Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Гергина Кръстева

web | Лично и антологично

Да се "инвентаризират", анализират и подчинят на определена концепция авторските лирически антологии, издадени в конкретен период от време, е изследователска работа, която неизменно и естествено се нуждае от сериозни основания. Настоящата монография, която проследява авторски антологични модели в съвременната българска литература от периода 2008-2017 година, намира своите в известната вече убеденост, че в съвременната българска литература, особено в периода от края на 20. век насетне, персоналното антологичното издание "акумулира лично антологийно мислене" като резултат на "повишеното самосъзнание за завършеност на авторския образ" (Дойнов 2007а: 398; 403) и е един от най-важните начини, с помощта на които един творец се самопредставя в устойчивия и траен модел на някаква окончателност. Заедно с това той се самооценява в контекста на персоналното си литературноисторическото време. Презумптивният саморефлективен характер на личното съставителство на антология е специфична процедура, която събира в обща точка, от една страна, необходимото за случая селектиране, а от друга - намерението за висока представителност на "списъчния състав" на антологичния модел. Обглеждането на именно последното десетилетие в периода 2008-2017 година през фокуса на появилите се в този период персонални антологични лирически книги е избор, определен от констатирането на тенденция, представяща постигането на своеобразна антологична зрялост на редица поети, дебютирали със свои стихосбирки в десетилетията на 60-те, 70-те, 80-те години на миналия век. Към днешна дата продължителността на биографията при тези поети по естествен начин е предопределила и съдържателните акценти на творческото им развитие. Защото ако първите антологии на една национална литература са "нещо като зрелостно свидетелство" за нея (Курташева 2012: 17), то в периода на последното десетилетие на нашия век автоантологията на всеки един поет, дебютирал преди четири или пет десетилетия, в продължение на които е продължил да пише, издава, а нерядко и периодично да антологизира своето поетическо творчество, би следвало да е неговата най-висока "образователна" степен. За мнозина от поетите, изготвили и издали свои антологични книги в обглеждания период, българската литературна история вече е изградила рецептивна мрежа от критически прочити и интерпретации, разположила е присъствието им в специфични изследователски контексти, провокирала е продължаващи и до днес преценки и подредби на творчеството им. Своеобразна част от този процес е и включването им в редица съвременни колективни антологични издания, представителни за родната ни литература за определен период или в определена тематика. Така в пресрещането на идващото "отвън", вече изградено във времето професионално и читателско оценностяване, и актуалното "вътрешно" до/изграждане на персоналния творчески авторитет се крие една от най-важните характеристики, оформящи индивидуалния естетически релеф на автоантологичното издание. Не без значение е и фактът, че именно в последното десетилетие за част от поетите, изготвили свои лични лирически антологии, този жест съдържа и залог от особен характер - пределната творческа постигнатост, и в този смисъл - готовност за най-зрялата и прецизна антологична представа за себе си, се успоредява и с предела на физическата им възраст. Така естествено заложената в антологичния модел представа за окончателност в този случай се превръща в особено висока мяра за подбор, мяра, която стои на достатъчно респектираща дистанция от лекотата на епизодичността и/или компромиса във всеки друг етап на творческо осъществяване.

Периодът на наблюдаваното тук десетилетие е настойчиво представен от антологични издания на поети, осъществили своята творческа активност във втората половина на 20. век. Наличните за този отрязък от време издания очертават графика, маркирана с имена, започнали своята творческа биография в епохата на социалистическия реализъм. Някои от тях са успешно реализирани като творци, без да са успели да се превърнат във флагмани на поколения и общности (Петър Анастасов, Марин Георгиев). Други идват от онази зона на идеологическото време, която конструира във висока степен полето на алтернативното лирическо писане и поведение (Иван Теофилов, Борис Христов). Интересна е територията, очертана от самоантологизиращи се поети, обвързани (незадължително само според легитимните списъци, изготвени в някоя от фазите на социалистическия реализъм) с твърде близката до или дори съвпадаща с алтернативното писане "тиха лирика" (Калин Донков, Екатерина Йосифова, Владимир Попов, Цочо Бояджиев). Свои високи антологични проекти в периода предлагат и поети, останали в онзи период като че ли по-встрани от епицентъра на активната публичност или в по-регионални литературни пространства, но настойчиво изграждали индивидуалните си поетически почерци в условията на нерегулярни изяви - плод на техен личен избор или на известно съобразяване с конюнктурата на идеологическото време (Йордан Велчев, Валентина Радинска, Миряна Башева).

