СЕМЕЙСТВОТО: НАЧИН НА УПОТРЕБА

Никола Георгиев

web | Нова книга за българския народ

Sine ira et studio - Без гняв и пристрастие
(Тацит - за летописа си за римските императори)

"Книга за българския народ" от Стоян Михайловски разказва как един престарял везир въвежда приемника си (който някак между другото му е и племенник) в тънкото изкуство да се завладява и удържа властта. Реди се поучение след поучение, мъдрост след мъдрост, за да дойде ред на една много стара и много важна част от това изкуство - отношението между властника и семейството му. Старият майстор поучава:

Човек наивен служи на рода си,
човек практичен служи си с рода си

"Книга за българския народ" е най-жестоката политическа сатира в нашата, а по мнението на някои литературни историци (естествено, не български) и във всички славянски литератури към края на XIX век. Но мина време и на българския народ се наложи да прочете, и то на живо, една такава книга за себе си, пред която премъдростите на някогашния майстор заприличаха на политическа детинщина. В новото издание на тази стара книга служенето на и със рода си образува къде по-сложно и по-мощно цяло, което обогати съвременната политология с ново или обновено понятие - политическо семейство.

Да се занимава човек с политическото семейство Живкови едва ли си струва труда. Струва си обаче да се вгледаме в обстоятелствата, които съдействуваха на изграждането му и се проявиха в него с непозната другаде прегледност. Тези обстоятелства не започват от Правец, нито ще се свършат с ноември 1989 г. и независимо дали ще увенчаят бъдеща България с някое ново политическо семейство, ще продължат да тегнат в нашия живот още кой знае колко време. Заради тях и - да не дава господ - заради бъдещите им жертви са следните откъслечни наблюдения.

I.

В живота на владетелите има едно обстоятелство, което независимо дали им носи радости или ядове, открай време поражда затруднения във философията и механиката на властта. Поради липса на друга възможност владетелят трябва да бъде създаден от баща и майка човеци - а това не се връзва лесно с една от съставките на владетелската личност, с неговата изключителност. По-нататьк на владетеля по всяка вероятност ще му се наложи и ще му се прииска да стори същото: бидейки баща на своя народ, да стане баща и на собствени деца. Някога противоречието между земност и неземност, обикновеност и необикновеност в личността на владетеля се е решавало било чрез пряко проследяване, коляно по коляно, на потомствената му връзка с някой бог, било чрез приемане на неговата божествена същност и началност; като част от изключителността му по клоните на родословното му дърво често може да се намерят и животни... В друг цивилизационен контекст божествена е вече не личността на владетеля, а правото му върху властта. В трети божествеността остава в кръга на словесната символика и основен фактор започва да бъде наследственото право; така е например в малкото оцелели днес монархии.

Има обаче и друг модел. Имало го е изглежда винаги, но особено силен и типичен стана той в Европа от времето на буржоазните революции насам. С него дойде и един друг тип владетел. За разлика от предишния той е владетел не "с божия воля", а "с народна помощ" и в неспокойните покои на властта влиза носен на раменете на някаква революционна социална група, която е прието да се нарича "цял народ" или просто "народът". Популистки по облик, легитимизирал властта си, както се казва, "от долу", това е владетел от нов вид и ...с много от старите, а може би и вечните проблеми на философията и механиката на властта, които в новите условия ще трябва да решава и по нов начин. Между тях и семейството му.

Още влязъл-невлязъл във владетелството, популисткият владетел научава, че вече не е само негов личен въпрос примерно кой и какъв е неговият баща. А той може да бъде дребен провинциален адвокат, простоват селянин, търговец на оцет или кърпач с такива житейски привички, че поговорката "пиян като кундурджия" е била създадена сякаш специално за него. По-неприятно от всичко това би било само ако стане ясно, че не е съвсем ясно кой е бащата. После идва на ред видът и поведението на жена му, умствените способности на децата му, амбициите на братята му - и така нататък до границата, с която обществото определя обема на роднинските връзки. Какво наистина да прави с тези първи лъжици катран в меденото буре на властта?

А това са все пак само бели кахъри. Новия тип владетел го налягат и други, по-черни грижи. Като популистки вожд и като владетел изобщо той трябва да съчетае в себе си някаква голяма простота, обикновеност, човечност, в която да се отъждествяват масите, на които казват той е избранник и любимец, с някаква свръхчовешка изключителност, която да го издига над същите тия маси. Трудна работа. Трудно и същевременно крайно необходимо ще му е да раздвои образа си: да бъде сурово, но справедливо наказваща корава десница и опрощаващо галеща бащинска длан. Как може да постигне това? И доколко семейството му - жена, деца, близки - могат да му помогнат или да попречат?

Една група владетели решават въпроса, като малко или повече, а някои и докрай изключват семейството от своята дейност и образ. В противоположната група случаи семейството се разгръща във властта, и то така обхватно и функционално компенсаторно, че в единството си със семейния лидер, някакъв патер или матер фамилиас образува нова политологична единица. В първата група вишат снага владетели като Наполеон, Хитлер, Сталин, а във втората, макар и малко по-скромни като личности, но изградили почти образцово политическо семейство, стоят нашите Живкови.

Ако контрастът може да даде нещо на познанието, ето някои бегли сведения за първата група владетели: как решават дилемата за семейството, за отношението между обикновеност - необикновенност и суровост - благост в изграждането на социалния си образ.

Семейният произход на Наполеон е било едно от малкото му качества, които той се е въздържал да включва в сиянието на суетата и величието си, а тактичното мълчание по въпроса е било едно от изискванията за всеки, който е искал да се задържи по-дълго и по-близо до великия корсиканец. Оженил се първия път къде по любов, къде по прозрачни политически сметки, Наполеон се развежда и прави втори, вече династически брак, но с цялото си поведение, с всичките си амурозни истории поставя семейството в положение на полезна, но незаслужаваща бог знае какво уважение социална единица - "човек практичен служи си с рода си". Братята си използува, за да ги намества и размества върху троновете на завладяни от него държави и докрай запазва към тях отношението, което не крие и към целия човешки род - презрение към посредствеността им.

В нацистка Германия впускането в историко-аналитични изследвания върху семейния произход на Хитлер, особено на бащата, би отворило вратата по-скоро към концлагера, отколкото към университетската катедра. Пълен въздържател, фюрерът е и ерген. Как се е чувствувал в това положение, не се знае. Знае се, че на няколко пъти си е правил устата да се ожени за Ева Браун, но нацистките бонзове около него благоразумно са го разубеждавали - жененият фюрер би увредил на вече изградения си образ, особено в очите на немкините. Предсмъртното бракосъчетаване на Хитлер и Ева и самоубийството им веднага след това е точен символ на първия вид отношения между владетел и семейство. С библейската Ева човечеството пое по трънливия път на семейния живот, с немската Ева демонстративно бе пресечен пътят между владетел и семейство.

Подтискащо и изключващо отношение към семейството може да проявява владетелят и когато се случи произходът му да е по-ясен, а той да е женен. Така беше например със Сталин. По разбираеми причини образът на баща му изцяло липсва в образа на бащата на цялото прогресивно човечество - някак не е идело да се разказва кой е, какъв е и как е разпределял времето си между кърпачеството и пиенето. Не е по-голямо участието и на майката. Цял живот тя остава далеч от Москва и още по-далеч от социалния образ на сина си. За майка си Сталин говори с охота не по-голяма от охотата да я вижда. В 1935 г. я посещава за първи път откак е държавен деец. На следната година погребват старицата скромно и в отсъствието на сина й.

За първи път Сталин се жени през 1905 г. и две години по-късно овдовява. В 1918 г. се оженва за Надежда, от семейството на видните болшевици Алелуеви. През 1928 г. Яков, син от първия му брак, прави опит за самоубийство. През 1932 опит за самоубийство прави жена му Надежда - в случая успешен. Че много от роднините на покойната на бърза ръка се намират в лагерите, едва ли се нуждае от напомняне. По-нататък Сталин не се жени и остава подчертано далеч от семейството, и поне в сравнение с пословично похотливия си душеприказчик Лаврентий, от жените. За връзките му с тях можем да се догаждаме по неочаквано бързото изкачване по стълбицата "заслужил, народен, лауреат" на някоя и друга артистка.

Към децата си бащата на цялото човечество се отнася, общо взето, погромно. Разривът между него и дъщеря му Светлана е колкото известен, толкова и емблематичен. Светлана не пое и името му. (Тук не мога да се въздържа и да избързвам напред с напомнянето, че един владетел от противоположния тип насилваше родителски чувства, заобикаляше и променяше закони само и само за да украси с името си косвените си наследници.) В какво Сталин е ограничавал двамата си сина (вторият, Василий, е роден в 1921 г.), не се знае точно, но това, в което не ги е ограничавал, е било пиенето. През войната Яков попада в немски плен, където и загива, след като Сталин отхвърля предложението на немците да го разменят срещу свои пленници. Тази многоизмерна постъпка на бащата и политика никой няма право да съди, но не можем да не видим и един от нейните социално знакови резултати - в съществуващия вече ход на потискане и погромяване на семейството тя неизбеждо влезе и се осмисли като поредна негова крачка. Няма да описвам недългия живот и нерадостната участ на втория син - и там същата история. Трите деца на Сталин са го дарили с осем внучета. Няма сведения великият дядо да е виждал някое от тях.

Такова отношение към семейството гради образ на владетеля като небитово, неплътско, неземно същество. Добре, но популисткият водач трябва да проявява и свойства, които да го свързват с обикновения човек, с "милионите прости хора". И ако е майстор, той лично и работещата за властта идеология в една или друга степен го постигат. Животът на Наполеон като войник сред войниците си очевидно много е допринесъл за изграждането на оня поразително широк и многопластов негов образ - от "малкия капрал" до романтическия титан. В мистично свръхестествените качества на фюрера Гьобелсовата пропаганда умело вплита склонността му да се наслаждава на алпийските красоти, чувствителност, граничеща със сантименталност, любов към животните. Духът и механизмите на болшевишката революция изискваха в образа на нейния водещ герой да има една особено дебела мазка на простота, обикновеност и човечност. Тя започна да се полага, подкрепена и от собственото му държане, още приживе на Ленин. В последвалите десетилетия тя започна заплашително да затъмнява гениалната, изключителната страна в образа на Ленин, а, подета от неговия "ученик" и "продължител на делото му", достигна върха на антиинтелигентската, антиинтелектуалната и антикултурната демагогия. Измъченото равновесие между простота и изключителност и, по-дълбинно, между народ и интелигенция продължава да тегне върху съветското общество и подобните му, между тях и българското; на българска почва напрежението бе използувано и временно разрешено чрез разпределението на ролите между Тодор Живков и дъщеря му.

