Инна Пелева - Справедливостта: формати на преживяването. Част втора: Наказания, награди, изходи и безизходици, или защо не трябва да осъждаме читателите на в. "Уикенд"

Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СПРАВЕДЛИВОСТТА: ФОРМАТИ НА ПРЕЖИВЯВАНЕ¹Част втора: Наказания, награди, изходи и безизходици, или защо не трябва да осъждаме читателите на в. "Уикенд"

Книгата на Ивайла Александрова "Горещо червено" се опитва да запази ума си, старае се да остане при здравия разсъдък, да не затъне в мистицизма - дежурна утеха за робите, независимо къде по земята и кога в историята се разгъват бедните им съдби.

Неведнъж обаче обемният том приютява, ретранслира до още и още уши шепота на религиозното по същество, предмодерно съзнание, което открива съвсем намясто и без човешка намеса осъществили се наказания - т.е. своеобразен ТЕКСТ (доколкото е налице четимост, пренос на смисъл) - и там, където скептикът не би видял нещо особено и безспорно значещо, не би бил сигурен, че става дума за "граматическа структура", за "синтаксис".

Авторката например безизразно (уж безизразно) възпроизвежда думи на Лина Вълчева, касаещи участта на Лев Главинчев - инквизитор и убиец, дал "всичко от себе си" на "народната революция" (според възстановката на "Горещо червено" именно той, Главинчев, а не точно Георги Боков, както е според Явор Дачков, лично бие, рита и гази до смърт Райко Алексиев): И аз имам смътен спомен... че някъде, където сега е Новотелът, срещнахме с мама един човек, физиономията му не си спомням, но срещнахме един човек, който е с някакъв друг, и изведнъж идва насреща ни, почна да вика: "Марта! Марта!" А мама се обърна и каза: "Извинете, ама аз не ви познавам!" И като отминахме, ми каза: "Това е Лев Главинчев!"

Умря в страшни мъки, от рак. Беше се обаждал на татко и мисля, че татко беше ходил при него. И тогава, мисля, че е искал да се види с нас. И татко му казал: "Недей. Нали знаеш, че не те искат!" Но във всеки случай знам, че умря в много страшни мъки. (Александрова 2007: 104).

Семейството на разказващата е дало убежище на Лев в трудни за него времена, той се е крил у тях и дори е къпал бебето им Лина; те са - в собствените си представи - негови благодетели, хора, на които той е задължен. Може би това "някога" е причина за устоялата през годините илюзия за надпоставеност на спасителите спрямо Главинчев, за тяхна специфична власт върху/спрямо него. И може би откъм въпросната илюзия идва и усетът, вярата, че те биха могли - а и са го сторили - в някакъв смисъл, в някаква степен да накажат Лев, когото са опазили жив и който се е превърнал в изверг. Думите на Лина Вълчева носят неформулираната презумпция, че все пак - след и въпреки чудовищната метаморфоза - у онзи не може да не са оцелели някакви човешки неща и именно "през" тях той може да бъде санкциониран. Според спомена (изобщо не е сигурно, че той има общо с истината; сигурно е обаче, че помним това и така, каквото-както ни е потребно) дори Лев има нужда от някакъв елементарен контакт, от беглата заедност на едно "здравей, как си-що си", изговорено насред улицата. Но е получил "... не ви познавам...". Дори и Лев е смъртен и накрая търси хората, сред които е бил човек или поне човекообразен. Но те няма да пожелаят прощаване, а и ще се намери кой да му каже в очите: "... не те искат". И разбира се - Лев ще си отиде в "страшни мъки... страшни мъки". (Съвсем по Сюзан Зонтаг и "Болестта като метафора".) Почти всеки, който знае какво е извършил Главинчев и не е загубил поради прекомерна образованост своите "естествени рефлекси", трудно би се удържал да не построи разказ с "верния", "правилния" финал. Според този финал злодеят няма начин да умре бързо и лесно, без да усети болка, без да проумее, че това сега е заради онова преди, че всичко, което е причинил на другите, ще му бъде причинено.

Същият тип "нормално" форматиране на реалността практикува и Йосиф Петров, отново записан от Ивайла Александрова. Този път разказът се отнася за края на Крум Кюлявков - писател и партиен сатрап, който около Девети септември натрупва редица материални придобивки и много вини пред много хора: За него [за Кюлявков] тогава се чу, че той накрая, като се разболял и е легнал на смъртно легло, е извикал свещеник, за да го изповяда. И му казал: "Аз си отивам от тоя свят, грешник си отивам..." [...] Това е човекът [...] Независимо дали е комунист. Има един момент, когато си отива и се прощава и нещо го мъчи отвътре. И трябва да го каже. Разбира се, не всеки прави това. Но ето, той е бил от тия, не е удържал по комунистически докрай да отрича Бога. А обратно - скрил се е от другите, извикал е свещеника и се е изповядал. А кой знае какво е казал? [...] И дали го е казал! Но и да не го е казал, само с това признание да е останал, че ние сгрешихме, нас ни подведоха и извършихме престъпления... все пак е един белег за човека. Пък всеки да си го тълкува правилно ли е, или не е правилно, добре ли е направил, зле ли е направил... (Александрова 2007: 113).

Йосиф Петров възпроизвежда градска легенда... или някаква друга легенда; или слух - феномен на груповото живеене, близък по природа (в края на краищата) до всички словесни продукти на фолклорния тип култура. Въпреки цялата условност на преизказването, въпреки осъзнатата несигурност в автентичността на историята ("тогава се чу", "а кой знае какво е казал?", "и дали го е казал", "и да не го е казал"), Йосиф Петров предпочита - смятам, че това категорично личи от записа, - да вярва, че е било така. Че е имало предсмъртна изповед пред свещеник и че тогава-и-там ужасният човек е съжалявал за стореното, разкайвал се е. Йосиф Петров може би е предопределен да оцелее в комунистически концлагер на Персин и поради тази си способност, поради тази своя дарба: той може да изобрети отново (или да "препише", или да "наследи") изхода, да се възползва от един хилядолетен алгоритъм за помиряване с даденостите на битието. Което личи от факта, че в главата му - напук на безспорното за едно по-различно устроено зрение - "онези" са наказани. Не чрез някакъв юридически акт, обслужващ и обслужван от Закон, съдебен състав, прокурор, адвокат, свидетели и пр., а чрез "вътрешния" съд, който наричаме съвест. Да имаш съвест, означава да си способен на страдание. А ако си способен да страдаш, причиненото от тебе зло рано или късно ще намери изкуплението си.

Анамнеза на своеобразния защитен рефлекс, отлагащ се в характерни разкази-обяснения на света, може да бъде снета и от други места в "Горещо червено". Страници от книгата регистрират например и разговор на авторката с Христо Троански по повод убийствата, последвали смяната на режима през 1944 г. (Александрова 2007: 102-103). Интервюираният отказва да съобщи името на човека, който му е дал информация за редица масови разстрели в околностите на София след Девети септември. А свидетелят е ценен свидетел, защото е един от извършителите на екзекуциите. Според Троански някогашният ремсист, даващ своеобразните си "показания", говорел също: "Сакън, недейте казва [името ми], имам внуци, срам ме е от родата, от близките!". Заключението на Христо Троански, чиято книга "Убийствено червено" не предполага той да е изпълнен с милозливости спрямо палачи с партийни убеждения, гласи: Съвест отвътре го яде. И понеже документалистът е приел, че онзи вече е санкциониран, вече е платил (съвест го ядяла, срам го мъчел - да подпъхна и аз още една фалшификация, още малко идеологизация с това "мъчел"), той не наказва повторно страшноватия герой, опазва анонимността му. И обяснява, че това е просто изпълнение на "морален дълг"...

Преди малко казах, че "книгата на Ивайла Александрова се опитва да запази ума си, старае се да остане при здравия разсъдък, да не затъне в мистицизма...". Имах пред вид, че - макар да дава неведнъж думата на "реликтови" убеждения и предразсъдъци, според които "справедливостта" е неминуемо, задължително присъствие в живота, при това генерирано не от формализирани "държавни" процедури - "Горещо червено" приютява и типологически коренно различни визии за съществуването. Те товарят със скептицизъм, горчивина и мрак, те оспорват сигурността, че "най-накрая" "добрите" биват наградени, а "лошите" наказани. Те не вярват в Бог.

Един от гласовете, сплитащи плашещия, безнадеждния разказ за реалността, принадлежи на режисьорката Анна Петкова.

Работейки върху филма си за комунистическите лагери, лагерниците и мъчителите им, тя се среща и с люде като Газдов, Горанов, Юлия Ръжгева (незабравимата "Юлия красивата"), отговорни за не една човешка смърт там и по онова време. Госпожа Петкова вижда/чува треперенето на лицеви мускули и ръцете при Газдов, напуканите му устни, безумните му крясъци, речевия тик ("чакай малко-чакай малко-чакай малко...") на надзирателката Юлия, много изплашена, много слаба, изпита, приличаща на човек, който не е спал една или две нощи... или на човек, който изобщо не спи (Александрова 2007: 329-330). В същото време ето това видяно и чуто не води режисьорката до речитатив от типа "мъчи ги съвест, срам ги разсипва..." (т.е. "наказал ги Господ"). Напротив, нейният усет за нещата е съвсем различен: Ако съм смятала, че ще има някакво разкаяние, просто щях да излъжа себе си, нито един не се разкая. Освен това, усещането, че са извършили нещо, което не е човешко, не съществуваше. По-скоро в тях стоеше страхът, че или ще бъдат убити, че някой ще си отмъсти, или че ще бъдат осъдени [...] Разбира се, не [се] стигна до никъде, въпросите, които им се задаваха, бяха точни, но те лъжеха открай докрай и с това се приключи [...] Аз се опитвах да вникна в израженията им. Дори да не го изрекат, дори и да не се разкаят, това е много силна дума, поне чисто човешки ще отреагират ли на това, което става? Не, нямаше нищо. Просто тези хора за мене бяха се самоунищожили. Докрай (Александрова 2007: 329-330).

Да, Анна Петкова смята, че ако разчете по лицата и във фигурите на инквизиторите разкаяние, нещо като съвест, нещо като съжаление за извършеното, би излъгала себе си. Анна Петкова не може и/или не иска да вярва в подарени й от анонимната мълва легенди - като тази за смъртта на Крум Кюлявков, трепетно съхранявана в паметта на Йосиф Петров; като тази за многозначителния край на Червенков син, развълнувала Йордан Вълчев.

Заедно с това обаче цитираният откъс илюстрира и колко е проблематично да издържиш и да останеш при подобен безрадостен избор на сетивата и ума (пресъздадената в горните редове интелектуално-чувствена ситуация носи чертите на драматичното противоречие, характерно за цялата конструкция, за целия текст "Горещо червено" - невярващ и вярващ, рационалистки и ирационален, размагьосан и магически, песимистичен и надяващ се).

Въпреки усилието да надмогне атавистичната потребност от (поне) илюзия за справедливост, за наказаност някаква на тези хора, в края на краищата режисьорката прави компромис. И прави крачка към териториите на онзи тип сюжетиране, според което "всеки си намира заслуженото". Какво значи "тези хора се бяха самоунищожили" (форма на почтеност е уточнението "за мене", т.е. "според мене", "аз така мисля", "така ми се струва")? Странният нагон на мисълта, нелечимата нагласа проговарят, макар и с намордници. В един по-претенциозен режим на изказа "да се самоунищожиш" може да е синоним на "да се самоубиеш". Е, тук хем има, хем няма самоубийство. Най-добре, "най-правилно" щеше да бъде онези наемници екзекутори да се бяха изпосамообесили, изпосамоотровили, изпонакълцали вените си. Но фактологически неоспоримите биографии "Газдов", "Горанов" и "Юлия Ръжгева" изобщо не могат да бъдат сведени до това "най-добре", до това "най-правилно". Плахият опит за помирение между потребно и налично, между "така е редно" и издевателски отменящата го действителност стига до метафората и метафоризацията. Анна Петкова вижда, че онези не преживяват нищо особено, не страдат искрено и дълбоко от чувство за вина, че не са интериоризирали уж масово споделяните представи за грях, чудовищно, недопустимо... И просто решава - или НО просто решава, че са се самоунищожили. Ясно е, че не в буквалния смисъл на думата. А в някакъв друг.

Само ако можеше наистина да ни бъде достатъчно.

И така, в книгата на Ивайла Александрова го има онзи победен безшумен крясък пред историята на внука, защо ли избрал да избоде очите си десетилетия след престъпното вихрено време, в чиято плетка завинаги ще личат и нишките на "дядовите" дела. Обаче в грамадата струпани парчета от реални биографии, в която жив те заравят четиристотинте страници на тома, отнякъде нататък започва да се напипва и плът, тяло, нещо, чиято природа няма общо с планетата "Бог забавя, но не забравя". Отнякъде нататък "Горещо червено" бавно и подмолно започва да заразява със съмнения, да отглежда дискомфорт.

Текстът уж съвсем обективистки представя знанието си за това, че "майор Веселин Георгиев", подписал ред смъртни присъди на български интелектуалци по Дело № 6, гледано от Народния съд, и писателят Веселин Андреев са едно и също лице. Пак толкова обективистки страниците, които разлиствам, напомнят за самоубийството на въпросния писател партизанин (Александрова 2007: 125-126). В рамките на микронаратива "всичко е наред" - осъществила се е "правилната" пропорция между зло-действо и (авто)санкция спрямо него; големият грешник се себепосочва именно като такъв чрез последния си жест, ретроспективно осмислящ по "нормалния", "нормативния" начин съдържанията на миналото (онзи съд е бил само жестокост и просто насилие; хората, участвали в него откъм страната на властта, са престъпници, а осъдените са жертви и мъченици; страданието им неминуемо предусеща, започва да зове едно бъдеще, в което наказанието да застигне някогашните убийци).

Само че извън микронаратива, уверяващ ни - всъщност - че космическият разум, космическата чувственост съблюдават собствените ни мери за справедливост, пейзажът променя чертите си. В целостта на книгата към историята на екзекутора "майор Веселин Георгиев", един и същ с писателя самоубиец Веселин Андреев, се прибавят други частни истории и части от истории, които съвсем не се подчиняват на логиката, толкова прозрачно залегнала във "вярно" решения казус за престъплението и наказанието.

Да вземем например какво разказва "Горещо червено" по случая "Бешков". През 1925 г., когато са избити редица български интелектуалци, и Илия Бешков попада в списък с такива, дето трябва да бъдат ликвидирани, но приятел успява да зачертае името му. Страхът, отключен от преживяното обаче, остава да мъчи твореца през целия му живот. След Девети септември един от неговите братя, проф. д-р Иван Бешков Дунов, е екзекутиран с присъда на Народния съд (бил е министър на бившия режим). Бешков смята, че рано или късно ще подгонят и него самия. Опитва да се защити чрез разни компромиси - пише дори едни прословути хвалебствени думи за Георги Димитров. Не е вярвал в тях, твърди Йосиф Петров, но ги е написал (самият Йосиф Петров прочел похвалното слово в съответния вестник, докато бил лагерник, и плакал заради Бешков, заради това, което са му сторили, заради това, което си е сторил). В края на краищата - от страх, от безнадеждност, от двете заедно или заради друго - Илия Бешков се самоубива... с глад (Александрова 2007: 150 и сл.).

(Може би този особен избор има отношение и към още нещо, преживяно пак скоро след Девети септември. Тогава, пробвайки да запази жилището на брат си от конфискация (художникът се опитва да се грижи за семейството на обречения бивш министър), Бешков предлага въпросния апартамент - като на наемател - на известен комунистически другар и творец с правилни възгледи и в прекрасни отношения с властта. Споменът на карикатуриста за многозначителната случка звучи така: Викам си: Иван като министър е правил срещи с партизани; стана открит застъпник за съветско консулство във Варна - ще го пуснат. А като го пуснат - с друг не мога се оправи, а с Р.О. е по-друго: творец човек, художник с много възможности - лесна работа!... Поведох го да видим жилището и уж съм уверен, а нещо повътре ми слабее и глътката съхне. Ами ако откаже!... Влязохме вътре, тръгнахме от стая в стая: той напред - едър и тежък, аз по него - плах и смален... И той селяк. Като ми каза да го водя на тавана и в мазето, разбрах, че разкошът го е приел за осигурен и не го забелязва, а търси към разкоша селската "гарнитура"... Заведох го първо на тавана, после - в мазето. А и там наредено, че дори уютно. Пак се върнахме в апартамента. Аз съм примрял, а той с длани изтупва крачолите на панталона си от таванския прах. Изправи се и изпъшка: - Неудобен е... - Защо? - питам учуден. - Това е разкош! - Малко е помещението за провизии. - Как да е малко? - питам още по-смутен. Погледна ме с тежки и изплъзващи се от изплашения ми поглед очи. Първо чух кокален звук на яки зъби, после - думи: - Разбери, Илия! - с напевен и застрашително нарастващ глас каза той. - Аз тук ще складирам брашно - чували; мас - тенекета; кашкавал - пити; масло и месо - мнооого!... Тук няма място за това. Разбери, Илия, аз искам да ям! (Дунов 2004: 10). Ако Бешков "в себе си" е хипертрофирал-алегоризирал това "искам да ям!" до герб и същина на "новите", може би някакъв опит за себеизчистване от досега с тях, от съзнанието, че все пак е позволил да го използват, а си е позволил все пак и да ги използва, е кулминирал в екстремистко означаване на себе си като друг, като напълно различен. Щом откъм онези хора той дочува най-вече "Искам да ям!", отказът му от храна в определена смислова координатна система става разбираем и страховито естествен.)