В периода на десетилетието се появяват и автоантологии на поети, дебютирали към края на последното тоталитарно десетилетие на 1980-те. Творческата биография на всеки един от тях впоследствие се оказва аргумент за литературноисторическо конструиране на поколенчески модели, проблематични в своята литературноисторическа (не)осъщественост - Владимир Левчев, Ани Илков, Миглена Николчина, Едвин Сугарев, Илко Димитров, Румен Леонидов, Кирил Мерджански, Златомир Златанов, Мирела Иванова, Бойко Ламбовски. Но дебютирали в един по-късен етап - в самия финал на епохата на социалистическия реализъм, днес те се намират повече в зоната на поредния си окончателен антологичен образ. Преобладаващо продължаващи своите изяви и като български поети, навлезли в ранните си юбилейни възрасти, когато най-често и най-естествено се появяват и антологиите, за тях пределната антологична зрялост все още предстои.

Именно защото отчита изготвянето на персонална лирическа антология като инициатива на крайно субективен избор, конструиращ и модел на крайно субективо творческо самопредставяне, настоящото изследване се изгражда приоритетно в модела на "списъчния" набор от персонални творчески имена, самоизявили се в периода 2008-2017 г. със свои авторски антологични издания. В същото време, без да функционализира вече изградените, макар и с необходимия свод от прецизиране и перманентно уговаряне поколенчески модели, текстът стои на "къса дистанция" от това познание, което нерядко е естествена част от формирането на критическа и читателска рецепция в хода на времето. Но намерението да се припомни с повече щедрост поколенческият формат се оказва работещ изследователски инструмент, когато се проследяват антологичните книги на поетите от поколението/поколенията на 80-те години на 20. век. Най-вече защото единствената - по един или друг начин, поколенческа антология, появила се в наблюдавания период, и то в две версии, показателно различаващи се само в своите озаглавявания, е "Последните поети от 80-те" от 2010 г., последвана от второ издание през 2012 г. със заглавие "Последните 12 поети от 80-те". В настоящия текст тази колективна антология се превръща в своеобразен повод за известно припомняне на литературноисторически рекапитулации и преценки, през които - от една страна, изследването намира основание да провери "времето" на "антологичния часовник" на всеки един от представителните за поколението/поколенията на 80-те поети, от друга - да изведе встрани от изследователските списъци (и от антологичното преброяване на "Последните поети от 80-те") две от имената (Мирела Иванова, Владимир Левчев), считайки антологичната им биография за репрезентативна и особено чувствителна спрямо изграждането на специфични персонални антологични модели. С други думи - независимо от обвързаността на един или друг автор с такъв богат на възможности изследователски конструкт като литературното поколение, се оказва, че по един особено парадоксален начин именно поколенческите списъци се оказват "алиби" на трудността, с която автоантологичната гъстота през изследвания период се поддава на строго типологизиране. Трудност, която, разбира се, е естествено предопределена и от все още недостатъчната времева дистанция, от позициите на която може да се конструира уверено един обективен и претендиращ за изчерпателност литературноисторически дискурс. Това обаче не лишава от основания възможното извеждане на изследователски серии за един такъв бъдещ проект, насочен към периода на първите десетилетия на новия век, за който наблюденията в настоящото изследване, дори и само в тяхната емпирична старателност, биха могли да бъдат полезни.