Необходимостта владетелят да има две ръце - едната сурово наказваща, а другата бащински галеща - ще онагледим само с един пример. През 30-те и 40-те години московчани са преживявали два вида среднощни позвънявания на Сталин. Едното е било на входната врата. Е, лично там Сталин не е бил, били са представителите, цивилни и унифомени, на ръководената от него машина. Щастливият домакин е трябвало набързо да събере малко ръчен багаж - ако случайно вече не го е сторил - и да последва гостите си. Другото е било на телефона - и там вече е бил лично Той. Съненият домакин (макар че в тези дни и нощи едва ли му е било до сън) разтреперан изслушва ласкави и успокоителни слова: критиките срещу него са неоснователни, въпросът е приключен и той трябва да заработи с нови сили, сега родината има нужда тъкмо от хора като него. От грижовния и всевиждащ поглед на Великия не са убягнали и такива неудобни дреболии като теснотията, в която живее нашият голям учен или композитор, или заплахата синът му да бъде изключен от "института". Ласкави, извинително-обнадежаващи слова се чуват и по тоя въпрос. После разговорът свършва и зашеметеният щастливец се мята без сън до зори, а на сутринта, преди още да се е похвалил тук и там, за разговора знаят вече всички - и които трябва, и които не трябва да знаят за него. Благотворните последици също не закъсняват - малко или много добри, малко или много трайни, но все пак напълно противоположни на резултатите от първия вид позвъняване. Но най-полезни са те за образа на владетеля - който може така да се грижи, има право и така да наказва, бащински строго и бащински справедливо. Не зная доколко и как Живков е влизал в тази владетелска двойственост, но всички видяхме колко ясно бяха разпределени ролите на наказваща сила и грижовна закрила между него и дъщеря му.

С тези кратки и добре познати примери нека приключим описанието и на първия вид отношение между владетеля и семейството. За българските условия и за личните дадености на Живков той би бил трудно изпълним или направо неизпълним. Живков и Живкови тръгнаха по другия път. Не твърдя, че са тръгнали по него съзнателно и че всяка крачка към строителството на политическото семейство е била плод на предварителни, правилни или неправилни, пресмятания. Докъде е стигнала съзнателната преднамереност и къде са работили законите на обществото и политиката, никой не може да определи, включително и оцелелите строители на това семейство. Но то не е и важното в случая. По-важни за нашето самопознание са получените резултати - тъжните и, да се надяваме, поучителни резултати.

II.

Аврам роди Исак, Исак роди Яков... В политическото семейство Живкови бяха включени ни повече, ни по-малко четири поколения - от прабабата до правнучката. Включени бяха най-напред родителите на Тодор Живков - колкото и странно би могло да се стори това на тях, простоватите и непретенциозни правешки селяни, пък и на мнозина други. Родителите си Живков би могъл да прикрие и да ги изключи от социалния си образ. Това не би било трудно, дори в България, и Живков на дело го доказа - негови роднини, дори много близки, но ненужни за целите на политическото семейство, останаха извън него, малко известни и, така да се каже, неприложени. С баща си и майка си той не постъпи така - и явно не сбърка.

Родителите на Живков влязоха в българския обществен живот фамилиарно, по комшийски, като дядо Христо и баба Маруца, и останаха докрай върху добре отмерената черта на ненатрапена синовно-семейна обвързаност - други бяха времената, рано беше още за политическото семейство и неговия по-сетнешен разгул. От двамата родители по-интересната, по-колоритната и изобщо водещата фигура отново се оказа майката и жената. Спрямо майка си Живков влезе в добре познатия и полезен образ на добър син, слушащ съветите на силната майка, носителката на родовото, на народната сила и мъдрост. Българската литература усети тия образотворчески механизми и според силите си им помагаше. Стихотворението "Малка повест за една майка" описва един трогателен съвременен пасторал, едни "на повратки в село" на днешния владетел. В селото си той се връща вече не в каруца, не във файтон, не и с влак, както, на времето бяха повратките на Н. Марангозов, а с личния си хеликоптер. Зима е, виелица е, опасно е, но няма сила, която може да удържи порива на народния владетел. Обладал го е извечният синовен дълг да види майка си и да й честити рожденния ден. В родното си място владетелят-син би искал да пристигне инкогнито или в случай, че не е знаел тази дума, без много шумотевица. Ала пусти правчани, може ли да не усетят още от въздуха наближаването на изключителния дух. Сбират се на митинг и докато се радват на знаменития си "селски", ето че се задава и тя, Майката. Разбира се, старицата е трогната, но тя няма да е българска майка, ако не се и намуси и не нахока за нещо - например защо е това празненство на връх работен ден? Милият пасторал на родната душевност се допълва от следното нейно пожелание:

Вършина човек да вземе,
че да ви почне отзад!...

Как, според българския поет, се е чувствувал великият човек и преданият син? Ето как:

А той по детски сияе
и шепне на бялата зима:
честит е който има
някой така да го ругае!

Народът, събран в кръг около семейството, в центъра на кръга той, владетелят, а над него силната, властната българска майка. Нека никой не се залъгва, че българският поет е изсмукал тоя образ от пръстите си. Угодничейки на Тодор Живков, той угодничи и на един вкоренен в традицията образ на масовото съзнание - и както му угодничи, така го и използува за по-важната в момента цел. Сложните модели на семейството като власт и властта като семейство у нас добиха патриархално простичките очертания на тенденцията Живков "с деца и внуци" да се слее с "цял народ". Тази тенденция българската литература улавяше, изразяваше и подкрепяше примерно така (из новогодишната честитка до Тодор Живков):

Бъдете жив! Бъдете здрав!
Да, жив и здрав! С деца и внуци!
С приятели и цял народ!

Авторът на тия пожелания се имаше за поет-борец и борческия си напор той не можеше да сдържи дори в такъв задушевен миг. И той съветваше:

Размахвайте дори юмруци,
но ни водете към възход!

Що се отнасяше до юмруците, размахваха ги, и интересите на "приятелите" останаха докрай здрави и читави, само гдето тая с възхода нещо не се получи.

Майката на Живков бе включена в образа на семейството (все още не политическо!) приживе, за същите цели бе използувана и нейната кончина. Това събитие бе поетически ознаменувано (и политически използувано) с одата, или нещо като одата, която тогавашният лирически говорител на семейството написа и отпечата в седмичния вестник на Съюза на българските писатели. Одата му бе положена върху националния мисловен и словесен модел "какви е чеда раждала българска майка юнашка"... Ех, представата за юнака балкански и старопланинския левент някак не прилягаше на "чедото", но образ на владетеля се гради тъкмо така - с дръзко до безочие прекрачване на всички граници на допустимото, с позоваване на ирационални, но здраво вградени модели. Така или иначе, одичната глорификация на баба Маруца, лека й пръст, бе един от силните начални симптоми, че битовото семейство Живкови започва да се враства и прераства в политическо.

Включването на "майката юнашка" и на не чак толкова юнашкия баща в семейния образ донесе на Живкови повече полза, отколкото вреда. За ползата добре работеха ред стереотипи на българското (и не само българското) масово съзнание. Ето някои от тях. На кое даваме превес в познатата фраза "Започнал, дето се казва, от нищото и стигнал до върха"? Без да забравяме "нищото", важно за нас е стигането до върха. Следва допускането, нищо че е колебливо: "в този човек трябва да има нещо". Това "има нещо" дейно учавствуваше в сложния и трудно уловим образ на Живков. Допускането на някакви скрити и нескрити негови интелектуални сили се съчетаваше с нескривани (те трудно можеше и да се скрият) или целенасочено изтъквани черти на простоватост, "народност" и изобщо на всичко, заради което хората често го наричаха "бай Тошо" и "наш Тошо". За тази двустранност в образа на българския владетел много допринесе социализирането, тоест включването на дядо Христо и баба Маруца в социалния образ на семейство Живкови. С това бе зачетена и българската традиция, принципите на семейството изобщо и правата на отделното семейство, които много скоро щяха да бъдат мълчаливо използувани в градежа на политическото семейство. А когато минаха години, родителите и предците на Тодор Живков отново влязоха в работа - и ето как стана това.

През тридесет и петте години - годините, в които беше "първи", - Живков мина през основните фази на един тип популистки владетел в един тип общество.

На първата фаза той бе допуснат до властта като временен човек, който трябва да свърши една преходна работа - някакъв вид десталинизация.

На втората фаза той започнала се оказва удобен, и, по-важното, силен.

На третата фаза помисълът да бъде сменен започна да се натъква на въпроса "А кой ли по-добър ще дойде" и "Има ли изобщо кой да го смени". Начинът, по който Живков наместваше и разместваше хората около себе си, даваше категоричен отговор: "Няма".

На четвъртата фаза на изграждането на неоспоримия и единствения владетел в масовото съзнание заработва още един довод срещу все по-слабия помисъл той да бъде сменен: "Остави ги, тъкмо са се ояли, що ни трябва да хрантутим следващите." Това велико политикономическо прозрение е достойно за Езоповата приказка за лисицата и кърлежите, но странно или не, то участвува в мисленето на един европейски народ в края на XX век. И комай няма сила, способна да го избие от главите ни. Счетоводителите може с точност до стотинка да доказват, че паразитните разходи за управляващите са нараствали и никога не са спирали да растат, тоест, че ояждане тук няма и не може да има - ние пак ще си я караме според политическата икономия на Езоп. Страхът, че "сега трябва да отхранваме и ояждаме новите", показва как се гледа на властта у нас и е една от силите на социалната инертност в нашето общество. Тези чувства са стари - преди стотина години Михайловски ги е уловил и изразил така:

От сбирщина гладници
власт нова се урежда -
тежко му, който чака
здрав плат от гнила прежда.

Стари са, но ето ги живи и здрави в 1990 година, в съмненията и опасенията на масовото съзнание спрямо политическата опозиция.

Преминал през четирите фази на утвърждаването си, владетелят може да си отдъхне - очаква го трайно властвуване, чийто край се губи далеч напред в годините или, както е в ирационалнцте пластове на масовото съзнание, чийто край изобщо не може да се види, предвиди, че и да се допусне. Тук обаче го наляга нова грижа, защото дългото властвуване има един неприятен недостатък - в него започва да се намесва сила, която за един тип общества е основен фактор в политическия живот, биологията.

Като понапълни години, Живков започна упорита и енергична борба с тази опасна сила. Водеше я на два фронта. Единият беше, така да се каже, тих фронт и за него биха могли да разкажат твърде много хора, ако законът за лекарската тайна не им затвори устата. От тихия фронт изтичаше информация - малко, но достатъчно, за да напомни, че за изключителния човек се полагат още по-изключителни грижи и че българите хич и да не се надяват да дочакат края на любимия си вожд. Работата на този фронт изглежда е била по-сериозна, отколкото я мислехме; по-късно излезе наяве, че сам Живков си е блъскал главата да измисля елексири на дълголетието и че за един от тях дори си е дал някакъв авторски патент.

Другият фронт беше социалният и за разлика от първия той беше порядъчно шумен и показен. На него Живков започна, както се казва, да се младее. Питан-непитан, взе да убеждава света, че тях, високите партийни ръководители, възраст и старост не ги лови (тия той ги разправяше тъкмо в годините на най-тъжния старешки упадък на Брежнев, но карай да върви), а на връх седемдесетгодишнината си обнадежди българите с твърдението, че се намира на попрището жизнено в средата. Стана младенчески скоклив, младежки припрян, а прическата му бе винаги в положение на непримиряващ се с оплешивяването си тридесет и пет годишен мъж. В тесен, пък и не само в тесен кръг започна да пуска шеги, от които биха се червили и разказвачите на най-тъпите вицове за стари моми - че попът, който го кръщавал, бил сбъркал годината на раждането му и го състарил на книга с цели десет години. Всичко това той разказваше с нагласата, присъща на владетелите, които умеят да владеят: без ясна граница между шегата и сериозността. Нова мода черен хумор.

