КОЙ ЩЕ ПОДКРЕПИ ТЕКСТОЛОГИЯТА?

Милена Цанева

web

Когато се сблъсках с проблемите на текстологията, едва ли още осъзнавах, че има такава наука, защото в Софийския университет и тогава, и сега тя не съществува, поне във филологическия факултет. Когато бях завеждащ катедра, поканих Илия Тодоров за един спецкурс и с това си остана. Така че тази школа* ще бъде нещо, което никъде в България го няма и е крайно необходимо.

Сблъсках се с проблемите на текстологията още когато започнах да работя кандидатската си дисертация - не може да се занимаваш с литературна история, а и със съвременна литература, и да не се сблъскаш с тези проблеми. Тогава се сблъсках с може би най-интересната част на текстологията - въпроса за атрибуцията на неподписаните произведения. Това беше увлекателно като криминална задача; за себе си го формулирах така: вместо да търся кой е убиецът, аз търся кой е авторът. И това ми показа, че тя не е само приложна дисциплина. Вършейки приложна работа, всъщност ти допълваш в много отношения литературната история и навлизаш в различни проблеми на литературознанието. Има една тенденция, която е утвърдена и издателски: когато не е много ясно авторството, да се приписва на най-ярката фигура. Така е около Яворов, около Стамболов и т.н. Това има, разбира се, своето оправдание, но това затъмнява истинската картина на литературния, културния и понякога обществения живот, изчезват редица фигури. При мен така се получи, че покрай това аз открих един неизвестен поет, чиито стихове са приписвани на Вазов и който никак не е лош, и редица други автори, които са имали своето място в литературния и културния живот на 80-те години на 19. век. Така че според мен не можеш да се занимаваш с литературна история, с литературна критика, без да се сблъскаш с проблемите на текстологията. Това е много необходимо и мисля, че тази школа би трябвало да помогне да се осъзнае, че в нашите университети тази наука трябва да съществува.

Докато ви слушах, си припомних как работихме върху многотомното издание на Вазов и аз също изпитах носталгия по това време. Много хубаво бяха очертани причините защо тогава имаше подем на текстологията. Но какъвто подем имаше тогава, толкова по-потискащ е този упадък сега, тази липса на всякакъв интерес от страна на издателствата към тези проблеми. Това, което ме смущава, е кой ще издава тези неща? Идеята за тези десет книги на първо време е чудесна, защото за многотомно издание в момента не може да се мисли, но и за тях осигурено ли е? Мисля си и за многотомните издания. Почти нямаме издания на нашите големи класици, при които можем да кажем, че работата е свършена. Ние най-добре знаем, въпреки че навремето направихме каквото можехме, колко неща не са направени при 22-томното издание на Вазов. Първо, то не е пълно. Не само защото могат да се открият нови неща, ами защото все пак имаше забрана по отношение на стиховете за Македония, за Румъния, във връзка с Русия. Редица съображения от политически характер попречиха да бъде наистина пълно издание. Да не говорим, че има и чисто текстологични проблеми, които не са последователно решени в него. А то е едно от сравнително добрите. При Пенчо Славейков положението е трагично. Ние изучаваме неща на Пенчо Славейков, които изобщо не могат да се намерят и се чудиш къде са, пълното събрание хабер си няма, че има такива.

Напоследък всички са увлечени от това да дадем ново тълкуване, да дадем преоценка, но понякога текстологията може да ни наведе на такива неща по-убедително, отколкото нашите приумици. Мисля, че това е много насъщно и се надявам, че в школата ще имаме възможност да говорим по конкретни въпроси. Сега предлагам да обмислим какво може да се направи за издателската практика. Днес не можем да си позволим лукса да работим неплатено, а текстологичната работа е страшно трудоемко изследване, което гълта страшно много време и не всеки може да си позволи това. Кой ще поеме разноските, за да се наеме наистина компетентен човек, който да отдели наистина много от своето време да се рови навсякъде в първи издания и да сравнява? Трябва да се заинтересува някаква институция. Аз все си мисля за академичните институти, където всеки си работи своя работа. Не биха ли могли да се задължат с едно такова общо дело хора, на които се плаща, да подемат събрани или поне избрани съчинения?

Но да не се увличам, защото според мен всеки проблем тук е много интересен. Искам още веднъж да приветствам тази идея и да предложа все пак да помислим как да заинтересуваме институции ли, обществеността ли, за да не остане това затворено само в нашите хубави желания, да може наистина да има отражение и върху издателската практика и културния живот.

© Милена Цанева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.04.2005, № 4 (65)

Други публикации:
Литературен вестник, № 1, 12.-18.01.2005.