Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗАГАДКИ, ЗАГАДКИ, ЗАГАДКИ

Лазар Цинзов

web | Село Добърско

Каменен надпис край селото: "Да се знае СИМО отива за грот Виена"

Още непрекрачили прага на Старата църква, целокупният каменен свод и тежката дъбова врата ни предупреждават за една старинност, за една далечност през вековете. "Кой знае кога е било това и кои хора са влизали тук?" е нашият възклик. А като влезеш вътре, замайваш се от всичко, което виждаш.

Като застанеш на открито, погледът ти ще прелети над дълбоки дерета и ще се спира над високи и по-ниски баири с по един или с по няколко бора на снагата им. Може би някога са били капища за жертвоприношения на прабългарски езически богове, но сега имената им са Свети Илия, Гергева цръква, Атанасова цръква, Света Богородица, Свети Митър, Спасова цръква. По-високо към планината са Петрова цръква и Копана цръква или с друго име Св. Троица. За Петрова цръква съществува предание за истинска случка. На дебел клон на стария бор ергените и момите завързвали люлка. Като дошъл ред на Петър да люлее Петра, тя така се залюляла, че въжето се скъсало и момата отлетяла чак долу в реката. Оттогава местността носи името Петрово въже.

Хе там, на Гробнините, близо до Св. Илия, на невисока межда край пътя доскоро погледът на пътника се привличал от побит в земята камък с издълбан на него кръст и надпис: "Да се знае СИМО отива за грот Виена." Някакви важни дела ще да са заставили този добърски Симо да потегли на път за далечна Виена. И кога е било това отиване? Дали не е от годините на Наполеоновото завладяване на град Виена? Вероятно тоя Симо е имал там тъговски кантори!

Къщите на Добърско лежат върху развалините на други, по-стари. Разчистителните работи за нов строеж будят недоумение и възхита: "Ето тази широка и дълга талпа е от цял бор!" Ами десет-дванадесетметровите греди с набитите клинове към дебелия край за удобство при влачене: "Кой ли ги е сякъл и дялал? Ето тая е мурова, а тая е смърчова. Откъде ли са довлечени? Кои ли яки мъже са ги вдигали и поставяли върху зидовете и покривите? "При събарянето на старите зидове всяко поредно отместване на по-голям камък е предизвиквало фразата: "Ето гърнето с жълтиците!" За какви жълтици става дума? Как ли ще да са дошли дотук? И защо си мислим, че са заровени и добре зазидани? А ето кирката удря в железен предмет - широко, със следи от украса, стреме на конско седло. "Кой знае чий е тоя крак, що се е мушкал тука?" Може би е на първенеца, дето е предвождал търговските кервани от Солун, Кавала, Серес и Драма срещу течението на Места, Неврокоп, Разлог, Предел през Белград до Будима града и Виена. Или е от ония, що са държали друг, по-южен път по Вардара, Скопие, Шар планина, река Дрин, край Шкодренското езеро за Дубровник, Далмация и Венеция. Може би е от коня на млад мъж, завърнал се от манастира "Св. Иван", където са го опопили? Или е от Божи гроб в Йерусалим? Не се знае. Тук е стъпвала конницата на цар Иван Шишман, идвал на поклонение в църквата и лично да види селото, що дарява на манастира "Св. Иван" в Рила. А може стремето да е от коня на Вълкашиновия джупан, дошъл и отседнал в това известно село, та името Джупанови да е фамилно и в наши дни. Дали пък не е на Крали Марко? Много са приказките тук за него.

Това пък е отломък от стар глинен съд-блюдо. Колко е гладко! Изтрий го с длан и ще видиш свежестта на зелена и жълта глеч. Вълнообразни линии са опасвали перваза. А плоски тухли и парчета керемиди - на всяка копка. "Вижте, склад на мравуняк!" Не, това е овъглено жито. Ето и леща. Да, безпощаден пожар на разбойници или на пълчищата на Мехмед Кюпрюлю е скътал в пепелищата си тези останки от хамбара с житото.

Оная там местност се нарича Дъбоковец. Някога тоя гол баир е покривала дъбова гора. А това е Бабин долец. Какъв ти "долец" - сега тук зее дълбоко дере. Отсреща е Честак (от честа гора).

