Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА УЧИТЕЛИТЕ, ЗА ЛИТЕРАТУРНАТА ИСТОРИЯ И ЗА ТЕКСТОЛОГИЯТА - С УВАЖЕНИЕ

Инна Пелева

web

Този текст е писан по повод юбилея на професор Милена Цанева, отбелязан през 2010 г. Страниците не бяха публикувани навреме. Днес им търся сцена, първо, защото и през 2011-та аз и още много хора от различни поколения сме все така задължени на професор Цанева. И второ (това е без връзка с нея и с юбилея й), защото след последните проблематизации на отношенията „ученици - учители” (досиета, списъци, доносници и пр.) бих искала да река следното. Щом някой ти е дал нещо, научил те е на нещо - дори и когато разбереш, че съвсем не е най-прекрасният човек на света - би било страхотно, ако (въпреки всичко, това му е сложното и трудното на живота) си способен да кажеш благодаря, че ми дадохте ето това и че ме научихте на ето онова.

 

В едно свое изказване от 2004 г. Милена Цанева говори за текстологията като за специфичен труд, неразтрогваемо свързан с конструирането на литературно-историческия и литературно-критическия разказ. И като за нещо, което вече не се работи.1

Така е - текстологичното изследване най-често е част от пространството на класическия библиографски и издателски формат „събрани съчинения” (или „пълни събрани съчинения”), а такива от 80-те години на ХХ в. насам у нас не се появяват.2

За съсловието, към което принадлежа, тази промяна, тази посока на развитие бездруго е потискаща. Тя отпраща ума към неуютни аналогии. Някакви хора до някое време можели да правят пирамиди, а после престанали да знаят как става това и никога повече не си спомнили, а и не изобретили отново начина. От това светът не загинал и все пак - как да не те сполети тъга пред лицето на упадъка, особено когато се окаже, че е необратим процес. Със сигурност нито светът, нито България ще загинат поради факта, че събраните съчинения (заедно с обитаващия последните им страници научен апарат) са изчезнали от местните издателски репертоари. И все пак - упадъкът (дали необратим?) неминуемо натъжава.

В своето слово, споменато по-горе, проф. Цанева споделя, че изпитва носталгия по времето, когато е част от екипа, подготвил многотомното издание на Вазовите съчинения (Вазов 1974/1979). Аз също храня специални чувства към онези години (сигурно въпросните чувства са познати на мнозина от моето поколение българисти). Не че съм имала късмета да участвам в изработването на някоя от сериите на „Български писател”, представящи класиците (родена съм твърде късно, за да хвана златната ера на този тип професионализъм). Но пък точно през 70-те се появяват издания, които пряко и безспорно оказват влияние върху живота ми на човек, занимаващ се с българска литература - тритомникът с Христо-Ботеви творби (1976), припомнените двадесет и два Вазови тома, първите четири книги от последното „дълго” издание на Петко Р. Славейков (1978/1982), тритомникът на Гео Милев (1975/1976), петтомният Яворов (1977/1979), „събраните” на Йовков (1973/1979)... По-късните дванадесет тома на Каравелов (1984/1992), както и четиритомният Раковски (1983/1988) също са ми много важни. Защото - заедно с другите изброени издания - това са книги със сериозен преподавателски потенциал (позволявам си да смятам, че съм била подходящ ученик). Това са книги, които налагат характерен и ефикасен начин на образоване; той - в края на краищата - може и да те превърне (в колаборация с разни други работи наистина) в литературен историк. (Винаги съм се определяла точно като литературен историк.) Това са книги, които материализират, правят видима същината на професията ми. Те показват - в последната част от тома, в многото страници със ситните букви - каква работа трябва да се свърши, преди да дойде времето за/на адекватните спрямо художествения факт интерпретации.

И още нещо. Зад всяка от припомнените серии на „Български писател” стои респектиращ предишен опит. „Събрани съчинения” на Каравелов са издадени и през 60-те (в девет тома); в началото на 40-те Ал. Бурмов и Ст. Божков предлагат образ на същото авторско наследство в шесттомник... и така назад до Захари-Стояновото комплектоване в поредица (1886/1888) на сътвореното от писателя революционер. За представянето на Раковски като коментиран, обясняван текст заслугите на М. Арнаудов са безспорни (визирам книгата от 1922 г.); четиритомникът „Архив на Г. С. Раковски” (1952/1969, Г. Димов, М. Арнаудов, Н. Трайков, В. Трайков, Ив. Унджиев), съдържащ кореспонденцията на изключителния революционер, също не е без характерен принос за опита на 1980-те да се покаже текстът „Раковски”. Преди да е петтомен през 70-те, Яворов е петтомен в изданието от 1959/1960 (там редактират и правят бележките Л. Кацкова, М. Марковска, Т. Тихов, предговаря П. Данчев), а и според концепцията на Владимир Василев (1934/1936 г.). (Г. Найденова през 40-те и Ал. Паскалев през 20-те също предлагат на публиката Яворов като набор от няколко книги.). Сложна и дълга (назад отново до Захари Стоянов) е историята на издаването и редактирането на Ботев; през десетилетията Вазовото наследство се среща с нови и нови поколения читатели също чрез посредничеството на няколко многотомни формата.

С други думи, освен че са учители на такива като мене, изданията с коментари, бележки, показалци от 1970-те са и ученици. Тоест те са своеобразна ценност не просто и само защото материализират страховит труд по максимално обхватното портретуване на важно за националната класическа библиотека творчество, а и защото означават една традиция, континуитета на един вид битие. Защото илюстрират наличието на културата - на способността да се усвоява знанието на предишните, да се продължава наченатото от тях, да се прибавя към работата, свършена от миналите поколения, да се трупа компетентност.

