станал бая голям, а изпускането продължаваше.

Чак когато станах ученик в трето отделение, ми ушиха нови и нарочно за мене потурки. Същевременно ушиха и на брат ми, но на него като по-голям сложиха по ръбовете и по един ред гайтан, а за мене при кроенето, помня, шивачът каза: "Хайде, без гайтан, той е малък". Побутнах майка ми, която ме водеше, и на мене да сложат гайтан, но и тя потвърди думите на стария шивач Гайдара: "Нема нему гайтан, той си още изпуска". Така поради тоя ми телесен недъг бях лишен от правото да нося потурки с гайтан. Ушиха ми ги съвсем просто и ме научиха как да ги пристягам, защото казваха, че съм бил разсурнат, та често ми падали. Пояс не ми даваха, защото не можех да го опасвам и разпасвам. За пръв път пояс ми изтъкаха, когато завърших четвърто отделение. Опасах го, помня, на ден Великден и отидох право при баба Папучарка в Горно-Дереке (Момчиловци), за да ме види. По пътя през това село мислех, че децата и хората ме гледат заради пояса, а то бе, че бях непознато за тях дете.

Щом стана дума за потурките, трябва да кажа няколко думи и за останалото облекло. Гащи тогава не носехме, защото самите потури наричахме гащи. Чорапи също не знаехме какво е, защото зиме носехме кальчуне, а през другото време ходехме боси. В босото ходене се бяхме така закалили, че при тичане по окосени ливади, камъни, ниви и пътища почти нищо не усещахме. Да купуват обуща като на нас хлапаци, беше неприето в онова време, а ни обуваха само с цървули и то рунтави - от сурова кожа. Обикновено нам даваха най-тънките части от кожата на някое заклано теле, за да си ги правим сами. Обаче те бърже се скъсваха, та петите и пръстите ни се показваха. Като виждаше това, баща ми веднъж каза: "Вие месате громове по ногите! Не постига ви кожа за цървуле!", и ни караше да изрязваме петленки, та да замрежваме съдраните пети. Обаче аз не обичах да запетлавам цървули, та предпочитах да ходя бос. Краката, както бърже се нараняваха, така бърже и оздравяваха. Помня, веднъж ме срещна съседа Щефо Гелин с жена си, както си тичах бос, и попита:

- Ей, къде търчиш бос? Не ли та е страх да ти се сдерот (скъсат) ногите?

Спрях се и го загледах в недоумение. "Ами ако наистина ми се скъсат?"

- Ворви, Петьку, ворви! Немой го слуша. То са детещи ноги никога не сдират! - каза жената и си продължиха пътя.

Като станахме по-големи, брат ми почна да обува и навуе, а мене не даваха такива, защото, както казах по-напред, бях разсурнат, та не можех да ги обувам.

От другите дрехи знаехме само що е риза. Тя беше от обикновен тъкан плат, ушита на ръка от майка ми. Над нея обличахме кавашмо или както другаде я наричаха, елек или забун, а над него, дуламò.

На главите носехме някакви шапки, каквито си съшивахме сами от агнешки кожи. Такива имаше във всички почти къщи, защото селяните повечето имаха малко или много овце. Тогава овчарството се смяташе нещо като свещен занаят, защото казваха, че когато се родил Исус Христос, най-напред овчари отишли да му се поклонят и занесат по едно агне подарък, напомняне за по-сетнешните курбани, носени в черквите и параклисите, и опявани от поповете заради кожи и плешки. В празнични дни пък носехме купени гугли. Такава една гугла имам запазена и сега.

Това беше облеклото ми до свършване началното училище.

* * *

Да кажа сега как тръгнах на училище. Преди това през лятото имаше доста случки като например, как "тетю ме бахта", защото не бях пазил добре мулето и то бе фтесало (влязло) в чужд овес; как бях загубил майка по събора на Рожен, та плачех и тичах, докато я намеря, тя ми се скара и каза да й се държа за "миндиля" (престилката) и др., но това са дребни работи, та не заслужават разказване.