Почти всяко име на местност в землището на Добърско нещо ни подсказва, подтиква към размисъл. Хе тая страна над селото се нарича Гладница. Нивите тук раждали хубаво жито. Но по тези места често бие градушка, та когато било ред на тази местност да е засята, можело хамбарите да се напълнели, но можело да има глад. Билото отгоре носи име Ракалица. То наподобява надгробна могила. В руския език думата РАКА е с подобно значение. Отсрещният хълм се нарича Шангелица. От това издадено напред възвишение се вижда цялата околност и оттук би било най-подходящо да се наблюдава. В руския език думата ШАНЕЦ е със значение окоп (за наблюдение). Недалече е местността Гуджила. От двете страни протичат буйни планински реки, та от тези дълбоки долове тук се долавя далечният им грохот, който, смесен с шума на планински ветрец, наподобява песен. С други думи, бихме я нарекли "местността, която пее". В руския език има дума ГУДЕТЬ - буча, свиря, еча, кънтя. Местността в ниското е с име Дученец. Тук лятно време ухае на вид горска ягода, наричана от местните "питовна ягода". И пак руска дума ДУШОК - миризмица. И още много имена, напомнящи за някогашни заселници славяни. Повечето от имената на местности имат благозвучния завършек -ец, -ица - Клинец, Саровица и т.н. По тези високопланински земи има останки и от други поселници. Името Германица ни отнася към времето на траките, напомня ни за тяхното божество Джерман. Пак високо в планината има местност с име Апата, по влашката дума АПА - вода. Караджовица е по турската дума КАРАДЖА - сърна, или с други думи Сърнена гора, Каракачанските колиби - за каракачани, Аскерските колиби - за турски аскер - войска от времето на някогашната турско-българска граница (1878-1912 г.).

Освен за релефа на земите около селото, освен за поселниците от различни времена, имената на местностите в землището на Добърско ни подсещат и за много още характерни особености - за основните занимания, препитанията, за преобладаващата растителност в даден район и за други от подобен характер.

В гората къде ли няма да се натъкнеш на високи и дълги межди. Как ли са се образували? Дали тези гори не растат върху някогашни ниви? Най-хубавите, малки по размери парчета земеделска земя под селото носят името "ленище". Ще да са засявали някога много лен, от който са приготовлявали тънки нишки за платна и конци за шев, та имало за пазарите в Дубровник, Будимград (Будапеща), Солун, Цариград и за другаде. Защо ли в езерото високо в планината и в рекичката, която изтича от него, няма риба? Дали наистина тук някога е имало меден рудник? (В другите рекички над селото има високопланинска риба.) Селото не е край море, а има фамилно име Балакчиеви (тур. - БАЛИК - риба). Очевидно Рибарови са се специализирали не в улова, а в търговията с риба. Не се помнят лихвари, а има фамилно име Цинзови (немски - cinz - лихва).

Сегашните лични имена на мъже са Георги, Петър, Лазар, Никола, Христо и други все библейски, евангелски, а е имало имена като Корун, Докльо, Угрин, Мазне, Станко, Гудо, откъдето са фамилните имена Корунови, Корунчеви, Докльови, Угринови, Мазнеови, Станкови, Гудеви и други подобни. От лични имена на жени са Бунини, Мицини, Еринкини, съответно от Буна, Мица, Еринка. В селото има фамилни имена, които напомнят за упражняван занаят, професия, социално положение - Ковачеви, Стивасареви, Мутафчиеви, Попови, Даскалови, Чорбаджиеви, Кидикови, Хаджиеви.

Немалко лични имена от поменика на ктиторите в стенописите в старата църква (1614 г.) намират продължение в Банско. Например: Вълчо - Вълчеви, Кадо - Кадеви, Бано - Банови, Богдан, Върбан, Перин, Станко, Бистра, Рахна, Драгия, Драгана, Боянка, Злата и още. Как е станало това? Защо ли мостът под селото, по пътя за Банско през съседното село Годлево се нарича Банков мост? Дали не носи името на оня добърски търговец Банко, който се преселил под Пирина в Банско и построил там ханища и складове за лен, кожи... Тоя Бано, с родови корени от Добърско, който по време на насилствено помохамеданчване в Разлога укрил стеклото се българско население в Пирин. Над Банско в Пирин има местност с име Бандерица - Баново дере.