А въпреки и независимо от направените уговорки, можем да допуснем, че има известни основания в една уедрена и епизодична макар типологична перспектива, която ще улови, например, склонността на едни от представените тук поети да се самоантологизират с известна степен на тематичност (Иван Теофилов, Петър Анастасов, Мирела Иванова), склонността пък на други да съпровождат избраните антологични текстове с паратекстови обяснения, "осветляващи" епизоди от тяхната "биография" (Марин Георгиев, Владимир Левчев); при едни ще установи трайни изплъзвания от стриктното съобразяване с хронологическия принцип на антологична подредба (Владимир Левчев, Екатерина Йосифова), при други пък - следване на доминиращо такъв принцип през годините и в различните антологични книги (Борис Христов, Валентина Радинска), а при трети ще констатира процес по търсене на все по-оригинални авторски модели заради изнамирането на критерий, подчинен на желанието за повече обективност в избора на личния висок антологичен ред - напр. азбучна подредба на избраните текстове (Екатерина Йосифова, Миряна Башева) и пр. Една възможна типологична подредба би открила интригуващи съотнасяния в различната реакция на антологичния художествен "организъм" спрямо определен, актуален и съотносим към него социокултурен "агент". Например в начина, по който антологичната част от поезията на Калин Донков и Миряна Башева колебливо желае или дори отказва да се легитимира като такава през популяризирането ѝ в социалистическата епоха под формата на популярни за масовата музикална култура естрадни изпълнения и шлагери. От друга перспектива автоантологичните издания биха могли да са силен и активен "лакмус" за начина, по който един поет поддържа, но и проверява интереса към творчеството си - и когато активно набавя към познатия свод от текстове свои новонаписани творби и така непрестанно актуализира и динамизира концепцията на изготвения някога свой първи антологичен модел, и когато преповтаря в по-малко или повече различен антологичен ред само вече известното или пък го вмества в нов, жанрово разширен контекст.

Търсенето на един бъдещ литературноисторически модел все пак задължително предполага предварителното очертаване на отделните персонални творчески решения в конструирането на автоантологични лирически книги. По презумпция масовата нагласа възприема тези книги като не особено интересна и/или необходимо дежурна изява на творческа рекапитулация, която е естествена част от художествения "каталог" и от представителната биография на един автор, резултат от не много трудна процедура по пренос на най-добри текстове от няколко стихосбирки към една представителна лирическа книга. Но внимателното вглеждане в тях може да се окаже не само крайно необходимо, но дори изненадващо проблематизиращо предварителни очаквания и преднамерени готовности за подредба на персоналното или цялостното литературноисторическо поле. Изследването разгръща потенциала на тази необходимост със съзнанието за предпазливост към привидно всеизвестни и бързи заключения. И особено силен аргумент в уместността на такава полезна предпазливост е активната текстологична работа, извършена на всеки един етап в хода на изготвянето на монографията. Именно текстологичните проследявания се превърнаха в генератор на изследователските усилия, силен залог в открояването на персоналното лице на всеки един от поетите, представени тук през антологичните им лирически книги. Като превръща в отправна точка автоантологиите, появили се в указания период, текстът работи детайлно с текстовете, включени във всяка една от тях. Изграждането на "биографията" на отделни антологични творби във времето като част от цялостното актуално антологично тяло по необходимост предизвика завръщане в по-предишни литературноисторически десетилетия. И ако за поетите, дебютирали и оформили поколението/поколенията на 80-те години, това завръщане естествено предположи изследователско пребиваване в изобилието на периода на 90-те, то за преобладаващата част от "списъка" на включените тук автори - автоантологисти, беше необходимо завръщането до времето на 60-те и 70-те години на миналия век, когато именно се появяват дебютните им стихосбирки, последвани от вторите и/или третите им книги. Текстологичната работа, извършена и поддържана навсякъде и на текстово, и на паратекстово равнище, отчитаща при това и специфични творчески и биографични "казуси", съпроводили съдбата на антологични текстове и книги, в крайна сметка трябваше да се справи, от една страна, с непрекъснато разширяващата се в актуалния автоантологичен модел перспектива на единичното, отделно творчество, от друга - с роящата се в нея множественост. Както констатира и П. Дойнов "ако в колективните антологии изборът се осъществява от фонд на една епоха, на една национална поезия, на една тема, на един жанр и пр., като множествеността се предполага от самото наличие на различни автори и почерци, то при съставянето на личните антологии изборът се ограничава върху фонда на едно отделно творчество, а множествеността се постига чрез промените и напреженията между различните "лица" и текстове на единичния автор" (Дойнов 2007а: 401). И ако "личното "узряване" (за изготвяне на авторска антология - уточнение мое, Г.К.) винаги е спрегнато с нивото на по-общия литературен контекст" (Курташева 2012: 17), автоантологичното издание на всеки един от включените в монографията поети - в неговата единичност и множественост, неизбежно активизира напрегната комуникация между два контекста - индивидуално-авторския и общия литературноисторически. Именно в тази комуникация изследването поражда и генерира и най-полезния си литературноисторически потенциал, чието по-нататъшно разгръщане и уплътняване се надяваме да предстои.