Къщата ни беше недалече от училището. Трябва да съм бил на шест години, когато, за да намирам деца за игра, отивах в двора на училището. А там имаше много деца. Играеше се главно пелканица - прокарване козинява топка над малки дупки в отъпкана земя и в чиято дупка спре, има право да бие другарите си с топката. Когото удари, трябва да снесе яйце в своята ямка и щом станат дванадесет, водят го слепешката да ги скрие нейде, след което е длъжен да ги намери и бие с тях другарите си. Тая игра само гледах, понеже се играеше от по-големите деца. След това виждах и други игри: кальо, чиликь, хумада и длього магаре. Игрите обикновено бяха кратки, докато звънецът бие за час. Всички тогава се стичаха в училището, а аз оставах вън. Учителят, чичо Колю, види се, ме забелязваше, че се въртя около училището и за да не направя неква беля, един ден видях, че когато всички деца се насочиха към вътре, той тръгна към мене и рече:

- Ей, Петре! Ти искаш ли да дойдеш в училище?

Не помня какво съм рекъл или по-право съм замълчал и захапал пръст, но взех да отстъпвам и чух учителят каза на стоящия близо ученик, по-голям от мене, Гьорги Станчуски:

- Доведи го!

Гьорги тръгна към мене, аз избягах, но той ме настигна и хвана за потурките отзад. А понеже аз се противях да вървя и отивам доброволно в училището, той ме повдигна цял, взе ме като дете на ръце и ме донесе точно пред вратата на училището, където стоеше учителят и преглеждаше влизащите. Остави ме да стъпя на земята.

- Ха, дойде ли? - рече учителят, загледа ме, загледах го и аз боязливо. Видях верижката на часовника му и на нея, малка свирчица. Той забеляза това.

- Виж, каква свирчица имам! - каза той и ми я поднесе към устата.

- Свирни! - рече и зачака.

Надух я, свирнах и всички деца се засмяха, засмях се и аз.

- Виждаш ли как свири? Хайде, влез сега вътре! - каза учителят и ми посочи да следя другите деца.

Влязох, като с едната ръка подържах потурките си да не паднат. Постави ме да седна на първия чин в първо отделение. Слушател ли съм бил или ученик, не съм разбрал добре, но отначало трябва да съм бил слушател, а сетне учителят да ме е превърнал на ученик, защото добре помня, че учих по два буквара.

Така заходих на училище. Едновременно с всички деца и аз влизах в учебната стая, едновременно с тях и аз излизах. Помня, че учениците от първо отделение най-напред трябваше да казват какво са, момче или момиче. Когато учителят ги запитваше "Ти какво си?", те ставаха на крака и казваха според случая: "Аз съм момче" или "Аз съм момиче". Когато вдигна и мене да кажа какво съм, аз извиках силно:

- Аз съм момииииче!

Цялата стая от четирите слети отделения прихна да се смее. Смеех се и аз, но не разбрах от що е предизвикан смехът.

Наново учителят ме запита:

- Ти, Петре, какво си?

- Аз съм момиииче! - пак отговорих аз и смехът наново заля стаята. Дигнаха тогава друг ученик да ме поправи и обясни, че трябвало да съм кажел "Аз съм момче".

Запита ме пак учителят и аз пак отговорих:

- Аз съм момииче! - и си останах на своето.

Причината за това бе, че питаната преди мен Мария Томова бе казала "Аз съм момиче" и аз й подражавах, едва след време разбрах, че е трябвало да казвам - "Аз съм момче". По тогавашния наш детски говор в село за момче казвахме моско дèте, а за момиче - женско дèте.

- Защо ходиш с гаще (потурки)? - ме доучваше вкъщи майка, научила за станалото, - га ще казваш, че си момиче? Момичетата ходят със сукман!

Това беше първият ми урок в началното училище. В него научих кои са момчета и кои са момичета.

* * *

По стените на класната стая бяха окачени портрети на Ботев, Левски, Каравелов, Иларион Макариополски и то все с бради. Постоянно ги гледах и понеже и нашият учител чичо Колю имаше брада, мислех, че и той е като тях. Слушах някои да казват, че ще стане поп, затова си е оставил брадата, но това тогава било тъй, защото такава била модата. Учителят наистина пееше в черква, но той бе мъж и ходеше с панталони, а за поповете мислех, че са жени, защото ходеха с рокли (попски дрехи), само че рядко се раждат такива жени с бради и мустаци...