Видим ли съдбата на художника точно по този начин, неминуемо ще ни сполети скръб без изход, без утеха. Бешков е политически обвързан със земеделците, той е антимонархист (затова е бил в онзи списък с хора за премахване) и изключителен творец. Той не е убиец, не е екзекутор, не е мародерствал с победителите след Девети септември. Напротив, сред жертвите е не само защото губи брат си, ликвидиран от Народния съд, а и защото натискът на системата го изправя пред разнообразни форми на себепредателство. Редно ли е палач и жертва да са някак тъждествени, някак по равно виновни: ако самоубийството е жест, сочещ грешното, престъпното на индивида, как така според кантара на вечността, на абсолютно праведното и правилно отсъждане "майор Веселин Георгиев", инициирал толкова много екзекуции на невинни хора, и Бешков ще тежат съвсем еднакво, ще значат съвсем едно и също?

"Горещо червено" показва - освен "приемливи", "правилни" истории за отложено, но сбъднало се възмездие - и такива, които товарят с боязънта, че никой и нищо "горе" не наблюдава трафика на доброто и злото, че никой и нищо не се грижи за симетриите във вселената (а справедливостта е именно вид симетрия). В следата на особената тревожност, белязала места от книгата, се ражда още едно питане, което е с природата на по-горе формулираните. Ако понякога наказанието изчаква, не се стоварва върху зло-дееца, а застига децата или внуците, или правнуците му (и това удовлетворява общността), КАКВО СЕ СЛУЧВА С ДЕЦАТА, ВНУЦИТЕ, ПРАВНУЦИТЕ НА ИЗМЪЧЕНИТЕ, БЕЗ СЪД И ПРИСЪДА ИЗБИТИТЕ, ОГРАБЕНИТЕ, ЖЕРТВИТЕ. Дали ако наградата, утехата за невинно страдалите не ги споходи приживе, потомците им биват овъзмездявани от бдящата съдба, от вечно изработващия "правдата" разум, движещ мирозданието?

За да се приближа към някакъв адекватен по собствените ми мери отговор на въпроса, с който приключва предишния параграф, се налага (струва ми се) да изслушам не само сегашните, местните "тези" по проблема, но и да обмисля решенията на горното питане, предлагани от достатъчно меродавен, универсален ("наднационален"), не тукашен и не днешен текст, доказал способността си да налага мисловни модели.

Тоест - подобен ход безспорно е предсказуем - трябва да проверя какви представи за наградата, наказанието и отекванията им във времето споделя Библията.

В Стария завет - не и в Новия, нека подчертая: не и в Новия - типологията на наказанието поразително напомня тази, която се реализира в ред сегашни нашенски наративи, вярващи в "справедливостта" и допреди малко коментирани тук. Вярно, в страниците, говорещи за историята на света и юдеите преди идването на Иисус, поне веднъж прозвучава императив, почти приемлив за модерните уши: Бащите да се не умъртвяват поради чадата, нито чадата да се умъртвяват поради бащите; всеки поради собствения си грях да бъде умъртвен (Второзаконие, 24:16). Само че в целостта на Стария завет идеята, че Бог наказва някого заради нечестивостта на родителите, на дедите и прадедите му дори, е много по-натрапчиво заявена - вижте например Изход 17:16; 20:5; 34:6-7; Левит 26:39-40; Числа 14:18, 22-23, 30-33; Второзаконие 5:9; 23:2-3; Иисус Навин 6:26; Трета книга на царете 21:29; Четвърта книга на царете 10:1-30. Господ неведнъж представя себе си като Този, Който въздавам беззаконието на бащите върху чадата до третото и четвъртото поколение; ... Който прощава беззаконие, престъпление в грях, но никак не обезвинява виновния, въздава беззаконието на бащите върху чадата и върху внуците им, до третото и четвъртото поколение... и отново, и отново повтаря това. Понякога разнообразява със санкция "до десето поколение": ... никой и от потомците му [на незаконнородения] до десетото поколение да не влиза в Господното събрание... потомците им [на амонеца и на моавеца] до десетото поколение да не влизат в Господното събрание (Второзаконие 23:2,3).

В рамките на Стария завет същата логика - и точно това отбелязване в случая ми е особено важно - управлява и механизма на наградите за праведност: те могат да бъдат "наследявани" точно така, както и наказанията за прегрешения. Тоест онзи, когото Господ е разпознал като "добър", може да очаква, че децата, внуците и правнуците му ще бъдат облагодетелствани, ще бъдат обект на специална Божия грижа и защита. Пълната подчиненост на Авраам спрямо висшата воля в края на краищата предопределя изключителното бъдеще на наследнците му: В себе си се заклевам [казва Господ], че понеже си сторил това нещо и не пожали сина си, единствения си син, ще те благословя премного и ще умножа и преумножа потомството ти като небесните звезди и като пясъка на морския бряг; и потомството ти ще завладее портата на неприятелите си; в твоето потомство ще се благославят всичките народи на земята, защото си послушал гласа Ми (Битие 22:16-18). Бог не се скъпи да потвърждава веднъж обещаното - Исаак е и лично благословен заради баща си Авраам (И Господ му се яви през същата нощ и рече: Аз съм Бог на баща ти Авраама; не бой се, защото Аз съм с тебе, ще те благословя и ще умножа твоето потомство, заради слугата Ми Авраама - Битие 26:24). При това, ако Йехова наказва до трето, четвърто или десето поколение, раздавайки награди, той е много по-далекобоен и дългопаметен; по негова воля наследяването на заслуженото от дедите благо се протяга фантастично далече в бъдещето на кръвната верига (... показвам милости към хиляда поколения на ония, които Ме любят... - Изход 20:6; ... въздавам милост към хиляди поколения за ония, които Ме любят - Второзаконие 5:10). Дори ако в разгъването й се появи "зло поколение", щом нещо е обещано на "добрите" му бащи, внуците имат шанса да дочакат нареченото на тази кръв благо (Ни един от човеците на това зло поколение няма да види добрата земя, за която се клех, че ще я дам на бащите ви... чадата ви, които днес не познават още добро или зло, те ще влязат там - Второзаконие 1:35, 39). Понякога обаче този бистър ред помътнява. Примерно когато става дума за отношенията между Бог и линията на Давид. Давид е любимец на Господ, но Давидовият син Соломон разгневява Върховния. И Йехова решава казуса някак половинчато, някак опитвайки се да спазва едновременно Закона за наказанието и Този за наградата, поради което се получава нарушение и в двата: ... ти не упази завета Ми,... непременно ще откъсна царството от тебе... Но заради баща ти Давида, в твоите дни няма да направя това; от ръката на сина ти ще го откъсна (Трета книга на царете 11:11, 12).

Всъщност достатъчно е да се появи един, който е различен, неповтарящ баща си, различен от предходника си, и пропада изрядният ред, става недостатъчна, нефункционална прозрачната логика в раздаването на траещите поколения напред награди и наказания. Ако родителят е "добър", а чедото - напук на "правилата" - "лошо", как ще се съвместят обещаната заради бащината праведност успешност на наследниците (хиляда генерации напред) с наложителността синовете на лошия син да бъдат наказани. Неминуемо ще се получи пауза, дупка в изпълнението на Божието обещание, в Божия план за справедливо битие...

Разбира се, пред истински тежките питания към теодицеята изправя един от най-сложните, обсъждани и въздействени сегменти на Библията - "Книгата на Йов".

В тази история "награда" и "наказание" губят приемливата си за човеците мотивираност, губят връзката си с етиката-логика, без която устоите на света ни рухват. Подведен (или манипулиран) от Сатаната, Бог, като че ли превзет от онова зловещо любопитство, каращо децата да изтезават безпомощното коте, стоварва страховити нещастия върху праведния Йов. Насред неспособността си да проумее защо Бог му причинява такова страдание, Йов стига до неминуемите въпроси, които ситуацията поражда. Той, благочестивият, се гърчи в мъки, а злите на земята - на тях какво им се случва? Макар и потресен от това в главата си, Йов все пак го артикулира: Само да си наумя тия въпроси, ужасявам се, И трепет обзема снагата ми. Защо живеят нечестивите, остаряват, даже стават и много силни. Чадата им се утвърждават заедно с тях пред лицето им, И внуците им пред очите им. Домовете им са свободни от страх; И Божията тояга не е върху тях. Говедата им се гоят и не напраздно; Юницата им се тели, и не помята. Пущат чадата си като овце; и децата им скачат. Пеят при музиката на тъпанчето и арфата, И веселят се при звука на свирката. Прекарват дните си в благополучие; И в една минута слизат в гроба... ... Думате: Бог пази наказанието на тяхното беззаконие за чадата им. По-добре нека въздаде на сами тях, за да го усещат; Собствените им очи нека видят гибелта им, И сами те нека пият от гнева на Всемогъщия... (Йов 21: 6-13, 19-20).

Йов би искал да бъде изслушан от Бог, би искал да Му говори, защото справедливостта боледува, защото в направата й дали пък не се провижда грешка. Йов смята, че Бог ще го разбере.

След като Господ се явява с цялата си мощ и огромност, Той не отговаря на нито един от въпросите на страдалеца, а гръмовно му крещи (ако не беше толкова страшно, щеше да е смешно), че той, Йов, не може да създаде това, което е създал Всемогъщият, че не е силен, че не ги разбира нещата, че няма как да прозре която и каквато и да била истина, че кой е тоя Йов и др.под. Изтърпявайки чутовното самохвалство на Върховния, питащият човек приема ролята си на жалък червей, обещава да мълчи и се смирява (Ето, аз съм нищожен; какво да Ти отговоря? Ръката си слагам на устата си. Веднъж говорих - сега вече няма да отговарям, [говорих] дори два пъти, но повече няма [...] аз се отричам и разкайвам в прах и пепел - Йов 39:34-35; 42:6).

Натрупаната през вековете смазваща като обем книжнина, занимаваща се с обясняване на точно тези страници от Библията, в края на краищата е свидетелство за едно-единствено нещо - "сама по себе си", не тълкувана, не преиначена, не обезопасена с екзегетически антидотове, историята на Йов е абсолютно неприемлива за човешкото съзнание (то е достатъчно аисторично - точно това доказва фактът, че описанието на случилото се с Йов се възприема като болезнена провокация от твърде много генерации на вида).

По ред причини за собствения ми текст е особено поучителна рецептата за справяне с непоносимото (непоносима е идеята, че Бог е несправедлив), която рецепта изработва Карл Густав Юнг.

Според един от биографите на аналитика винаги, когато говорел за "тъмната страна на Бога", Юнг, който обикновено много внимателно подбирал думите си, започвал да ругае като селяк (Шаранков 1997: 9). В "Отговор на Йов" вече възрастният учен спестява ругатните, но изобщо не крие афекта, който води перото му; също така не крие убеждението си, че се опитва да реши не просто и само свой специфичен проблем, а проблем, който стои - в края на краищата - пред човеците изобщо: ... не мога да си служа с хладна обективност, а трябва да дам думата на моята емоционална субективност [...] Не пиша като екзегет (какъвто не съм), а като лаик и лекар, комуто е било съдено да надникне дълбоко в душевния живот на много хора. Това, което изразявам, е преди всичко моето лично схващане, и все пак знам, че говоря едновременно и от името на мнозина, които са имали подобни преживявания [...] без страх и срам ще оставя думата на афекта и на несправедливостта ще отговоря несправедливо, за да мога да разбера защо и за какво е бил наранен Йов и какви последици е имало това за Яхве и за хората (Юнг 1997: 16-18).

Без страх и срам, коментирайки преживяното от Йов, аналитикът говори за Бог като за абсолютно аморално, лишено от авторефлексия същество, говори за "дивотата" и "престъпността" му, за неговата безотговорност, за това, че не проявява колебание, разкаяние или съчувствие, а само безогледност и жестокост, че извършва свръхчовешко насилие. Яхве не е човек... защото в някакъв смисъл е по-малко от човека.

Оттук нататък тръгва Юнговият проект за Изход.

Според тълкувателя Йов е моралният победител в онзи сблъсък. И страданието на Йов, явило проблематичното в Божията природа, е подтикът Бог да пожелае да стане човек, да постигне онова, което Йов има и може. Бог поисква човешко самосъзнание и способност да страда. Ако познае страданието, би могъл и да изкупи вината си пред Йов, а така би могъл да съвпадне с моралността. Господ става човек в тялото и участта на Своя Син; кръстните мъки овъзмездяват Йов, болката скръб като сърцевина на човешкото е споделена, усвоена като личен опит и от Всевишния, разбирането между простосмъртния и Него е постигнато, Справедливостта е потвърдена като основна догма на мирозданието...²

Същото може да се каже и по този начин: като мнозина, живеещи през разни векове, имащи или нямащи образование, страстно или само отгоре-отгоре религиозни, Юнг избира да вярва, че - все пак и въпреки всички обезпокоителни симптоми наоколо - съществуват принцип, воля, присъствие, всеобемна логика, които гарантират сработването на Справедливостта именно във формите й, с които човешкото съзнание може да се справи, които може да приеме и одобри. Също като мнозина преди и след него Юнг всъщност има непреодолимата потребност да разкаже нещата по съвсем познатия начин: Силният може и да не получи наказание за злото, което безпричинно причинява, но пък Синът му (ако ще и да е Божи син) изкупва аморалното дело на Бащата.

Търсейки реванш за Йов, Юнг подминава въпроса на нещастника, защо пък не плаща за злото самият му извършител, защо възмездието се пази за децата му. (Това питане на Йов, сочещо нередност в "съществуващия ред", предсказва общоприета днес юридическа, правна норма, според която индивидът и само той носи отговорност (т.е. подлежи на санкция) за сторено или несторено.) Успявайки да не забележи недоволство и протест именно в този въпрос на страдалеца, Юнг се озовава в своеобразен парадокс. Аналитикът копнее да види как несправедливостта спрямо Йов се оказва повратна точка в битието на самия Бог - как Той прекрачва в моралността, защото в някакъв смисъл признава своя вина пред човека и приема наказанието си (чрез участта на Сина) заради тази вина. Само че, устремен към новозаветния свят - там Бог е най-вече справедливост, любов и милост - Юнг отново стига до Стария завет: до неговите норми за съотнасяне на престъпление и наказание, до "правилото", че децата трябва да изстрадват грешките на родителите.

Днес и тук то е все така витално и властно, все така управлява начина, по който очите и умовете виждат-разбират света.

Макар че - няма как да не забележим - днес и тук е налице немаловажна промяна в алгоритмите, по които се твори разказът за изконната справедливост в мирозданието. Сега "при нас" отново се прокламира вярата, че престъпните родители биват наказани чрез мъките на децата си. Обаче е функционално силно потисната (ако не и неосъществима) наративната констелация (налична в текста матрица, в "прототипа"), която убеждава, че наградата заради нещо си може да сподоби не просто този, който я заслужава, а и рожбите му.

Та ако понякога възмездието изчаква, не се стоварва върху зло-дееца, а стига децата или внуците, или правнуците му, КАКВО СЕ СЛУЧВА С ДЕЦАТА, ВНУЦИТЕ, ПРАВНУЦИТЕ НА ИЗМЪЧЕНИТЕ, БЕЗ СЪД И ПРИСЪДА ИЗБИТИТЕ, ОГРАБЕНИТЕ. Какво се случва с потомците на жертвите, има ли разказ, който да иска - и да набавя, изобретява, съчинява - справедливост за тях, овъзмездяване на бащини и майчини страдания чрез добруване на синовете и дъщерите.

Сред десетките автентични свидетелски разкази и възпроизведени документи, сглобяващи колажа на "Горещо червено", са вписани също своеобразните показания на режисьора Атанас Киряков, създал филм и за комунистическите концентрационни лагери: Всъщност, ако погледнеш филмите, които съм правил, те всички са в подкрепа на хора, които са ощетени - от физически недъг, от природа, от лоша политика, ощетени от тоталитарна система, от човешка злоба, от човешка завист, които са пострадали. Това за мен беше точно един такъв пример - за масово унищожаване на хора, геноцид на хора. И не само директно на тези, които са убити, ами с продължение нататък, в поколенията им. Аз после заснех и друг филм, в който проследявах какво става със семействата на всички от правителствата на Багрянов и Муравиев, хора демократи, които ги избиха и избесиха. Като изключим Стефан Савов, който по някакво чудо е оцелял, всички други са... Неудобно ми е да говоря това нещо, но всички са полуграмотни хора. Просто не са успели да направят нищо в живота. Били са мачкани, мачкани. Синът на Багрянов например, най-многото, което е стигнал да работи, е да опложда крави. Мил човек, добър човек, но говори на диалект, изпатил. Бил е на седемгодишна възраст, когато са убили баща му. А Иван Багрянов е бил един блестящ ум, човек със замах, собственик на целия Воден, почти на половината Делиорман!... (Александрова 2007: 325).

Щом представата "ни" за справедливост не просто допуска, а налага, очаква възмездието за едно престъпление да застига децата на извършителя (особено при положение, че той се измъкнал, без да плати), същата тази идея за "редно" и "правилно" би трябвало да съдържа в себе си и обратния, реципрочния сюжет-в-проект. Ако жертвите, страдащите без вина не бъдат наградени по някакъв начин приживе, ако след мъките им не дойде избавление и реабилитация за самите тях, не би ли трябвало някакво добро да утеши децата им. Ако наказанието може да се отлага във времето, но да опазва природата си именно на наказание, не е ли нормално наградата - по абсолютно същата логика - да се отлага във времето, но да опазва природата си именно на награда.

Аргументът "срещу" е съвсем под ръка и мнозина все още познават добре реалността, която услужливо го подсказва. Дядо му бил ятак преди Девети или чичо му бил партизанин, или баща му бил лежал в затвора заради комунистическата си вяра - и поради това след Девети той има всичко, което за другите е систематично недостъпно. Подобно постулиране на "нормална" връзка между причина и следствие за общността се оказва едно от въплъщенията на аморалността на режима; не е случайно, че в масово - и скришно - консумирания речитатив на недоволството по онова време беше трафарет и споделянето на съмнение в официалния разказ за това как дядото, чичото или бащата са "много страдали", как са били "страховито мъчени" (ако в действителност е нямало страдание, болка, автентично нещастие - за какво точно тогава е "наградата", консумирана от наследниците)³. Машинациите на социализма със създаването на наследствени привилегии за "активните борци против фашизма" продължават за будят гняв у онези, които са живели във и със системата.