Българската литература улови новите потребности на Живков и според силите си отново помагаше. Ето едно поредно нейно "Приветствие". За автора на това стихотворение казват, че е човек интелигентен, с европейско възпитание и финес. И сигурно е така, ако се съди по точността, с която е представен образът на този тип владетел. Върху дебелата основа на "човешката простота" са положени главните линии на неговата двусъставност: строг-благ, достъпен-недостъпен; последната дума на двустишието пък изразява и подкрепя със средствата на художественото слово (каква му е работата) новата черта в образа на стареещия владетел:

Човешки прост, достоен и сърдечен,
и строг, и весел, а и младолик.

В борбата с биологията бяха включени и родителите на Живков - в борбата не само за младоликост, а за голямо, голямо, защо не и безкрайно дълголетие. Дядо Христо и баба Маруца излязоха хора дълголетни и признателният син често напомняше това на поданиците си. Дълолетни-дълголетни, но все пак с краен, броен брой години (нито един от тях не дочака да види с очите си наистина какви е чеда раждала българска майка юнашка). Когато Живков наближи годините, на които родителите му си отидоха от тоя свят, ирационалните механизми на владетелското образотворчество обогатиха българското духовно пространство с още едно забележително творение. Масовото съзнание породи или поне прие и понесе историята за някакъв митичен дядо или прадядо (в подобни случаи това не е важно) на Живков, който бил живял сто и два..., не, в подобни случаи и това не е важно, важното е, че е живял много, много, ама страшно много години. От този факт алогичната логика на масовото съзнание автоматично теглеше извода: такъв ще е и Тодор. Така в апатията на 80-те години започна да се очертава сянката на безконечната живковска протяжност във времето, протяжност лична, а после и семейна. Потвърди се едно от гледищата в съвременната социология и политология: деспотията е не само в механизмите на властта, но и в патологията на масовото съзнание.

По-горе изброихме поколенията, включени в политическото семейство Живкови. Оказаха се четири. Четири са те обаче само в рационалния, броимия смисъл на думата. Ирационалният образ на политическото семейство се разливаше назад към незнайните, но задължително библейски дълголетни предци и напред към бъднините на внуци, пра- и правнуци, на безкрайността.

Приключваме с ролята на предците и родителите и минаваме към най-важните фигури и ходове в изграждането на политическото семейство Живкови. Преди това обаче може би няма да е излишно да поясня какво разбирам под политическо семейство. Ще започна разграничително, с определяне на това, което политическото семейство не е.

Откак има власт и семейство, роднини на владетеля са получавали от него някакви, както се казва, ръководни постове. Явлението е по-старо от латинското си име "непотизъм", произхождащо от "непос" - "внук" или "племенник", макар че по смисъл не стои много далеч от това, което младежта нарича непукизъм. В случаите, в които властта му е силна и не се нуждае от доверени помощници, владетелят раздава такива постове с два главни резултата: повече мир и спокойствие вкъщи и поредно демонстриране на властта. Второто - вижте властта! - се постига толкова по-добре, колкото по-непригоден е роднината за поста, на който го поставят. Ако роднинското момче е разхайтено, със склонности да заобикаля някои членове на наказателния кодекс и има добрия навик да се запива още от ранна сутрин, нека стане заместник-министър на министерството на реда, законността и борбата с алкохолизирането на населението. Ако пък момчето преди още да проговори (което трудно му се удава), демонстрира пълна несъвместимост с културата, нека бъде пратено да ръководи културата. Непотизмът може да бъде ограничен, може да стигне до върха на безочието, но политическо семейство от това няма да се получи. Нужно му е и нещо друго.

Във втория вид случаи ръководните длъжности се разпределят между членове на семейството, за да държат властта колкото може по-сигурно и по-дълго. Моделът се прилага по цял свят, но особено добри традиции има той в латиноамериканските държави. И този модел обаче е нещо твърде механично и елементарно в сравнение с това, което постигна семейство Живкови и което тук наричам политическо семейство.

В политическото семейство, каквото го видях и както го разбирам, има и непотизъм, и разпределение на властта между роднините, за да се уварди тя от чужди апетити. Има обаче и нещо друго и тъкмо то определя същността и облика на този модел.

В политическото семейство властта може и да не се поделя, по-важно е да се разпределят и изпълняват социалните роли на участниците. Разпределението става на принципа на контраста и взаимната допълнителност. Рисковано, но в крайна сметка полезно е в политическото семейство до селски хитрец и недодялан шегаджия да стои възпитана и сдържана гражданка, до бонвивана - аскетът, до академика микробиолог - специалистът по средновековни икони, до мускулестия спортсмен - поклонник на индийската мистика и прочее и прочее контрастни, взаимно допълващи се и градящи образа на политическото семейство двойки. Така политическото семейство покрива социалното пространство, покрива и човешкото пространство, то е вездесъщо и всеможещо, устойчиво протяжно във времето към грядущите поколения.

Дори когато има реален и признат лидер, политическото семейство социално значещо ограничава силата й индивидуалността на съставящите го личности и ги подчинява на надредната, рационална и ирационална категория на семейството. Слабо приложим тук е въпросът на Михайловски кой на кого служи - владетелят на семейството или обратното. Всички чрез всички служат на семейството, а то чрез общия си внушаващ образ лсгитимизира, оправдава и осмисля действията на отделните му членове. Политическото семейство е съчетание от силно изявени личности и колективно-семействения интерес, от неограничени и взаимно ограничаващи се до саможертва воли. При тая сложност много трудно е да се определя ролята и приносът на отделните личности. При тая сложност лековата и неточна изглежда формулировката "личният режим на Тодор Живков". Еднолично владетелство в случая имаше - и то какво! - без него политическото семейство не би могло да започне, с него то и завърши, но в междинното време, особено в годините на съвместната дейност на Живков и дъщеря му, моделът на политическото семейство започна да измества модела на личния режим.

Същността на политическото семейство очертава и границите на участниците в него. Кръвната връзка, колкото и близка да е тя, не е достатъчна, за да се удостои роднината със съответната висока чест. Може да се случи роднината да заема и силен социален пост - и това още не е достатъчно да стане участник в политическото семейство. Политическото семейство е не само социален механизъм, но и социален образ и негови членове са хората, които допринасят за този образ, участвуват в него и съответно получават знакова значимост от него. Родният брат на Тодор Живков не беше член на политическото семейство, а къде-къде по-далечният зет беше. За да стане един роднина член на политическото семейство, не е задължително нито да заема някакви длъжности, нито дори изобщо да върши нещо - достатъчно е да го обхване образотворческият процес на семейството, както например бе "обхваната" баба Маруца.

Това единство и разграничаване между битово и политическо семейство е една от важните и интересни черти на разглеждания политически модел. Второто не може без първото - както биологично, така и социално, защото в образа му е нужно да има и от "човешката простота". Едновременно с това политическото семейство потиска битовото в своя образ. Семейството на политическия деец в днешните западни демокрации е битовизирано в социалния си образ както никога досега. Пред журналисти госпожа Тачър разказва какви ястия готви на любимия си (и окайван от цяла Англия) съпруг Денис, американските президентши осведомяват света за хода на една или друга болест на именитите си съпрузи и главните поводи за семейните кавги в Белия дом. Не беше така с нашето политическо семейство - битовото в него бе много повече прикривано, отколкото показвано. Ограждането на политическото семейство от битовизма постига множество ефекти, но ще напомним само един от тях: на обществото се внушава, че това семейство няма друг живот, няма друг смисъл на съществуване освен да бъде политическо, освен да бъде във властта. А властта, независимо как се разбира и как се използува тя, не е нито средство, нито цел - тя е същност.

В потискането на битовизма и "простосмъртието" политическото семейство стига до социално маркирани прояви на суровост към своите членове. Така постъпва то, когато например простосмъртието напомни за себе си по най-неприятния и тъжен начин - когато някой от членовете на Семейството умре. По каналите, които го свързват с обществото, не се дава и най-малък знак за лична мъка, за интимно страдание. Семейството остава каменно безчуствено и непоколебимо вдадено в своя живот и смисъл. Вместо сълзи, вместо мъка по каналите към обществото протича друга информация: внушението, че каквито и загуби, гдето има една дума, да претърпи Семейството в жива сила и техника, то е пак цялостно, мощно, непоклатимо и през тялото на загубения свой участник продължава победно напред.

И най-сетне, за да се създаде политическо семейство, нужни са не само благоприятни политически условия, например тоталитарна или авторитарна власт. Добре ще е да е налице и още нещо: в съответното общество да действува като реалност и образ един тип семейство със свои стопански, нравствени, психически, традиционни и пр. черти. Какви по-точно ли? Ами такива, каквито ги виждаме в България. Нека обаче отложим тази не дотам приятна част от разговора за по-нататък, а сега да продължим със следващата фигура в развитието на политическото семейство Живкови.

Това беше съпругата на Живков. Социалният й образ, който бе изграден до голяма степен с нейна помощ, бе на умна, културна, скромна до стеснителност и, както се казва, по градски възпитана жена - пълен антипод на мъжа си. Широката ветрилообразна обхватност на Семейството, способността му да покрива и социума, и човешкия род бе доказана и чрез този детайл. Съпругата на Живков бе малко представителна и още по-малко претенциозна, но за 50-те и 60-те години това бе добре дошло за семейството. Такъв бе - все още сме много далече от времената на Раиса Горбачова - най-характерният тип съпруга на ръководителите в Кремъл и в столиците на страните с народна демокрация.

Допринасяйки за Семейството дори с черти, които при други обстоятелства би трябвало да се прикриват, съпругата на Живков бе включена в семейния образ с едно друго свое качество. На обществото тя бе представяна чрез неизменното словосъчетание "доктор Мара Малеева-Живкова". Длъжко наистина, но затова пък много полезно за заинтересуваните. Неподлежащата на пропускане докторска титла напомняше всеки миг, че съпругата на Живков, сам той непрекъснато подиграван за ниското си образование, е висшистка, и то висшистка-медик; медицинското начало и сила в семейство Малееви бе доказано пред обществото и с това, че един друг Малеев, по-точно шуреят на Живков, години и години наред ръководеше българската медицина (вижда се колко по-сложни сме станали в сравнение с блажените румелийски времена, когато Захарий Стоянов формулира принципа на зетьо-шурейо-баджанакизма). Неподлежащото на пропускане моминско име "Малеева" пък напомняше всеки миг, че някога тази млада лекарка е била самостоятелен човек и че след това е избрала своя избранник и е свързала живота си с него. Полезният резултат е от ясен по-ясен. Подвижният и трудно уловим образ на Живков плуваше между категоричната оценка "много е прост, много е посредствен" и колебливата "в този човек трябва да има нещо, щом като...". В това "щом като" бе включена и съпругата: в този видимо малообразован и малокултурен човек трябва да има нещо, щом като жена като доктор Мара Малеева е могла да се омъжи за него. (В последните години на властвуването му това "щом като" влезе в откровено порочен кръг: щом като се удържа толкова дълго на власт, значи у Живков има нещо, а щом като има нещо, трябва да стои още много на власт...)