Такива ми бяха тогава представите за учители и за попове, за мъже и жени.

* * *

Докато учителят се занимаваше с другите деца, аз все наоколо гледах или прелиствах дадения ми буквар с много картинки по него. Помня добре, че почваше с буквата "О" и имаше нарисувано "око", а след това "А" и имаше нарисувано "агне". По-нататък следваха буквите: "С" с картинка "оса", "И" с картинка "оси", "Ш" с картинка "шише", "У" с картинка "уши" и т.н. Букварят завършваше с картина на цялата задна корица, изобразяваща ръка, държаща перо, с надпис: "Така се държи писалката, когато пишем". Човекът, който измислил букваря, бил Ив. Самарджиев. Туй бе отбелязано на първата страница и бяха ми го прочели по-големите ученици, та го знаех наизуст, а на корицата отпред имаше винетка и картинка: деца се борят или четат.

По този буквар учих до едно време. След това ми дадоха нов. Той се отличаваше от първия по това, че имаше вътре цветни картинки. Много му се радвах и повтарях четивата. И сега помня едно, в което се разказваше как Драганчов татко орал на нивата и Драганчо му занел обед. В друго едно четиво се разговаряха дете и овца! Дотогава знаех, че овците не говорят, а само блеят...

Трябва да е било в края на учебната година, когато се каза, че нямаме вече училище. Всички деца се радваха, в това число и аз. Тогава нямахме никакво отношение към книгите и първата работа на децата след свършване на учебната година бе да си скъсат и хвърлят учебниците. За ползване книгите никак не мислеха. Чакаха ги други работи, - да пасат овце, да следят телета и крави, да идат по мандри за карачерчета. И аз скъсах моя първи буквар. Пратиха ме да паса телета срещу селото в хвойналъка. Тръгнах по пътя от нас покрай Томоския чучур и докато отида срещу нашата къща, късах и хвърлях листове, докато накрай нищо не остана. Дълго време след това вятърът разнасяше тези листове и аз ги виждах, а на едно място листът с картинката "гайда" при буквата "Й" беше се задържал в тревата, и като че ми беше жал. Наистина някакво необяснимо чувство ме обземаше, като виждах и съзнавах, че не съм постъпил добре, дето съм скъсал букваря си. Но не биваше да остана по-назад от другите деца, защото и те бяха скъсали своите учебници, само че по други посоки край селото. След време истински почнах да съжалявам, дори да скърбя, че така съм унищожил първия си буквар.

Новия не скъсах, а и никое от децата не го скъса, защото трябваше да ги предадем на учителя за ползване от учениците през по-нататъшните години. След време този си буквар намерих в училището и го пазя като скъп спомен и до днес, но от първия и помен няма.

* * *

Докато пасях телетата, бях на рахат (безгрижен), защото това ставаше близо около къщи. Но като поотраснах другата година, а и по-нататък, почнаха да ми дават да паса шилета, мулета и кочове и то по-далече от къщите. Сега работата ми стана по-мъчна. Трябваше да ги пазя да не фтесат, защото обикаляше Шкодрата, а той бе пъдар в селото и страшилище за децата. Като го виждах или чуех още от далече, бягах и се криех, защото носеше жоп (дрянова тояга с връв) и бахтеше когото завареше, че е влязъл в чужди ниви и ливади. А аз бях вече бахтан от тетя, та знаех какво е да се завърти около мене жоп, и спасението беше или да не срещам Шкодрата, или да бягам.

Тогава децата не бяха като сега да им се угажда и да не им се дава почти никаква работа. Ние освен че ходехме боси и носехме най-прости дрехи, но постоянно ни се натякваше, че много ядем, много късаме (дрехи и цървули), та трябва да работим, за да ги заслужим. И ние работехме, но с работенето правехме и бели. Я някъде кучен мокнали, я някой зид съборили или някоя ограда бутнали. Веднъж няколко деца бяхме влезли в Щоновата колиба недалече срещу селото, та изпочупихме всичко вътре, стомна, стъкло и всичко, каквото намерихме. След това дълго време ме беше страх да срещна Щона, защото мислех ще ме познае, че и аз съм участвал в това нападение на колибата му. Веднъж го чух да се оплаква на баща ми:

- А бе, котри (кои) ли деца са влизали по моена колиба, та ми са сторили беле?! Те ищат пребиване!