Опитвам се да кажа, че загубата, с която живеем вече от доста време, е загуба на нещо много обемно, което се е създавало, нараствало и развивало без прекъсване, без зевове и паузи десетилетия наред.

Невъзможността днес то да продължи да бъде, разбира се, е плод на много обстоятелства. Литературата, книгата са с променен статут на присъствие в живота на обществото (и обществата); заниманието с артефакти на националното също не значи и не дава това, което значеше и даваше преди; драстично се е променила представата за добра, редна пропорция между количество труд, време, което той коства, и вид постижение (днес са малцина тези, дето биха приели за оправдано всеотдайното слугуване на едни събрани съчинения, чието изготвяне коства смазващо много часове в библиотека и на бюро, за да се появи накрая какво - ами един куп книги, справянето с който също би изисквало много труд и много време... и защо?). Сега самата актуална идеология на знанието (какво и колко искам да знам; как и колко уча; какво целя, учейки; какъв обем информираност мисля за достатъчен, за да се смятам за „добър” в някаква област или за „културен”, „образован” човек; разчитам на вербален текст или на озвучен визуален образ, за да научавам; „вярвам” или „проверявам” и т.н.) като сбор от обществени и личностни нагласи май отхвърля проекта за компетентност, въплъщаван от някогашните събрани съчинения.

Свръхпроблематичността на този проект в наши дни се обуславя - в края на краищата - от максималистичната представа за това, какво значи четене с разбиране, която представа обявяват и защитават изданията от обсъждания тип. В тяхното пространство всеки художествен текст се оказва сраснат с тежък шлейф от информация, която конкретният том настоява (всъщност) да усвоим, да виждаме като смислотворяща. Ето: в коментарната част, в бележките към въпросния том се проследява - примерно - историята на конкретното произведение от първия му вариант (останал в архив, в ръкопис или пък публикуван) през различните редакции, та до най-късната версия; посочват се (евентуално) прилики, „диалози”, „отеквания” между тази и други - по-ранни или по-късни - творби на автора; реставрират се (евентуално) основните репери на опосредствания от съчинението Х „разговор” между писателя и „конкурентите” и/или „съмишлениците” му литератори - или въобще творци - в синхронен и диахронен план (казано по друг начин: посочват се контактологични или типологически обвързаности между точно този литературен факт и друг(и) художествен(и) факт(и) на националната или на чужда културна среда); уточняват се - би могло и това да го има в апарата - отношенията на написаното с реалността (със събитие, ситуация, лица, внедрени в биографията на писателя; с детайл от социалната, от политическата сюжетика на епохата и пр.); прилагат се, да речем, спомени на съвременници, парахудожествени текстове (писма, дневници и др.под.), фиксирани или устно споделени (и дадени в свидетелски преразказ) оценки за интересуващото ни произведение, появили се в момента на публикуването му и по пътя му „нататък” през годините. Коментарната част понякога предлага също образ на ключови места от критическата рецепция на гледаната творба... и т.н., и т.н. Всъщност няма как да се направи точен и изчерпателен опис на онова, което като набор от данни би могло да присъства в научния апарат на академичното, работеното от професионали издание. Но и така е ясно, че - защото раздипля пищна серия от контексти, в които едно произведение би могло да се мисли и да значи, - подобно издание се противопоставя на възлов пункт от толерираната днес визия за „нормално” боравене и справяне със света. Според тази визия нещата трябва да са - или поне да изглеждат - прости и ясни. Достатъчно прости и ясни, за да се овладяват (или подчиняват, или усвояват) лесно, т.е. бързо. А книжният формат „събрани съчинения” със самото си съществуване формулира тезата, че дори на пръв поглед разбираемият текст (той е на български) не е прост и ясен, че четенето и разбирането, четенето с разбиране изискват немалко време и преодоляване на някаква трудност (например преборването на сериозен обем допълнителна информация). Тази природа на обсъждания книжен формат го обрича да бъде неособено желано - или най-малкото неособено функционално - присъствие сред пейзажите на днешното. Сегашните образователни политики пропагандират, че статусът „специалист по...” трябва да се постига бързо и лесно (тригодишни бакалаври); специалността „българска филология” неудържимо губи авторитет и кандидат-студенти; числото хора, които биха могли да работят като „едно време” над нечии „събрани съчинения”, постоянно намалява, както и числото на онези, които биха използвали многотомниците с научен апарат; няма ги и механизмите, които биха осигурили финансирането на труда по специфичните издания.

Колко жалко.

Жалко е не само защото става дума за излиняването на вид професионализъм, за края на модус на познанието, оцелявал десетилетия наред.

Жалко е също така защото става дума за изчерпването на един уникален, бутиков удоволствен проект.

Ще се опитам да обясня какво имам предвид, като пак се върна към споделеното от Милена Цанева в края на 2004-та: Сблъсках се с проблемите на текстологията още когато започнах да работя кандидатската си дисертация - не може да се занимаваш с литературна история, а и със съвременна литература, и да не се сблъскаш с тези проблеми. Тогава се сблъсках с може би най-интересната част на текстологията - въпроса за атрибуцията на неподписаните произведения. Това беше увлекателно като криминална задача; за себе си го формулирах така: вместо да търся кой е убиецът, аз търся кой е авторът. И това ми показа, че тя не е само приложна дисциплина. Вършейки приложна работа, всъщност ти допълваш в много отношения литературната история и навлизаш в различни проблеми на литературознанието. Има една тенденция, която е утвърдена и издателски: когато не е много ясно авторството, да се приписва на най-ярката фигура. Така е около Яворов, около Стамболов и т.н. Това има, разбира се, своето оправдание, но това затъмнява истинската картина на литературния, културния и понякога обществения живот, изчезват редица фигури. При мен така се получи, че покрай това аз открих един неизвестен поет, чиито стихове са приписвани на Вазов и който никак не е лош...