Другият, и вече съвсем неволен принос на доктор Малеева към политическото семейство дойде с нейната кончина. Вече десетилетия наред болниците в България биват именувани с имена на лекари. И това вероятно е добро, стига само от поставените имена да не следва внушението, че заслужили за българската медицина са единствено лекарите комунисти. Тази традиция бе използувана от Живкови за целите на политическото им семейство. За покойната доктор Малеева се знаеше, че много малко е работила като лекарка и че, напълно в духа на доброто здраво семейство, е изоставила професията си, за да се посвети на дома и на възпитанието на децата. (За успехите в последната й дейност нека съдят знаещите.) И ето че на тази лекарка бе наименувана една от най-големите и модерни софийски болници. Горката жена, вероятно се е червила в ковчега си, макар че лесно би й станало ясно, че я удостояват с тази чест не заради причастността й към медицината, а към семейството и че това семейство вече се утвърждава като политическо и се нуждае от подобаващи социални жестове. Болницата "Доктор Мара Малеева-Живкова" бе първата крачка в една дейност, която я очакваше голямо бъдеще: да се окичи България с името Живкови - улици, читалища, детски градини, фондации, дворци, какво ли не. Една улица бе отделена и за прослава на първопроходниците Христо и Маруца, както си му е редът.

Удостояването на софийската болница с Живково име се посрещна с по-малко протести и с повече "разбиране" - тоест като нещо в реда на нещата. А как подействува то на болните, видях при някои мои посещения в прясно наименуваната болница през есента на 1971 година. Мнозина от болните бяха приятно изненадани от качествата на новата болница и си предаваха един на друг: "Доктор Малеева лично се е грижила за болницата и е завещала на Тодор да продължи да се грижи за нея". И всичко това изречено с такова благодарствено умиление, че да ти се прище цял живот да останеш поданик на грижовното политическо семейство.

Тъй като по-важен за тоя анализ е не самото семейство Живкови, а хората и обстоятелствата, сред които то се изгради, ето още един признак от образа на семейните механизми в нашето общество. В годините около кончината на доктир Малеева семейството вече се оформяше като политическо, но силния и същинския си облик то доби с включването на дъщерята, сина, зетя, внуците, тоест малко по-късно. Това съвпадение бе изтълкувано от масовото съзнание така: докато е била жива, доктор Малеева, или по-често и по-семейно наричана "мама Мара", е удържала апетитите на семейството в границите на приличието, но след като си е отишла, Живкови са изтървали всякаква мяра и са го ударили през просото. Сложността на съвременния политически живот, тънкостите в изграждането на политическото семейство (а те са тънкости дори когато се вършат дебелашки) - всичко бе вкарано в прастария образ на българския семеен механизъм: силна, властна и по правило възрастна жена държи в ръцете си родовото семейство и когато си отиде от света, възможно е да настъпят неща, които стоят в сюжетния възел на една много представителна за нашия бит литературна творба: "Но на пролет баба Марга се помина съвсем ненадейно. Заедно с нея от къщата на Гераците изчезна добрият и строгият дух, който държеше всичко в ред". (Повестта, от която е взет този откъс, описва люшкането между двата полюса в семейството: на единия е патернализмът и още повече материализмът, обезличаващото подчиняване на индивидите пред интересите на рода, тоест на неговото оцеляване и продължаване; на другия е неизбежно грубият бунт на подтиснатите, който завършва с разпада на семейството.)

От създадения контраст между доктор Малеева и по-сетнешното разюздване Семейството не спечели особено много. По-благоприятно за него беше, че масовото съзнание го подведе в традиционните механизми на българското семейство - а тия механизми, знаем си ги, допускат и оправдават какво ли не. (За тях малко повече в края на статията.)

Разглежданият тип политическо семейство може да озадачи с взаимно обратимото равновесие между мъжкото и женското начало. Живков държеше винаги да има около себе си жена - разбира се, жена от семейството. Когато остана без съпруга, тая жена стана дъщеря му, а когато остана без нея, тръгна из България и по света с внучката си (посрещачите на атинското летище сигурно още помнят с колко труд са прехапвали усмивките си при вида на този мил семейно-дипломатически пасторал). В това смесване на покооления и роли жената се разливаше между майка и дъщеря, дъщеря и майка, за да стигне до всеобятното пожелание на Людмила Живкова - да стане майка на децата от цял свят. При всички смени на женските поколения обаче на мъжкия пиедестал стоеше все той, патриархът, и тая неизменност носеше най-доброто за едно политическо семейство внушение - на трайност, устойчивост, вечност.

След кончината на доктор Малеева Живков остана за известно време без жена около себе си. Нека използуваме тази кратка семейна интермедия, за да хвърлим поглед върху някои от външните прояви на политическото семейство.

Ако човек пътува из България, в очите му бързо ще се набият едни странни наглед селища: най-често села или села, наскоро произведени в градове. В тях сред общите, привлекателни и непривлекателни черти на българското село ясно се виждат резултатите на една външно натрапена, пришита щедрост. Харчило се е с широка ръка - и не толкова за доброто и разхубавяването на селището, а за да се покаже, че се е харчило. Това са родните места на българските ръководители. Практиката е стара и се възприема като толкова естествена, че впечатление би направило по-скоро обратното, ако големецът не се погрижи някак за "своите". Род и край образуват в българското мислене както същностно, така и ценностно единство. Когато се разучават взаимно, българите най-често започват с въпроса "От кой край си?" Отговорът едва ли им казва нещо определено, но винаги ги задоволява, дори когато другият се окаже "не наш". Странното и подозрителното идва, ако запитаният се окаже човек "без край" и "без корен", примерно защото предходниците му по бащина и майчина линия са от различни места и са сменяли местожителството из България. У нас по-леко е да се възприеме чужденец, отколкото такъв екземпляр. При цялата рискованост на връзки от подобен род може да допуснем, че обвързването на род, край и личност е едно от продълженията на социалната формация, чието господство е било прекратено от буржоазните революции в Европа.

Такава вероятност е дълбинната основа, върху която се градят смешно пищните строежи по родните места на българските големци. В работата има, разбира се, и по-прозаична част. Щом големецът е ценност, ценност е и селото, дарило България с такъв герой, а щом то е ценност, заслужава си грижите, които се полагат за него, а щом има грижи за него, следователно ценен е човекът, роден там - и така нататък и така нататък в познатия вече омагьосан кръг на ценностните внушения. Дори в политически епохи (такава беше в началото си и нашата), когато владетелят се гордее, че е роден в най-бедната къща на най-сиромашкото село в околията, бедността на миналото му скоро започва да му става неудобна - най-сетне, макар и бедни, не сме случайни хора. А когато формулата "роден в бедно селско семейство" престана да бъде най-добрия атестат за политическа кариера, дотогавашните леки архитектурни фалшификации-подобрения върху родните къщи на големците бяха изоставени и се започна едно гьоз-гьоре, както казваше Алеко Константинов, престрояване на родните места на големците. Потемкиновските села на социалистическа България. Тази благородна благоустройствена дейност вършеха секретари от окръжен мащаб (особено се прочу варненският), членове на политбюро (между тях и всеизвестното страшилище за африканските лъвове), но палмата на първенството и тук бе предоставена, естествено, на "първия".

Така на село-град Правец се падна честта да стане български Витлеем, в който трябваше да ходят на поклонение всички щастливци, на които това беше официално задължение. Лошото беше, че имаше и доброволни хаджии, а още по-лошото, че първото им чувство беше завист, второто насмешка и едва след това се стигаше, ако изобщо се стигаше, до възмущение.

Новият български Витлеем живописно събра в себе си чертите на новобогаташкото парвенюшко подражание на Запада с безочливия привилегиен механизъм на Изтока. Към яслите, в които се бе родил Спасителят, се притуриха магазини и ресторанти, хотели и мотели в полуамерикански-полуправешки стил. Построиха се там предприятия, на които не им беше мястото, отвори се театър, на който още по-малко му бе там мястото. Че селото на бърза ръка бе удостоено с прозвището град, се разбира от само себе си. След огражданяването на Правец Живков започна да залъгва съселяните си, че ще разчертае нов Софийски окръг, чийто център ще бъде родното му село-град (впрочем може и да си е вярвал - с административното деление на България какво ли не се е случвало). Върхът на правешката сакрализация обаче дойде, когато Живков поби там паметника си и хаджиите вече можеха да се кланят и на иконата на героя. Живков сам си вдигна паметник, сам си го и разруши - в историята на световната монументология всякакво е било, но не и това. В саморазрушаването всички, и с право, разпознаха поредната прозрачна селска хитрина. Имаше обаче и нещо друго: Семейството, както вече беше доказвало, е способно да жертвува мило и драго, да къса и хвърля, но да оцелее като цялост. Всичко сторено с Правец, от граденето до рушенето, бе част от политиката на това семейство и изграждането на неговия политически устойчив и национално благообразен облик.

И тъй като до излизането на дъщерята, Людмила, върху социалната сцена има още малко време, ще го използуваме, за да кажем няколко думи за мястото на Живков в българската литература. Това е - ако изобщо си заслужава вниманието - тема за обемисти монографии и почти толкова тома, колкото написа или поне издаде под свое име Тодор Живков. В "Речник на българската литература" (1976-1982 г.) той с право е нареден между писатели и критици, но му е отделено място, което едва надхвърля мястото за Дебелянов, и е по-малко, отколкото на един Антон Страшимиров. Жива несправедливост. Въздействието на Живков и Семейството върху българската литература не го лови никакъв брой на страниците. От него обаче тук ни интересуват само някои от приносите на българската литература към изграждане на образа на Живков и Семейството - което е и собствената тема на настоящия социално-политически, народопсихологически и прочее и прочее трактат. Вече упоменахме два-три от тях и сега направо ще минем на един още по-частен въпрос.

Думата е за връзката между Тодор Живков и теорията и практиката на литературните жанрове и особено за отношението между лирика и епос. Ще започнем със следната отрицателна съпоставка. Вождове като Ленин, Сталин, Ким Ир Сен, Чаушеску станаха тема на кратки и дълги епически повествования - като се почне от невръстното им детство, та до зрялата им възраст и от приказки за деца до многотомни саги за възрастни. Според жанровите си принципи и възможности принос към делото даваше и драматургията. Все така широка бе и емоционалната тоналност на тази литература - от сантиментални до просълзяване разказчета за патилата на ученолобивия, но много беден първолак Георги Димитров до смразяващо величествената прослава на героя в одите. Така с Тодор Живков не стана. Образът, който той си изрисува в българската действителност, не предразполагаше към подобно вдъхновение, тъй както не предразполагаха и смътните сведения за сиромашкото му детство, страстно ученолюбивото му юношество и легендарно борческата му младост. (За последната само кинематографистите се отстрамиха от малко-малко, но и те трябваше да го крият зад псевдоними и зад актьори със значително по-интелигентен и благоприличен вид). Вижда се, че дори на безграничното само по себе си литературно раболепие може да се сложат граници, в случая от образа и потребностите на владетеля. Но възможно ли беше в общество като нашето литературата да не се свърже с него и да не допринесе за изграждането му, а покрай това и нещичко за самата себе си? Въпросът беше само в това - да се намери по-точна нагласа към образа и нуждите на Живков.