В недалечното минало се знаело, говорело се за преселници от Добърско в Банско. При обръщение се наричали "браточед". В търговските дела банскалии наричали мъжете от Добърско с определението "будимците". Защо ли така? Дали това не е поради факта, че добърчани са държали търговията с Будимград.

При хубаво време в празничен ден на улицата може да се чуе: "Днес е празник и не се работи." В такъв ден в селото не работят нито жените, нито мъжете. Облечени в новите си дрехи, всеки може да седне на "сбор". Разказват се най-различни неща - спомени от лични преживелици, чути разкази - предания. Един говори, а другите слушат. После пък друг. Послушай и ще чуеш да се говори за някогашни пералища, воденици, валевица край реката, за катраница над селото, за неотдавнашните чешми с дървени тръби с вода от реката, за детската игра "Зайци и палета". В Старата църква има зографисана ловна сценка, която според някои изследователи показва някогашния бит в това планинско село, обградено с гъсти борови гори. Разказва се за големи стада овце, лете тук, в планината, зиме на "кашла" долу край морето. За манастирите - Рилския и Светогорските, за гурбетчилъка "на ишчелък" - обработка на памук в "Долната земя". Ще чуеш за общуванията и роднинските връзки с околни села. Знаят се приказки за ангела и дявола, за Крали Марко, за караконжурите зиме. Всички знаят, че селото е старинно. Имало е в Старата църква евангелие от заешки кожи. Знае се за цар Самуил. Говорело се е преди години за Крупник и връзките му с нашето село. Имало е тук богати. Църквата в някое сръбско село е строена от ктитори1 Гунини, мъже от Добърско. Ето млад мъж, когото всички познават и знаят, че все е "сред книгите в читалището", да разказва за старите училища, където са се учили някога деца и са ги подготвяли за даскали и за попове. Попадали са му книги, в които пише за Добърско. За една от 27-те "песни из Разлога", издадени от сръбския учен Вук Караджич, е сигурен, че е тукашна. Разказва за Стефан Веркович в Серес и за интересите му, за научните му желания да знае повече за старо Добърско. Говори за просяшките песни, за просешки език, за някогашни тукашни просяци, за просяшка школа, за някогашен метох на Рилския манастир в селото, за "беганиите" на населението в гората не само в смутни времена, но и при поява на лошата болест чума, за лекуванията в миналото и за лековитата вода от изворче при Старата църква, за гласуване с бобови зърна вместо с бюлетини и за много още неща, прочетени в книги или от предания.

До неотдавна в Разлога наричали Добърско "просяшкото село". Защо просяци? Коя зла участ е заставила пастирите да изгубят стадата си, търговците да забравят керваните си, окатите да ослепеят, да се изоставят Светогорските манастири, да настъпи сиромашия, та мнозина в селото да се хванат за просяшката тояга? Ходили по просия и искали пак да са полезни. Разказвали увлекателно приказки за юнаци, за Крали Марко (Цинзов 1964: 53: 806), за победи... Свирели с гъдулки, пеели. В Добърско се знаят имена на просяци певци, живели през 19. и началото на 20. век. За певческата школа в селото са писали известни наши изследователи, писатели, литературоведи. От тукашния просяк певец Н. Тилев (Боянов 1886) са записани стари юнашки баладични песни. Известен с песните си от онова време - края на 19. век, е просякът певец Заре Найденов. За певци гуслари (Баева 1980: 14-15) от "разни места" в спомени от детството си пише Петко Р. Славейков.

В много села и градове в страната живеят потомци на някогашни изселници от Добърско. Какво ли ги е карало да се изселват, кога поединично, а някога и групово? В Странджанския край една от народните поселнически групи носи името "тронки". Защо с това име? Някога в миналото дошли и се поселили по тия места бежанци от някоя западна покрайнина. Езикът им бил български, но някак си особен и с някои непознати за местните думи. Когато ставало дума за нещо много малко, новодошлите се изразявали с думата "тронка". Така, макар малко шеговито отначало, местните започнали да ги наричат "тронки". В говора на Добърско има дума тронка - малко! Например: "Стана ми жал и му дадох тронка от моя хлебец!"