„Най-интересната част”, „увлекателно като криминална задача”, „истинската картина”, „открих” - тука става дума (така смятам) именно за особения удоволствен сегмент в текстологичната работа на литературния историк. Предизвикателството на неясното място в уж избродената и класифицирана действителност, загадката и разгадаването й, постигането на неизвестната до момента истина, победното преживяване на откривателството - нима тук не става дума за радост от едно приключение, за странните наслади, дадени на малцина и свързани с научаването и себеутвърждаването чрез промяната на заварения свят,... пък бил той и светът, обитаван от малобройното съсловие на занимаващите се с българска литература.

Не само заради доверие в думите на Милена Цанева, а и заради съвсем лично мое преживяване ще си позволя да настоявам, че каторжният текстологичен труд носи - освен всичко друго - и някакъв вид щастие (вероятно не докрай разбираемо за хора извън професията).

Въпреки даденостите на контекста, който по-горе се опитах бегло да опиша, в началото на 2008 г. получих шанса да се включа в работата по издаването именно на Събрани съчинения - Събраните на Йордан Радичков - и то с идеята те да бъдат правени по стародавния образец, т.е. да предлагат не просто корпуса от Радичкови текстове, а и обширна коментарна част, бележки и показалци към всеки от томовете. (За поканата да участвам в чудесното начинание съм изключително благодарна на проф. Валери Стефанов - един от инициаторите му.) През 2009-та издателство „Д-р Иван Богоров” превърна във факт първия от замислените дванадесет тома. Встъпителната студия в него е на проф. Стефанов; редактор е Маргарита Крумова; съставителството, коментара, бележките и показалците съм правила аз, разчитайки на едно отлично био-библиографско проучване (виж Младенова, Девкова, Найденова 2004).

Заради сериозно свършената работа по издирването и библиографското описание на всичко някога някъде публикувано от Радичков нямах криминални казуси с атрибуцията, за каквито говори Милена Цанева. Но пък не бих заменила за нещо друго - как да се изразя - моментите на научаването, които те сполитат, докато фанатично проверяваш първи публикации във вестници и списания на вече канонични или не толкова канонични Радичкови текстове, докато следиш промените от най-ранния до последния вариант на конкретно произведение, докато попълваш таблици, отчитащи авторовите пренаписвания на заглавия, докато из въпросните таблици лека-полека започне да изплува отгатване, разбиране за логиката, по която идват заместванията, отказът от едно и предпочитането на точно това ново. Никое друго четене, освен ретроспективното и тоталисткото - от тази или онази книга на Радичков към всичко, абсолютно всичко, което е създал до появата й и от което е подбирал, за да я сглоби - не дава подобен образ на писателя, на творчеството му като продукт на себеприемане и себеотхвърляне, на автомоделиране, постепенно напипващо собственото лице.

При това връщане назад в годините - и при произведенията, които Радичков не е допуснал до битие в достолепното пространство на книгата, - можеш да постигнеш знание за ритъма в узряването на идея или образ, за технологичното време, нужно да се оцени (от самия автор) определено хрумване, за превращенията, които то преживява, докато стигне до завършеност и пределна пълнота, до максималната си смислова и естетическа реализация в рамките на този писателски почерк...

Eто го например като че ли незаслужаващия каквото и да е внимание Радичков разказ „Книжката със заешките уши”.

Той е от самата зора на 1960-те и е сред текстовете, които прозаикът не включва в свой сборник. Тази история представя времето преди 1944 г. съвсем в канона на годините след 1944-та - говори се тук за едни селяни, които са против властта, за едни буби и военни, които претърсват цялото село, за гневна книжка със стихове на Смирненски (покрай нея се споменава и Ботев като „наш”, т.е. бунтовен поет), която оцелява, скрита между кориците на някаква приказка за зайо, и си остава при селяните въпреки обиска репресия срещу „антидържавните елементи”. А началото и краят на разказа правят рамка, която като че ли няма категорично алиби за присъствието си в точно това произведение и някак е... просто така. Началото гласи: Един млад таралеж се изкачи на шосето, но спря, вдигнал подозрително своята остра муцуна. Бе свикнал да вижда по пътя коли, добитък и дебели крака на селяни, обути с цървули, които много приличаха на таралежи, обърнати по гръб; те подскачаха смешно и вдигаха прах с белите си бодли. Привечер оттук минаваше малко стадо, карано от босо момче с ежова главица. Таралежът, заслушан в звънците на овцете, се въртеше весело, докато му се завиеше свят и облаците по небето започваха да му изглеждат като големи овце, пръснати по синя поляна. Краят на разказа пък е този: Ами таралежът? - ще попитате. Той пак посрещаше звънците и се въртеше весело, докато му се завие свят. Но Еленко не тичаше подире му с подвиквания. Когато слушаше звънците, той долавяше вече нови звуци в тях, когато слушаше наковалнята на чичо си, където се клепваха мотики, долавяше някаква закана, струваше му се, че зад всичко това стоят гладиаторите с мечовете и чакат идването на нощта, за да търсят разплата. Чудодейната сила на поезията бе покорила и него, бе го накарала да разбира по новому звуците, които го заобикалят. Но таралежите не могат да разберат това, защото не размишляват. А още повече този таралеж, който бе съвсем млад и неопитен (Радичков 1960: 2).