След Десети ноември уж толкова нормалната, приемливата ("в началото") идея - някога обезправените, някога ограбените да бъдат овъзмездени, да получат поне това, което е било на бащите, на дядовците им - в края на краищата престана да изглежда на общността чак толкова нормална и приемлива: "реститутка" в момента функционира (всъщност) като обидна дума. Ако създател на неологизма е наистина покойният Продев, човек, обвързан с вестник "Дума", пейоративната интенция, вписана в лексикалното изобретение, е разбираема. Но днес именно в пейоративен режим съществителното се използва непрекъснато и съвсем не само от хора, които биха се идентифицирали открито с Продевите съидейници. Сюжетите около завърналия се в страната Симеон Сакскобургготски и имотите му също не отгледаха у "широката аудитория" усет, че "да, така трябва" - че някога лишените трябва да бъдат компенсирани, че тогавашната загуба трябва да отекне в сегашна придобивка.

Та искам да подчертая, че не покриваме дори старозаветния норматив за ред и баланс при осчетоводяването на доброто и злото, при раздаването на награди и наказания. Обитаваме асиметрия, която сигурно поболява света ни: да, наказанията, предаващи се по наследство, са налице - това крепи колективния усет за наличие на Справедливост. Но наградите - къде са историите за награди? За страдание, компенсирано в следващото поколение с щастие и успех - за този вид Справедливост? Наистина ли подобни истории се оказват забранени за колективното въображение просто защото споменът за привилегированите поради произхода си наследници на червената аристокрация блокира точно тази разказваческа матрица? Или я блокира завистта към получилите имот заради кръвна връзка с преддеветосептемврийските богати? Или все пак има и друга причина - други причини - за да е факт острата диспропорция между могъщата способност на групата да промисля възмездието и лишеността й от дарба да проектира сюжети на благодатта?

За да намеря своя си отговор, ще тръгна от биографичен казус (съвсем бегло, само в контур пресъздаден), който ще си позволя да гледам като представителна извадка от сериозен обем човешки истории, като илюстрация на житейска типология. Полуописателно-полулозунгово бих представила тази житейска типология чрез "заглавието" "Децата на жертвите получават своя шанс и успяват да постигнат изумителни неща в света, създаден от екзекуторите на бащите им". Та ето го частния, конкретния "казус", реализиращ - така или иначе - посочената сюжетна парадигма: - С Невена Коканова, ваша близка, сигурно имате и много незаписани разговори? - С Невена Коканова трябваше да направим книга... У тях на партера, докато живееше на "Елемаг", там сме си говорили, говорили. Записвах на едно по-съвременно касетофонче. В един момент тя каза: "Не! Заклевам те, не искам книга! Усещам, че почвам да навлизам в много лични неща. Искам да ме запомнят като актриса. Моят живот е много объркан, много сложен, както и семейството ми: баща ми - по лагерите, а аз на софри с Тодор Живков и Политбюро, животът ми с Любчо Шарланджиев - как да ги разказвам, защо да ги разказвам... Невена Коканова е тази, която е на екрана. Ако някой иска да знае къде съм най-много себе си като млада, това е във филма по Блага Димитрова "Отклонение" на Гриша Островски, а по-късната Невена е в "Спомен за близначката". Той даже Коста Павлов нарече героинята ми Невена. Във всичко съм вкарала по нещо от най-доброто от себе си. А никой от нас в живота си не живее само с най-доброто! (Георгиев 2010: 65).

Това май е изображението на Невена Коканова - една от наистина успешно и могъщо митологизираните персони в новата българска култура - към което изпитвам автентична и сложно съставена привързаност. Понеже то разкрива нещото, което възприемам като сърцевина на скрития смисъл (нека да допуснем, че такъв има, не само в конкретния случай, ами по принцип, винаги и у всекиго - без подобно допускане как бихме могли да живеем) във фигурата и съдбата "Невена Коканова".

Обожаваната от поколения сънародници актриса не споделя участта на приказващия диалектно син на държавника Багрянов, за който син, оплождащ крави, с нещо като - боя се - срам говори режисьорът Атанас Киряков. Освен това в рамките на следдеветосептемврийската епоха подобни на нейната история - за щастливо превъзмогнат "лош" произход - със сигурност са се сбъдвали нерядко. И все пак колко щастливи и колко успешни са децата на жертвите, когато властта великодушно реши да забрави "вината" на бащите им, когато пожелае да присъедини наследниците на "бившите" към празничното си битие - към битието на победителите, ликвидирали света на въпросните "бивши". Невена е известна, харесвана, обичана, хвалена, допускана, вписана. Но тя помни и вижда "еничарското" в себе си (баща ми - по лагерите, а аз на софри с Тодор Живков и Политбюро), "неправилното", "нередното" в собственото си случване. Тя не говори за историята си - може би и не я мисли по този начин - като за история на предателството към своята си кръв, като за грях по стародавните мери на Декалога. За да обозначи проблематичното в своя път, жената използва неясната, размита, щадяща фраза моят живот е много объркан, много сложен... Но така или иначе изборът й, ословесен пред Атанас Свиленов, разкрива особена лична трагедия - "наградата", "компенсациите" за страданията на бащата, които дъщерята консумира (да бъде част от елита на "новия" свят, унищожил неговия) не са награда, компенсации, добро, ами разгръщащо се във времето специфично наказание, скришна болка. Децата на страдалците, дори когато изглежда другояче, всъщност не са овъзмездени със щастие заради стореното на бащите им. В края на краищата решението на Невена е в някаква страшновата симетрия с онова на внука на О.В., който внук си избожда очите. Той не иска да вижда, тя - едно от най-красивите и настойчиво снимани-тиражирани лица на България - не иска да бъде виждана. Невена отказва да извади наяве онова, което е тя без прожекторите наоколо, без грима и чуждите дрехи, и изпраща очите на хората към подменящите я роли, към някакви други жени, които представя - фалшът и фалшификацията са абсолютизирани като "последната истина" за Невена (и извън сцената тя е само и единствено актриса, роля, измама). Заради живота си във/със перманентна, тотална, всеобхватна лъжа жената се себенаказва, като отрича изобщо възможността - пък и смисъла - в това "накрая", поне веднъж, да се опита да изрече истината. Невена се себенаказва, самозачертавайки се, представяйки се за несъществуваща извън маските. Ако изобщо под тях има "нещо", в собствената й оценка то не е добро, не е хубаво, не е стойностно и няма право на увековечаване в разказ. Откъде накъде увековечаване - та тя е дъщерята, дето цял един живот е играла - извън филми и театрални зали - че е забравила баща си, че не е негова, ами на другарите по богатите софри ⁴.

Също като Лев Главинчев, извергът екзекутор, Невена, момичето на онзи изтлял по лагерите нещастен родител, живяло инкогнито в свръхпопулярното и свръхтиражирано лице-тяло на актрисата любимка на народа и на ЦК, си отива в мъки. Отива си рано. От рак.

Ще си позволя да реконструирам още една възможна типова биография на децата на жертвите. Този път за опорна точка ми трябват думите на анонимен свидетел, препредадени от режисьора Атанас Киряков, вече споменавания автор на филм за комунистическите концлагери: Една жена си спомням, има я във филма, която срещнах на поклонението в Белене, говореше: "Ние мълчахме, като престъпници. Не искахме децата ни да разберат това, защото щяхме да ги озлобим. Защото влизат като всички в пионерските организации, в Комсомола, отиват в казармата. Ами, едно озлобено дете може да грабне автомата и да започне да стреля, да отмъщава за нас... Затова мълчахме..." (Александрова 2007: 320).

Да се опитаме да си представим подобна подмяна на самоличността и евентуалните късни последици от манипулацията. За да оцелее синът им и да има шанс за нормално съществуване като не-различен сред околните, за да предотвратят ексцесни, самоубийствени негови избори (предотвратява се не само възможността той да тръгне да отмъщава, ако знае какво са причинили на родителите му, но и възможността - макар да знае - да НЕ предприеме каквото и да било, тогава май би било още по-ужасно), концлагеристите скриват от собствената си кръв и плът кои са и какви са в действителност ⁵. Те конструират и интимното, домашното, частното си съществуване като живот инкогнито, като живот в лъжа. Как ли се чувства човек, който в зрялата си възраст научава, че майка му и/или баща му съвсем не са точно и само хората, за които ги е мислил... а това означава - неминуемо - че и той самият не е точно и само този, за когото се е мислил. Как се издържа ретроспективата от късно научената истина (не си представям, че бивш концлагерист, който е отишъл след 1989 г. на поклонение в Белене, би продължил да мълчи пред син или дъщеря за това, какво е преживял) към всичко случило се, мислено, пожелавано. В този мрачен семеен романс - детето разбира, че не е дете на тези, които смята за свои родители, - няма заложена опция за щастлив финал, за ведра развръзка. Дори и ако наследникът на мрачните лични биографии по някаква причина не изпита гняв, скръб, болка, чувство за вина, мъчителна обърканост, съпричастие към екстремния опит на своите - нима няма да изпита поне сянка от чувство за вина, поне някакъв вид дискомфорт поради факта, че не е способен на всички тези емоции, че е толкова отчужден, "безсърдечен" и егоистично самодостатъчен, толкова "противоестествен". А пък ако успее да приеме - плащайки за това с травма - новата (по-автентичната) семейна история, да се идентифицира със страданието на родителите си, да препотвърди принадлежността си към новите тях и тяхната към новия себе си, какво би могъл да направи, какво би могъл да изкупи, какво възмездие би могъл да търси и да иска ⁶.

Та не е случайно, че разполагаме с богат каталог "истински" разкази за това как лошите биват наказани (ако не от човешки съд - от Господ, и то чрез децата им), а е много бедно, да не кажа напълно пусто, откъм разкази за това как добрите, невинно страдащите, биват наградени, особено пък чрез децата им.

Всъщност смисълът, ефикасността, ценността на наказанието като инструмент на реда са по-мащабни дори отколкото до момента този текст е констатирал, констатирайки смазващ превес на историите за възмездие, мълвени от общността, спрямо историите (най-вече липсващи) за награда и благодат. Защото наказанието е не просто и само наказание. То е - от някаква гледна точка - и предполагано като единствената наистина постижима награда. Ако унизените и оскърбените, ако децата на унизените и оскърбените не получат нещо друго, тешащо сълзите им, би трябвало да са удовлетворени, стига да преживеят, да станат свидетели на наказанието, сполетяло мъчителите им.

Дали поне тази награда съществува? Дали наказанието за "онези" действително сработва като награда за "тези"?

Около Девети септември 1944 г. Мирчо Спасов "е бил звяр". Генералът е пряко отговорен за лагерите и за това, което е ставало в тях. "Сега" (през 90-те на ХХ в.) за очите на режисьорката Анна Петкова, която познава биографията му, "заслугите" му, той е "възрастен красив старец", когото синът Румен Спасов води под ръка (Александрова 2007: 331) - колко обикновено, нормално и човешко. Колко трогателно.

Ето какъв (или какво) пък е "днес" полковник Костадин Кюлюмов, също небезизвестен герой на приключилата с 1989 г. епоха: ... Когато отидох в апартамента му [...], демоничният първи зам.-началник на Шесто управление, описан в десетки страници българска литература, се бе превърнал в незначително сбръчкано парализирано човече. То се гушеше във фотьойла и с мучащи звуци напъваше да изрази чувствата си: "Ъъ-ъ-ъъ! Ъ!". Срамувах се, че в този момент съм там... Сигурно за да се справи с мълчанието, жена му Мария ми разказа една история за него като млад: как имали първа любовна среща, как били в Благоевград, как той, млад революционер, се чудел какво да облече и накрая откъснал парченце от червеното знаме и си го вързал като фишу на врата и после затова бил уволнен от Държавна сигурност... (Александрова 2007: 388).

Дори полковник Костадин Кюлюмов не е бил винаги "полковник Костадин Кюлюмов", бил е млад, влюбен и нелеп. А сега е развалина, остатък от нещо (от човешко същество или от изверг - все тая, какво значение би могло да има вече).

Опитвам се да говоря за особената и задължителна ненаказуемост на което и да било наистина голямо зло. Колкото по-мащабно е то, в толкова по-висока степен въпросното зло е някак изплъзващо се, някак преместващо се другаде, изменящо субстанцията си до неуловимост, щом само бъде помислено в свързаността му с конкретната личност на конкретния му вършител-изпълнител-наместник. Какво възмездие може да има за чудовищното престъпление, ако трябва да наказваш тялото на този, който го е сторил, а тялото е вече самата старост, самата вече пристигнала смърт, чуваща се в мученето на деменциалното нещо, дето се крие във фотьойла си. Не можем да реагираме спрямо огромното зло, което се материализира в страданията на стотици хиляди, милиони хора, и защото НЯКОЙ, когото можем да посочим (конкретен, с име, биография, глава, ръце, крака, далак и пр.), им ги е причинил. "Айхман в Йерусалим. Репортаж за баналността на злото" от Хана Аренд за мене е запис точно на това разочарование, на специфичното отчаяние, произтичащо от точно това знание (виж Аренд 2004).

В началото на 60-те на ХХ век израелската държава демонстрира за пореден път мощ и характерно прицелена воля - тайните й служби (с подкрепата на самия Бен Гурион) организират сложна операция на чужда територия (на далечен континент), за да доставят ето това удовлетворение на всички евреи: Айхман е отвлечен от Буенос Айрес и домъкнат в Йерусалим, за да бъде изправен на съд пред самите "тях", да бъде разпитван ден след ден, да бъде виждан отново и отново в ролята на абсолютно зависим от силата и властта (преоблечена в съдийска тога) на някогашните жертви и накрая (другояче не би могло да бъде) да бъде осъден на смърт и екзекутиран. Аренд (нали никой не е забравил, че е еврейка) наблюдава процеса отблизо и заема на пръв поглед странна позиция спрямо разиграващото се в съдебната зала. Тя изпитва и споделя раздразнение от израелския сценарий и от почти всичко, до което води осъществяването му.

В рамките на процеса за нея става пределно очевидно, че е налице абсолютна диспропорция между качествата на личността Айхман и идеята за вината му, която идея прокурорът лансира. Някому може и да изглежда, че при разпитите Айхман се опитва да хитрува, да крие и преиначава; за Аренд е безспорно, че е налице искреността на действително слабопаметен и смайващо некомпетентен човек, който е забелязвал и ценял незначителните (за "нас" обаче) неща от кариерния си живот, не е имал интелектуалната способност критически да оцени мястото и ролята си в случващото се, и заедно с това - в параметрите на собствената си ограниченост и в социалните правила на времето си - е търсел служебно израстване. Той трудно борави с езика и разчита на клишето и лозунга, но пък притежава способността да се въодушевява. Тегли го към самохвалството и себенадценяването, дори когато проверимо неверните му приказки, прибавящи едно-друго към ръста му (според самия него), никак не му помагат пред съда. Всъщност Айхман не лъже онези хора в тоги - Аренд смята, че той просто изказва автентичната си - и неадекватна от "наша" гледна точка - представа за нещата. Ужасното започва да изглежда смешно, а дори не можеш да заподозреш, че Айхман нарочно разиграва клоунада; той е толкова празен и посредствен, че е лишен от намерения с двойно дъно, неспособен е на "таен план", на преструвка. Той е безинтересен, някак никакъв, повече от банален, маломерен и несъстоятелен като ум и характер, въпреки че май е чел Кант.

И понеже огромната вина за огромните страдания на хиляди мъже, жени и деца се "налива" в "съсъда" Айхман, който според репортерката философ не може, няма как да я побере, странната материя започва "да прелива". Потоци вина се насочват - поне за сетивата и ума на Хана Аренд - в неудобни русла. Авторката заговорва изобщо за Германия и германското общество, каквито са по Хитлерово време, за "сегашната" Западна Германия и толерантността й към бившите нацисти, за колаборацията между фашистките власти и ционистите, за ролята на еврейските комитети, на лидерите на общността, помагащи да се изготвят списъците, разделящи евреите, които трябва да оцелеят, от онези, които може, допустимо е и да не оцелеят. За плановете на полското правителство да се освободи от еврейското население на страната; за намеренията на френското правителство в същата посока... Аренд заговорва - макар че когато същото прави прокурорът, тя изпитва разни форми на съпротива спрямо думите му - за вината на жертвите, на тези, които не са се опитали да се съпротивляват, които безропотно са приели статута си на стадо за заколение. Когато подробната възстановка на миналото (процесът я цели, той е точно това) вместо "вината на Айхман" извади наяве (поне за наблюдател като Аренд) сбор от вини с различни природи и с различни субекти, не се ли превръща онзи чиновник просто в изкупителна жертва? И ако да - що за справедливост "сме" постигнали?

Към края на книгата си Хана Аренд държи да подчертае, че смята процеса все пак за необходим, че отрича съществуването на неща като "колективна вина" и "колективна невинност", но пък вярва, че съществува нещото "политическа отговорност". Тя пише за недоимъците на съществуващите правни норми, които се оказват слабо функционален инструмент, когато трябва да се санкционира реалност като тази, създадена от хитлеристкия режим, и предполага, че основна грешка на процеса "Айхман" е това, дето обвиняемият е съден за престъпления срещу еврейския народ, а е трябвало да бъде съден за престъпления срещу човечеството. И още, и още...

Боя се обаче, че нищо от проблематичността на Наказанието, на смисъла му - проблематичност, явена по страниците на "Айхман в Йерусалим...", - не се оказва снето, преодоляно до самия финал на текста. Още повече, че именно в Епилога авторката напомня: както в Нюрнбергския процес, така и в този срещу Айхман победителите съдят победените (обективност ли?), при това въз основа на закон с обратна сила. А и по същите правни норми, по които победените са обявени за виновни, победителите съвсем не са неукорими: руснаците (Съветският съюз е също страна - откъм съдиите - в Нюрнбергския процес) не нападат ли Финландия и не поделят ли братски Полша с Хитлер през 1939 г.; избиването на хиляди полски офицери в Катинската гора не е ли военно престъпление... (И каква ирония - ще се върна към началото на текста - прокурорът на процеса срещу Айхман преговаря патосно расистките закони на Райха, забраняващи брак между немец и евреин, третиращи "смесените" деца като непълноценни граждани. В същото това време, докато евреинът обвинител претопля възмущението на световната общественост от антихуманните немски правни норми, в еврейската държава действат закони, по поразително идентичен начин санкциониращи, наказващи брака между евреин и неевреин и евентуалните деца, родени от него...)