До размисъл водят и въпросите около добиване на правото за строеж на църква в самото начало на 17. век (1614 г.). В условията на робство това никак не било лесна работа. Заможни и просветени ще да са били местните, решени на това строителство. В исканията им вероятно се е налагало да се напомня на турските власти за известни права на християните, съдържащи се в някои султански фермани, та макар и отдавнашни. Във ферман от 1508 г. става дума за подобни права, които се отнасяли за тукашното население. Султан Баязид хан II дарил своя велик везир Гаази Мустафа паша със земите на север от град Солун, включително и планината Рила. Там между другото е записано: "...раята жители, които живеят в тези земи и имоти, ще бъдат свободни наравно с мюсюлманите. Те ще бъдат привилегировани и ще се освобождават от всякакви тежки данъци...". На това и на други подобни права, записани в турски документи, ще да са се основавали местните в исканията си за добиване на право за строеж на църква. Едно от тези "други" ще да е било обстоятелството, че селото е влизало във владенията на Рилския манастир.

А в селото имало метох с преписваческа дейност, с манастирско училище за подготовка на даскали, попове, монаси, зографи - неща все неблагоприятстващи за снизходителни отношения на турските власти. Независимо от това, привилегиите, с които се е ползвал манастирът, засягали и Добърско. За правата на монасите в манастира във ферман, издаден от султан Сюлейман II (1549 г.) се казва: "...монасите ще се считат за привилегирована класа и ще се наричат "маафвемюселим кешишлери". Никой не може и няма право да им се намесва в техните обичайни права, както и в правата от религиозен характер, с които те се ползуват. По никой начин нема да се взима десятък от техните и на манастира имоти и земи...". По-натам се споменава от какви още данъци се освобождават и за правата на свещеници... особено... ако са от Разлога и от Чепино и дори от полските места...". Тези и други подобни привилегии не били малки, при условие че се спазвали. За благосклонността на турските власти към Добърско и към манастира "Св. Иван" в Рила допринасяло и обстоятелството, че те били вакфирани и набраните средства2 от вакъфа манастирът изпращал в турския град Гейбус3 в Мала Азия за поддръжка на тамошните джамии.

Но за строеж на църкви нещата стояли по-другояче. Допускало се възстановяване на стари църковни сгради, пострадали при пожар или срутени при бедствие, но за нова църковна постройка не се и споменавало. Властите знаели, че забраните са "...от деня, когато страната била завоювана от исляма...". И все пак, макар и с много усилия, някои от исканията на раята били удовлетворявани. Но строителните работи били под строг контрол: "...Повече от туй нито една педя, нито един пръст да не се разширява и увеличава."

Тоя строг контрол от страна на властите продължил и през следващите векове, та до половината на 19. век. Почти във всяко разрешително за възстановяване се напомняло и нареждало: "...В случай, че при ревизията на манастира забележите някои нови поправки, заповядвам ви да ги съборите и манастира да оставите в старото му положение, както е бил по-преди...". И другаде: "...сте длъжни да ги съборите, а лицата под конвой да ми ги доведете...". Все в тоя дух са предупрежденията и при възстановяване на манастира след пожар през 1833 г.: "...при условие обаче поправката да се извърши по стария план на старите основи, та черквата да добие предишният си изглед..." Султаните са знаели за подкупността на местните чиновници, та заповядали: "...а на моите държавни служители обръщам сериозно внимание и строго заповядвам за тая поправка да не вземат подкуп от раята нито едно акче, ни една бодка..."

Много пари ще да са похарчили ктиторите за построяване на Старата църква в Добърско! Тя възстановена по-стара църква ли е или за времето си е била изцяло нова постройка? Не са малко загадките около бита и културата на местното население, около майсторите строители и още повече около зографите, оставили живопис с високи художествени достойнства. Кои са били тези художници? Къде са се учили? От коя школа са били? Как са се казвали? Сред многото стенописи някак си скрито и без всякакъв друг пояснителен текст е изписано името Илия. Някои изследователи го приемат за подпис, автограф на един от зографите. Това име стои някак си много близо и познато на именната практика в Добърско. Тукашни младежи в миналото постъпвали в Рилския и Светогорските манастири и се учели на зография. Някои от търговците бащи завеждали синовете си и ги настанявали да се учат в далечни земи - Виена, Дубровник, Венеция, та дори в Рим и другаде.