Тренираният читател на Радичков вече си е дал сметка, че сме пред текст, който съвместява образни ядра от две по-късни - и физиономични за автора си - творби. Селото, блокадата, претърсването, бубите, треперенето над тях - точно това парче свят бива довъобразявано, развивано, шлифовано, докато се превърне в част от „Барутен буквар” (1969), една от големите Радичкови книги и едно от най-ефектните и талантливи въплъщения на социалистическата следдеветосептемврийска митология.

Обаче освен кълна на „Барутен буквар” в разказчето от 1960-та чака и зародишът на новелата „Таралеж”, чиято първа публикация е от 1973 г.

Може би авторът е наместил таралежа в „Книжката със заешките уши” (присъствието му, както стана ясно, е абсолютно нефункционално от гледна точка на идеологическите работи в текста) просто за да направи още един реверанс към възрастовата аудитория, за която пише („Родни простори” е издание, адресирано към „пионерите”). Тоест, за да постигне детско четиво, освен че поставя в центъра на повествованието малкото момче Еленко, прозаикът въвежда и един таралеж, напомнящ приказния тип персонаж (такъв ще да е и персонажът от невинната „заешка книжка”, която в Радичковия сюжет приютява, скрива между кориците си опасната книга на големите).

Това обаче, което е не твърде важно в рамките на надживяната от създателя си творба (пак да напомня, че той не я удостоява с включване в своя книга), ще бъде неминуемо разпознато от сегашния ретроспективен поглед като продуктивно зърно и особена гравитационна точка. Периферна и излишна в първоначалната конструкция, фигурката на бодливия се е оказала достатъчно силна, за да придърпа материи от обкръжението си, да ги организира и в края на краищата да завихри около себе си съвсем нов свят. Таралежът взема от неугледната глупава стара къща „разговора за литература”, пренася го през времето и построява от, за и заради него впечатляващ нов дом.

Нека да поясня.

Освен за противостоенето между селяните и „фашистката власт”, ранният разказ говори и за „чудодейната сила на поезията”. Смятам, че Радичков е имал поръчка, че е работил по предварително уточнена от редакцията тематична задача - да напише нещо именно за „чудодейната сила на поезията”.3 Той се е справил със задачата по предсказуем за (и изискван от) времето начин. Във финала на историята малкият Еленко вече се е научил да чува във всичко наоколо закана, да чува гладиаторите на Спартак (каквито си ги представя Смирненски), търсещи разплата... Като за пред български пионери от 60-те писателят е показал „ролята на литературата в живота” („тя ни учи”), присъствието на художествената традиция в ежедневието; илюстрирал е въздействието на революционните стихове върху „обикновените хора” („Гладиатор” на Смирненски, „Хайдути” на Ботев - „най-доброто от литературната ни традиция” - приканват към недоволство от несправедливата капиталистическа реалност и към бунт срещу нея).

След тринадесет години онзи първоначално безсмислен таралеж някак е пораснал и се е превърнал в друго. Също така обаче е опазил самоличност, доколкото за създалото го въображение пак е съчленен със задачката да се обясняват отношенията между литературата и действителността, да се обмислят бунтовните, конфронтационните потенциали на писането и на написаното. Някогашната поръчка е произвела плодородни утайки; над нея несъзнаваното е продължило да се труди години наред. Докато постигне действителното й - за тази дарба и за тази нейна възраст - изпълнение.

Новелата сменя имената от традицията, заглавията, почерците, за които „има защо да се говори днес”. В „Таралеж” се появява - жив и подвикващ откъм блатото - Елин-Пелиновият съдия-изпълнител от „Андрешко” и заедно с това непрекъснато се припомнят-„цитират” в шаржово стилизирани платна световете, породени от фантазията на Емилиян Станев. Въпреки заместването на „Смирненски” и „Ботев” с „Елин Пелин” и „Емилиян Станев”, въпреки смяната на жанровия формат (новела вместо разказ), въпреки предпочетения различен сюжетостроителен принцип, въпреки смяната на проектираната възрастова аудитория, въпреки другата направа на смешното и сериозното и другата техника за съвместяването им, вторичният текст помни първичния: новелата също като разказа обяснява как литературното минало присъства тук и сега.

Само че в „Книжката със заешките уши” пишещият представя усвояването на традицията като нещо естествено, безпроблемно и носещо позитиви, като непротиворечиво, недраматично приемане на завещаните от класиците модели за преживяване и действие. А в „Таралеж” съзнанието за присъствие на предишните автори и героите им наоколо съвсем не предполага лекота на духа. По-късният текст показва не как простичко и ясно живее с тях едно селско момче, а как ги понася умът на самонаблюдаващия се възрастен творец, който се пита дали всяко днешно драскане с перото не каталогизира само остатъци, дали не събира единствено баберките по вече празната нива, дали всичко, което си е струвало да бъде написано, не е отдавна написано...