Какво стана със справедливостта? Какво остана от идеята, че наказанието на някакви виновни би трябвало да е наградата на някакви невинни - навремето срещу присъдата на Айхман се обявяват хора и организации от цял свят, включително членовете на Централния съвет на американските равини (представителното тяло на реформисткото юдейство в САЩ), както и професори от еврейския университет в Йерусалим начело с Мартин Бубер (Аренд 2004: 325). Какво остана от представата, че знаем кои са добрите и кои лошите, че границата между тях е очевидна и е граница, че лошите трябва, трябва, трябва да платят с живота си за стореното огромно зло?

Аренд си дава сметка как части от текста й биха могли да бъдат използвани от реконструкции на миналото (и изображения на настоящето), по една или друга причина размиващи разликата между виновни и невинни, между палачи и жертви. Тя декларира, че не търси и не подкрепя релативизацията, манипулираща историята до "всички са виновни" или пък до "всички са невинни". И освен това няма какво да се възрази или пита по повод забележката й, че не може Айхман да се окаже ненаказуем само защото е свързан с гибелта на твърде много хора. Но така или иначе проблематизациите, които "Айхман в Йерусалим..." осъществява, нерешимостите, пред които изправя, са - поне за мене като читател - все така налични, все така несводими към изход ⁷.

Друга книга на Аренд като че ли напомня (казвам "напомня", доколкото и защото работата се позовава на даденото ни от Иисус) за шанс, който така и не е намерен, не е дори загатнат като възможност в обемния разказ за процеса "Айхман". В "Човешката ситуация" жената философ представя прошката като онова необходимо, което гарантира продължаването на живота чрез освобождаване на хората от стореното поради незнание. Заедно с това обаче текстът постулира съществуването на непростимото и потвърждава нерешимостта, в която въвежда и "Айхман в Йерусалим...": Алтернативата на опрощението, но в никакъв случай неговата противоположност, е наказанието, като и двете се опитват да сложат край на нещо, което без намеса би могло да продължава безкрайно. Ето защо в сферата на човешките дела има един особено значим структурен елемент: обстоятелството, че хората не са способни да простят това, което не могат да накажат, и че са неспособни да накажат това, което се е оказало непростимо. Това е истинският белег на онези злодеяния, които от Кант насам наричаме "радикално зло" и за чиято природа ни е известно толкова малко [...] Всичко, което знаем, е, че не можем нито да накажем, нито да простим такива злодеяния и че затова те надхвърлят сферата на човешките дела и потенциала на човешкото могъщество - където и да се появят, те радикално разрушават и едното, и другото (Аренд 1997: 201-202).

От гледна точка на току-що цитираното процесът "Айхман" (но и всички подобни на него - тези, които трябва да назначат възмездие за чудовищни деяния) е начинание с предизвестено неуспешен, неудовлетворителен финал (въпреки или именно заради изпълнената смъртна присъда накрая), а правораздаването - след като огромното зло е по презумпция ненаказуемо - дейност по отглеждането на неустойчиви илюзии .

Дерида ("Векът и Прошката") също коментира пределната вина, онова престъпление, което може да бъде мислено като престъпление срещу човечеството. Показателно е, че за да намери изход от безизходицата на невъзможното възмездие, философът всъщност скъсва с реда на рационалното. Прошката, за която говори той, няма общо с правното или с политическото, или с юридическото съзнание, тя е наследство откъм Авраам, откъм религиозния тип преживяване на битието. И прошката е прошка - Дерида държи на това различие между собственото му виждане и разбирането на Аренд - точно и само когато пресрещне непростимото - то е единственото нещо за прощаване - и го прости. Чистата, абсолютната, безусловната прошка не е амнистия, амнезия, оправдаване поради давност, сметка за политическа полза, реторика: Прошката не е, не би трябвало да бъде нито нормална, нито нормативна, нито нормализираща. Тя би трябвало да остане изключителна и необикновена, изпитание на невъзможното: сякаш нарушава обикновения ход на историческата времевост [...] за да има свой собствен смисъл, чистата и безусловна прошка трябва да няма никакъв "смисъл", никаква целеположеност, дори никаква умопостижимост. Това е лудост на невъзможното (Дерида 2001: 107, 119).

Дали красивата конструкция има някакво отношение към реалността.

Дали е възможно някаква хвърлена върху тази тук Земя сянка от "чистата и безусловна прошка" ("лудост на невъзможното") да произведе сюжет, събитие в семплата ни действителност. Дали е възможно някой някому наистина да прости за наистина причинено голямо зло. Ако да - тогава би изчезнала онази травматична нерешимост около наказанието, което човеците не могат да не наложат, макар че (някои знаят това) то няма да донесе особено удовлетворение.

В "Записки по българските въстания" има описание на следосвобожденската среща между Захари Стоянов и дядо Въльо, предателя, който довежда Бенковски и няколкото души с него до прословутото мостче, където чака турската потеря (Стоянов 1940: 609-619).

Мемоаристът обяснява, че желаел пак да види Въльо "от различни влечения и чувство на възпоминание" и защото "интересно беше, било как той ще ме погледне, било, от друга страна, какви ще бъдат неговите оправдания и обяснения". Десет години след изключителните събития от 1876-та Захари - заедно с още 15-20 души на коне, с оръжие и с жандарми - отива при онзи човек. Той, понастоящем пазач на мостовете по Рибарица, е предупреден от "кмета Влаев" да налови риба пъстърва, защото ще му дойде самият началник с инженерите. Някогашният бунтовник веднага разпознава Въльо ("... той, дъртакът, как не беше се изменил в продължение на толкова години ни на иглен връх!"). Спътниците са се договорили да не дават знак на дядото, че са насам "по неговата работа" - "хитрият старец можеше да избяга или да направи нещо друго" (какво ли има предвид бившият апостол с това "... или да направи нещо друго"; какво друго - да не би пък пишещият да е подозирал, че Въльо може да посегне на себе си? Или да започне да стреля по дружината?). Захари завежда групата до лобното място на Бенковски; по друга пътека пристига при тях и дядото. Точно на това място в текста се вклинява изречение, което е в неясна връзка със заобикалящите го фрази: Бяхме разгледали вече околността, когато се подаде из шумака обръснатата глава на дяда Въля. Впечатленията, заградени от всички предмети на 1876 година, бяха страшно наказание!... Липсуваше само мостчето и гърмежите на башибозушките пушки! Дядо Въльо ни свари на мястото на престъплението, гдето се е казало. Жегна го него, нямаше що да се двоуми вече, че тия хора са дошли да търсят и преглеждат стари сметки (Стоянов 1940: 611; подч.м., И.П.).

Пишещият избързва и постулира наличието на "страшно наказание". За кого. За него, мемоариста, който отново вижда всичко, че и с дядо ти Въльо, вписан в пейзажа, или за дядо Въльо. Ако става дума за възмездие спрямо Въльо - защо не е използвана по-логичната форма на условност, на предположение ("... ще да са били страшно наказание!", "... сигурно са били страшно наказание!"). И понеже все пак сигурно иде реч за наказание точно над Въльо, а не за наказание спрямо Захари Стоянов - откъде тази сигурност на свидетелстването, защо пишещият е толкова убеден, че онзи - поради самата среща с мястото на злодеянието - се е чувствал наказан. Или - въпреки най-лесната логика - наказан се чувства Захари? Дали има нещо, заради което би могъл и да се озове в подобна афективна роля?

Но както и да е. По думите на разказвача, за да не нападат ненадейно "хванатата вече жертва", пришелците започват да се готвят за зияфет - с печене на риба, търкаляне по ливадата, пиене на ракия, пеене и стреляне по нишан. Старецът обаче ("стар таласъм, лъже ли се") е изплашен, изгубил е ума и дума, трепери като есенен лист, тютюнът, с който се опитва да натъпче лулата си, пада по земята, ръцете отказват да му служат, той целият се тресе, не поглежда никого, две думи не може да каже, а потта вали от челото му. Започват уж отдалеко да го подпитват. Захари се изнервя: През всичкото това време аз немеех на мястото си. Следвах само да наблюдавам стареца, без ни най-малка злоба за миналото; но неговите мъки почнаха да ме възмущават, съжалих го и сбутах Генова да бъде по-кратък в изпитването, да се приближи към главната цел (Стоянов 1940: 612). След подканата директно задават въпроса на Въльо - дали знае нещо за смъртта на Бенковски? Изслушват версията му (според нея друг е изедникът, друг е предателят). Избухват в смях, защото дядото говори и за "едно сухо" в четицата на войводата, което турците били пребили към Шипково, и най-после посочват "сухото" - живо и здраво - на стареца. Въльо пак трепери безсловесен (Аз вярвам, че той би бил хиляди пъти по-благодарен, ако ние всинца бяхме го нападнали с камъни и дървета), докато Захари "съвсем меко и приятелски" разказва за станалото през 1876-та. През това време дружината се обажда, за да уверява Въльо, "че такива били тогава времената, нямало какво да стори...". После пишат върху едно от дърветата на лобното място "датата на събитието и неговия герой" (сигурно става дума за датата на гибелта на Бенковски и неговото име) и решават да поставят наблизо кръст - с "тая работа" се заема Въльо. После той прави поклони пред християнския знак и по указание (или заповед) на един от присъстващите започва на глас да моли Георги за прошка. После дядото спира да трепери и да изпитва страх - "като че бе излязъл сам Георги от гроба да му каже, че го прощава". Въльо тръгва да обяснява как не е можел да спи през всичките тези години, как във всеки непознат е виждал човека, който ще го пита "за Георгя" и т.н. Тече гуляй, Захари и другите не смятат да наказват: Ядохме и пихме за Бог да прости падналите, нещо, което за пръв път се вършеше на това място след десет години. Помежду ни държеше място и старецът. Аз съм уверен, че тоя ден беше първият през неговия седемдесетгодишен живот, в който той се чувстваше най-весел, най-задоволен и удовлетворен, първо, че му се прощава вече тежкото престъпление в мое присъствие, и второ, че му олекна нещо на предателската душа. Нямаше що. Подир толкова години, след такива събития и протекли води, излишно и несъобразно би било да се наказва той. И дружината, и аз сам бяхме на едно и също мнение, че наместо да го псуваме, бием и мъчим, нравственото наказание щеше да залови по-добро място. Доволно бе, че той сам показваше и признаваше, че цели десет години се е мъчил и страдал от своите постъпки (Стоянов 1940: 616-617). На раздяла дядото заръчва на Захари да каже на "Георгевите роднини" "да го простят" и поема задължението всяка събота да пали свещи на лобното място и да научи хората от околните села да правят същото. И ето последните кадри, събиращи двамата, предателя и предадения, който по случайност е оцелял: Бега редом с конете около един час място, като тръгнахме да си отиваме през нощта, да моли за прошка пред мене и пред роднините на Георгя. Когато се отдалечихме вече и се изгубихме имежду зелената гора по реката, чувахме ехото на неговия свинарски глас, който се отражаваше из усоите и повтаряше: - Простете ме, сбърках! (Стоянов 1940: 617-618).

В следващите параграфи мемоаристът разказва какво се е случило през 1876-та с тленните останки на Бенковски (Тялото в Тетевен, а главата в София!...). И щрихира историята на поибренския кръст, който върви с българската революция от началото до края - той съпровожда и главата на Бенковски до гроба й. Кръстът оцелява и две години след бунта се завръща - с прибавен надпис върху него - там, откъдето е тръгнал. Захари затваря разказа за срещата с предателя Въльо, възпроизвеждайки именно този надпис: "Московското и Петербургското Славянско общество украсиха настоящия кръст за памет на оная велика рол, която той е имал в съдбините на България. С тоя кръст свещ. Недельо от с. Поибрене и настоятелят на Т. Пазарджишкия манастир "Св. Никола" Кирил, който умря в неволя от турците, са подали знак за народното въстание на 20-й априлий, 1876 г. в Панагюрище под предводителството на Бенковски, когото турците убиха в боя и главата му се пренесе и погребе в София. Настоящият кръст се взе от турците по ходатайството на Софийский митрополит Мелетий и сега в 1878 год. се връща в с. Поибрене във Филиповската област в слава всемогущаго Бога и радост на воскресналата България" (Стоянов 1940: 619).

Години наред тези десетина страници от "Записки по българските въстания" ме връщат отново и отново при себе си. И защото представят - в роден фактологически контекст - сюблимна история за престъплението, наказанието и прошката.

Някогашната жертва "днес" е от победителите, от силните и поради това има възможност да причини доста неща на безспорно виновния Въльо. Защо не го прави? В самия разказ за срещата между двамата е вклинена "кратката биография" на друг предател от бурното време - той свършва насечен на парчета пред собствения си праг ("българските патриоти" - синтагмата е на Захари Стоянов - развъртат брадвите още преди да дойде "нашето време"). През 80-те подобна саморазправа не изглежда приемлив ход, но бившият апостол е човек, вписан в съдебните институции, той би могъл да инициира съвсем "европеиден", законов тип санкции спрямо онзи. Обаче мемоаристът политик използва-"преразказва" формулите на правораздаването само за да обяснява защо НЕ предприема нищо срещу Въльо: става дума за "давност" ("подир толкова години, след такива събития и протекли води, излишно и несъобразно би било да се наказва той"), става дума за "смекчаващи вината обстоятелства" (дружината изслушва обясненията на Въльо как бил мъчен и принуден от турците, които знаели от друг за четицата на Бенковски; спътниците на Захари услужливо подават: "... такива били тогава времената, нямало какво да стори..."), става дума и за "признания" и "чистосърдечно разкаяние" на "обвиняемия", които би трябвало да намалят всяка евентуална присъда. И още нещо: във възстановката на първата среща с Въльо пишещият го определя като петдесетгодишен. До новата среща са минали десет години - т.е. през 1886-та Въльо трябва да е около шейсетте. Струва ми се, че несъзнатата интенция на грешката - разказвайки за второто виждане с предателя, Захари Стоянов му дава седемдесет години (... тоя ден беше първият през неговия седемдесетгодишен живот...) - е обвързана отново с характерната нужда на някогашния апостол да оправдае избора си, отказа да потърси наказание за онзи. Ами много е стар, затова; колко да му остава... Отгоре на всичко "съдиите" решават, че наказанието (във вида "нравствено наказание") вече е донякъде консумирано, изтърпяно ("доволно беше, че той сам показваше [...], че цели десет години се е мъчил и страдал от своите постъпки"), а оставащата част, останалия "срок" трансформират в нещо, което прилича на типа санкции, налагани от религиозната, а не от държавната власт: Въльо прави кръста, който ще бележи гроба, въплъщаващ неговата (Въльовата) вина, и се задължава да пали свещи на мястото. С други думи именно предателят ще обслужва християнските ритуали по поменаването и утешаването на душата на жертвата... С история на кръста светиня - напомнящ вярата и длъжностите на вярващия, сам превърнат чрез надписа върху него в своеобразни "записки по българските въстания" - приключва описанието на "казуса "Въльо".

Захари Стоянов НЕ вярва на "смекчаващите вината обстоятелства". Преди да опише втората, късната си среща с онзи, мемоаристът декларира: Кои са били причините които са подействали най-много върху черната душа на нашия благодетел? Кога и по кой начин се срещнал той с турците и е направил пазарлък за нашите души? Какви награди са му били обещани за тия услуги и пр.? - аз не съм в положение да зная. Мога да кажа като положително това обстоятелство, че той ни е предал още в първия ден, но турците са се побояли да ни нападнат на открито място. За доказателство на това мое предположение служи тоя факт, че новото мостче беше приготвено нарочно за нас, която работа не можеше да се извърши за един ден. Защо турците не са ни нападнали в пещерата, аз не зная. Че бачо Въльо е бил принуден от някого да ни предаде, против волята си и желанието си, аз не вярвам. Стотина средства имаше на негова ръка да не извърши той това. В разстояние на три деня той свободно можеше да ни каже да се махнем от главата му и работата беше свършена, а не да ни пее песента на Янка. Нека читателите четат по-долу самите оправдания и на предателя (Стоянов 1940: 608-609).

Та казвам, мемоаристът изобщо не вярва в "смекчаващите вината обстоятелства". И не смятам, че успява дори и за миг да прости, наистина да се почувства простил. Вярно, че говори на онзи "съвсем меко и приятелски". Когато обаче - след като е бърборил "Георги, прости ме, чедо!", след като е целувал кръста и правил поклони - Въльо престава да демонстрира страх и трепет, Захари ревниво и иронически отбелязва: "като че бе излязъл сам Георги от гроба да му каже, че го прощава". Ами не е идвал Георги от отвъдното и никому не е промълвял "Прощавам ти!". Пък и в редовете, описващи ретардираната, като в забавен каданс раздяла между предателя и някога предадения, има една дума, има и следа от особен фантазъм, които не свидетелстват за сбъдването на прошка: Когато се отдалечихме вече и се изгубихме между зелената гора по реката, чувахме ехото на неговия свинарски глас, който се отражаваше из усоите и повтаряше: - Простете ме, сбърках! Молитстването, просбата на онзи са разраснати, хиперболизирани - тук като че ли работи принципно същото въображение, което споделя в прословутата ода как "чува" екота от онзи ден бурен да се носи от урва на урва и от век на век... Та кънти каиновският вопъл, усоите повтарят неговото "Простете ме...", а Захари чува "свинарски глас".