Когато пише за лирическата антология на П. К. Яворов "Подир сенките на облаците" като за "единствената книга" и припомня сложната "единична" биография на редица текстове от тази книга, преди те да влязат окончателно в тялото на антологията (включване или не в предварителни и по друг начин редени цикли при публикуване в периодиката, отпаднали паратекстове, променена логика в резултат на всичко това), Михаил Неделчев е убеден в следното: "Но "Подир сенките на облаците" в последната си редакция законодателства, намесва се радикално. И ние вече не сме в състояние да се връщаме към първичните творчески актове и техните непосредствени резултати. А най-вероятно за един нормален, добре образован, но не професионално обременен (т.е. вникващ в текстологическата проблематика) читател това не е нужно..." (Неделчев 2011в: 277). Разбира се, че твърде далечни и неуместни биха били каквито и да било аналогии в качеството им на аргумент за непременната необходимост от работа по реконструиране и анализиране на тези "първични творчески актове", когато става дума за съвременни и все още активни поети от нашата съвременност. А и тази работа, както основателно се предполага, едва ли има пряко отношение към непрофесионално обременения по/читател на съвременна българска поезия. Но литературната история на нашето съвремие като част от изграждането на една цялостна културна памет за периода от началото на новия век до днес едва ли би се съпротивлявала на изследвания, опитващи се да изградят задълбочено, професионално познаване на авторите и техните книги - като особен, макар и непредвидим в резултатността си гарант за това, че сред тези автори и тези книги литературноисторическото познание няма да пропусне да отбележи внимателно онези, чиито антологични страници след десетилетия ще бъдат мислени не само с респект, но (може би) и с особено висок статут в йерархията на националните литературни ценности.

С особено място, в общата изследователска хронология на монографията, застават антологичните издания, изготвени посмъртно. По обясними причини те са дело на съставител(и), и в тях е невъзможно да се прояви и провиди личната авторова воля при селекцията и композирането на представителната лирическа книга, освен ако тя не е съобразена с изготвен преди смъртта антологичен ръкопис. Което, от своя страна, също не гарантира съвпадането на авторово намерение и посмъртен антологичен резултат, тъй като поправки и редакции един автор би могъл да прави до последния (си) ръкописен момент. Тъкмо поради тези причини изследването, основавайки се и тук на внимателни текстологични проследявания и анализирайки различни антологични, посмъртно изготвени съставителски концепции, поставя акцент върху ролята на съставителя на посмъртната антология като предизвикан и повикан от обстоятелствата посредник с нелека роля - застанал между живите книги и мъртвия автор. Отговорността на тази му роля би следвало да се съизмерва най-вече с етика, естествено породена от съзнанието за особено съставителско и редакторско внимание, с което е редно да се изготвят тези художествени формати. Не по-малко значение има и досещането, че смъртта, особено ненавременната, отваря питания за достойното и адекватно място на едно индивидуално творчество в общия литературноисторически свод, за обективните принципи на оценностяване извън неустойчивите критерии, породени от болката след загубата на автора, а оттам има пряко отношение към възможната заявка и/или участие на това творчество в конструирането на съвременния литературен канон.