Съпоставянето между ранния сюжет и по-късната Радичкова история открива еднаквости и различия и в коментара, който двете творби правят на „бунтовните”, „революционните” потенциали на литературата. В тази й способност - да е истинно въплъщение на волята за конфронтация и да произвежда у другите същата воля, същата (като изговорената) готовност за сблъсък - „Книжката със заешките уши” вярва без резерви (въпросната вяра се аргументира чрез клиширания прочит на имената „Смирненски” и „Ботев”). В новелата обаче моженето на литературата първо да артикулира съпротива, че после и да зарази околните с желание за съпротива не се свързва толкова пряко и лесно с предсказуеми писателски антропоними. Всъщност в новелата най-вече Таралежът е изненадващата в пластическото си решение фигура на точно това писане - агоналното, артикулиращото съпротива. Бодливо и таралежово е прословутото писмо на казаците до султана, което Радичков споменава с особен копнеж и в тази, и в други свои творби (Запорожците, които на времето написаха знаменитото писмо до турския султан, са знаели какво значи да седнеш върху таралеж, затуй именно и питат султана, който ги заплашва, дали може с голия си задник да убоде таралеж. - Радичков 1980: 50). Бодливото и таралежовото, бунтовното и бурното присъстват и в рисувания с обич портрет на Е. С., героя писател в текста: „Всичко ли е разказано за героя в това четиво!” - попита ме той и аз му казах, че не всичко е разказано, че героят, обозначен с инициалите Е. С., понякога се е държал твърде бунтовно и е искал да се хвърля в краката на обществото така, както таралежът се хвърляше в краката на автомобилите и предизвикваше експлозии в гумите им и поради тия причини съм се мъчел, доколкото мога, да го отклонявам от тези му деяния не защото има опасност да взриви обществото, а защото обществото ще го прегази (Радичков 1980: 75).

Въпреки симпатиите си към „бунтовностите” на пишещия човек и на написаното, в края на краищата Радичков приключва историята за таралежа - за порива да си различен, да не се подчиниш, да изпратиш на „Султана” наежено писмо - със смъртта на бодливото животинче. През 1973 г. обвързаността между „революционност” и „литература”, „бунт” и „писане”, реалност и книжни фантазми за битката с нея не изглежда така, както в „правилния” текст от началото на 60-те. През 1973-та Радичков е по-възрастен, по-свободен вътре в себе си (което означава, че в много по-висока степен си дава сметка, колко много е несвободен), по-горчив, повече скептичен. И очевидно не харесва собствения си текст от 1960-та.

Само че точно този „правилен” текст, от който изкласява така потребната на властта и силна сама по себе си книга „Барутен буквар”, е родното място на Таралежа (какъв своеобразен близначен мит; „от едно гърло - два гласа”). И така или иначе новелата „Таралеж” може да бъде видяна в целия й ръст на писателско постижение, в ролята й на документ за едно респектиращо интелектуално и художническо развитие едва след среща с първия намек за предстоящата й поява, едва след осъзнаване на това, откъде е тръгнал писателят, за да я постигне.

Да изчетеш и зачертаното от него - това има своя смисъл. Специалното, дълбинното познание, разбирането, което е по-пълно и качествено различно от онова на редовия, макар и старателен, верен читател, могат да бъдат дадени единствено от търпеливото проучване на всичко - от работата на литературния историк и по „брака”, по оцененото като „отпадък” от самия творец.

Точно ровенето сред шкартираните страници, невключени по Радичкова воля в книга (то е задължителен етап при подготовката на Събрани съчинения), ме срещна и с разказа „Сури”.

Той завършва така: - Пада ти се! - казали нашите на Ерменко, след като им разказал всичко... [-] Стой сега на дървото да ти дойде умът в главата и да се научиш друг път да си не стреляш кучето. А ние ще отидем да вариме сапун от язовеца. Язовецът бе сварен на сапун, жените изхарчиха сапуна, времето запролети, дойде лято, царевиците наляха зърното, в тях отново се появиха млади язовци и сума нещо бастисаха, а Ерменко все си стоеше в дървото, щото и Сури клечеше отдолу, подтичваше или мързелуваше излегнат на сянка. Чиба! - вика Ерменко, но Сури хич и не трепва, само чака кога селянинът най-после ще се реши да слезе от дървото, та да си разчистят сметките. Много време мина тъй, не помня вече, четири ли, пет ли години, а Ерменко все стои в дървото и Сури все клечи отдолу и го чака кога ще слезе. Много сватби станаха, много момчета изкараха войниклъка и се върнаха, а Ерменко все си стои в дървото и все се надява, че някой ден Сури ще си отиде при каракачаните и той ще може най-после да усети земя под краката си... Сури обаче не си отива! (Радичков 1967а: 25).

Именно, именно! - това е своеобразна (понеже не остава в архив, а е публикувана) чернова на „Лазарица”.

Първоначално историята, която познаваме от изключителната пиеса, е разбрана от самия си създател като подходяща за подрастващи („Родна реч” също като „Родни простори”, където е публикуван разказът „Книжката със заешките уши”, е списание за невъзрастна аудитория). На Радичков му трябват десет години (първата публикация на „Лазарица” е от 1977-ма), за да проумее какво всъщност е разказал, за да се докатери до истинския си текст, да измъкне наяве онова, което хрумналият му сюжет носи в своята раница (маршалски жезъл, без друго). Пътят от себе си до себе си не е прав и лек.

Пак през 1967-ма, в годината, когато излиза „Сури”, писателят помества между кориците на сборника „Водолей” разказа „Клетва за язовеца” (той не е препубликуван никога повече). Тук авторът отново се занимава с историята за кучето и човека на дървото. Търсейки още нейни възможности, този път прозаикът обръща перспективата, опитва друг глас, друг тип артикулация. В „Клетва за язовеца” се говори из едно „ние”, чийто тембър носи плътната удовлетвореност, произтичаща от заедността; разраснато е присъствието на „нашите”, ТЕ разказват, тяхната гледна точка е абсолютизирана (в „Сури” „нашите” са бегло уловени в кадър; предпочетен е изказът на третоличния повествовател). Това „ние” в „Клетвата...” отмъстително съзерцава-наказва (но все пак всичко в текста трябва да е смешно, а не потискащо или плашещо) „онзи”, „него”, отделния, дето не ходи с другите да опушва дупки на язовци и ето на - озовава се сам на едно дърво. Мъжетe от „ние”-то чуват виковете му за помощ, но не - оставят го да виси сред клоните, та да му дойде умът (виж Радичков 1967б: 225-227).