И литературният нюх много бързо я налучка. След като да се подхожда към Живков като към изключително, далечно, вдигнато във висините същество не бе нито възможно, нито полезно, литературата започна да го представя изблизо, достъпен, приятелски и покровителствено настроен към инженерите на човешката душа. Тази нагласа не беше лека, защото и в сближаването трябваше да остане дистанция, а лирическият патос постоянно да смесва "ви" и "ти", но тя, общо взето, бе постигната - за удоволствие на Живков и още по-голямо удоволствие на писателите. Първи, които влязоха в този тон, бяха, разбира се, социално и лично приближените на владетеля, а те, както отново се разбира, бяха и председатели на писателския съюз. И когато работата изглеждаше вече опечена, неочаквано се намеси литературният жанр. Пред поривите на писателското служение се изправи още една, уж дребна, а в действителност непреодолима пречка. Проза и поезия, лирика и епос - това са основните пътища на литературата към владетеля. Изпитани бяха и двата. За Живков бе написан обширен опус в проза - полупътепис, полуспомен, полубелетристика. Повествованието водеше един приближен на Живков литератор, който бе имал щастието да наблюдава отблизо и затова с още по-голямо благоговение българския владетел. Резултатът беше провал, такъв провал, че никой вече не посмя да поръчва прозаични опуси от подобен род, нито пък да се заема с тях по собствена инициатива. Причината не бе в качествата на първия опит - той бе на върха на благословената в такива случаи прилична посредственост - а в неумолимите закони на жанра. Оказа се, че в проза за Живков не може да се пише. Прозата изисква повече конкретност и допуска по-малко условност, изисква да се говори за лицето и ръцете на владетеля, но не допуска току-така да се говори за "тънката деликатна ръка на Живков" или за гордия му профил, изрязан в илюминатора на самолета. Не върви някак, и при най-добро желание не върви.

И тук лириката разкри една от главните си жанрови особености. Условността на нейния смисъл и речев жест допускаше за Живков да се кажат къде-кьде по-големи неща. Разкри и една друга своя черта, може би не така съществена, но в случая много полезна. Лирическата творба може да изпълнява роля на посредник в интимно приятелско общуване. С нея може да се изпрати любовно писмо, поздравление "по повод", хаплива закачка - какво ли не още. С една дума, лирическата творба може да стои на границата между художественото обобщение и пряката битова приложност и тъкмо това стана благотворната връзка между българската литература и Живков. Десетки и десетки поети го поздравяваха в стихове по всякакви поводи, някои и без поводи, като всичко това внушаваше на българското общество: той е наш и ние сме негови. С времето тази литературно-социална интимност кристализира в един хубав обичай, в който се оглеждаше като че ли всичко: от националния манталитет и политическата система до най-съкровените кътчета в душата на майсторите на художественото слово.

Както се знае, българските писатели вършат всичко заедно, включително и летуването. Летуваха и летуват те в един почивен дом на Златни пясъци. И така се случи, че съвсем наблизо, в бившия царски дворец летуваше и Живков. Интимно-комшийската връзка бе бързо установена и Живков заведе обичай да удостоява с гостуване своите писатели. Правеше го в точно определена част от лятото, първата половина от август, и тази почивна смяна веднага бе наречена "царската". В царската смяна по приятно задължение участвуваха писателите, които бяха задължени да уредят домакинствуването, и всички, които успяваха да се вредят в нея, за да почувствуват отблизо обаянието на владетеля и влязат някак в очите му. Това си имаше и неприятните страни - напрежение, кавги между уредниците на милото тържество, сноване на всевиждащи мъжаги в сиви костюми, трудности в изготвянето на "сценариото" (както го наричаше Живков), което трябваше да определи най-трудната и най-често нарушаваната точка: редът, по който писателките и писателите трябваше да канят госта на танц. Не беше лесно да се забавлява по програма човек, трудно податлив на забавление и още по-малко склонен да показва, че се забавлява. Домакините обаче се стараеха и не само по принуда, но и защото работата си имаше и приятните страни. Срещата с Величието, както и да мине, каквито и ядове да поражда преди това, е среща с величие. Създаваше се и показваше се мила, почти семейна патриархална сроденост между старея и младшите сродници, която цитираният вече високо интелигентен и проницателен поет бе изразил в стиховете:

Той идва с нас да бъде тази вечер,
защото ний сме с него всеки миг!

Между задълженията на домакините - приятно или неприятно, те си знаят - бе да докажат на високия гост, че са "с него всеки миг" и като поети. Присъствуващите любимци на музите и на владетеля трябваше да прочетат свое ново стихотворение в негова чест. След това ръкописите им се събираха, подвързваха в специални албуми и се връчваха на почитателя на поезията, а всичко се издаваше и в отделна книга. Между политиката и поезията се изгради мил съседско-семеен пасторал, възможен може би само в България, що се отнася до народностни и социални дадености, и само в лириката, що се отнася до възможностите на литературните жанрове. В наблюденията си върху руската лирика от Пушкиново време Юрий Тинянов говори за един популярен и широко практикуван тогава лирически жанр, така наречената албумна поезия. Домакинът, или по-често домакинята предлага на госта своя вече изпъстрен с рисунки, стихове и признания албум. Гостът се замисля и бързо импровизира, или дава вид, че импровизира, някакво стихотворение, свързано с приятната среща. Лирика и всекидневие, художествена свобода и битова приложност, казва Тинянов, се преливат едни в други в неразграничимо единство и само общата социална мяра за художественост определя доколко и докога албумната лирика и лириката, създадена по нейния жанров модел, ще бъде приемана в кръга на художествената литература. Съседско-интимните стихове, посветени на Живков, не влязоха в българската литература. И не толкова поради социалната съпротива, не и поради качеството им - те не бяха по-лоши от средното равнище на българската лирика по това време. Не влязоха просто защото целта им бе друга: не да влязат, а обратното, да се обособят от литературата и обществото и да покажат, че Той е наш и ние сме Негови. Няма да влязат и в българската история, късата българска памет вече ги забрави. И жалко, защото не би било зле да се знае на какво е била способна и на какво продължава да бъде способна българската литература - или най-малкото какво е възможно в тази литература и това общество. Но време е да прекъснем прегледа върху тези два важни фактора в изграждането на образа на Живков и Семейството, Правец и литературата, защото на обществената сцена вече пристъпва другият главен герой, дъщерята Людмила.

Когато тя се появи, светът смаян видя колко противоположни могат да бъдат две инак твърде много приличащи си, физически и духовно личности, бащата и дъщерята. Ако бащата бе нервен в движенията си, с постоянно променлив израз и поглед, насмешлив, подозрителен, сърдит и по-често празен, дъщерята застиваше в истуканна и извън земна неподвижност. Ако бащата говореше откъм гърлото със странно насилена непринуденост, с груби до патологичност грешки на едно смешно смешение между правешки диалект и официозни клишета и никой не можеше да предвиди какви ще бъдат следващите му думи, нещо разумно ли ще каже или ще изтърси някоя дебелащина, дъщерята говореше откъм устните, говореше и по-точно четеше написаните й текстове със студена, приповдигната, тенекиена кухота. Ако бащата беше невзрачно телесен, дъщерята бе невзрачно безтелесна - тялото в нейния образ бе зачеркнато докрай в големия напън върху него да се възвиши духът.

По-големият контраст обаче беше другаде. Формулира го сам бащата: "Аз, така да се каже и по известни причини, не можах да се изуча достатъчно. Разправят, че съм бил прост, има и вицове за това. Така да е. Людмилка обаче е нещо друго и за нея лоша дума да не съм чул." Тая заповед за разпределението и преразпределението на ролите облетя цяла България и доста хора платиха със здравината на кокалите си, загдето не бяха я възприели сериозно и не бяха осъзнали, че имат работа с политическо семейство и негова средищна фигура. Кръщението на бъдещата покровителка на изкуствата и на децата от цял свят започна от окървавените мазета на милиционерските участъци. А че Людмила беше "нещо друго" - беше и с прехода от правешкия полугимназист към възпитаницата на английските университети Семейството разкриваше своята личностна и социална обхватност, своята способност за развитие и едновременно съсъществуване на контрастите. В този контраст бащата ясно пое здравата и проста народна жилка, а дъщерята - духовната изтънченост. Бащата се разправяше с политици, икономисти, милиционери, селски и градски кметове, а дъщерята - с художници модернисти, философи, иконописци, траколози, сугестолози и индийски мистици*.

Около бащата се носеха смесените миризми от новостроящите се вили, дворци и резиденции, от банкетите, гуляите и запоите на приближените му, от кръвта на избитите елени и сърни - от дъщерята не се носеше нищо. И какво да се носи от една пълна въздържателка и суровоядка, притискаща и потискаша плът и жизненост в името на новата евроазийска духовност. Прастарата двойка дух и материя едва ли познава по-гротескно в противоположностите си единство.

Със същата гротескна откровеност бяха разпределени и социалните роли между бащата и дъщерята. С появата си на обществената сцена Людмила Живкова пое под майчино крило няколко модерни за времето си български художници. Но преди да са се разположили по-удобно под него, и върху главите им се стовари един малко нещо груб критическо-изобличителен опус, подписан с бойния псевдоним Янко Димов. Веднага се разбра - както бе и замислено, - че този Янко не е никой друг, а "лично другарят Тодор Живков". "Какво става, питаха се объркани хората, дъщерята прави едно, а бащата обратното." А ставаше нещо не чак толкова сложно - Семейството разпределяше и изпълняваше социалните си роли. На режима, воден и олицетворяван от Тодор Живков, се предоставяше плашенето, мачкането и унижаването на културата и интелигенцията, а на Людмила Живкова - нейното майчинско закриляне и подкрепяне. Тези роли двамата изпълняваха успешно (успешно най-вече за семейството) до смъртта на Людмила. И когато тя почина, в очите на мнозина беше си изградила вече образ на спасител и възродител на българската култура, история, че и нация. Някои прозряха тоя несложен механизъм, възприеха го като по-малкото зло и го използуваха според възможностите си, но някакво тъжно голямо мнозинство остана, страхувам се, на повърхността на манипулацията.

Всяко семейство, включително и политическото, се раздвоява между нагона да нараства чрез попълнения от кръвни и некръвни родственици, и обратното, да се затваря и огражда пред натиска на "чуждите". Противоречието става особено остро, когато битовото семейство прерасне в политическо. Тогава общите семейни граници се пречертават и "битовите" членове биват изключени, оставени навън, а щастливците биват ръкоположени като членове на политическото семейство чрез специални служебни, социални и пропагандни актове.