Въльо не е свинар (т.е. "свинарски" не идва по тази линия), той е говедар. Но реката Костиня, на която е злокобното мостче, се казва още Свинарица, Свинарница, Свинарска (мемоаристът изписва всички варианти), а местността сцена на предателството се нарича Свинарската долина, Свинарски лъг. Тоест "свинарски" всъщност е определение, в което отекват автентичният гняв и искрената ненавист, артикулирани в "Записките" преди да дойде ред на интонационно овладения (общо взето) разказ за късното виждане между бившия апостол и Въльо. В това "преди", пресъздавайки засадата на мостчето, Захари хвърля по адрес на "благодетеля" думи като "гадина", "мръсния старец", "подлото му чело", "кална съвест". После - след десетте години пауза - идват съвсем мекото и приятелско думане с Въльо, едно "Нямаше що", няколко шеговитохапливи квалификации ("дъртакът", "хитрият старец", "стар таласъм"). Но "свинарски" е възврат към първоначалната емоция, към времето-и-мястото малко след мостчето. В една дума се възправя невъзможността да простиш, истината за истинското отвъд поведението "било каквото било". Омразата знае, че "свинарски" е точното слово, понеже значи (в тази уста) едновременно "предател" и "свиня", понеже заплюва и през зъби, със съскане, изругава. Предател, свиня такава. Свиня такава.

И как да дойде прошка откъм Захари - жив е, оцелял е, успял е; дали има право - пред гроба на Бенковски - той, спасилият се, да дава опрощение. Психолозите (и психиатрите) знаят, че някои от оцелелите концлагеристи, от пощадените при катаклизми, коствали живота на голямо число хора, развиват чувство за вина. Дали все пак онази мътна фраза (Впечатленията, заградени от всички предмети на 1876 година, бяха страшно наказание!...) не споделя лично, Захариево, преживяване, а не оценка, касаеща ставащото във Въльо. Ако дълбоко в себе си е носил тревогата на въпроса "защо той загина, а аз не; не трябваше ли обратно да стане", съратникът на Бенковски би могъл и да разпознае като специфично наказание спрямо самия себе си попадането на същото онова място, връщането към мига, който завинаги разделя все още живия от вече мъртвия.

Та може би белязан и с няколко атома особена вина, Захари нито иска, нито има как да застане в позицията "аз от името на Бенковски ти казвам и давам...". Само мъртвият, единствено истинската жертва би могла да прости или да рече: "Не ти прощавам!" (Дерида също смята, че не може да има "наместници", "упълномощени" да прощават; той говори за прошката като събитие за/между двама: жертва и палач). Въльо може и по някое време да се държи така, като че ли, както горчиво отбелязва Захари, "... бе излязъл сам Георги от гроба да му каже, че го прощава". Но кога някой се е връщал от мъртвите, за да даде покой на убиеца си, за да снеме вината, да отмени всяко очакване за възмездие.

Според Аренд (да припомня) има неща, които нито можем да простим, нито можем да накажем. Разбира се, че Въльо и Айхман като костюми на злото са безкрайно различни един от друг. Но така или иначе - макар че в единия случай наказанието "смърт" е осъществено, а в другия привидно е дочакана прошка - и двете истории, всяка в своя си мащаб на световост, показват как хората не могат да накажат това, което не могат да простят, и не могат да простят това, което не могат да накажат.

(Дерида, без съмнение, е изключителен европейски мислител.)

Всекидневието не обича нерешимости, колапси на смисъла, зевове в усета за поне относителна разумност (по "наша" кройка) на битието. И попълва, лекува разни празноти, пропуквания и сривания с прости разкази. В тях за прошка не се говори.

В тях злодеят може и да не бъде наказан тук-и-сега. По някаква причина. Но това не означава, че за някои неща няма адекватно наказание или че наказанието е без смисъл. Наказанието винаги има смисъл и той е в това да вярваме, че има смисъл. Рано или късно възмездието сработва и отново прави света разбираем и четим. Дори за най-голямото зло има съответстващ, по собствената му мяра сътворен, отговор. Вярно - защото и най-страшният престъпник е просто един човек, той не може да получи толкова голямо наказание, колкото изисква особено голямото зло. Но наказанието може да се разтяга във времето и в пространството - престъпникът има деца, кръвта му продължава нататък в десетилетията, децата му ще имат свои деца; дай, Боже, ще имат внуци и правнуци...

Понеже трябват още и още тела-съдби, които да поемат санкцията. И ще я поемат. Така вече нещата започват да изглеждат по-правилни, по-редни. Пропорционални.

От гледна точка на архаиката, която винаги и завинаги е жива и здрава във всеки един от нас.

Отново в "Човешката ситуация" Хана Аренд пише: Чудото, което спасява света, сферата на човешките дела, от нормалната, "естествената" гибел е, в крайна сметка, фактът на родеността, в който онтологически се корени способността за действие. То е, с други думи, раждането на нови хора и новото начало, действието, на което те са способни по силата на своята роденост. Само пълният опит на тази способност може да придаде на човешките дела вяра и надежда, тези две същностни характеристики на човешкото съществуване, напълно пренебрегнати от гръцката античност, която обявява верността за много необичайна и не твърде важна добродетел и причислява надеждата към бедите на заблудата от кутията на Пандора. Тъкмо тази вярност към света и тази надежда за света са намерили може би най-възхитителния и най-краткия си израз в няколкото думи, с които рождественските песнопения възвестяват своята "блага вест": "Роди ни се дете" (Аренд 1997: 206-207).

Местната висока национална култура, разбира се, е проигравала този ход на мисълта, ословесявала е в почти същия изобразителен, фигурален режим надеждата, че надежда има, че новороденото е обещание за начало, за изход от безизходиците на "днес". Правила го е в особено тежките моменти от живота на групата - например когато е трябвало да преработва събитията от 1923-1925 година в щадящ, даващ кураж, измислящ "светлина в края на дулото" разказ. И - съвсем логично - когато представители на тази култура са споделяли усет за липсващ път към "утре", за крах на историята от такъв порядък, че повече не би могло да има история, са макетирали сюжет без младенец, жестока приказка за невъзможното следващо раждане.

В "Хоро" (1926) на апокалиптика Страшимиров например околийският началник Сотир Иванов не просто изнасилва Мичето, не просто я превръща - въпреки ужаса й - в своя невеста. Садистът иска да има дете от жената, която изтезава. Манифестираният мотив на стремежа към подобно “бащинство" е наследството. Но обективно погледнато, със или без дете той би могъл да заграби имота на Карабельови (текстът настойчиво убеждава, че онези победители наистина могат да правят каквото им хрумне, могат да прекрачват която и да е граница, без някой или нещо да ги спре). Всъщност това, заради което Сотир вие, когато Мичето изчезва, е, че не може да се добере - през насилваното й тяло - до Абсолютната власт. Последната, пределната, върховната власт всъщност е онази, която би успяла да стигне до биологията, да принуди клетките, да превземе най-съкровеното, най-личното и най-магичното в човешкия живот - създаването на нов живот. (Немският фашизъм реализира именно такава абсолютна власт, стерилизирайки хиляди хора, за които властта е решила, че няма защо да имат потомство; същите евгенични практики - колко поучително - известно време са факт и в редица щати на САЩ, както и в европейски страни, които днес мислим за винаги пребивавали в "нормалността" и "демокрацията").

Та така - в Страшимировия роман тукашният силен иска не да отмени, а да наложи появата на едно дете. В кръвта на този младенец биха били завинаги смесени кръвта на жертвата и кръвта на палача. Ако един ден порасналият син (нека да го помислим като син) реши да отмъсти заради поруганото майчино тяло, той би трябвало да вдигне ръка на баща си, да накаже (да убие - какво друго?) изнасилвача, онзи, който го е създал. Години, десетилетия наред станалото тук през 1923-та се мисли през речитатива за "кървавата бразда", разделила българи от българи, страдалци от мъчители. Е, Страшимировото въображение, смятам, е стигнало до нещо по-разтърсващо, по-близко до Края на света при пресъздаването на събитията. Ако има нещо по-страшно от "кървавата бразда", от абсолютизираната непресекаема граница между едните и другите, то е Сотировата антиутопия за събирането на разделените от пролятата кръв в чудовищен, крещящ срещу небесата брак, в общата кръв на децата им - недопустими, кощунствени, зловещи.

Възможни ли са отроците на 1923 г., кой ще ги роди, какво ще знаят и мислят за бащите си? (Умирайки, старата Карабельовица кълне: Семето ви да изсъхне!; кметшата е ялова; текстът не казва дали ще оцелее младенецът у Капанови - Събчовата жена е бременна по време на издевателствата над жените.) Страшимиров, в края на краищата, изобщо отменя валидността на раждането като конвенционална символизация на надеждата за бъдеще.

Романовата интерпретация (1928) на същия исторически трус, предложена от Владимир Полянов, е в някакъв смисъл "обратна" спрямо Страшимировата - и понеже се опитва да артикулира надежда за бъдеще именно чрез позоваването на конвенционалния, вечния сюжет на човешкото, с който борави и Хана Аренд.

Не че Полянов няма своето отчаяние, не че е чужд на трагедийното преживяване. И той говори откъм гнева и болката, макар че гневът и болката му са "денотатно" и "генетично" различни от Страшимировите - доколкото произтичат от друго, различно политическо пристрастие. Авторът на "Слънцето угаснало" смята, че истинските деветоюнци - въстаналите срещу Стамболийски - са патриотите, опитващи се да върнат страната в конституционните параметри на живеене, да я спасят от едно все по-разпасващо се овластено зло. Само че, твърди Полянов, от извоюваното с преврата се възползват мерзавци; вечните аморални хитреци, опорочаващи всяка българска революция, за пореден път се разправят с "борците" и в края на краищата обсебват управлението. Покрай този пореден провал на "доброто намерение" в националната история романистът стига до тежко обобщение: В тая страна нямаше нито един слънчев ден. В политиката споровете се решаваха с убийства. В борбите за нещо по-хубаво загиваха най-светлите личности и над техните трупове израстваха чудовища. Талантите се прогонваха извън страната или ги душеше злоба. В тая страна най-хубавото цвете беше бодилът, а наградата за най-добродетелните стремежи - венец от него. Подлеците се уважаваха и уреждаха живота си, а честните умираха от нищета [...] В тая страна силите се хабяха за малкото от живота. Хората мразеха всеки, който дига къща, по-висока от два етажа, и убиваха оня, който вижда по-далече от тях [...] В тая страна е все едно дали ще бъдеш силен или слаб. Злобата е по-силна. Алчността е по-хитра. Те коват оръжието си и безсърдечно унищожават. В мрака не се виждаше нито един разтрог [...] В тая страна, дето човешкият живот не се цени, дето всеки бяга да стигне пръв властта и богатството, без да мисли през къде минава - ако блесне слънцето, всичко би изглеждало още по-грозно [...] Стигнали до безсърдечието, опетнили ръцете си в кръв, хората мъчно биха приспали животното в себе си. Картината на действителността ще остане завинаги страшна. Лудо вино са пили всички [...] Обезумели, безсърдечни, жестоки! [...] Обезумели, жестоки, безсърдечни! (Полянов 1995: 126-128).

Виждащи родината си точно по този начин, героите интелигенти от романа стигат до усета, че няма какво да правят във и заради България. Писателят Младенов решава, че мислещият човек може единствено да напусне подобно място, да се махне, да избере емиграцията като своя съдба. Тук няма защо и няма как да се живее. По-възрастният творец в историята (той е художник) също страда, обживявайки смазващата грозота на националното битие. Но все пак - по волята на пишещия - стига до просветление.

Романът приключва с една многозначителна среща, с един назидаващ образ. На края на града, под моста, където живеят, художникът вижда малки бездомници - две момчета; погледът ги улавя в мига, в който едното се опитва да завие другото с окъсаната си дреха, да му помогне. Децата не са братя. Но си приличат и са близки по нещо - нямат родители, сираци са.

Интенцията в кадрите с хлапетата е настойчива и неделикатно изявена. Фигурките на маловръстните са натоварени да оповестят и обещаят шанс. Мисля, че същностни негови компоненти, сериозна част от състава му представляват именно СИРАЧЕСТВОТО на онези дечица и способността на доброта, която НЕ е просто вярност към БРАТСКИЯ дълг - произтичащия от общ произход "по лоно и чресла".

През 1928 г. според Полянов обвързаността с памет и биография, идващи откъм някакви родители - наследена памет и наследена биография, неминуемо и безалтернативно дадени с кръвта, - би оспорила възможността за надежда. Родителите биха натоварили потомците си с чувство за принадлежност към "едните" или към "другите" в историческия сблъсък, т.е. биха предопределили лошото траене на идентификацията с "правилното" или "неправилното", "лявото" или "дясното", това на "жертвите" или онова на "палачите", с ролята на победените, търсещи реванш, или тази на победителите, боящи се от отмъщение. Сираците, които нямат дори братя... Абсолютно самотните, равните на себе си, чистите индивидуалности, лишените от валенциите на кръвните родства и тегобата на кръвните дългове - от сираците всичко може да започне наново. Тотално необвързаните с нищо и никого, хората без "семейни спомени" - в тях е странното упование на романиста ⁸.

И в този текст (също както у Страшимиров) бездетството, не-раждането е част от света на персонажите. Героят, към който Полянов е най-привързан, положителният (според автора) човек на епохата, след преврата не може да бъде със съпругата си. Импотентността му като че ли интересува прозаика най-вече като травма и драма за жената до онзи мъж. Но така или иначе в разказа точно инициаторът на големи събития, най-плътно обвързаният с правенето на политика, с активната намеса в съдбата на страната е лишен от способността да създава синове и дъщери, лишен е от наследници. По тези страници именитият - автор на историята, но и нейна жертви - е бездетен, а безименните деца са без бащи: романът абсолютизира прекъсването на кръвната линия като решение на нерешимото, като ход към нужната забрава, която би позволила прекрачването в "утре", започването "начисто", новото начало.

Романът "Кръв" (1933) на Константин Константинов е диктуван от приблизително същата идеология на въобразяването.

Книгата помни 23-та година (станалото тогава е причина за хладната ярост, за омразата и волята за разплата у някои от героите комунисти в текста) и се опитва да покаже битието на подривните, на конспираторите, които ежедневно работят срещу държавата... докато се сбъдне атентатът от 1925-та. След него в затвора се оказват доста от персонажите. Там се самоубива Деян Чавдаров, там ражда момченцето си Вяра Добрева (бащата е Деян, който има и друго семейство; той загива, преди синът му да се появи на бял свят). Потресена от невинната кръв, която атентатът пролива, дала живот на едно дете, кърмещата Вяра престава да вярва в идеите, искащи упражняването на насилие, причиняването на смърт. Малкият няма да носи фамилията на баща си; дълго време няма и да е край майка си. Той така или иначе няма да наследи представния и мисловния свят на своя биологичен родител - и майката, и осиновителят на сирака (освен че е сирак, той е и незаконен син по мерите на конвенцията) не изповядват (вече) онова, на което истинският татко сигурно би научил отрока си. (Дойчинов, стар "партиен публицист и преводач", ще даде името си на детето без баща; след атентата, след всички смърти, на които става свидетел, журналистът стига до убеждението, че обичта е смисълът на живота, а по думите на умиращия от туберкулоза поет комунист Борис ... това вече... е религия - Константинов 1991: 89.) Идеологически натоварената композиция "самотна майка и нейното кърмаче" (фундаменталната - защото е телеснофизиологическа - и достатъчна истина за живота няма нищо общо с фалшифициращите го политически тези) е настойчиво размножавана към финала на романа. Гърбавата Катя също е родила сама (уж левият художник Вихров е заминал с нейните пари за чужбина, лъжейки, че ще я чака там); своето дете люлее - тяло до тяло с Вяра - някакво момиче, убило любовника си. Те двете се разбират, лекарката политически затворник и криминалната не са чак толкова различни - те са жени и майки, а докато си говорят в двора с бебетата в скутовете двете проститутки, осъдени за кражба, прекъсват разходката си, спират стеснени малко настрани и гледат децата с големи, замъглени очи (Константинов 1991: 93). Константин-Константиновият "проект" не е толкова краен като този на Владимир Полянов - доколкото оставя майки на тези младенци. Майките обаче са самата плът на аполитичността, тук те са чистата природа, инстинктът на женската, унифициращ всяка с всяка друга. А в кадъра не е останал нито един баща. И тук сирачеството, липсата на отеца, на възможността той да "направи" с думите си ума и сърцето на маловръстния са изтълкувани като шанс за българското, като необходимо и достатъчно условие за прекрачването към някакво по-добро бъдеще на страната.

Ужасното, недопустимото дете на насилието (Страшимиров), сиракът, който дори няма брат (Полянов), полусиракът (Константинов) - това всъщност са все фигури на въставането срещу патриархалното форматиране на света (дори когато той е уж най-вече политика), поради което форматиране историята все ще се оказва затлачена със завещани непосилни багажи, давеща се в обилните заръки на вчера, които като че ли блокират пристигането на утре, израждаща се във вечно възпроизводство на билото. В една култура, жадна за континуитет, постоянно опитваща се да се автопортретува като непрекъсната времевост, издигаща в култ паметта и обвързаността с миналото, 1923-та донася знанието, че забравата също може да е насъщна нужда, че дисконтинуитетът може да е нещо добро, дори нещо жизнено важно... Само че - предсказуемо - радикалният исторически проект "Полянов & Константинов" си остава утопия (или антиутопия?) и никога нищо не успява да направи със/във/на реалността.

Коментираните художествени автори се провалят като прогностици.