- Не знам, комшу - отговори баща ми. - Ала ако фаниш будно (някое), удри, та да му смажеш главона като змиина! (да му смажеш главата като на змия).

Изтръпнах, като слушах този разговор, но беше минало доста време, а не бяха намерени и следи, че сме ние, за това се размина възмездието за тая наша беля, а скоро престана и да се говори за нея.

Нещо обикновено беше тогава да не остават момче да завърши дори четвърто отделение. Спираха го от училище, за да го дадат нейде (спазарят) да си изкарва хляба.

- Дете, доде не яде чужд хляб, не станва чилек! - казваха.

Ходенето на училище се смяташе направо губене на време. Старите хора по мандрите открито и с омраза казваха:

- От ученисе гори светос (от учените гори света)!

И като че хранеха органическо отвращение към всеки човек, който ходи не с потури, а с панталони. Тези дрехи в техните очи бяха олицетворение на гражданство, т.е. на хора, които живеят без труд, без мъка и на гърба на селяните. Умственият труд за тях нямаше никаква стойност. Затова гледаха да опазят нас, децата, от това ново, идващо от града веене и ни насочваха към такива неща, с които да сме далече от учение и градски бит. А когато виждаха да минава нейде човек с панталони, казваха:

- Кутри (кой) ли е ное дилафь (маша)? - или: - Видите ли каков е "гажон" (тънкокрак)?

- То са пременя с ейнакив дрипи да му се льосно прерипкат фойнисе ега го бернат кучетата! - подиграваха се някои. (То се облича с такива дрехи, та да може лесно да прескача хвойните, когато го подгонят кучетата).

- Адна дрипа, дето а не лител дож и я не чувало куче, е ветер работа! - заключаваха други. (Една дреха, която не е я валял дъжд и не я е пазило куче, е празна работа!).

* * *

Случи се веднъж да бъда в мандрата на Калъч борун, когато дойде някакъв гражданин, държавен ревизор по проверка на млякото, защото беше военно време. Овчарите бяха в дукатя (кошарата) и тъкмо довършваха доенето на овцете, когато той се зададе и го залаяха кучетата. Мене пратиха да го отбраням. Щом влезе в мандрата, той се намръщи от миризмата вътре, затова извади от джоба си стъкълце с парфюм или одеколон, та напръска мандрата. В това време доенето на овцете привърши и мандражиите един по един се прибираха, като носеха по ведро прясно издоено мляко. Ревизорът провери количеството и гъстотата на млякото и си замина бързо, защото трябваше да свари доенето и на другата мандра, а и не можеше да понася миризмата. Изпрати го овчарят Кара-Иван и го отбрани от кучетата. В това време се заприбираха останалите овчари с прикрити ведра мляко между хвойните и още отвън усетиха дъха на парфюма. Тази миризма пък тях възмути, но и ги вбеси и за късо време като из вулкан из мандрата изригнаха ругатни, псувни и най-силни изрази по адрес и на ревизора, и на държавата, и на тази дяволска миризма.

- Каква е тая воня?! - казваше един.

- Ах, мене се възпира душата! Не мога да седя вътре! - казваше с възмущение друг и излезе вън на чист въздух...

Такива бяха представите им тогава за чистота, хигиена и благоухание. Смяташе се, че заради тази гражданска изкуственост се е развалил светът, дожд не лети и нема берекеть.

Баща ми напълно споделяше тези схващания и смяташе, че всичко, което е извън тях, е лошо. Затова така си уреждаше живота вкъщи и работата, че трябваше да живеем постоянно под някаква заплаха от нещо невидимо и необяснимо. Мене пък се виждаше животът на гражданите по-лесен и радостен, та любопитствах да видя каква да е проява на граждани, подсъзнателно им съчувствах и се стремях към тях. Това беше зародишът на един конфликт със схващанията и мирогледа на баща ми и старите, който се разрази по-нататък. Вече се съмнявах в правотата на разбиранията им, или както се казва сега, отнасях се критично.