Първият брак на Людмила Живкова, сравнително ранен, стана, когато семейството беше още битово. Битово беше и собственото й семейство. Зетят не получи висока, а още по-малко социално значеща длъжност, а Людмила оставаше в кръга на заниманията си по история. После са се развели - защо конкретно, това си е тяхна работа, но разводът бързо влезе в механизма на изграждането на политическото семейство. С развода мимолетният зет бе изключен от кръга на политическото семейство, което бе подчертано и с допълнителен акт. Тодор Живков лиши зет си от бащинство и осинови първородната си внучка и, разбира се, смени нищо не значещото й бащино име с величественото име Живкова. По-късно той повтори операцията, като лиши от майчинство снаха си, съпругата на сина - за какво му е на внука такава "битова" майка. Гради ли се политическо семейство, няма баща, няма майка. То всеядно поглъща тези, които са му нужни, и безпощадно изхвърля ненужните, независимо какви са личните и емоционалните връзки. И в този двустранен процес на ограждане и разширяване на Семейството стана едно чудо, което ако не беше станало, никой не би допуснал, че е било възможно.

Людмила Живкова си градеше образ, който в много точки бе пълна противоположност на личните й дадености. Така например съществото, което - прости ме, господи! - не излъчваше нищо, дори и студенина, оставяше заклинателни завещания. "Мислете за мене като за огън!" Чудото на властта и на Семейството обаче дойде, когато жената - и пак ще помоля господа за прошка, - чиято последна заслуга бе женствеността и майчиното излъчване, се нае да стане майка на децата от цял свят. Към малка, сиромашка и все по-осиромашаваща България плъпваха невръстни деца, пък и не чак толкова невръстни международни хитреци и келепирджии, надушили, че на света се е появил още един суетен диктатор. Нищо, че държавицата му е тясна - важното е пръстите му да са широки. Над София гръмнаха камбани, не църковни, естествено, а подсказани бог знае от кое племе и коя религия, и пред децата от четирите раси и петте континента излезе тя, съвладетелката на България и майката на децата от цял свят. В цялото това представление едни видяха опит да се отвори България към света и светът към България, други, не така благородно настроени в помислите си, - проява на присъщата на режима мегаломания. Имаше обаче и нещо друго: градеше се образ на Семейството, действуваха механизмите на Семейството.

Някое време след разтрогването на битовия брак Людмила Живкова се омъжи повторно. Избранникът и изборът й изненадаха всички, които си даваха сметка, че тук се гради политическо семейство. Новият съпруг беше спортист и спортен журналист, интелигентен и "симпатяга", но можеше ли да му се намери роля в Семейството? Оказа се, че може, и то тъкмо според едно от основните изисквания на този политически модел: ролите се разпределят контрастно-компенсаторно с максимално покриване на социума. Просто и кратко казано, Людмила пое културата, а съпругът физкултурата - е, разбира се, не в нейните потни низини, а в олимпийските висини. Людмила пое образа на аскетичността, безтелесността, духовността, а съпругът... впрочем намерете сами антонимите на изброените Людмилини качества. Добре направено, наистина.

Показателен е начинът, по който частното семейство на Людмила Живкова се вписа в образа на политическото семейство. Как са живеели съпрузите, си е тяхна работа, но на обществото се показваше и разказваше, че семейство в простосмъртния смисъл на думата тук всъщност няма. От това Живкова печелеше в очите на жените, съпругът - в очите на мъжете, а политическото семейство внушаваше силата на своите интереси и цели.

Така всичко вървеше добре за Семейството - от политиката до медицината, от културата до физкултурата, от дядото до внуците - и в далечното, винаги неопределено бъдеще вече се очертаваше първата европейска социалистическа династия. Намеси се обаче основната политическа сила в такъв тип общества: Людмила Живкова се помина. Ударът върху Семейството бе жесток, но то, както му е редът, не показа това - за голяма изненада и възмущение на всички, които все още го имаха за обикновено семейство и не знаеха как трябва да се държи в подобни случаи политическото. Масовото съзнание реагира на смъртта на Людмила Живкова с много по-голямо съчувствие и с един от своите образотворчески механизми. Живкова се помина неочаквано, на тридесет и девет години, и вече с име на радетел на българската култура и самобитност - било то и в очите на една твърде малка част от интелигенцията. При тези дадености влезе в ход старият и добре познат в българската история механизъм: създаде се, разпространи се и широко се прие или полуприе смътната, но силна догадка, че Живкова е била убита. От кого, как, с какъв интерес? По тези въпроси имаше яснота не по-голяма, отколкото в случая със смъртта на цар Борис Трети, оплакан през лятото на 1943 година като жертва на хитлеристите, но важна бе не яснотата, а потребността на масовото съзнание да създава образи на мъченици. Потребността не се спря и от многото качества и обстоятелства на и около Людмила Живкова и я превърна в мъченица, а за част от интелигентните жени и в светица. Тази "канонизация" бе улеснена от контраста между аскетизма на покойната и разгула, който се ширеше сред близките й - Семейството чертаеше максимума на своя човешки и социален обхват.

С кончината на Людмила Живкова осиротяха много хора - от искрено повярвали й до цинични използвачи и безскрупулни хитреци. Осиротяха, вече в тъжния човешки смисъл, и две деца, по едно от двата й брака. На по-голямото, момиченце, механизмите на Семейството предначертаваха след време да застане до дядо си на мястото на покойната си баба и покойната си майка. Три поколения жени се изредиха до вечния, безсмъртния Патриарх!... Но докато стане това и докато се изясни малко неясното засега положение на сина на Тодор Живков, трябва да мине време. Докато изчакваме, ще направим втора интермедия, в която ще разгледаме една "минус-проява" във властта на Живков и някои промени в общественото положение на българското семейство през тези десетилетия.

Властта е навсякъде, властта е във всичко, но тя не се проявява навсякъде с равна сила и с възможните си знакове. Това доказва и неравномерното участие на половата дейност в механизмите на властта. Че в половата дейност има и власт и че като агресия и обладаване тя може да участвува в образа на владетеля, е било ясно на власт имущите и от власт потърпевшите от всички времена - нищо, че повечето от тях не са имали възможност да научат какво е мислел по въпроса маркиз дьо Сад. В нашето неотдавнашно минало и ние имаме един владетел с твърде ярки багри на полова виталност и агресивност в образа му. При падането му от власт виковете "Долу Стамболов! Долу тирана!" неотменно са се допълвали с "Долу блудника!" За тоя образ и като властник, и като развенчано величие, един хронист на онова време свидетелствува: "Какви не истории се пускаха против него, до падането му и след падането му. Седемдесет моми обезчестил, толкоз и толкоз булки от мъжете им отделил." Какво е било вярно в тези истории, е един въпрос. Другият и сега по-важният е, че образът е налице и че Стамболов повече е помогнал, отколкото е попречил на изграждането му.

Как стоят нещата със следващия голям владетел в нашата история, Живков? Използуваше ли той половата агресия и властничество, за да означава и осъществява властта си? Не, и по този белег той е така противоположен на Стамболов, както и по въпроса за българската независимост. Стамболов правеше възможното и невъзможното, за да я уварди, Живков се чудеше как да я ограничава или окончателно да я унищожи.

Властта си Живков проявяваше по достатъчно очебийни и предостатъчно скъпи начини.(Използувам случая да приканя някой от свидетелите на безбройните му ловувания да ги опише и анализира - ще бъде интересно и поучително четиво.) Между тези начини половата агресия отсъствуваше, и помен нямаше от нея. Владетелят не показа никакво предразположение да демонстрира власт върху душата и плътта на жените. Не седемдесет, не седем, но дори и една мома не засенчи сиянието на политическото семейство. Имаше опити да одумват Живков за една или друга актриса, но те бързо заглъхваха без отзвук и подкрепа. Един - единствен път работата стана по-дебела - и ето как свърши тя. След някакви свои обиколки из провинцията Живков докара оттам една приятна на вид жена и я направи министър в София. "Най-сетне!", рекоха си всички, за които не е нормален властник този, който не... За връзката на Живков с новата министърка се заговори навсякъде, тръгнаха и епифами - твърде мръсни или поне твърде безвкусни, за да ги цитирам. И пак не би... Новата министърка изчезна от социалната сцена така неочаквано, както я бяха качили на нея. "Защо стана така с другарката еди коя си?", попитах един служител на съответното министерство. Последва най-неправдоподобното за онова време обяснение: "Поради некомпетентност." В какво е била некомпетентна тази жена, не зная, но поводът за одумки бе премахнат начаса, предано вдовствуващият патер фамилиас остана извън подозрение, образът на семейството бе преутвърден още един път. Някога жената на Цезар трябваше да бъде извън подозрение спрямо мъжете, сега Цезарят на тоя тип политическо семейство трябваше да бъде извън подозрение спрямо жените.

Докато преправях и преписвах тая статия, дойдоха от вестниците твърдения за участие на "външни" жени в живота и работата на Живков. Най-напред стана дума за някаква влиятелна масажистка. Стара и позната история, позната от времената, когато ставаше ясно, че великата отоманска империя е била управлявана от някой баняджия в султанския хамам. Без такъв финал очевидно все още не можем. Малко след това се появиха вестникарски разкрития, че Живков, както се казваше, е използувал служебното си положение, за да се свързва с някоя и друга жена. Без такъв финал очевидно пак не можем. Ща не ща - бях се хванал вече с въпроса - изчетох част от вестникарските разкрития. От тях научих три неща. Първото - че за стоте години от падането на Стамболов до падането на Живков (1894 и 1989) малко нещо се е променило в българския социален манталитет и диктаторите падат все по един начин - между другото обвинени и в женкарлък. Второто - и при най-доброто желание на журналистите Живков като използвач по тънката част не може да отиде по-високо от един възскромен селски кмет и неговите щения спрямо служебно подръчните му жени. Третото - което стана ясно и от по-горното изложение: връзките си с жени (човек е най-сетне!) Живков е държал във възможно най-голяма тайна, пазил ги е за себе си и в никакъв случай не ги е превръщал в знак на властничеството си. Семейството и Семейството преди всичко.

Докато Живкови градяха своето семейство, през 70-те и 80-те години големи промени се извършваха в образа и функциите на българското семейство изобщо. Социалната връзка - между двата процеса изглежда много вероятна.

Всички движения към промяна - социална, религиозна, нравствена - всички те, включително и най-неагресивните, са имали прицелни точки за нападение, отрицание, отхвърляне. И комай не е имало случай сред мишените да не е попадало и семейството. Всички познати ми реформационни движения са възприемали семейството като "основният образ на социално господство" (Херберт Маркузе) и са го притискали със слово и дело с цел да го преустроят, ограничат, преосмислят, обезсмислят или направо да го унищожат. И обратното, тръгнат ли нещата към реставрация, "оздравяване", "консолидация", "нормализация", разклатеното дотогава семейство бързо става предмет на усилена възстановителна дейност - ограждат го с бдителния поглед на общественото мнение и моралната полиция, подпират го със законодателни мерки, облъхват го със сакрални ореоли, които според стилистиката на времето може да бъдат "светиня", "крайъгълен камък на доброчестието и трудолюбието" или "основна клетка на обществото". Който иска да види как става това, стига му само да чуе панегириците, които Жозеф дьо Местър (1753-1821) лее за семейството - главната опора и главната цел в борбата срещу развалата на Революцията - или, ако има време за губене, да проследи острия завой, който българската официална пропаганда и политика направи в отношението си към семейството от 40-те до 80-те години.