От тия среди ще да са били и майсторите строители, и зографите с високо художествени изпълнения на строителството и на стенописите в Старата църква в Добърско (Флорева 1981). Ктиторите, пък и тукашното население, замислили и решени на такова дело - строителство на църква, вероятно са знаели, че в селото им имало всякакви майстори. Откривали ги в манастири и църкви в Софийско (Божков 1966: 18-26; Флорева 1981: 163), в земите на Югозападна България (предимно в селища като Бобошево), из Брегалнишката долина и другаде. Откъде ли ще да са били строителите и майсторите зографи? Дали не са били от тоя Разложки край (Флорева 1981: 165), та са познавали и езика му, и бита му, и културата му, и патриотизма от края на 16. и началото на 17. столетие - от началото на националното осъзнаване, от Възраждането? Много са сцените в стенописите в Старата църква, в които са показани най-различни страни от живота на хората в Добърско. Една от тях е тази за Изцелението на слепия. Надалеч се носела славата на тукашните лечители и за лековитата вода в малко бистро изворче. Вероятно е било по-свежо и по-живо преданието, пренесено през вековете, за отсядане в селото на табор слепци от Самуиловото воинство! (Флорева 1981: 169). В друга е изразена гордостта на местните, на ктиторите, на строителите и на зографите от това, че имат своя азбука и знаят твореца й - на видно и почетно място в олтара е изваян в цял ръст Св. Константин-Кирил Философ. Наред с многобройните образи на светци в стенописите не са подминати и най-новите с определено български произход - изминали са били само няколко десетилетия от събитията в София (1555 г.) и вече се носела славата на св. Никола Нови (Флорева 1981: 169). Голямо и силно ще да е било българското народностно самосъзнание на населението, на ктиторите, на майсторите строители и на зографите!

Останките от стари черкви около селото пораждат немалко загадки. Откога ли са? Ако е имало попове, къде ли са се учили на четмо и писмо? Имена на попове в Добърско се споменават в разни списъци. В турски списък от 1576 г. на джелепкешаните4 от село Гнидобронска (Добърско) е записано името "Вето поп". В стенописите в Старата църква се споменават имената на трима ереи: ерей Димитър, ерей Осиа и ерей Богдан. Някои изследователи приемат първите двама за едни от зографите. Ерей Богдан е бил син на главния ктитор Хасиа. На младия ерей Богдан предстояло да попува в новостроящата се църква. (Познанията му били богати - ръководел е строителството, много от сцените са зографисани по негови внушения.) През следващите векове се споменават много имена на попове - селото никога не е оставало без църковнослужение. А къде ли са се учили поповете?5

Името на селото поражда немалко загадки. То ни отвежда далеко през вековете, когато в тукашните земи се приемало християнството. Проникването на християнството в земите на Разлога ставало не със заповед, а от допира със съседите византийци, и то преди присъединяването към българската държава - 837 г. Характерно за това приемане е, че нещо от новото християнско учение тукашните славяни приемали, а друго отхвърляли. При тази избирателност не е било трудно по-късно - през 10. век, богомилското (Ангелов 1961) учение да намери добра почва в тези земи.

Още през 7. век при отседналите от по-рано славяни дошли български племена, предвождани от Кубер6. Те били смесица с други племена и с някогашни византийски пленници - християни. За дълго (9.-10. век) в Солунското поле славянобългарските племена живеели в мир и добросъседство с византийците на юг (вж. Македония 1978: 38-39).

От земите на Разлога имало немалко ученици на Климент Охридски. Завърнали се по родните места, ограмотени и знаещи за делото на братята Кирил и Методий, тези ученици започнали да развиват книжовна дейност. Тази дейност била подсилена след идването на бежанци от Охрид, които били подгонени от княз Владимир7, провеждащ политика на възвръщане в България на езичеството. Но това не станало.

От времето на Самуил сегашното село Добърско било богомилско братство. Такива братства имало на много места, предимно в така наричаната Самуилова България. Византийските власти преследвали богомилите и искали да ги унищожат. Може би това е целял Василий Българоубиец? И под византийска власт (11.-12. век) богомилството в България не било унищожено.