Все така не сме нация, изградена от сираци. Тук все така сериозният процент деца имат своите родители. И своите наследства. Със сигурност не са малко случаите, в които реален човек събира в едно враждуващи една с друга политически оцветени родови истории: той може да се идентифицира с едната (да мисли себе си най-вече като "дете на майка си" или най-вече като "дете на баща си") или пък да отхвърли изобщо избора между "двата завета" като стратегия за постигане на самоличност. (И в двата случая - при осъществено "сливане" с едната кръвна линия и при приемане на позицията "мелез съм и това е" - изобщо не е задължително да е налице драма, преживяване на дискомфорт.) Все пак днес автобиографичната репрезентация в стил "... средно аритметично съм от "едните" и "другите", аз съм "метис", "смесен" съм..." е рядко предпочитана. С идването на 1989 г. не толкова се разкрехнаха двери към бъдното, колкото зейнаха врати към миналото. При справянето с непрозрачността на ставащото, при търсенето на собствената позиция, на собственото място в остро поляризиралата се среда дори и сравнително насмогналите с индивидуализацията си потърсиха аргумента на кръвта, на семейството, на предишните поколения в дома. Доминиращите модели за разказване на себе си, набавящи яснота, категоричност, "леснота" на днешната принадлежност, решават конкретния човек като един от потомците на жертвите или като син-внук-правнук на "другите", като по наследство свързан с левите или пък с десните, с "виновните" или с "невинните" (или с "по-малко виновните"). (Точно защото предполага повече сложност, по-трудно лавиране в полето на настоящето, повече уговорки, доза нерешимост, самота модел "ни риба, ни рак", себепредставяне от типа "единият ми дядо е бил фабрикант, съден е от Народен съд, едва е оцелял, а другият е бил ятак на партизаните и преди Девети го пречукали от бой в полицията" днес не е твърде популярно.) След падането на стената приливът на твърде много нов свят в края на краищата извика като защитна реакция усърдната реставрация на стария ("класическия" за този колектив); принудата да се обживеят нормите на "личната инициатива" даде откат и родовото битийстване (тук то винаги е било актуалност) преживя изумителни форми на разцвет; инфилтратите на постмодерността бързо се оказаха миксирани с доста масивни отломъци предмодерност...

В резултат речитативите "баща ми... дядо ми..." / "баща му... дядо му..." сега са свръхфункционални в публичността. Литературното хрумване на Полянов, на Константин Константинов, че остро кризисен момент от общностното съществуване би могъл да се преодолее, като се скъса с Бащите, като се прережат връзките с "преди", като се сбъднат синове, свободни от памет и дълг към отци и деди, е просто литературно хрумване, нямащо никаква прилика с доминиращите днес поведенчески и реторически избори на българите.

(Специално романът на Константин Константинов е по много специален начин коментиран от "истинския живот". Вяра Добрева, главната героиня в "Кръв", е завършила медицина; Цола Драгойчева е завършила Висшия педагогически институт в София - и двете са образовани и със сравнително рядката за времето си (когато става дума за жени) диплома за висше образование. Заради участието си в Септемврийското въстание от 1923-та Цола е осъдена на 15 години затвор и губи учителски права. Амнистирана е, но и заради позициите си във Военната организация на БКП след атентата в "Света Неделя" през 1925 г. получава смъртна присъда. Заради съпричастност с атентата (преместен в текста на друго място) смъртна присъда има и Вяра Добрева. И двете - романовата героиня и истинската жена комунист - са с отложени присъди, тъй като се оказват бременни. И двете раждат децата си в затвора (Чавдар Драгойчев проплаква за първи път на 24 декември 1925 г.; името на Вериния син би трябвало да бъде Деян Чавдаров - като това на баща му). И измислената Вяра, и автентичната Цола дочакват отмяна на смъртната присъда и заместването й с доживотен затвор. В края на романа амнистията (свободата) е надежда за Вяра; амнистията за червената Соня от действителността идва през 1932-ра. Цола обаче не надживява, както би трябвало да стане според К. Константинов, комунистическите си идеи, тя никога не се отказва от тях. Когато тече Народният съд, когато се изпълняват присъдите над "бившите", тя е кръвожадно и ужасяващо доволна. Доволна е, когато идва ред на Никола Петков и Трайчо Костов. Живее в дома на екзекутирания принц Кирил и цял живот тя и синът й ползват неговия порцелан. Никога не обявява кой е бащата на детето й. В "Кръв" има едно подхвърляне дали забременяването на Вяра не се е случило в затвора, дали не е нещо нарочно "предприето", за да падне смъртната присъда. По волята на автора Вяра гордо може да обяви "достойно стоящия" баща на рожбата си - комуниста съидейник Деян. По адрес на бебето, добито от Цола, се разказват различни неща (ще отпратя само към един от вестникарските текстове, преговарящи тази история - Петкова 2010в: 67). Така или иначе Чавдар Драгойчев е известен кардиохирург (тук Константинов, който не прогнозира какъв ще стане синът на Вяра, би бил доволен - лекарят спасява, а не убива хора, побеждава хуманистичното начало и др. под.). Заедно с това Чавдар Драгойчев е и сред най-известните членове на гей общността у нас, той няма деца. Какво ли би казал романистът пред това претворяване на сценария от книгата му в живот. Дали би сметнал, че в края на краищата действителността се е съобразила с основното в препоръките му. Или напротив.)

И така, в момента - това е особено очевидно в характерен сегмент от тукашната преса - несигурността кой кой е в публичното пространство, натрупаното недоверие спрямо лицата на политическата сцена (и изобщо на сцената), масовото чувство за недостиг на истина в общностната комуникация намират особено разрешение. Личностното (думи и дела), собствено индивидуалното често се тълкуват като маска, лъжа, фалшификация. Жестът, който ги отмества, е равен на припомняне за бащата и майката, за роднините на мнително фиксирания - откъм техните качества и истории, смята се, започва да изплува сигурното знание за него.

Кой е Андрей Луканов ли? Живко Попов, бивш заместник външен министър от Живково време, ще обясни, обяснявайки най-вече какви са дядото и прадядото на Луканов: Той беше един невероятен егоист. Маниак на тема, че е висшата аристокрация на БКП. Неговият дядо е бил секретар на БКП, но е имало данни, че не е бил коректен към партията. Прадядо му - поп Лукан, пък е един от предателите на Васил Левски. Бил е касиер на организацията му в Плевенско. Когато умира поп Лукан, в къщата му са намерени откраднати 1360 турски златни монети... (Пашунова 2010: 67). Кой е владиката Николай? Не е достатъчно припомнянето за анатемосването на Елтън Джон, за странните изказвания, обвързващи концерт на Мадона и удавените на Охридското езеро българи; не са достатъчни намеците за особена сексуална ориентация и упреците покрай златния Ролекс. Най-истинската истина е, че бащата на пловдивския владика е бил "шеф на баретите по Татово време" и на него митрополитът "дължал шеметната си кариера в църковната йерархия" (Иванова 2010а: 61). Коя е Кристалина Георгиева? Леля е на Симеон Дянков - презумпцията на текста е, че Дянков е зло, а това предопределя и оценката за г-жа Георгиева (Енчев 2010: 16-17). Кой е режисьорът Борис Панкин? Не просто човек, може би с качества, може би без, който иска да стане директор на Софийската оперета, без там да го искат. Той е братовчед на главния прокурор и внук на втория човек в държавата по Живково време - Борис Велчев (нали става ясно кой е и главният прокурор), а пък сега е от ГЕРБ (Патрашкова 2010: 18). Коя е Люба Кулезич? Най-вече дъщеря на "известен партиен функционер на БКП в Хасково" и братовчедка на известен "бизнесмен" без добро име (Щерев 2010: 18-19). Меглена Кунева? Снаха на Политбюро на ЦК на БКП (Златков 2009: 27). И т.н., и т.н.

Разкриването на истината за Х чрез "прочит" на кръвно, семейно и другояче близките му не работи само с "ретроспективи". Не само историите на бащата, майката, дядото, прадядото "сочат" верните неща за сина, внука или правнука. "Верните" неща могат да излязат наяве и през/чрез децата на обследвания от вестникарския текст. Не че не сме подробно информирани за кражбите на бившия шеф на "Топлофикация". Но последната верификация на тиражираното знание относно въпросния идва с новината (в рубриката "Резил") за ареста на сина му в Милано (бил се забъркал с мафиоти, търгуващи с дрога; бил задържан за 24 часа и освободен, без да са повдигнати обвинения, но това се дължало най-вече на добрия му адвокат - разбирай "не че е невинен"). Последното победоносно изречение в материала гласи: "Крушата не пада по-далече от дървото!" (Петров 2010: 8). За шефа на "Овергаз" става окончателно и категорично ясно, че е от лошите, именно когато децата му също влязат в кадър (И децата на Сашо Дончев - посредници на руския газ [...] Босът на "Овергаз [...] не успя да даде логично обяснение и защо от години българите плащат рекордно висока цена за доставка на синьо гориво - Златков 2010: 17). А ето какво "признават" едни други деца за едни други родители: Днес синът на Бай Миле - 13-годишният Милчо Бонев-младши учи в Международна гимназия "Проф. д-р Васил Златарски", по-известна като Банкерското. Годишната такса в престижното училище се движи от 2600 до 8000 евро, но сумата не е проблем за семейството на тийнейджъра. В елитното школо приятели на Милчо са Николай - син на психоложката Мадлен и "Ку-ку" режисьора Нидал Алгафари, и Исаак - наследник на бившия външен министър Соломон Паси. 19-годишната щерка на сикаджията Йоанна пък другарува с най-малката дъщеря на бившия столичен кмет Стефан Софиянски - Димана. Запознати твърдят, че Милчо-младши не парадира сред съучениците си с известния си произход. Йоанна също избягва да споменава кой е баща й. Иска приятелите й да я харесват заради нея самата, а не заради имотното състояние на родителите й... (Иванова 2010б: 18). Извадката е от публикацията "Децата на Бай Миле крият произхода си", включена в поредицата на Ивайла Иванова "Децата на мутрите" (сериалът сам по себе си е изключително благодатен обект на анализ, но за съжаление тук не мога да му отделя вниманието, което заслужава). Материалът потвърждава, че разстреляният сикаджия действително е направил големи пари - по децата му личи. По децата наистина всичко личи: Мадлен и Нидал Алгафари, Соломон Паси, Стефан Софиянски се оказват особено осветени, по някакъв начин и в някакъв смисъл изобличени. А уж били от "правилната", приличната, законовата, достолепната страна. Пък децата им - първи приятели с децата на разбойника, на екзекутираната мутра. Ето на как всичко си излиза наяве... Също като този уж просто съобщаващ текст многобройните информации за това, как живеят в лондонския си апартамент дъщерята - отново - на Стефан Софиянски и синът на Васил Божков не са просто и само информация. В тукашен контекст, в рамките на манталитета, споделян от мнозинството читатели в страната, визираните писания всъщност "казват" неща от типа: "пари при пари отиват", "по сватбите на децата им ще ги познаете", "а лъжат, че били различни" и др.под.⁹

И разбира се, човек става най-прозрачен, пределно лишен от скритото в своя живот не просто покрай говорещата предимно за него съдба на децата му. Истината за човека става максимално видима в смъртта на родените от него. Без да преговарям предишни страници от този текст, ще приложа само още една илюстрация на вестникарската (и не само вестникарска) аксиома: ... загива 11-годишната дъщеря на [Николай] Найденов..., момиченцето на [Светозар] Иванов... изпада в кома, след което също почива... Четири години след трагедията двамата волейболисти се радват на новите членове на семействата си. Сякаш с цената на животите на децата си изкупиха тежки грехове към Бога, който после отново им върна щастието (Василева 2010: 22-23; подч.м., И.П.). Не сме чували кой знае какво за спортистите Найденов и Иванов; не сме разбрали досега, че имат тежки грехове - нищо не е личало. Но ето какво се случва с децата им - техните смърти не може да са просто смърти, не може просто да сме пред трагично стечение на обстоятелствата, пред злощастна случайност. Между родители и деца връзката е специална - определяна не само от общата кръв. Децата са инструментът, веригата, с която Господ държи родителите; децата всеки момент могат да се превърнат в посочващия Божи пръст, да разкрият истинския си смисъл - на изобличение. Щом така страшно са умрели, значи е имало тежки грехове за изкупване. Ето това е истината.

С други думи кръвната връзка не прави друго, освен да играе странната роля на (чакащо да бъде съобщено) свидетелство за зло, на механизъм за явяване на мълчаното, на рупор, през който слиза правдата, постигаща максималната си плътност, абсолютната си безспорност в събитието на една наказателна присъда. "Какво ми говориш, на какъв се правиш, знаем кой е баща ти!" е също толкова ефикасна разправа, колкото "Какво ми говориш, на какъв се правиш, научихме синът ти какви ги дроби!". В света, който описвам (в "нашия си" свят), подобни напомняния не свършват и притежават функционалността на обвинителна пледоария.

Естествено и защото тук родствата винаги са били свръхважни в конструирането на живота и ежедневието; те сплитат базисната социална тъкан, несводима към друго, неподлежаща на "превъзпитание" и преработване, на ограничаване и въдворяване само в териториите на частното, на отделяне от всичко останало. Свръхфункционализирането на семейното/семейството във всички видове обществени отношения непрекъснато подрива, прави неприложими фундаментални принципи на демокрацията и на справедливостта. Тукашните политически практики - откак българската държавност я има в контекста на новото време - отново и отново демонстрират предмодерно доверие в собствената кръв, в роднините, земляците и изобщо "своите си" - дипломите, сертифицираните компетентности, конкурсите никога не са успявали да се наложат като масова практика при направата на държавен екипаж у нас. Една твърде жилава патриархалност постоянно се просмуква в уж постпатриархалното живеене, заразява го, превзема го, подменя го и в края на краищата не му позволява да се случи. От Драган Цанков, Петко Каравелов и Стефан Стамболов, та до Тодор Живков, от високите управници та до ниските етажи на общностната структурираност идеята за политическа прагматика, за сигурност или просто за добър житейски ход се реализира като обзиждане с "плът от плътта ми", като дублиране-превод на кръвната, семейната, приятелската връзка в пост, в публична социална позиция, които - точно заради начина, по който са завладени-усвоени - се оказват изпразнени от смисъла, предписан им от моделната конструкция (модерната правова демократична държава). Натрупването, множенето на подобни "празни клетки" в края на краищата поболява и разпада целия организъм ¹⁰.

Обаче непотизмът, който прониква навсякъде и чака като истина под покривалото на политическата игра, имитираща, че е налице нещо различно от непотизъм, преживява и особени оползотворявания, непланирани и нежелани от хората, дето го произвеждат-обживяват. В "Семейството: начин на употреба" [1991] Никола Георгиев обяснява как Живкови се превръщат в политическо семейство, как различните инструменти на властта биват разпределени между членовете на клана и т.н. (Георгиев 2003). Но текстът не се интересува по какъв начин същото това семейство бива употребявано не от самото себе си и не във/заради собствените си проекти, а от страна на един друг субект и в рамките на идея за прагматика, нямаща общо с тази на властващата преди 1989 г. фамилия. Анонимното групово мърморене-разказване се възползва по свой си начин от онези кръвни връзки, от онова всемогъщо някога семейство, а днешният популярен вестник отново и отново дава шанс на този тип "употреба отдолу", откъм "нищите и безвластните". Бащата Живков преживява мистериозната смърт на дъщеря си, май напълно изгубила ума си, преди да почине; някога свръхтолерираният син Владимир сега е разправян като илюстрация на предсказуемия упадък (виж една от многото публикации с подобно съдържание: в нея става дума за алкохолизма на "Владко", за борчовете, в които е потънал и с които не може да се справи, за слуха, че е луднал - подзаглавието на сегмента, представящ точно тази "информация", е "Кукувиче гнездо"; Петкова 2010а: 19). Процесът срещу Живков след падането на Стената може и да не е довел да нещо удовлетворително; разказът за децата му обаче - при това боравещ с "даденото от съдбата", с неопровержимо "истинското" - свидетелства за реализирало се наказание спрямо местния диктатор, за сбъднато изкупление. Иначе казано властното семейство, сведено до колективно консумиран наратив, е употребено като екзамплификация на "правилата в мирозданието", които групата изповядва, като поредно потвърждение на потребните й истини. (Типологически същата работа вършат публикации за бившите силни, които публикации обясняват например как Георги Стоичков, син на БКП-величието Григор Стоичков и съпруг на Йорданка Христова, се самоубил с пиене - Мъжът 2009: 63; как дни след като тялото на Огнян Дойнов - "издъхнал в адски мъки" - си идва в България, е намерен мъртъв синът му Ясен, страдащ от хипертония и цироза - Петкова 2010б: 67; и пр., и пр.) Та тукашният "династизъм", работещ при направите на социалнополитическата реалност, си има своя особен друг, своя странен опонент. Това е разказът, в който децата на (уж) всесилните родители се оказват само изпълнение на присъда, инструмент на справедливото въздаване, болката, която трябва да изпита-плати виновният, или пък плът и душа, които трябва да страдат заради стореното от бащите. В "истинския живот" нашенският "династизъм" предполага нередно, прекомерно облагодетелстване, получаване на твърде много без специални заслуги. В "живота-като-разказ" обаче се оголва, става видим уравновесяващият механизъм, удържащ целостта на битието. Разправянето открива баланса, противотежестта, помагаща на везната да застане хоризонтално: онези може много да са имали, много да са взели, но и много им е взето, нямането им също е по много - виж какво се случва с техните деца!...

В дискурсивния поток, който се опитвам да изследвам, думата "проклятие" притежава специален статут. Тя изобщо е с висока честота на присъствие в днешния вестникарски идиолект на популярното (който факт си е симптом) - можем да я срещнем в материали с какво ли не съдържание и вместена в какви ли не констелации (Майката на Георги Илиев: Проклета да е снаха ми Мая Илиева! (Бързо забрави кой я издигна от нищото, кълне леля Венка) - Майката 2010: 1; Бременната приятелка на Благо Георгиев: Лияна ме е проклела! - Бременната 2010: 5; Веско Маринов към журналисти: Проклети да сте! - Веско Маринов 2010: 8; Простакът Вежди - проклятието на културата ни - Дачков 2010: 16 и др.под.) Но думата е особено натоварена идеологически, когато бързо, "наведнъж" изказва история за лошия, виновния силен, чиито потомци биват застигнати от възмездие заради стореното от него зло. Понятието "проклятие", отново и отново вписвано в подобни реконструкции на родови биографии, обявява поданството на разказа, принадлежността му към един цялостен светоглед. В контурите на визираната нагласа за разбиране на битието думите вършат неща, (по)желанията продуцират действителност. И тази магика работи - най-вече - за справедливостта, за която - като че ли - никой и нищо наоколо, в "официалната" реалност, не се е загрижил.