Знае се колко голямо внимание посвещава марксизмът на въпроса за семейството и колко много извлича от него за своята философия на историята, политическа икономия, антропология, етика и не на последно място пропаганда. В разнообразието от марксистки теории, оценки и прогнози има една безспорно единна линия: в бъдещото комунистическо общество семейството ще бъде коренно различно от дотогавашните типове семейства или изобщо няма да го има. Добре, но когато работата опря до практиката, до революционната промяна и до изграждане на нова държавност, бързо стана ясно, че и тази точка, за семейството, се нуждае от ''творческо прилагане на марксизма", което значеше изменение до неузнаваемост, отлагане за неопределено време или пълен отказ от изпълняването й. Пренастройването не мина гладко - известната разпра меджу Ленин и госпожа Колонтай е дребен, но красноречив епизод от процеса и в така наречените страни на победилия социализъм още дълго продължаваха люшканията между противосемейните действия и умонастроения и държавно консолидираната и консолидиращата семейност. Люшкания, през които минахме и в България.

"Семейната политика" на ранната комунистическа революционност у нас се движеше, както и трябва, по две линии: рушене на "бившия" тип семейство и изграждане на семейство от нов, социалистически, както гласеше клишето, тип. В "бившето" семейство се оказаха в наличност два образа. Единият от ясен по-ясен: буржоазното семейство със своя фалш, меркантилност, отчужденост и, разбира се, разврат - при това гнил. Вторият образ беше много смътен и разлят и назоваването му по-често се отбягваше, отколкото търсеше. Можем да го наречем еснафско семейство, без с това да кажем нещо що-годе ясно и понятно. По-обещаваща изглежда възможността да използуваме категорията на относително затворените социални групи.

Всяка революционна ситуация заварва групи, които по някакъв начин и степен са изолирани от социална дейност. Тях революционната идеология и практика се стреми да извади от изолацията и да ги въведе в социалния живот, където те, според очакванията, ще се присъединят към освободилата ги идеология. В България за такава изолирана група бе определена жената и преди всичко съпругата, а на етническа основа - почти всички малцинства. Към тях, жените и малцинствата, бе насочен усиленият, че и пресиленият натиск на социалното разграждане и приобщаване. В това съчетание между революционния натиск върху семейсгвото и българските условия вторият, небуржоазният образ на семейството започна да се очертава, смътно и по-ясно, като затвор за жената, затвор, чийто стени трябва да рухнат и довчерашната готвачка, перачка, кърпачка, кърмачка и изобщо робиня на стари норми и предразсъдъци да излезе равноправна на полето на трудовата и политическата дейност. Еманципацията на жената се стовари върху съществуващия традиционен модел на българското семейство и неговите стари ценности помръкнаха пред новите - пред трудовия ентусиазъм, политическата активност, колектива, вярата в борбата за идеалите. Пред новите ценности помръкна и още една, много по-стара женска или по-точно мъжко-женска, женско-мъжка и в този смисъл човешка ценност. В младенческите й години в комунистическата идеология и пропаганда имаше не само религиозен атеизъм, имаше и сексуален атеизъм. В религиозния атеизъм човек се поставя във враждебна и отрицателна зависимост спрямо бога, в новоизмодения сексуален атеизъм жената се поставя във враждебно еманципационна зависимост спрямо мъжа - и на единия, и на другия липсва свободата, равноправието и търпимостта, а на сексуалния липсва още обичта и щастието. На прословутата мъжка агресия и владичество той препоръчва на жената да отговори с женска. Но да се върнем на думата си: на трудовото поле и политическата сцена българската жена трябваше да излезе не само дееротизирана (за тая буржоазна гнилотия и дума не можеше да става), но и десексуализирана като същност и функции. Ценностите на господствуващата идеология бяха другаде, противоположно другаде. На стария и младия Балкански полуостров много явления добиваха ценностна определеност чрез прилагателното "първият": първият университет, първата железопътна линия, първата фабрика за марсилски керемиди и прочее. Тази привичка влезе в работа и в изграждането на образа на новата българка. Заговори се за първата жена партизанка, появи се първата жена министър, машинист, кмет, маркшайдер (впрочем абсолютно противопоказна за женската природа дейност), парашутист, генерал, пилот... Една мъжкарана яхна мотоциклет и тръгна да се състезава барабар с мустакатите мотоциклетисти. И тя също - "първата".

Разбира се, и последната, защото всичко това - до време. Някъде към 60-те години станаха видими големите промени в ред области на българския социум и господствуващата идеология, между тях и семейството. Започна държавностно реставрационният обрат, познат от историята на дотогавашните революции. За семейството започна да се говори на нов, национално и държавно охранителен глас: като за опора на родовото, българското и (тъй като шило в торба не стои) като за основна клетка на обществото. На българката, до неотдавна поощрявана да къса веригите на старото, започнаха отдалеч да внушават, че няма да е зле да се посвие малко в тази клетка, да ражда повече деца и да ги възпитава по-грижливо, защото на училището явно не му върви много в тази съвсем странична за него дейност. И когато тя не даде ухо на новия призив, влязоха в ход мерки от по-друго естество. Бездетниците започнаха да бъдат наказвани с рязко увеличен данък по силата на незаконния, обиден и унизителен закон за поощряване на раждаемостта. Разрешение за аборт се получаваше - ако изобщо се получаваше - след дълги и унизителни молби, които смазваха и последните остатъци достойноство у тогавашния българин, противозачатъчните средства станаха по-трудно достъпни и по-презирани и от порнографията. Току-що казаното може да пусне в ход един моден днес мисловен механизъм - съпоставката с националсоциализма. При всичките прилики между двете ситуации нека не забравяме и съществената разлика: ако в хитлеристка Германия действията на демографската политика се носеха в аурата на расовото самоопиянение и националистическата експанзия, в нашенско нещата се вършеха в прозата на откровения държавнически прагматизъм: раждайте повече, че ни трябват хора за народното стопанство, за отбраната и за поддържане на етническото равновесие. Така, успоредно с консервативното митологизиране на семейството като родно, родово, българско и пр. на него открито и цинично бе възложена функция, за която официозната стилистика не можа да измисли нищо по-човешко от клишето "възпроизводство на населението".

Промени се отношението и към една от сериозните модерни заплахи за семейството - развода. Промените в семейния кодекс през изтеклите десетилетия постъпателно ограничаваха либералността във възможностите човек да се разведе леко и евтино, промените в нагласата на пропагандата бележеха прехода от едно почти неутрално отношение към поставяне на развеждащите се в положение на социално виновни, а на разведените - на социално гузни. Какви резултати дадоха тези "мерки по укрепване на социалистическото семейство", не зная. Зная само, че те вървяха едновременно с укрепването, наистина укрепването, на едно друго социалистическо семейство и допускам, че между двата процеса е имало някаква взаимно осмисляща ги връзка.

Но да се върнем на нашето политическо семейство. Намираме се в средата на 80-те години. Тогава вече започна да става ясно, че неотдавнашната кончина на Людмила Живкова (лятото на 1981 година) е нанесла на семейството много по-тежък удар, отколкото първоначално се мислеше. Една от причините за това бе сериозната, но вероятно неизбежна династическа грешка, сторена със сина на Живков - разбра се, че е грешка едва след смъртта на Людмила Живкова. От двете деца на Тодор Живков Семейството заложи изцяло на първородното, дъщерята. Синът, пет години по-малък, бе държан на социално много голяма дистанция зад кака си, без видимо благоволение на таткото, без дори охранителното предупреждение "За Владко лоша дума да не съм чул". А чуваха се за Владко не само лоши, но и много лоши думи. Не изключвам един от източниците им да е било вавилонското свитостроение около кака му. Там имаше хора историци, траколози и византолози, които добре разбираха колко опасно може да бъде (за тях, естествено) династическото съперничество между равностойни претенденти. (Моля за следната уговорка. Описвам социалния образ на този човек, а не фактически доказуемата истина за неговите качества, действия или деяния. И ако между тях има голяма разлика, нека се сърди на баща си и на сестра си - те направиха много за късането на връзката между социалния образ и частния човек)

В българския социум синът на Тодор Живков влезе с игривите контури на палаво момче, които за някое време се втвърдиха в образа на непоправим пройдоха. Докато беше жива сестра му, това положение работеше в следния смисъл: Семейството можеше да си позволи и такъв екземпляр сред себе си и историите, които се разказваха за лудориите му, напомняха за силата и обхватността на Семейството; пък и наивно беше да се смята, че тези истории будеха сред мъжете и жените само негодувание.

С кончината на Людмила Живкова тая разумна и полезна конфигурация на Семейството се разклати из основи. За бащата и сина настъпиха трудни времена. По силата на работещия вече механизъм синът трябваше да смени ролята си и от наслаждаваща се на живота златна младеж в сериозен и трудолюбив престолонаследник. И веднага лъснаха няколко крайно неприятни за Семейството обстоятелства. Първо: в новата си роля младият мъж влизаше с багажа на едно порядъчно окепазено име. Това иди-дойди, можеше да се оправи, дори с полза за Семейството - на младини се налудува, но вижте го сега, умът му дойде. Да, но с "идването на ума" нещо не се получаваше и младият мъж явно не желаеше да се откаже от премиерната си роля на златна младеж. Второ: преценяван като бъдещ наследник, синът показа способности, печално ниски дори спрямо интелектуалния ръст на баща си. Трето: стана ясно, че за разлика от сестра си новият наследник е бил изоставен без специална подготовка, без интелектуален антураж, без какъвто и да било опит за шлифоване - от какъвто той отчаяно се нуждаеше. Е, от това наследник става ли? Ставаше, и то как, само гдето време не стигна, пък и светът се промени.

Междувременно, докато синът живееше по възможност по-далеч от погледите на българските клюкари, Патриархът бодро старееше и бодрееше, обещавайки на поданиците си своята вечност и непоклатимост. Край него започна да се мярка поредното младо женско същество, внучката, а българите, може би и без много-много да разбират какво точно казват, вече отдавна го наричаха задушевно-семейно "тато". Ветеранът-ръководител в Източна Европа, както старият Живков започна да се самотитулува, ръководеше и "съображаваше", преустройваше и разграждаше стари структури, между тях и собствения си паметник. И все пак работите някак не вървяха добре и сред голямото униние и апатия започна да се носи усещането, че краят наближава. В това болно гранично време из страната плъзнаха, и този път особено настойчиво, приказки за похожденията и насилията на младшите мъжки потомци на Семейството върху нежния пол. Запълнена бе една широка празнина в дотогавашния му образ с последен завършващ щрих - Рим от епохата на последните императори.

А събитията се редяха, промените наближаваха и заплашваха да сварят Живков и разнебитеното семейство без здрави продължители. Такъв или онакъв, годен или негоден, синът бе призован да помага на политическото поприще - и вече не по сложните принципи на политическото семейство, а заради елементарното разпределение и опазване на властта. Най-напред Живков удостои партията си, като направи сина завеждащ отдел в Централния комитет. С това той поласка и българската култура, защото, както могат да се досетят и хората, които не знаят, това бе отделът за култура. След това в политбюро на Комунистическата партия трябваше да се появи още един Живков - и пак не заради конфигурациите на политическото семейство, а заради елементарната потребност от един предан човек повече - "сине мой, надежда скъпа моя...".

