"МЕСТА ЗА ДИШАНЕ" ОТ ЕМАНУИЛ А. ВИДИНСКИ

Гергина Кръстева

web

Романът "Места за дишане" е втората белетристична книга на Емануил А. Видински. След безспорно силния дебют със сборника разкази "Картографии на бягството" Видински завръща читателя към своята проза с една история на раздялата, приютена във формата на мъжки и женски разказ (първата и втората част на романа носят заглавията "Аз" и "Тя"), сглобена на финала от едно стъписващо "Ние".

Струва ми се, че "Места за дишане" по един особен начин укротява писането на Видински, така щедро разгъващо се в "Картографии"-те. Не толкова заради семплата оголеност на сюжета, колкото заради осезаемото стопяване на онази автентичност на метафоризма и алегорията от първата книга, която в "Места за дишане" сякаш се е трансформирала в ефектни експериментаторски жестове. Два от тях се оказват централни за конструирането на разказа - намереният от младия мъж дневник ("Мисленик") със записани цитати от философи, поети и писатели, и интернет-публикациите на Милен Санчес. Но и в "Мисленик"-а, и в интернет-разказите на мистериозния Санчес по особен начин, в определени моменти на своето постоянно разпадащо се и пораждащо се присъствие, се приютява странният герой на тази история. "Мисленикът" и разказите на Санчес са обсесията на другата реалност, на хилядите други реалности, в които героят прониква, за да доразкаже собствената си невъзможност да бъде окончателно идентифициран. Кратките и винаги измамни паузи на осъзнаването се оказват неговите "места за дишане".

Дъхът и дишането са мотиви, особено остро тематизирани в прозата на Видински. Героят му от "Места за дишане" като че ли е някаква трудно уловима другост на Дамян от разказа "История на дъха". Дамян обяснява причините на човешкото страдание с невъзможността дъхът да бъде споделен, да полепне щастливо по нечие чуждо тяло, младият мъж от "Места за дишане" се ужасява от полепващия по него човешки дъх, който усеща с всичките си сетива, но от чиято "тиха и чиста агресия" постоянно се опитва да се изплъзне. И в същото време разпадите му, напомнящи многобройни издишвания, се оказват единствената, макар и илюзорна възможност, да притежава себе си. Или поне част от себе си - такава, каквато може би е и изоставената му съпруга Милена. В разказа за нейния живот, след като Константин я напуска, постепенно, но настойчиво се наслагват сетивата на разпиления дъх, подреждат се, укротяват се, остават без памет за взривовете на емоциите (самата Милена бавно, но сигурно се превръща от "крещяща и арогантна" млада жена в "мила, тиха и затворена"). И пожелават географската точност на своите траектории - Милена пътешества из Европа, припознава се в себе си, отдава се на себе си, приютява се полека в онова, което за Константин може да бъде само странен негатив на привидно познато лице. Струва ми се, че Константин и Милена са своеобразно начало на Мортен и Моника от "Мортен: картография на бягството". Но за прозата на Видински е характерно това удвояване, фотонаслагване, пъстро колажиране, в чиито процепи са "местата за дишане" на неговите герои. Или на романтичните им обсесии.

Това, което може да "подращи" в гърлото на читателя, намерил своето "място за дишане" в прозата на Видински, е отстъпът от познатия от "Картографии"-те внимателен, сгъстен, метафоричен, увличащ и въвличащ в себе си език, който се саморазголва, да го кажем с езика на "Акула с къри" - с "натрапчива свенливост". Изречения като "Никой не й обръщаше внимание, макар всеки един да уважаваше мнението й и често да се допитваше до него по различни професионални въпроси" или "Милена и нейната съквартирантка бяха поканили невъзможно количество хора за малкия си апартамент" приличат по-скоро на отрязъци от прилични ученически разкази и издават припряност - след "Картографии на бягството" вече непростима за Видински.

© Гергина Кръстева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.04.2009, № 4 (113)

Други публикации:
Страница, 2009, бр. 3, с. 187-188.