От думата братство е днешното име на селото. Село Братско в Разлога създавало големи трудности на византийските събирачи на данъци. Те го наричали конидобратско (на славянски - гнидаво братство), в смисъл "лошо братство", "братство, трудно за управление". В рилската грамота на цар Иван Шишман8 от 1378 г. е записано с името Гнидобратско. След много вариации в произнасянето и записването през вековете, от началото на 20. век името на селото е Добърско.

От братството в това село ще да са били някои от богомилите, викани за съдене на църковни събори в Търново през 13. и 14. век.

Името на селото, като ни връща толкова далече във вековете, ни помага да приемем за истина нещо от съдържанието на преданията. Това, че селото е много старо, че останките от църкви около него е допустимо да са от времето на Климент Охридски, че тук наистина може да са идвали на църковно поклонение "се известни люде - големци, боляре, търговци... цар Иван Шишман..." (вж. Предание 28). В преданията се говори, че селото е било прочуто с лековита вода и че тук са дошли и са отседнали група ослепени мъже от Самуиловото воинство (вж. Предание 2). Днешното име на селото - Добърско, наистина по строеж и звучене стои близо до думите "братство", "братско".

На хората от Добърско са чужди много от спазваните на други места вярвания от рода: "На тоя ден не се мете!", "На тоя ден не се меси хляб, не бива да се реши косата!" и други от подобен характер. Дали това е от непосветеност или е резултат от онаследени качества у местните да подхождат по-избирателно, да умеят да кажат кое приемат и кое не? Тук може, особено сред жените, да се чуе изразът "В итрини не верувам!". В местния говор има дума итрина (хитрина) със значение "измислено, ненужно".

Официалната църква и още повече религиозното учение на богомилите, като не са успявали да наложат всички свои догми относно отказ от земните радости, прибягвали до възлагане на по-строги изисквания само към определени свои служители и ръководители9. А на широките слоеве се допускало да се веселят и тук, на земята. Може би от ония времена (10. век) са останали немалко от народните черти на жизнерадост и веселие?

На празника Водици (Богоявление) попът ходи из селото, поръсва къщите със светена вода, но с него има и група моми, които поздравяват стопаните с подходяща хороводна песен. На голям християнски празник три дни се играят хора и се пеят песни на селското орище (хорище, център). Запазени са и жертвоприношенията. Църквата, като не е могла да ги отхвърли, приела ги е, но животното трябва да се прекади от попа.

Не са малко загадките, свързани с езика на Добърско. Говори се български, но в него има и много чужди думи. Как ли ще да са навлезли в местния говор толкова много турски думи, като тук никога не е имало турско население? Имало е в Добърско и таен говор на просяци. Пък той как се е създал и след време изчезнал?

А как ли са се ориентирали кое време е? В началото на 20. век часовник е имал само дедо поп в селото. През вековете денем гледали слънцето, а нощем - звездите. Познавали са по мястото на съзвездията Власите и Ралицата. За Месечинка Златорожка, за звезда Вечерница и Зорница има и песни. На седянка момите знаели кога пеят първи, кога втори и кога трети петли.

Познати са на местните в Добърско и жегата, и вятърът, и студът, помнят се ясни, слънчеви, но и мрачни дни. Посрещали са и мъка, и радост. Имало е посрещане, но и дълга раздяла между близки - ходели по гурбетчилък. Кираджиите и търговците познавали близки, но и далечни пътища. Работело се на свое, но и на чуждо. Работело се и се пеело. А в песните се пеело за какво ли не!

Много и най-разнообразни са загадките за Добърско. Появяват се и нови.

Току над селото е открита старинна пещ. Неотдавна в горичка над Валевицата се е попаднало на някаква старина, заровена в земята. Тоя тухлен свод дали не е от пещ за печене на глинени съдове? Или е нещо друго?...

А бялата постройка над селото, която привлича погледа на приближаващия се към Добърско, що ли е? Местните знаят, че това е новата църква "Успение Пресвета Богородица". Построена е на параклиса "Света Богородица". Строителите са мъже от селото с главен майстор Лазар Бельов. Скъпи и известни на тукашните са ктиторите Нина и Огнян Байкови. Нещо ще да им е подсказвало за избора на това място. Малко по-нагоре от църквата са били Байковите ниви и пояти10. Години наред живеещите по тия места са се черкували в църквата "Света Богородица", построена някога от техните прадядовци. Тук са се отправяли молитви, застилани са трапези, поднасяни са гозби от курбана. Идвали са скъпи гости, пели са се песни и са играни хора.