Синхронното публикуване на двете произведения като че ли подсказва, че през 1967 г. Радичков още не е решил дали съчувства на Ерменко, или иска да го бие.

После в алхимиите по зреенето на автор и творба, в процеса на взаимното им намиране някак се намесва Елин Пелин.

Неговите литературни наследства по принцип са сред най-плодотворните за по-късния автор - „ученикът” (макар че тази дума трябва да се използва с доста уговорки, когато става дума за Радичков) нерядко се връща по един или друг начин при „учителя”. Заради конкретния казус от всички позовавания, отпратки, алюзии на/към/за Елин Пелин, които можем да срещнем из Радичковите страници, ще припомня само настойчивата привързаност на твореца съвременник към „Андрешко”, особената му потребност отново и отново да преговаря христоматийния „заварен” разказ.

Както вече стана дума, в „Таралеж” писателят буквализира метафората за „живата класика” точно покрай, заради и чрез „Андрешко”: в собствения си ден, в споделеното между повествовател и герой „сега”, Е. С. чува виковете на съдия-изпълнителя, някога зарязан от Елин-Пелиновия селянин в каруцата насред блатото. В „Априлски кожи” (първата публикация на разказа е в сборника „Коженият пъпеш”, 1969) натрапливостта също взема думата - и тук „сегашните” селяни от Радичковия текст знаят за изоставения там нейде градски господин, и те чуват злощастните му вопли.

Тези селяни - това е особено важно в случая - някак с удовлетворение преживяват самите себе си като общност. И това тяхно доволстване се откроява на фона на - и като че ли даже се захранва от - безпомощността и нещастието на единичния, самотния, абсолютно изолирания съдия-изпълнител, въдворен в блатото. Тоест Елин Пелин е „повторен” в „Априлски кожи” не само чрез колажното вместване на образ „изрезка” от негов (Елин-Пелинов) текст в Радичковата творба. По-късното съчинение възпроизвежда дълбинната матрица на първоизточника. Доколкото и в „Андрешко” не става дума за противостоене между двама души, между този и онзи индивид. Младият каруцар всъщност не е сам срещу съдията, „зад” Андрешко се провиждат Станоя, селото, изобщо селяните (че и повествователят като част от общността им); силата му иде откъм всички тях, безименни и слети в аморфното тяло на множествеността.

И така, през 1967 г. Радичков пробва, дегустира, разиграва едновременно „колективистичния” и „самотническия” вариант на една и съща история. В „Клетва за язовеца” селяните от „ние”-позиция разправят за онзи на дървото като за наказан заради цепенето от колектива; в „Сури” пленникът сред клоните е представен „сам по себе си” от неутрален повествовател. През 1969 г. в „Априлски кожи” взема превес елинпелиновският (фиксираният в „Андрешко”), „колективистичният” модел при представянето на общностното и на единичността като модуси на битието - селяните се чувстват добре, победни са в своята заедност; човекът в блатото илюстрира аксиомата, че е зле да си сам (при това в текста няма знак за каквито и да било и чиито и да било съчувствия спрямо него). През 1977 г. колебанията на Радичков са приключили, окончателният избор на (себе)разбиране е факт.

След като толкова време въображението му се е занимавало с онзи съдия-изпълнител (изоставен, островно откъснат, попаднал в чужда и враждебна, отвъд компетентностите му среда-ситуация), писателят най-после прави собствената си пълноценна интерпретация на завещания образ, на завещаната колизия. В „Лазарица” „хората”, онези-дето-са-заедно са изтеглени силно встрани и в дъното на видимостта. На преден план, в едно траещо цял живот сегашно време, застава сам, зарязан и безпомощен човек, разполагащ с крайно ограничена територия, която не може да напусне (дървото на Лазар е като каруцата, полупотънала в блатото, която навеки е пленила Елин-Пелиновия чиновник по секвестирането). Шегата е обърната с хастара навън (смеховата нагласа е съвсем очевидна в „Сури”, в „Клетва за язовеца” и в „Априлски кожи”), опакото й показва трагедийната гримаса на обречеността. През 1977 г. според Радичков победеният е този, за когото си струва да се мисли и за когото е съпричастието на твореца (победителите - те са ясни); не изходът, а безизходицата трябва да намери своето художествено пресъздаване.

Драстичното претълкуване на „Андрешко” като прототекст все пак не означава пълно освобождение от чуждото слово подтик. Подобно на родилно петно, на белег за произход в реплики на героя от монодрамата присъства специфична следа (като интонационен жест, като синтактично-емоционална партитура на речта) от възпроизвежданите у Радичков трагикомически вопли на Eлин-Пелиновия съдия. В „Априлски кожи” наследеният персонаж ругае: Ей, вол, дръвник, говедо такова!... (Радичков 1985: 45), в „Таралеж” продължава да подвиква: ... Дръвници безподобни!... Ей, вол, дръвник, говедо безподобно! Къде се загуби! (Радичков 1980: 80), а в пиесата - сред мъглата, като че ли прииждаща откъм онова блато с изоставената каруца - Лазар реди от дървото: Дай знак, че си ме чул. (Ослушва се) Не дава знак, подлецът!... Ей, контрабандист, разбойник, тип такъв! Мълчиш и се спотайваш, мъглата чакаш да те скрие!... (Радичков 1995: 172).