Политическото семейство се разпадаше още преди падането си от власт.

III.

Свърши се...

Но кое се свърши? Доколко се свърши? И кое не се свърши?

В такива мигове от историята си народите просветлено или гузно се питат: как можа да стане всичко това. В българския случай въпросът може да се уточни и така: кой създаде и кой понесе на ръцете си Живков и семейството му. Не го познаваме, отвърнаха с мълчанието си спотаилите се довчерашни негови приятели, поддръжници и ловни съдружинници. Нямаме нищо общо с него, отвърна партията, която три и половина десетилетия с нарастващ ентусиазъм го избираше и преизбираше за свой "първи" и "генерален". Живков ли? Че откъде дойде това уродливо изчадие - отвърна с карикатури, стихове и всякакви други жанрове довчера раболепният му официален печат. При това многократно отречение на тримата Петровци - приближените, Комунистическата партия и официалния печат - Живков трябва да бъде поет от социалната прослойка, която неговият режим особено много облагодетелствува, особено много разврати и особено много измъчи: българската интелигенция.

В отреченията и вестникарските издевателства над поваления владетел работи нагонът на съгрешилия да се очисти от греховете си, като прехвърли греха на друг и обяви този друг за същество, с което "ние" нямаме нищо общо. Операцията е проста, добре позната и резултатна. На пълния й успех пречи само гласът на неизтребимата интелигенция. Тази интелигенция вдига от калта, в която се опитват да го затъпчат и разтрошат отрицателите и издевателите, образа на Живков, за да извлече единствената разумна полза от него: да потърси там като в огледало - нищо, че е криво, толкова по-добре - какво представляваме като народ и общество.

Каквото и да говори партията, на която Живков бе член в продължение на петдесет и седем години и ръководител тридесет и пет, той и семейството му са най-пряко нейно творение, нейно и на ръководената от нея социална и политическа система. Българите обаче много ще се заблудят, ако сметнат, че всичко в случая Живков и семейството му е плод на комунистическата партия. Нека се огледат в другите социалистически страни - подобни партии, подобни обществени структури, но такова чудо като българското политическо семейство никъде не се появи. Нещо собствено българско е направило възможно, приемливо и разбираемо въз-хождането на това семейство. То е миналото и настоящето на българското семейство като реалност и представите за него, които са другата и вероятно по-силната страна в социалния процес.

Преобладаващ тип семейство в тази реалност и тези представи е двусъставният: семейството на родителите и семейството на децата образуват цяло, като картината скоро се допълва с появата на внуците. Двете поколения семейства може да живеят заедно (така е в шестдесет на сто от случаите), може и да не живеят заедно, но по правило образуват някакво стопанско единство - произвеждат и потребяват заедно, разменят ценности помежду си - впрочем размяната е почти винаги еднопосочна, "старите" дават и помагат на младите. Двусъставното семейство се запазва като стопанска единица дори когато двете поколения живеят в различни селища и различни по тип селища. Връзката между "старите" на село и "младите" в града е класическа по своята национална и стопанска типичност.

В преобладаващия дял случаи обаче двете поколения не си и дават труда да се разделят. Шестдесет на сто от така наречените млади семейства (някои от тях отдавна са забравили кога са били млади) нямат сили да излязат изпод крилото на мама и татко. И когато стане ясно колко мъчително е съжителството им, влизат в ход обясненията: младите не могат да се издържат със заплатите си, нямат жилище, няма кой да гледа децата им. При всичката истина в тях не мога да ги възприема като обяснения. Упорито остават неразделни (но само не в пенчославейковския смисъл) много семейства, за които не би било чак толкова трудно да преодолеят материалните пречки. Ако пък се огледаме по света, ще видим, че и други народи живеят в нашата, че и в още по-тежка сиромашия, но за тях това чудо, двусъставното семейство, е трудно разбираемо и рядко прилагано. У нас то не се нуждае и от разбиране, то е нормалното. И да не помисли някой, че някаква принципност и духовност свързва двете семейства, че някаква патриархална любов и идилия владее между снаха и свекърва, зет и тъща. Опази боже! Където и да погледнеш, студено мълчание, тихо съскане, гороломни скандали. Статистиката поставя тези мили отношения сред главните причини за разводите у нас. И въпреки всичко двусъставното семейство ако не расте, поне не старее. Материалната принуда, страхът от външния свят, натискът на традицията се завъртат в омагьосан кръг, в който се гърчат кой ли знае колко млади българи.

Производственото единство и материалната принуда, които царят в семейството, полагат като една от водещите му функции биологичното му оцеляване и по възможност социалното напредване. Функции, вижда се, които не преизпълват семейството с нравственост, духовност, а още по-малко с възможности за обособяване и оценностняване на индивида - в цялата история индивидът и индивидуалността са последна грижа. В отношенията с децата си българските родители проявяват самопринизителна, едва ли не самоуиищожителна жертвоготовност, малко позната на семейството в развитите страни и много добре позната на по-висшите биологически видове. "Ние сме се мъчили, за да не се мъчат децата ни" е често употребявана и още по-често осъществявана на дело фраза. И мъчат се родителите, мъчат се с всички възможни средства, включително нравствените грешки и юридическите закононарушения. "Като е за децата" те са готови да се пресрамят и престрашат да направят неща, които, ако беше само за тях самите, биха се замислили дали да направят. Така върви и санкцията на общественото мнение. Една е тя към грешка, простъпка, престъпление, сторени за своя лична облага, и друга, много по-мека и опрощаваща, ако се разбере, че е заради децата. "Като е за децата" е една от многото точки на сблъсъка между патриархалния морал и нормите на съвременното общество, който раздвоява душата на всеки български родител и тресе изоснови неустойчивите чувства за ред и закон в България.

Един от парадоксите на саможертвата е, че при цялата си несебичност и всеотдайност тя повлича със себе си и тоя, за когото е направена. Любимият обект на саможертвата се превръща в такава жертва, каквато не би станал, ако към него бе насочена пряка еднозначна агресия. Такава жертва са и съществата, за които родителите им обичат да казват: "Какво ли не направихме за тях, какво ли не им дадохме." Гузната съвест на тия същества, усещането, че съучастничат на нещо нередно, не е най-страшният, не е дори и неизбежният резултат от родителската грижа. На тях обаче се внушава и с такова чувство те израстват, че са обвързани и задължени към родителите си и слаби до безпомощност пред "живота". Това е вече сериозният удар, който семейството нанася на българския социум.

Безкористната родителска саможертва иска в замяна само едно - благодарност. Така и не разбрах какво ще рече тази благодарност и как да се изразява най-добре, разбрах само, че ако се стигне до неблагодарност, тя може да бъде само "черна". В това, което родителите отбягват да определят по-ясно, все пак достатъчно ясно действува следното родителско очакване и изискване: благодарните наследници трябва да се подчинят на един образец на мислене и поведение, добър и правилен образец, който, естествено, вече е даден от родителите. Духовното обособяване на децата спрямо родителите се възприема като нещо необичайно и нередно, като вид малка неблагодарност, а духовният, не дай боже, разрив все още се брои сред юдинските грехове. (Виж, ако при делба на имот бащи и деца се изпокарат и си изпотрошат главите, то си е вече в реда на нещата) Такъв тип семейство в такъв тип общество бута пред себе си старото и мачка индивидуалността на новото и новотата на индивидуалността. В такива обстоятелства и бунтът на индивида срещу семейството протича с измъчена рязкост и показност - бунтовникът е вече жертва на родителската саможертва.

Родителските грижи и свръхгрижи, ограждането на децата от обществото, зацепването между родители и деца, пред което бледнее приказката за юнака, що бозал двадесет и осем години - всичко това не може да предотврати действието, от което родителският егоизъм и семейният дух най-много се плашат: младият човек влиза в обществото. И влиза подтиснат, със смачкана предприемчивост, повече като представител на семейството си, отколкото на себе си, влиза с копнежа да се скрие в същата институция, която го е докарала на този хал и която той осъзнато или неосъзнато не харесва. Младият човек встъпва в брак и в шест от десетте случая поставя новото семейство под крилото на старото. От това двугръбначно семейство много вероятно е да се родят безгръбначни същества. Другата разновидност на въпросния млад човек е малкият Прометей, разкъсал оковите на българското семейство. Той пък влиза в обществото прикрито или открито разрушителен към семействата на другите и - ако и когато сам встъпи в брак - и към собственото си.

Това са, опасявам се, типичните и количествено преобладаващите случаи. Но ако и само половината от казаното е вярно, пак няма да е чудно, че тоталитаристичната вълна в Европа през XX век доби в България такъв битово-патриархален и политическо-семействен облик. В социален разрез описаният семеен модел работеше на всички равнища, от Върховния до последния кметски наместник. Българите обичат да се самоуспокояват с пословицата "Рибата се вмирисва откъм главата". С нея оправдават собственото си вмирисване - сиреч главата е виновна, не ние. В действителност работата е друга. Ако приемем, че едно общество се вмирисва, то се вмирисва навсякъде - от Генералния и генерала до последния парторг и новобранец. В библейско дългите десетилетия на Живковото властвуване в България процъфтя семейственост, каквато вероятно не е имало и във времената на хановете и кавхановете. Но моля никой да не прехвърля отговорността единствено на "главата" и на строя. Политическото семейство Живкови и социалните неправди, извършвани чрез механизмите на семействеността, очевидно имат по-дълбоки корени в миналото, настоящето и - опази, боже, - в бъдещето ни.

У нас всеки вид робство се мисли само в политически категории и само като докарано отвън. Да се мисли така е удобно - не само за политици демагози и родолюбци, но и за тъй наречения обикновен българин. Все някой друг и все нещо друго ни е виновно. В действителност робството е тотално, всеобхватно обществено явление и смяната на един владетел, дори смяната на политическия режим или най-сетне отслабването на чуждия диктат сами по себе си не значат всичко. Ако робството остане в социалната инфраструктура, то няма да закъснее да се възпроизведе в някакъв нов образ и подобие.

Да се вадят поуки от поражението е трудно, от унижението - болезнено, но това е единствено доброто, което българското общество може да стори със "случая Живкови", ако наистина желае да надмогне себе си и евентуалните си бъдещи семейни и несемейни владетели.

БЕЛЕЖКИ

*.Впрочем "индийската връзка" работеше не само на мистична основа. Людмила Живкова се сближи с министър-председателката Индира Ганди, която бе наследила на тази длъжност баща си Джавахарлал Неру. Бедният Неру, за малко да стане индийският Тодор Живков. Голяма склонност прояви нашето семейство и към тогавашното мексиканско правителство, което се бе прочуло с безочлива, дори по латиноамериканските мерки, семейственост. Подобните, вижда се, не винаги се отблъскват. [обратно]

© Никола Георгиев, 1991
© Издателство LiterNet, 10.07.2003
=============================
Публикация в: Никола Георгиев "Нова книга за българския народ", С., 1991.