Много ще са загадките някога около тая малка църква. Тя е първата, въздигната върху останки от стара църква, които останки местните наричат "църквище" и името му носи цялата околност. Загадките ще са свързани с възникването на църквата, с ктиторите, с майсторите, с външната и вътрешната уредба, с околната среда и с какво ли още не. Ако по даден въпрос има нещо записано, то и загадките около него ще са по-малко, но възможно ли ще е да се знаят имената на всички, които са допринесли с нещо за построяването и за вътрешното обзавеждане на църквата. Ще се знае ли, че дърворезбата на иконостаса е дело на майстор от Банско, че много от иконите са дар от тукашни и техни близки? Ще се знае ли някога, че в годината на строежа цялата околност е била обрасла с млада борова гора?

А за деня на освещаването (7.09.2003), превърнал се в общоселски празник, за който дълго ще се говори? Ще питат ли някога за голямата радост на местните от новата им придобивка, за голямото посещение от близки, познати и непознати, дошли тук от близо и далеч? Ще се знае ли някога, че благословията и песнопенията в новата църква на тоя ден са от дядо владика от Неврокоп и от свещеници от Разлога? Ще се знае ли някога за многото народ, събрал се тук и слушал, и гледал с наслада песните и хората на самодейци към читалището в селото? За приятните изненади на декламации, сътворени от тукашни поети? Ще се говори ли за прегръдките и радостните сълзи на срещналите се тук близки? А за броя и вида на автомобилите, изпълнили всяка полянка наоколо дали ще е загадка някога? Ще се знае ли, че празненството е продължило долу в селото, където почти всяка къща е посрещала скъпи гости, че улиците и площадът се изпълнили с радостни глъчки, игри, хора и песни?

Дълго ще се пазят спомените за тоя ден. Ще се говори за уменията на хората от Добърско да творят и опазват сътвореното, да му се радват и да завещават всичко хубаво на идните поколения.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. През 1925 г. в кметството в Добърско се получило писмо от сръбско село, в което се съобщавало, че ктитори на църквата им са мъже от Гунини и се питало за техни наследници. [обратно]

2. Годишната сметка на манастира за вакъфа била 6000 сребърни акчета. [обратно]

3. В град Гейбус е гробът на Мустафа паша - някогашен собственик на земите на север от Солун и планината Рила, завещана на вакъфа. [обратно]

4. Джелепи (тур.) - закупчици на овце за нуждите на армията и големите градове на Османската империя. [обратно]

5. Дълги години в Добърско е имало манастир Метох. [обратно]

6. Кубер, прабългарски вожд, поставен от аварския хаган начело на племенната славянска маса, която се била смесила с българите, аварите, пленници от Византия и други племена. [обратно]

7. Владимир, български княз (889-893 г.), син на цар Борис Покръстител. [обратно]

8. Цар Иван Шишман - български цар (1371-1393 г.). За него в Добърско се пее песен и има предание, че е идвал в селото на църква. [обратно]

9. При богомилите съвършения ръководител наричали ДЕДЕЦ. В говора на Добърско има дума дедец със значение - стар, възрастен и знаещ човек. [обратно]

10. Вид сграда за овце. [обратно]

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Ангелов 1961: Ангелов, Д. Богомилството в България. 2 изд. София, 1961.

Баева 1980: Баева, С. Петко Р. Славейков, български писатели за деца и юноши. София, 1980.

Божков 1966: Божков, А. Старата църква в Добърско и Алинският манастир. // Изкуство, 1966, бр. 5.

Боянов 1886: Боянов, С. Сборник български народни песни (13 юнашки баладични песни от Разложко). СбНУ. Т. 5. София, 1886.

Македония 1978: Македония. Сборник от документи и материали. София, 1978.

Флорева 1981: Флорева, Е. Старата църква в Добърско. София, 1981.

Цинзов 1964: Цинзов, Х. Подницата на Крали Марко. // СбНУ. Т. 53. София, 1964, с. 806.

 

 

© Лазар Цинзов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.06.2007
Лазар Цинзов. Село Добърско. Връстник на България. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Лазар Цинзов. Село Добърско. Връстник на България. Пловдив: Хоризонти, 2004.