В "Мълчанието на агнетата и словото на борците" Александър Кьосев тълкува езика на пресата от 90-те на ХХ в. - заради бруталността му и несъобразяването с авторитети и либерални норми на публичната реч - като своеобразен двойник на масивното, неограничавано от закони и правила колективно тяло на борците, на новите богати, безпардонни и криминални господари на страната (Кьосев 1995). По повод това разбиране за "субекта" на изказ в пресата, за характерното и симптоматичното в говора й Ивайло Знеполски отбелязва: Това е езикът на новозабогателия простак, но в същото време и на озлобения бедняк (те произхождат от една и съща социална магма и все още не са езиково диференцирани). Тоест ние не можем да определим по социални признаци логиката на неговото функциониране - той извира не само от пращящите от енергия тела, за които говори Александър Кьосев, но и от агонизиращите от недоимък тела (Знеполски 1997: 82).

В обемния тематичноперсонажен сегмент от сегашни популярни издания, който дотук се опитвах да представя, определено не се е отпечатала "победността" и агресията на силните на деня, били те борци или някакви други. Напротив. Постоянно подхранваният и обновяван речитатив на проклятието е дискурсивен ход на победените, губещите и слабите, на лишените от икономически, политически и каквито и да било други инструменти за постигането на изход от статуса на измамения, на онзи, дето се е озовал "долу". И - обърнете специално внимание на това - съвсем не е случайно, че са налице поразителни сходства между, от една страна, разказа за властните и страдащите им деца, практикуван тук и сега из страниците на тиражен вестник като "Уикенд", и - от друга страна - наративите, обживявани от бившите концлагеристи и изобщо от пострадалите при комунистическата власт, които не са дочакали възмездие за мъчителите си. ХОРАТА ЖЕРТВИ разправят така и това: онзи, престъпният, може и да е живял богато и аморално, да е причинявал каквото си иска на беззащитните, да е бил ненаказуем... но наследниците на кръвта (и на вината му) ще има да патят. И ето на, патят. Плащат.

Вярно е, че и сега, т.е. и след 90-те мутрите продължават да бъдат непрекъснато обсъждани и представяни в печата. Но обилните страници, посветени на житиетата, далаверите, имотите и сложните им взаимоотношения всъщност не предполагат идентификация (до "мечта за съвпадане") на четящия с "героите" от текстовете. Те наистина имат колите, жените и парите, които той няма, живеят разкоша, който той познава само от филми и текстове. Обаче пък "им е писана" (вестникът по специфичен начин, заради ретроспективите и аналогиите, които прави, неведнъж внушава точно това) скорошна смърт от куршум, която не би могла да бъде (и слава богу) негова, на възприемателя, участ. А и като специален "апендикс" към постоянно прелистваните биографии напоследък в пресата често се появява разказът за "веселите вдовици" на мъртвите мафиотски босове - жени, които са забравили разстреляните съпрузи, които пилеят парите им с нови любовници, участват в оргии и не тъгуват. "Така минава световната слава..." Много сик и много транзит.

Еднакво отчужден и от "официалните власти", и от подземните крезове, разпознаващ в приятелствата и сватбите между децата им доказателство за единосъщността на държавнически елит и криминална върхушка, потребителят на популярната преса именно с нейна помощ изгражда защити срещу прекомерни желания, прекомерни разочарования и прекомерен саморазрушителен гняв. В книгата си, която изследва социалните технологии, продуциращи звездите на съвременната масова култура, Дейвид Маршъл нeведнъж посочва (също като още ред други автори), че въпросните звезди са функция на капиталистическия начин на производство, на стоковопаричния оборот, на консуматорския тип светоотношение (Маршъл 2003). Обаче тукашното вестникарско боравене с имената и историите на известните подчертано носи черти, които като че ли вървят срещу "капиталистическото" и срещу "консуматорското" (нищо че - както на няколко пъти се напомни - вестникът е стока и разчита на тираж, т.е. свръхзависим е от пазара и от публикуването на реклами, които пък отглеждат консуматорски стремежи). Сред нещата, заради които най-много се купува популярната преса, са - в края на краищата - внушенията й от типа "не всичко е пари, приятелю", лансираната от ред публикации идея, че всяка амбиция и катерене нагоре имат предел (а това няма нищо общо с индивидуалисткия етос на здравия капитализъм), че най-бързите и най-сръчните в забогатяването първи нахранват гроба, че тези от властта, тези "горе" са грешни - гледай какво става с децата им (и тогава защо ти е власт, след като тя е сигурно свързана с престъплението, а престъплението винаги бива наказано и то нейде в поколенията след тебе).

Бихме могли да помислим, че неуспешните, предопределените да бъдат "бити", "лузърите", несправящите се с настоящето, неспособните на активистки избор охраняват непродуктивния си манталитет, плащайки за разкази, които потвърждават правотата, адекватността на житейската им позиция.

И да е така, не бих си позволила упрек под каквато и да е форма спрямо купувачите или спрямо продавачите на наративите "утехи". Не бих използвала все пак стигматизиращи квалификации като "социален инфантилизъм" (във вече цитираната книга "Новата преса и преходът..." на Ивайло Знеполски синтагмата оценява нагласи от типа "нищо не зависи от нас", които нагласи пресата макетира); не бих споделила раздразнение от това, че високотиражният вестник толерира една "култура на чудото" (виж Трендафилов 2009), изтласквайки в невидимостта рационалните процедури за справяне със заобикалящото ни.

И защото, ако формулирам някакви упреци по подобни поводи, ще означава - така излиза накрая - също да коря смазаните от тоталитарната държава, които, все пак оцелели, ще се опитват да преодолеят усета си за безсмислие и непоносима несправедливост на съществуването, потапяйки се в легендарни разкази за понякога и някак сбъдващо се възмездие спрямо чудовищните оператори на чудовищната власт - разкази като състав и послания сродни с доста от историите в днешната "жълта преса".

В едно общество не може всички да са "авангард", "действени и борещи се", "победители", дори няма начин всички да са "политически грамотни граждани". Няма как всички да споделят една и съща културна самоличност, да обитават една-единствена времева полоса, един-единствен ("правилния") образ на света. Не може "целият народ" да е постоянно буден, трезв, самоосъзнат и самонаблюдаващ се, покриващ нормите за разумност на белия англосаксонскопротестантски разум. Поради което "завръщането на религиозното" тук и сега, при определена част от сънародниците, може да изглежда и като притихване пред изявата на отвъдното, на "съдбата" и/или Господ, които пращат на аморалните каквото заслужават...

Между другото в(ъв) (по-)високата ни литература, в "легитимните" писания на "истинската" култура определено има следи от същото това "завръщане на религиозното". Съвсем набързо и хаотично до неприличие, съвсем неизчерпателно ще изредя: в "Разруха" на Владимир Зарев (София: ИК "Пет Плюс", 2003) азът открива (все пак, въпреки всичко) особен изход от безизходицата, в която е зазидан, от провала, в който се е превърнал. Героят стига до източната мистична философия (последното изречено в романа е "Оооммм..."). "Цената" (дразнещ с неможенията си текст) на Марко Семов (София: Национален музей на българската книга и полиграфия, 2003) не е просто и само роман за българина емигрант; това е и разказ, споделящ убеденост в наличността на паранормалното. Освен това един от персонажите французи в текста се оказва ученик на Петър Дънов, въпросният Клод избира или разпознава като свой наследник отново българин - така лекарят кардиохирург в историята се среща със значещото видение, придобива екстрасенско зрение, разкриващо невидимото за уредите и конвенционалните медицински практики, а в мигове на изпитание усеща странни приливи на отвъдна енергия. Разбира се, че романът има нужда да поговори и за Ванга... "Време за убиване" на Марин Дамянов (София: Факел, 2004) показва във финала си разказвача от наратива в роля, която само на пръв поглед изненадва. Страхотният компютърджия, цененият специалист от “Кайто роботек", превърнал се в убиец отмъстител у дома, в България, в края на краищата става монах, обръща се (доколкото и както може) към Господ. Освен всичко останало "Земните градини на Богородица" на Емилия Дворянова (София: Обсидиан, 2006) въплъщава стремеж, нужда да се ословеси женският религиозночувствен опит. У Емил Андреев в "Лудият Лука" (В. Търново: Фабер, 2010) говоренето за Бога и за вярата рефренно, отново и отново звучи при разгръщането на сюжета; църквата, манастирът, монахът тук не са просто декоративни детайли, само орнаменти в сградата (невинаги сръчно вдигана) на творбата. Отново за Бога и човека, за молитвата, изкуплението и пак за вярата, за монаха и монахинята, за света, правен от тях, за чудесата тук и сега иде реч в почти цялата книга на Деян Енев "Господи, помилуй" (Пловдив: ИК "Жанет-45", 2004). Дори корицата на томчето е натрапчиво изразителна (за по-придирчивия тя е твърде прозрачно алегорическа, твърде директна или дори наивна в иносказанието си). Пред очите ви е снимка "отгоре" на емблематично софийско място ("Попа") - място за срещи, за купуване на дрога, за намиране на сръчно попълващ документи помагач с пишеща машина и т.н. Кадърът показва дъждовен ден, лъснали от водата плочки, ситни люде, скрити под чадъри, трамвай, сергийка с продавач (или продавачка), хартии на земята и ненатрапчивата малка статуя на Патриарх Евтимий с кръста в ръка. В нозете му някой е оставил жълто цвете. Човекът с расото, духовникът, бдящ над паството си, духовният все пак е тук, насред нехаещия за него град, държи кръста над непоглеждащите нагоре хора, извърнати към грижите си. Кръст чертае и художническата намеса в кадъра, инсценираща онова прокъсване на снимката, което би се получило, ако я сгънем на четири и я носим така години наред. Предговорът на Калин Янакиев, съпровождащ изданието, превежда на още един език това, което казва корицата, това, което твърдят разказите в книгата: въпреки всичко Божието е сред нас, защото потребността ни от него е винаги в сърцата, независимо дали си даваме сметка за това, или не. Чудото е наблизо, само да е готова за него душата.

И в "Адриана" (София: Сиела, 2007) на Теодора Димова го има това очакване на откровението, на проглеждането и превръщането в отворена врата за Господ. Вече ретроспективно гледайки, откъм "Марма, Мариам"¹¹ (София: Сиела, 2010) - последния роман на авторката, можем да си дадем сметка за какво разразяване е подготовка по-ранната й книга.

Творбата на Димова от 2010-та освен че пресъздава евангелската история за/на Иисус, представя и психосоциален казус, типов за тукашната действителност след 1989 г. Разказвачката, дъщеря на човек от ДС, губи всичко след Промяната - баща, майка, брат, опори в ежедневието. Губи дъщеря си Константина, но по по-мъчителен начин, отколкото ако беше умряла. Жената глас в текста е в буквалния смисъл изхвърлена отвсякъде и се превръща в нища, в същество без нищо свое. Но пък намира Иисус. Клошарката, лудата, тушираната от живота не просто открива и проумява, и обиква Спасителя; в мрака пред селската църквица тя отново и отново разказва за него на всякакви хора. Оттам дори минава със съпругата и болното си детенце един от биячите, дето са я изхвърлили от къщата й (нали забелязвате: детето на онзи е болно и някогашната жертва на силния, който сега е уязвен, вижда това - това потвърждение на вярата). И необяснимата Константина, дъщерята, която е предала майка си, не я е обичала, не я е жалила, накрая, пред проповядващата жена, ще заплаче...

Точно в момента ми е особено важно преживяването клише, което романът възсъздава - от определена гледна точка то е самата баналност и затварянето му в "небанална" дискурсивна материя не отменя този факт. Да, текстът изписва единичната съдба на героинята разказвач, постига особен, самотен заради крайността си художествен опит, елитарен е заради намерението си да прозелитства и да говори само и единствено за вярата, също и заради патетиката си, оразличаваща го от многото интонационно "обрани" белетристични практики наоколо. В същото време, независимо дали го желае или не и въпреки всички отмествания, романът въвежда в кадър и "плебейската" психична процедура за справяне с непоносимото, конвенционалната, предсказуемата, неизбежната реакция на огромния процент от "всички нас" спрямо пределните изпитания. "1989-та" из дъно променя света на жената в творбата, превръща я в "Марма, Мариам", разрушава предишния й живот, предишната й самоличност, свежда я до глас, повтарящ религиозния разказ. Също така 1989-та до дъно променя света на хиляди, превръща ги в други, разрушава предишния им живот, свежда психичния им репертоар до - сигурно в повечето случаи неосъзнато - упование (религиозно по природата си) в отвъдната наредба, в справедливостта, която застига биячите в боледуването на децата им, която соленее в сълзите на "победителите". Писането, затворено между тези корици, знае за "тях" (другите победени), знае за "техните начини" и като че ли едновременно може и не може да им прости: Духът Утешител, който ни изпращаш, е в най-бедното, в най-невзрачното, в най-презряното от света. Изкуствените цветя по иконите, да, пешкирите, кърпите, левчетата, фланелите, потискащото суеверие и кич, отчайващото невежество, хулителството, скандалите, разколът, отцепниците, политиката, няма край, да, няма край. И другото също няма край - произнасянето на името Ти, мисълта ни за Теб, бездънният ни срам, усилието ни към Теб, гладът и жаждата по Теб (Димова: 2010: 21). Изкуствените цветя, пешкирите, суеверието, кичът са език на стремежа към Него, който език с грозотата и неадекватността си поболява "истински зрящия", "истински посветения". Но въпреки това има "ние" - "ние", сглобено от общата жажда, от споделения глад... "Плебеи" и "аристократи", можещите да цитират Лука или пророк Исая и неможещите, знаещите кого-какво търсят и тези, които не са наясно за името на нуждата си - те все пак имат нещо общо. В света на изкуствените цветя, пешкирите, суеверието и кичът историята от "Марма, Мариам" би могла да се появи в "Уикенд" като разказ, прицелен в ахването, в неартикулиращото мисъл потръпване пред биографичния казус: "щерка на служител в ДС", "високообразована", "имоти в елитен квартал", "собствената й дъщеря я изхвърля на улицата", "днес дълбоко вярваща клисарка в селска черква", "живее в барака" (всичко от "матрицата" е тук - баща от силните и страшните, детето му, което плаща за всичко от "преди" чрез детето си, църквица за фон и като многозначително указание за смисъла на случката, за неслучайното в нея). Колкото и да е нечестен, нереден подобен преразказ на книгата, сред своята си аудитория той би предизвикал чувствен ефект, по същество не абсолютно различен спрямо онзи, на който разчита романът, очакващ образованите си, изкушените от какви ли не високи образци свои "истински" читатели.

Особено очевидна е пропускливостта на границата между "литературните" тематизации на онова, което и Дерида нарича "завръщане на религиозното", и "народните" формати за ословесяване на същото у Деян Енев (той, освен "автор на книги", е и журналист, а това съвместяване сигурно не е без значение). "Майка Херувима" от сборника "Градче на име Мендосино" е сказово решен текст, възпроизвеждащ "автентиката" на простолюдния порив по Божието. Разбира се, че тук ще стане дума за престъплението и наказанието, и разбира се, че ще бъде потвърдено онова, което всички читатели на "Уикенд" знаят и очакват: Най-страшно е, когато открадват черковни работи. Може би на крадците нищо се не случва, но тяхното внуче, правнуче, до девето коляно, плаща греховете на такива. А някой път се случи на някой веднага наказанието. Ето тука, преди мен още, един ограби манастира. Марчаевец, от село Марчаево. И на другия ден краката му отряза тракторът (Енев 2009: 82). У Теодора Димова има и горчивина, че "там, долу" вярата е някак подменена от пешкирите, кича и суеверието. Деян Енев е в умиленото великодушие, в онази невзискателност, която имал към нас и Господ (според "Занемелите камбани" на Елин Пелин дарът на нечистата беднячка, молеща за болното си, - карфицата с грозна синя главичка, която толкова дразни свещенослужителя - е най-важният, най-ценният за Бог, ако съдим по чудото, което Той сбъдва). Минимализмът на изискванията към вярващия е потвърден и защитен отново в речитатив за чудо - и то е малко, но определено е чудо, - който затваря разказа: Отива един възрастен човек в един манастир и казва на един монах: "Ти ще ме догледаш." Монахът казва: "Добре". Химни като пеят монасите, старецът и той слуша и вика: "Хайде да ме учиш и аз да пея като тех." Монахът пита: "Коя песен искаш да те науча?" И запял един тропар и стигнал до "Радвай се, Богородице Дево, Господ е с тебе". "А - казал старецът. - Тази песен ще ме научиш." Обаче не могъл човекът да научи песента. Само толкоз: "Радвай се, Богородице Дево". Ама където си ходел, все това си повтарял. Старецът починал. Погребват го и идват след време да прелеят гробчето с вода. Виждат - израснало едно цвете от гроба, ама така ухаело! Рекли - сега ще видиме откъде е това цвете? Взема монахът, разравя гробчето и гледа - това цвете излезнало от сърцето на стареца (Енев 2009: 86).

От една страна, в "Марма, Мариам" - максималистичното (до фанатизираност) усилие най-после да се знае и каже всичко за Иисус, от друга, в "Майка Херувима", - безсловесността, която поради неясен трепет в сърцето успява да научи - все пак и само - четири думи, сочещи към Божието ("Радвай се, Богородице Дево..."). Въпреки разликите в светогледните презумпции на писането обаче и Теодора Димова, и Деян Енев тръгват от една и съща необходимост: от необходимостта да се говори за вярата, да се издирят опорите на човешкото, намиращи се отвъд ежедневието, рутинната рационалност и материализмите на настоящето. Също от необходимостта да се снемат травмите на Прехода и да се формулира разказ за Изхода.

Чрез друг (но не абсолютно друг) дискурсивен ход именно тази задача, именно тази необходимост решават и вестникарските наративи, за които тук вече доста се изговори.