Освен всичко останало, „Лазарица” е финал на интериорен човешки и творчески сюжет. Пиесата е последната точка, до която художникът Радичков стига в своята си битка с традицията, с Големите преди него самия. Един класически Елин-Пелинов разказ години наред преследва автора от Северозапада. И през 70-те Радичков се справя - най-после по най-добрия възможен начин - с настойчивия образец. Като го превръща в дълбоко скрито, парадоксално опазено чрез отрицанието на първоначалните му семантики ядро на „из себе си” написаното ново, оригинално творение.

Да реставрираш цялото това движение, целия този път на една идея от нейното първо формулиране до върховата й реализация в рамките на конкретното писателско дело - това за мене продължава да бъде добра цел, смислен начин да се живее като литературен историк. Разбира се, подобно „реставриране” не може да се осъществи без боравенето с всички текстове на разследвания писател - с важните и неважните, канонизираните и забравените, обсъжданите до момента и премълчаваните. С други думи, да знаеш за „Лазарица”, означава, изисква да знаеш и за „Сури”. Защото, въпреки че самият Радичков се е отнесъл с разказчето като с дрехата, която изхвърляме, понеже ни е станала малка, именно от това произведение - и от състезанието му с „Клетва за язовеца” - тръгва всичко.

Е, не винаги находките на текстологичното проучване предполагат и позволяват разгъването на протяжни реконструкции като показаните по-горе. Понякога, листейки старите вестници, попадаш и на неща, които изглеждат затворени в себе си и като че ли не водят където и да било, не са част от някакъв мегасинтаксис, чието разкриване би донесло професионално удовлетворение на човек като мене. Уверявам ви обаче, че да прочетеш Радичковата „Поема за мнителния човек” от 1962 г. (ето я „поемата”: Моят съсед/ се учудил,/ че късно сме легнали снощи -/ до късно ни светела лампата./ Снощи си легнахме рано,/ но забравихме/ да изгасиме/ лампата - Радичков 1962: 7) за първи път през 2008-ма само по себе си е особено и радостно преживяване, ако и да го съпътства усетът „ама това не се връзва с нищо друго”. Пък и в мига, в който ти мине през главата „ама това не се връзва с нищо друго”, някакъв ведър гласец (той няма общо с шизофренията) почти веднага добавя „засега”: „засега това не се връзва с нищо друго”...

Опитах се да обясня природата на трудносподелимите удоволствия, съпътстващи текстологичната работа. Крайно време е да кажа, че тя задължително носи на занимаващия се с нея и чувството за неудовлетвореност. Просто защото става дума за работа, която е без край - все има още нещо, което е можело да бъде направено, все има още нещо, което е трябвало да бъде добавено, все някъде в апарата има грешка или недоглеждане, които е наложително да бъдат отстранени. В споменаваното вече слово Милена Цанева говори и за тази неминуема неудовлетвореност: Почти нямаме издания на нашите големи класици, при които можем да кажем, че работата е свършена. Ние най-добре знаем, въпреки че навремето направихме каквото можехме, колко неща не са направени при 22-томното издание на Вазов. Първо, то не е пълно. Не само защото могат да се открият нови неща, ами защото все пак имаше забрана по отношение на стиховете за Македония, за Румъния, във връзка с Русия. Редица съображения от политически характер попречиха да бъде наистина пълно издание. Да не говорим, че има и чисто текстологични проблеми, които не са последователно решени в него. А то е едно от сравнително добрите. При Пенчо Славейков положението е трагично. Ние изучаваме неща на Пенчо Славейков, които изобщо не могат да се намерят и се чудиш къде са, пълното събрание хабер си няма, че има такива.

Кой ще се захване с всичко несвършено, кой оттук насетне ще се труди над тази странна нива? Кой ще пожелае да бъде ученикът, продължаващ учителите - тези, дето са изготвили - все пак и въпреки всичко - респектиращите томове на наличните Събрани съчинения с наличните в тях коментари, бележки, показалци? „Кой ще подкрепи текстологията?”

Не знам.

Но все пак се надявам (какво друго ми остава), че необходимите хора рано или късно ще се появят.

Готови да преподават, книгите, които знаят кое как трябва да се прави, кое как трябва да изглежда, ще ги дочакат.

 

P.S. В специалност „Българска филология” на Софийския университет влязох без изпит - като първенец на Олимпиадата по български език и литература. Сред създателите на този формат е Милена Цанева. Слушала съм лекциите й по Българска литература от Освобождението до края на Първата световна война (вече от доста години водя същата дисциплина в ПУ „Паисий Хилендарски”). Милена Цанева беше и мой рецензент при една от трудните процедури, през които съм минавала като университетски преподавател. Освен това, вкъщи има една чернобяла снимка, която много обичам: майка ми, млада и хубава, и състудентите й от групата са се снимали с асистента по нова българска литература - с Милена Цанева (отзад, през булеварда, се вижда Паметникът на съветската армия). Хубаво е, особено в тези дни, край нас да има присъствия, фигури, които въплъщават устойчивостта на ценните човешки и професионални качества, съществуването на приемственост в науката, духа на Университета като територия на знанието и на толерантността.

Благодаря Ви, професор Цанева!