* * *

По онова време всичките хора в селото ни бяха обхванати от особено религиозно чувство. Всичко си обясняваха с религията и за наука нито се споменаваше. Това внедряваха и у нас децата. Караха ни да постим в сряда и петък, също и в другите пости, а през великденското говене да правим и метане (поклони). Така щели да се простят греховете ни и като умрем, щели сме да отидем в рая. Ние всичко това вярвахме, че наистина има рай и изпълнявахме, каквото ни кажеха. По едно време бе дошла някаква кортеза (ясновидка) в с. Горно-Дереке (Момчиловци), та бе открила на празно място агьозмо (свещена вода). Много хора се стичаха да го видят. И мене отведоха, защото майка ми казваше, че съм станал бае голям, пък си още изпускам, та може да имам неква (някаква) полза. Когато отидохме, в селото беше празник, имаше хоро и аз се загледах в хорото. По едно време завикаха от едната страна, хвърлиха се мъже едни срещу други с думите:

- Назатте, мазилки! (настрани, дюлгери).

Пък то дюлгерите водели хорото и сега овчарите искали да им го отнемат. Затова се нахвърлиха едни връз други, гайдата спря, а те се скараха и почнаха да се борят. Стана бахтеница, която продължи доста време и развали настроението. Прибраха се хората ядосани, понеже нямаше неутрални - едни се биеха, други ги бранеха и разтърваваха.

Това си спомням за агьозмото, където ме водиха и пих вода, а дали имах полза, за каквато бях отишъл, не помня. По-вярно бе, че нямах, защото изпускането си продължи. Даже се установи такова и при нощуването ни у леля Стайке в Горно-Дереке, у която бях отишъл на гости и майка ми си ме прибра и заведе разочарована в село.

По едно време, след месец или два, по подражание на кортезата в селото ни беше дошла от Чепеларе една религиозна жена, Мария Радковичина, за която казваха, че може да пее и черковни песни. Тя събираше вечер жените у чича Мирке (Мирчовица Иванкехайоска) близо до нас, та ги учеше религиозни песни и казваше, че скоро ще се свърши светът. Тя бе вдовица или разведена, която, от нямане какво да прави, бе избила на религиозност. И мене водеха на такива събрания, от които винаги се връщахме отчаяни от бъдещата неизвестност на живота, тъй като се говореше съвсем определено, че ще има война, та трябвало да се молим да останем живи. Това бе в края на лятото на 1912 г. - навечерието на Балканската война.

Настроението на хората бе повишено и всички бяха убедени, че щом стане война, ще победим и ще изпъдим турците от Рожен и Караманджа. Това беше една мечта, която постоянно подхранваше душите на хората за едно по-добро бъдеще, без граница и турци на Рожен, която наистина скоро се осъществи.

* * *

Балканската война се обяви. Много войници надойдоха и изпълниха ливадите край Радковия хан под селото. Границата бе на два километра оттук. Ходех между войниците и мислех, че те много ще са доволни, защото имаха пушки, с които ще стрелят, колкото си искат. Стрелянето ми се виждаше, че е някаква най-голяма радост, защото преди войната по нашите къщи в селото имаше много качеци, бегълци от турската армия, наши роднини от Горно и Долно Дереке, които ходеха из улицата на селото, пееха и стреляха, когато си поискат, с пищови, които носеха в поясите си. Сега виждах не само пищови, но и пушки и си казвах: "Ех, кога ли ще захванат всички да стрелят!".

И това не закъсня.

Една сутрин, когато съм още спял, стрелбата наистина започнала и турците били прогонени още през първите часове, тъй че нашите войници, които бяха се разположили в ливадите под селото, бяха се преместили по-нагоре. Като разбрах, че войната вече е започнала, слязох надолу от селото, за да гледам движението на войниците и видях в ливадата при Радковия хан изсипан от казан сготвен фасул. През нощта току бил сварен за сутрешна храна на войниците, но понеже внезапно били вдигнати преди съмнало на поход към граничната линия и кашаварът нямало кому да го даде, за да дига и той кухнята и казаните след тях, затова лейнал (изсипал) фасула на ливадата. ..