Опитах се всъщност да обясня защо не бих била твърде критична спрямо тези специфични наративи, спрямо създателите и потребителите им, защо не бих квалифицирала привързаността към въпросните текстове от популярната преса просто като свидетелство за "лоши качества" - пораженство, манталитет на неудачника, липса на воля за успех, на способност да се удържа зряло, възрастно, граждански адекватно поведение спрямо ставащото в политическото тук-и-сега. Все пак и собственото ми съсловие (не съм "художествен автор", но сърцевина на социалната ми роля е хуманитарната образованост, ежедневното четене и писане съвсем не само на и във вестници) очевидно също опознава - посвоему - чувството за поражение и неудача, щом разказва така и за това. Тоест разликата между "нас" и "тях", между "интелигенция" и "народ" не е толкова голяма и принципна, че да е допустимо вживяването ми в позата на надпоставен съдник.

Религията, а след нея и вестникът, който се възползва от отломките и остатъците й, били опиум за народа.

И така да е - коя съм аз, та да отнемам чиито и да било обезболяващи. Понеже не бих искала някой да ме лиши от моите си аналгетици (от четенето и писането например), съм убедена, че трябва да съм толерантна спрямо "дрогите" на околните.

Така или иначе сме равни, защото всички изпитваме болка.

А това не е чак толкова страшно, понеже (казват) именно някои форми на равенство между хората били в основата на справедливостта.

1. Държа да повторя една вече направена в предишната част уговорка: в този текст се цитират разнородни "разкази", битуващи в публичността и коментиращи места от биографиите на реални личности, популярни в близкото минало и в съвременността. Целта на работата не е да потвърждава или да отрича истинността на тези "разкази", да накърнява нечий авторитет или да оскърбява нечии чувства - интересували са ме единствено представянето и анализът на определени наративни типологии. [обратно]

2. Тук и в момента не е сред целите ми да пресъздам "Отговор на Йов" подробно и като цялост. Намесването на София, тълкуването на "Откровението на Йоан", "преводът" на току-що описания горе "сюжет" в история за динамичните отношения между архетип и индивидуация и т.н. - оставила съм всичко това настрана, съсредоточвайки се върху "мотива", който ми се струва най-важен в контекста на собствената ми работа. [обратно]

3. Ред емблематични филми и текстове от времето на социализма превръщат визуалния (вербалния) разказ за Изтезанието във възлово място от своята възстановка на "фашисткото минало". Автомитологизациите на строя, разбира се, трябва да изработят и собсвения му мартиролог, да верифицират мъченичеството като (почти) задължително присъствие в биографията на комуниста (агиографските образци на християнството волно или неволно се оказват често перифразирани при социалистическото макетиране на Героя). И нека не забравяме, че в религиозния наратив прототип мъченичеството предполага награда. Струва ми се, че именно защото масовата аудитория не докрай осъзнато тълкува въпросните разкази за комунисти мъченици и като споделяне на претенция за награда, като мотивация на правото "сега" някогашното страдание да бъде овъзмездявано с разни форми на "благодатта", въпросната аудитория се съпротивлява особено упорито точно на този елемент ("мъченичеството им") от идеологизираната реконструкция на предишното. В резултат на което - въпреки документалните снимки с отрязани партизански глави например - смехово превърта "житиетата с мъки" и се забавлява с вицове от типа "ние, партизаните, нападаме, после те, жандармеристите, нападат, после пак ние, после пак те и накрая горският се ядоса, та ни изгони от гората". [обратно]

4. Не бих се съгласила с интерпретация, която - евентуално - ще предпочете да види в коментирания по-горе "казус" най-вече как Невена, макар и с леко закъснение (след като е започнала да разказва коя е и каква е в действителност), се сеща, спомня си, че голямата актриса - виж Грета Гарбо - е онази, дето надмогва изкушението да бъде човек и избира да остане завинаги и единствено екранен образ, чист мит. [обратно]

5. В "Животът е прекрасен" на Роберто Бенини (1997) героят прави подобен избор - той успява да скрие от сина си какво е това "концлагер", макар че и двамата, бащата и момченцето, са именно в концлагер. Филмът е смешна и разплакваща възхвала на въображението, силата на духа, обичта към детето; той е просветляващ. Колкото и да го харесвам обаче, колкото и да съм впечатлена от "съвпадения" между сюжета му и по-горе цитирания "истински случай", никога не ще успея да преживея като просветляващо това, което споделя реалната българска концлагеристка. [обратно]

6. Тук отказвам да обмислям възможността (смятам я за практически клоняща към нула) наследникът в подобна ситуация да се разграничи остро от родителите си след научаването на истината за тях, да ги привиди като врагове, понеже напълно се идентифицира със "системата", с режима и практикуваната от него оценъчност. В края на краищата големият разказ за Павлик Морозов се разпадна (историята съвсем не била такава, каквато ни я преподаваха отново и отново); в края на краищата дори Богомил Райнов се опитва да получи някакъв вид прошка, задето "в името на идеологическата праволинейност" се е изправил срещу баща си. Това, което "хората", "другите" мислят (а те мислят, че е грешно син да посегне - по който и да е начин - на баща си), това, което традиционните представи сочат като редно и добро, винаги прави инфилтрат в индивидуалния свят и моделира реакции, осъзнати и неосъзнати избори на личността. [обратно]

7. И поради книгата на Аренд ще продължава (завинаги) да ми изглежда съмнително отсъждането - и моето, и всяко друго - което уж подрежда и квалифицира персонажите в собствената национална територия-разказ. Не трябваше ли да направя още уговорки, представяйки Бешков като жертва на системата? Днес като че ли взема надмощие изобразителната тенденция, иконописваща Георги Марков в позата и съдбата на мъченика жертва - това не е ли неоправдано опростяване (до подмяна) на чакащото в биографията му "послание"? Когато рутинно се напомня за предателството на Богомил Райнов спрямо баща му, обикновено "не остава време" да се реставрира, примерно, непростимата роля на Николай Райнов като свидетел на обвинението по времето на Народния съд (тогава той без задръжки отмъщава на всекиго за по нещо, услужливо и със страховита ефикасност громи в съдебната зала "интелигентите фашисти") - та само жертва на епохата ли е Николай Райнов? Жендов - жертва ли е той, или, както твърди Богомил Райнов, палач, който се е оказал захапан и смлян от същата машина, която обслужва? Коментирайки именно "Лека ни пръст" (2008) - книгата, в която Богомил Райнов лансира тезата си относно случая "Жендов", - Филип Панайотов припомня: За жалост, в нашата най-нова история има и други подобни примери. Трайчо Костов, преди да премине през всичките кръгове на ада и да увисне на бесилката, като партиен и държавен деец носи също отговорност за разразилия се терор след 9 септември 1944, за невинните жертви на Народния съд. Под решението за създаването на първите концлагери от отечественофронтовската власт стои и подписът на Никола Петков. Неговото име е и под една статия, в която се гневи, че Народният съд бил издал твърде лека присъда за журналиста Стефан Танев, осъден на доживотен затвор... (Панайотов 2010). Кой модел за репрезентация да избера - "палач, но и жертва" или "жертва, но и палач"? [обратно]

8. Безпаметството като своеобразна цел-ценност за литературата, пресъздаваща 1923-та, разглежда - в по-друг план (заради подчертаната извърнатост към Ницше и Батай) - и Бойко Пенчев: "Памет няма!", твърдят с първите си книги Фурнаджиев и Каралийчев, но при тях липсата на памет отключва Дионисовото опиянение от живота, скъсал с форматиращите механизми на културата [...] Ако бунтът срещу формата и бунтът срещу културата са толкова силно, натрапчиво присъстващи в българската култура след войните, то няма как да не стигнем до отхвърлянето или "престъпването" на забраните, които са сърцевината на структурирането на опита, наречен "култура" [...] социалният бунт е само една от формите на критика на културата, един от изразите на вътрешната проблематичност на модерността [...] Струва ни се важно [...] да предложим един контекстуален ключ към творчеството на тези автори [Фурнаджиев, Каралийчев], като положим творчеството им в следвоенната критика на културата и индивида - критика на индивида като конструкт, продукт на сдържане на инстинктите, и на културата, разбирана като набор от застинали, мъртви форми, в които пресъхва "изворът на живота" (Пенчев 2006: 29-40). [обратно]

9. Колко накърнено е някакво общностно чувство за справедливост от подобни "разкрития" - че Софиянски (бивш министър-председател, бивш столичен кмет, до вчера парламентарист и партиен лидер) и Божков (бизнесмен с много милиони и с особена слава) са си свои, родни един за друг, сватове - личи и от това, как вестникът се опитва да компенсира, да утешава и да намества разместеното: публикация като "Синът на Васил Божков залюби Николета" (Синът 2010: 6) наказва семейство Софиянски, въобразявайки как дъщеря им е отхвърлена заради плейтмейтка и как - в края на краищата - "не им се получават нещата". [обратно]

10. В "Частния живот на публичния език" Александър Кьосев малко или повече приписва вина на печатните медии, упреква ги, защото показват-внушават света на отчуждените социални роли като несигурен и нестабилен. Зад тези роли "винаги" витае духът на един архаичен и от гледна точка на този вестникарски дискурс далеч по-фундаментален и по-стабилен свят - предмоделното голямо семейство, кланът, племето, просто "наш'те" (Кьосев 2005: 236). Всъщност не вестникът - поради странна злонамереност спрямо плановете за (поредна) модернизация и европеизация на българите - прави от семейството и семейните роли "централни персонажи" просто и само в своите заглавия. Семейството и семейните роли тук СА "централни персонажи" в отвъддискурсивни и много по-мащабни от вестникарската страница конструкции. Излишно е пак да се подема спорът дали пресата "отразява" реалността, или я "създава" (понеже е очевидно, че прави и двете). Но все пак си позволявам да смятам, че по отношение на това как и колко семейството/семейното присъстват в "истинския ни свят", медийните практики на сюжетиране-артикулиране нямат особен принос. Ако пък току-що реченото извика трансформиране на упрекващите речитативи до нещо от типа: "Ами защо вестниците само възпроизвеждат "лошата" реалност, вместо да я моделират и обучават, докато я научат да бъде "добра", ще се наложи да напомня, че високотиражната преса и университетът не могат да имат един и същ хоризонт от цели и задачи. [обратно]

11. На този роман Димитър Камбуров е посветил чудесен текст (Камбуров 2010). [обратно]

Александрова 2007: Александрова, Ив. Горещо червено. Пловдив: ИК "Жанет 45", 2007.

Аренд 1997: Аренд, Х. Човешката ситуация. София: ИК "Критика и хуманизъм", 1997.

Аренд 2004: Аренд, Х. Айхман в Йерусалим. Репортаж за баналността на злото. София: Сиела, 2004.

Бременната 2010: Бременната приятелка на Благо Георгиев: Лияна ме е проклела! (б.а.) // Галерия, бр. 4 (16), 28.01.-03.02.2010, год. ІІ, с. 5.

Василева 2010: Василева, Е. Смъртта дебне звездни шампиони (Спонтанен аборт отне детето на Стефка Костадинова - Серафим Бързаков загуби по нелеп начин своята 10-годишна дъщеря - Станка Златева погребва татко си часове след световна титла). // Уикенд, № 26 (346), 26.06.-02.07.2010, год. VІІІ, с. 22-23.

Веско 2010: Веско Маринов към журналисти: Проклети да сте! (б.а.) // Уикенд, № 28 (348), 10-16.07.2010, год. VІІІ, с. 8.

Георгиев 2010: Георгиев, Ив. Интервю с Атанас Сливенов. // Уикенд, № 3 (323), 16-22.01.2010, год. VІІІ, с. 65.

Георгиев 2003: Георгиев, Н. Семейството: начин на употреба. // Георгиев, Н. Нова книга за българския народ. Варна: ЕИ "Liternet", 10.07.2003 <https://liternet.bg/publish/ngeorgiev/nova/semejstvoto.htm> (30.08.2010).

Дачков 2010: Дачков, Я. Простакът Вежди - проклятието на културата ни. // Галерия, № 29 (41), 22-28.07.2010, год. ІІ, с. 16.

Дерида 2001: Дерида, Ж. Векът и Прошката. Разговор с Мишел Виевиорка. // Дерида, Ж. Вяра и знание. София: ЛИК, 2001, с. 101-132.

Димова 2010: Димова, Т. Марма, Мариам. София: Сиела, 2010.

Дунов 2004: Дунов, Здр. Илия Бешков - модерният български Сократ. // Дунов, Здр. Българска политическа и културна антропология. Том 1. Човекът и българинът в словото на Илия Бешков. В. Търново: Фабер, 2004, с. 7-22.

Енев 2009: Енев, Д. Майка Херувима. // Енев, Д. Градче на име Мендосино. София: Сиела, 2009.

Енчев 2010: Енчев, В. Лелята на Дянков ЕВРОКОМИСАР? Тежко и горко на Европата! // Галерия, № 3 (15), 21-27.01.2010, год. ІІ, с. 16-17.

Златков 2009: Златков, Д. Аман от снахата на Политбюро! // Уикенд, № 40 (308), 03-09.10.2009, год. VІІ, с. 27.

Златков 2010: Златков, Д. И децата на Сашо Дончев посредници на руския газ. // Уикенд, № 29 (349), 17-23.07.2010, год. VІІІ, с. 17.

Знеполски 1997: Знеполски, Ив. Новата преса и преходът. Трудното конституиране на четвъртата власт. София: Дружество Гражданин, 1997.

Иванова 2010а: Иванова, Ив. Бащата на Пловдивския владика - шеф на баретите по Татово време. // Уикенд, № 9 (329), 27.02.-05.03.2010, год. VІІІ, с. 61.

Иванова 2010б: Иванова, Ив. Децата на Бай Миле крият произхода си. (Децата на мутрите. Една поредица на Ивайла Иванова.). // Уикенд, № 9 (329), 27.02.-05.03.2010, год. VІІІ, с. 18.

Камбуров 2010: Камбуров, Д. Живият хляб: истина и/или път. // Култура, № 18 (2591), 13.05.2010 <http://www.kultura.bg/bg/article/view/16993> (30.08.2010)

Константинов 1991: Константинов, К. Кръв. Под редакцията на Петър Величков. София: Хемус, 1991.

Кьосев 1995: Кьосев, Ал. Мълчанието на агнетата и словото на борците. // Капитал, № 45, 13-19.11.1995, с. 23, 26.

Кьосев 2005: Кьосев, Ал. Частният живот на публичния език. // Кьосев, Ал. Лелята от Гьотинген. София: Фигура, 2005, с. 218-246.

Майката 2010: Майката на Георги Илиев: Проклета да е снаха ми Мая Илиева! (Бързо забрави кой я издигна от нищото, кълне леля Венка) - суперзаглавие. // Уикенд, № 9, (329), 27.02-05.03.2010, год. VІІІ, с. 1.

Маршъл 2003: Маршъл, Д. Власт и известност. Звездите в съвременната култура. София: ЛИК, 2003.

Мъжът 2009: Мъжът на Йорданка Христова се самоубил с пиене (Георги Стоичков, син на БКП-величието Григор Стоичков, години наред обръщал по бутилка водка на ден). // Уикенд, № 44 (524), 04-10.11.2009, год. ХІ, с. 63.

Панайотов 2010: Панайотов, Ф. По "Богомил-Райновски" начин. // Култура, № 4 (2576), 05.02.2010 <http://www.kultura.bg/bg/article/view/16571> (30.08.2010).

Патрашкова 2010: Патрашкова, Кр. Главният прокурор да вразуми братовчед си Панкин. // Галерия, № 3 (15), 21-27.01.2010, год. ІІ, с. 18.

Пашунова 2010: Пашунова, Цв. Бившият зам.-външен министър от времето на соца Живко Попов: Прадядото на Луканов е предателят на Левски [интервю]. // Уикенд, № 5 (325), 30.01.-05.02.2010, год. VІІІ, с. 67.

Пенчев 2006: Пенчев, Б. Септември '23: идеология на паметта. София: Просвета, 2006.

Петкова 2010а: Петкова, П. Владко Живков се пропил в казармата. // Уикенд, № 4 (324), 23-29.01.2010, год. VІІІ, с. 19.

Петкова 2010б: Петкова, П. Огнян Дойнов издъхнал в адски мъки. // Уикенд, № 9, (329), 27.02-05.03.2010, год. VІІІ, с. 67.

Петкова 2010в: Петкова, П. Цола Драгойчева правила опит за самоубийство. // Уикенд, № 7 (327), 13-19.02.2010, год.VІІІ, с. 67.

Петров 2010: Петров, Я. Синът на Вальо Топлото арестуван в Милано. (Наследникът на корумпирания шеф на "Топлофикация" се забърка с мафиоти в Италия). // Уикенд, № 5 (325), 30.01.-05.02.2010, год. VІІІ, с. 8.

Полянов 1995: Полянов, Вл. Слънцето угаснало. Предговор и редакция Николай Аретов. София: Кралица Маб, 1995.

Синът 2010: Синът на Васил Божков залюби Николета. (б.а.). // Уикенд, № 19 (339), 08-14.05.2010, год. VІІІ, с. 6.

Стоянов 1940: Стоянов, З. Записки по българските въстания. Разкази на очевидец. 1870-1876. Том първи, втори и трети. Под редакцията на Борис Йоцов. София: Казанлъшка долина, 1940.

Трендафилов 2009: Трендафилов, Вл. Професията професионализъм. // Трендафилов, Вл. Кризата, която обнадеждава. Картография на днешното литературно поле. София: Сиела, 2009, с. 39-73.

Шаранков 1997: Шаранков, Ст. Бележки на преводача. // Юнг, К. Г. Отговор на Йов. Плевен: ЕА, 1997, с. 5-9.

Щерев 2010: Щерев, М. Кулезич, вие сте телевизионен лицемер! // Галерия, № 3 (15), 21-27.01.2010, год. ІІ, с. 18-19.

Юнг 1997: Юнг, К. Г. Отговор на Йов. Плевен: ЕА, 1997.