Специално място в посмъртните лирически книги, отбелязани по тези изследователски страници, имат и изданията на отдавна мъртви автори, които обаче се актуализират особено активно и антологично през последните години. Това предизвиква не само подвижност в зоната на вече установените литературноисторически периодизации и концепти, особено на онези, обвързани с десетилетията на 60-те и 70-те години на миналия век, но се превръща и в аргумент на възможна преориентация с оглед на интригуващи възможности за хронологизиране на най-съвременни периоди през понятието "литературна година". Според известното основание за такава преориентация и в съответствие с нея "на преден план излиза и въпросът за многосъставността на литературните артефакти, един от чиито аспекти се проявява чрез несъвпадането между момента на създаване (който по неизбежност се приема като основен) и момента на рецепция. Със съзнанието за този проблем литературната година се оказва характеризирана не само от новопоявилите се заглавия, но и от вторично актуализираните, както и от такива, които се превръщат точно тогава в актуални, с по-малко или по-голямо закъснение, след като не им е било реагирано своевременно" (Протохристова 2010: 322). В този смисъл, освен че 2016 година, например, според съмишленици, съставители и литературни историци се оказва "годината на Веселин Тачев" заради внезапното насищане с художествени, изследователско-мемоарни и архивни текстове и сборници, обвързани с русенския поет, завършил живота си през 1991 г., тя може да бъде мислена и като вместена в една по-цялостна и физиономична "литературна година" на паметта за забравени поети, очертана хронологически в периода 2015-2017, когато българското литературно пространство излъчи няколко важни посмъртни издания с антологичен характер и се активизира - и чрез тези издания, припомнянето за няколко вече мъртви, но почти или не съвсем познати български поети - Русчо Тихов ("Някога", 2015), Мехмед Карахюсеинов ("Болката на откровението", 2015), Богдан Тетовски ("Отново сме поети", 2017), Здравко Кисьов ("Отвъдно време", 2017). В тази поредица, макар и несъотносим като хронология на дебютна поетическа изява, поколенческа принадлежност и поетика, се оказва и фактът на повторното отпечатване на поезията на припознатата като част от поколението на 80-те години Данила Стоянова, чиято отново издадена през 2016 г. стихосбирка "Спомен за сън" повтори издадената посмъртно през 1990 г. в Пловдив дебютна лирическа книга. Не без значение за същата тази 2016 година се оказа и внезапната смърт на 44-годишния поет Ивайло Иванов, само месец преди новоиздадената му лирическата книга "Нов сън за щастие" (2016) да навлезе в премиерен период. Ранната му смърт в края на пролетта, огласена в печатни и електронни специализирани медии и рубрики, и статутът му на един от най-талантливите поети, идващи от десетилетието на 90-те години, но оттеглен от центровете на литературната публичност в провинциалния Троян, по особен начин осмисли контекста, активизирал тематично през 2016 година проблемите на забравата, реконструирането на паметта за важните, но недостатъчно познати присъствия и почерци в съвременната българска лирика от втората половина на 20. век. А голямата национална литературна антологична книга внезапно отвори нови страници за следващи персонални посмъртни издания... Стихосбирката с избрано под заглавие "Просторът ми е сетният престол", която семейството на Ивайло Иванов подготви и издаде през 2018 г., е първият влог в полезната памет, която би могла тепърва да продължи да оцелостява и оценностява.

Към днешния ден е очевидно, че тази тенденция - нека я наречем условно "посмъртен антологичен живот", като част от посмъртното творческо битие на автора, продължава да провокира работливата памет на изследователи и читатели. Защото и в периода на последните две години се появиха антологии, припомнящи и/или откриващи забравени или не съвсем помнени български поети. В списъка на събудената памет вече са антологични издания като това на Стефан Калев "Въртеливо време" (2018), като "Завинаги млада" на Венета Вълева (2018) или "Море под клепачите" (2019) на Йордан Кръчмаров...

Както е видно, финалните редове в тези заключителни думи се позовават на издания, появили се в най-актуално време, извън периметъра на изследвания период. Откъм територията на съвсем новородени автоантологични книги, при това на знакови поети, дебютно стартирали творческото си осъществяване през 80-те и 90-те години на миналия век, текстът също има причини да продължи да говори. Според уговорения изследователски отрязък, фиксиран между 2008 и 2017 година, тези издания са в позицията на "техническа" външнопоставеност. Но за смислосъдържателните поредици и тяхната проблематика те са адекватна и основателна емпирия, аргумент в полза на убедеността, че изследователската перспектива, заложена тук, има сериозни основания да продължи.

Рискът на едно изследане като това, което работи в полето на най-актуалната съвременност, е и риск на напрегнатото очакване. Което, от една страна, не може и няма как да не остане вярно към вече изведените като актуалност и отзивчиви към изследователската тематика художествени практики. От друга - носи съзнанието за естествената недовършеност, за уязвимата окончателност и разбира се несъвършенство - на предложените прочити, на предположените хипотези.

 

 

© Гергина Кръстева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.06.2019
Гергина Кръстева. Лично и антологично. Автоантологични модели и персонални антологийни присъствия в българската лирика от периода 2008-2017 година. Варна: LiterNet, 2019