Още същия ден по обед няколко деца отидохме на Рожен да видим какво е станало. Там имаше малко войници, защото повечето бяха отишли напред към Сакарка или встрани. Най-напред се спуснахме към българските окопи, вече празни, за да събираме фишеци (гилзи). Напълнихме джобовете на потурките си, а имаше още много. Отидохме и до турските окопи. Те не бяха далече и обграждаха височинката "Свети Спас". Там пък събрахме турски фишеци. Тези трофеи за нас бяха по-интересни от всичко, защото с тях щяхме да си правим плюкала, бъзовачки с гилзи.

Турските постове бяха завзети от наши войници, които ни гледаха с любопитство, а и ние ги гледахме. Един войник ни рече да бягаме оттам, защото наблизо под поста в хвойновите храсти имало убити турци. Ние помислихме, че е страшно да видим убит човек, затова се юрнахме през ливадите обратно и си отидохме в село. Казахме на майките, че на Рожен няма вече граница и турци. Те се кръстеха и нещо мълвяха като молитва, ала не разбирахме дали да не дойдат пак турците или за друго нещо.

* * *

Тъкмо по тия дни започна да вали силно. Дъждът не спря цял ден, а след това и през нощта, та и на другия ден. Това продължи няколко денонощия. По реките и деретата течеше много вода. Не можехме да излезем. Религиозните жени около Гела Гайдарска и Мирчовица Иванкехейоска, под влиянието на Мария Радковичина от Чепеларе, която си беше отишла, но оставила свои последователки в селото ни, взеха да се тюхкат и да си шушукат:

- Вохсииии!... То сва е потоп!

Пръв път чух тая дума и разбрах от вайканията на жените, какво означаваше тя. Майка ми и другите жени си обясняваха едни други, че някога в старо време пак така дълго валяло, покрила се цялата земя с вода и станал потоп. Но виждах, че всичката вода тече надолу към Чепеларе и никъде не се задържа. Затова се съмнявах във вярването в потопа. Попитах майка:

- Га ще стане потоп, защо не се задържа водата, ами все тече надолу? А тя ми рече:

- Това е господьова работа. Когато той рече, водата и нагоре може да тече.

Това още повече ме обърка. Как е възможно водата да тече нагоре?! Но това беше вяра на старите, пък моето, тъй да се каже, детско разсъждение, или рационалистическо разбиране, че не може водата да тече нагоре, си остана.

* * *

Но скоро трябваше да се коригирам, защото разбрах, че водата може да се задържа и из върховете на планината. Като дъждът стихна, няколко деца отидохме на Рожен. Там какво да видим! Цялата котловина и поляна бе залята с вода! Мястото, гдето става съборът, представляваше някакво езеро или море, каквито си ги представях. Дъждът бе наводнил цялата падина от параклиса нататък и пространството на изток близо до постовете бе само вода, а навътре към дерето за Богаза краят му се не виждаше...

- Ето, това е потоп! - си казах аз и почнах да вярвам, че наистина може да стане такъв.

За да отидем до постовете, гдето е сега ресторантът, трябваше да обиколим водата от Чурика на юг към местността Шукерица и се движим по по-високите не залети места, а оттам нататък да завием към изток по стръмнината над мястото, гдето сега се правят естрадите за надпяване, и след едно обикаляне към Мехейловската дупка се изкачихме в ливадите срещу българския пост (кантона). Гледахме отстрани водата, която слабо се вълнуваше, и се плашехме от дълбочината й.

Обаче нейното застояване продължи само няколко дни. Следващата сутрин отдихоме пак и видяхме, че е намаляла водата наполовина, а след още два дни остана само по местността, наричана "Езерото", под параклиса "Свети Дух".

Това наводнение на Рожен беше само през 1912 г. и оттогава насам повече от седемдесет години никога не се е случвало. С изчезването на водата на Рожен изчезна за мене и опасността за потоп, или по-право, разколеба ме да не вярвам във всичко, каквото казват старите.

 

 

© Петър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.06.2007
Петър Маринов. Някога... (Книга първа). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... Съст. Александър Маринов. Пловдив: Веда Словена [2003].