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Това изказване прозвучава в рамките на среща по повод учредяването на Текстологическа школа към НБУ (15.12.2004). Записът на словото е публикуван в „Литературен вестник” и в LiterNet (виж Цанева 2005). Изказванията на другите участници в разговора (М. Неделчев, М. Дачев, М. Фадел, Л. Шумкова) също са поместени в съответните броеве на двете издания (само текстът на Л. Шумкова е в следващия номер - № 5 (66) - на електронното списание). Споделям повечето от вижданията за миналото и настоящето на текстологията, представени от М. Цанева, М. Неделчев и М. Дачев по време на дискусията. [обратно]

2. Наистина в този период излязоха многотомници на Ивайло Петров, на Радичков (визирам поредицата от седем книги с негови творби, направена от „Анубис”), на Антон Дончев, Павел Матев, Любомир Левчев... Но голямата част от „дългите” издания, родени след 1989 г., демонстрират не само отказ от амбицията да се покаже всичко, създадено от съответния автор. Те практикуват и отказ от коментарност, от научен апарат, от включването на био-библиографския, литературноисторическия, литературнокритическия, справочния текст при представянето на поета или белетриста. Да, понякога и някъде след художествените страници се появява критическа студия, но заради типа функционалност на „чуждото” слово в целостта на книгата, заради типа предпочитано дискурсивно поведение на обясняващия смятам, че истинността на казаното по-горе си остава непокътната. (Новото многотомно издание на Гео Милев е отделен казус, който няма да коментирам тук.) Безспорно „Събрани творби” на Блага Димитрова е с добра метатекстова част, само че и в рамките на обмисляната ситуация изключението просто потвърждава правилото: много личният ангажимент на Йордан Василев към споменатото издание най-вече поставя въпроса, какво ще прави българската класика, когато много личният ангажимент отсъства, а няма друг - чисто професионален, специфично кастов, - който да го дублира като резултат и ефективност. [обратно]

3. Че е имало поръчка и че тя е била точно тази, се доказва, мисля, и от това, което е поместено плътно „до” Радичков, в периферията на неговата страница. Там стои рубриката „Редове из писмата на пионерите”, а твърденията на въпросните редове подозрително точно съвпадат с тематизма „чудодейната сила на поезията” и потвърждават споменатите от Радичков канонични имена (...Чета с голям възторг стиховете на Ботев, Вапцаров, Смирненски...; ...Най-хубавите стихотворения ни учат да бъде смели, да обичаме родината и труда...; ...Голяма наслада изпитвам, когато чета или слушам стихове с рими, които се леят като музика...). За убедителност всяко от писмата освен с име на изпращача е украсено и с топоним, с указание откъде идва посланието - София, с. Смилец, с. Чифлик, с. Николаево, Разград, Казанлък, с. Обител. [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Ботев 1976: Ботев, Хр. Събрани съчинения в 3 тома. Ред. колегия: П. Динеков, Н. Жечев, Ст. Таринска, Цв. Унджиева. София: Български писател, 1976.

Вазов 1974/1979: Вазов, Ив. Събрани съчинения в 22 тома. Ред. колегия: П. Динеков, П. Зарев, Г. Цанев, М. Цанева. София: Български писател, 1974/1979.

Йовков 1970/1973: Йовков, Й. Събрани съчинения в шест тома. Под общата редакция на С. Султанов. София: Български писател, 1970/1973.

Каравелов 1984/1992: Каравелов, Л. Събрани съчинения в 12 тома. Ред. колегия: Цв. Унджиева, Д. Леков, П. Тотев. София: Български писател, 1984/1992.

Милев 1975/1976: Милев, Г. Съчинения в 3 тома. Под редакцията на Г. Марков и Л. Милева. София: Български писател, 1975/1976.

Младенова, Девкова, Найденова 2004: Младенова, М., Девкова, Св., Найденова, С. Йордан Радичков, 1929-2004. Биобиблиография. София: Аргус, 2004.

Радичков 1960: Радичков, Й. Книжката със заешките уши. // Родни простори, № 39, 28.09.1960, с. 2.

Радичков 1962: Радичков, Й. Поема за мнителния човек. [Шарена черга - миниатюри]. // Наша родина, 1962, № 3, с. 7.

Радичков 1967а: Радичков, Й. Сури. // Родна реч, 1967, № 3, с. 22-25.

Радичков 1967б: Радичков, Й. Клетва за язовеца. // Радичков, Й. Водолей. София: Народна младеж, 1967, с. 225-227.

Радичков 1980: Радичков, Й. Таралеж. // Радичков, Й. Спомени за коне. Новели. Пловдив: Христо Г. Данов, 1980, 1-83.

Радичков 1985: Радичков, Й. Априлски кожи. // Радичков, Й. Скандинавците. София: Български писател, 1985, 41-46.

Радичков 1995: Радичков, Й. Лазарица. // Радичков, Й. Пиеси. Суматоха. Януари. Лазарица. Опит за летене. Кошници. София: ИК „Христо Ботев”, 1995, с. 133-186.

Раковски 1983/1988: Раковски, Г. Ст. Съчинения в 4 тома. Ред. колегия: В. Трайков, К. Топалов, Св. Гюрова. София: Български писател, 1983/1988.

Славейков 1978/1982: Славейков, П. Р. Съчинения в 8 тома. Ред. колегия: С. Баева, Д. Леков, Ст. Михайлова, П. Тотев, Цв. Унджиева. София: Български писател, 1978/1982.

Цанева 2005: Цанева, М. Кой ще подкрепи текстологията? // Литературен вестник, № 1, 12.-18.01.2005. Също: LiterNet, № 4 (65), 2005, <https://liternet.bg/publish7/mcaneva/textology.htm> (20.07.2011)

Яворов 1977/1979: Яворов, П. Кр. Събрани съчинения в 5 тома. Ред. колегия: С. Гьорова, Т. Жечев, В. Колевски, М. Марковска, Кр. Куюмджиев. София: Български писател, 1977/1979.

 

 

© Инна Пелева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.07.2011, № 7 (140)