II. ЛИЧНИТЕ АНТОЛОГИИ - ИМЕНА, МОДЕЛИ, КОНЦЕПЦИИ

Гергина Кръстева

web | Лично и антологично

"Чупливото" тяло на антологията и нейният "епилог" - Владимир Попов
("Чупливо", 2012, "Епилог", 2017)

През 2012 г., по повод 70-годишнината на поета Владимир Попов се появи лирическата му книга "Чупливо" (Попов 2012). Книгата поддържа едновременно модела на автоантологичните жестове, но и очертава активна комуникативна зона между вече създаденото от поета (и публикувано в четирите му досегашни стихосбирки) с новонаписани лирически творби и лирико-есеистични фрагменти, част от които - непубликувани в книга до появата на "Чупливо". Статистиката, направена от П. Дойнов в текст, посветен на юбиляра и произнесен като слово на честването на поета на 11 октомври, 2012 г. в Унгарския културен център (Дойнов 2012: 4-5) отчита броя на включените в новата лирическа книга текстове от предишните стихосбирки на Вл. Попов - "Тайна" (1979), "Страница" (1984), "Сърдечни емисии" (1989), "Нежната глутница" (1995). От тази статистика става ясно, че юбилейната лирическа книга на В. Попов се крепи много силно на дебютните текстове от "Тайна", които пък, от своя страна, след появата на дебютната книга на границата между 70-те и 80-те години, се завръщат - под една или друга форма, в следващи стихосбирки на поета. Т.е. основателно и полезно за изследователи на творчеството на В. Попов би било вниманието към особения статут на дебютната му книга сред написаното в следващите десетилетия. От "Тайна", в чието съдържание през 1979 г. са включени 29 творби, 33 години по-късно авторският избор е насочил към антологичната "Чупливо" цели 18 стихотворения¹. Но въпреки убедеността, че "Чупливо" е подчинена на строга авторска логика - изгражда макросюжета на една Книга на живота" (Дойнов 2012: 4, к.а., П.Д.) и че "определяща роля в този проект играят лирико-есеистичните фрагменти, написани специално от Владимир Попов, за да конструират и удържат новия свят в "Чупливо" (Дойнов 2012: 4), ми се струва, че концепцията на изданието много повече се изплъзва от идеята за цялостния и вече постигнат (творчески/житейски) модел и по-скоро настоява над своята незавършеност и отвореност към продължаващо писане - и като не заличава вниманието си към момента на сегашното, чрез плътно градения подтекст на образността, насочена към най-различни версии на разпадането, натрошаването и пренаредбата на всичко онова, което изглежда или е изглеждало установено, вече уседнало в себе си. Достатъчно е да забележим, че в корпуса, изграден от лирико-есеистични фрагменти и композиран в озаглавяването си огледално - "Калейдоскоп в черно и бяло" и "Калейдоскоп в бяло и черно" (Попов 2012: 5-6, 122-123), централна смислова позиция е получила именно фигурата на калейдоскопа (повторена три пъти в общо шестте фрагмента от пролога), която, от своя страна, съвместно съжителства с темата за разкъсаните и разпилени във времето семейни спомени, подобно цветните стъкълца от разкъсания през детството картонен калейдоскоп-играчка. Затова пък в епилога на огледално преобърнатото заглавие, въпреки че натрапващо се повтаря думата Бог, като че ли много по-силно се откроява идеята, конструираща книгата през думата, избрана и за заглавие - "чупливо". Във финалните фрагменти е провидяна възможността окото зад окуляра на калейдоскопа да е именно Божието око и така магическата перспектива на пъстрите стъкълца, побрани в спомена за изтърбушената детска играчка, се разраства до модела на съзерцанието на целия живот - "най-великата метафора", но промислена в модела на "безкрайното му шеметно движение" (Попов 2012: 122).

По повод жестовете на редактиране на предишни текстове, намерили място в "Чупливо", Пл. Дойнов пише следното: "Да не отминаваме изкушенията на текстологията. Можем да разследваме промените и преработките, извършени в стихотворенията от "Чупливо". Ще видим няколко подменени реда, смяна на заглавия, леки редакции. Наистина - доста минималистични трансформации. Те издават една малка, но характерна промяна в модела на лирическото стихотворение. Известно е, че в стиховете на Владимир Попов често личи конкретният повод за написването им - нещо повече, той понякога е експлициран в заглавието или в текста. С преработките в "Чупливо" поетът тушира конкретиката. Дистанцията във времето и спрямо текста води до такъв подход, чрез който стихотворението се лишава от календарна и друга достоверност, за да бъде оркестрирано с повече универсалност и многозначност. Например "4 март 1977" е преименувано като "Най-скъпото", а "Неделя" - като "Неделен лунатик". Тези не особено знакови промени не преобразяват драматично предишните творби, но ги изтеглят в перспективата на нови, всеобемни послания." (Дойнов 2012: 5). Можем действително да потвърдим констатацията, че на места авторските редакции тушират конкретиката в посока към по-силно универсално звучене. Често това т.нар. туширане е сякаш предизвикано от някаква особена задълженост към протеклото физическо време, което - от една страна, в "Чупливо" през 2012 г. лишава от последния стих "Но можеш ли да не пораснеш..." стихотворението "Възраст" от 1979 г. (Попов 2012: 15; 1979: 22), но заедно с това редакцията с днешна дата е снижила жестовете на вътрешен, интимно психологизиран драматизъм, характерни за лирическите почерци на "тихите поети" от края на 60-те и 70-те години. Въпреки че самият Попов като че ли има афинитет към подобни модели на реторично по характер поантиране и в преобладаваща част от новите текстове те са съхранени (като напр. в "Детство", "Най-скъпото", "Думи"). По-уклончиво обаче можем да приемем за "минималистични трансформации" редакциите в някои от текстовете, включени в лирическата книга на В. Попов от 2012. Всъщност тази констатация като че ли се отнася основно за текстовете от първия дял на книгата, където корпусно е положен списъчен вариант единствено от дебютната "Тайна". Следващите дялове на книгата предлагат модели, при които се редуват текстове от трите следващи книги на поета. Дори там, където озаглавяването дублира заглавието на цяла книга или знаков цикъл от книга и би следвало да насочва към така ограничените в хронологията вече отпечатани по страниците творби, включените текстове не се съобразяват с този принцип. Така, в цикъла "Монолог на тревите" (Попов 2012: 39-66), чието заглавие дублира текст от "Страница" (Попов 1984: 9-11), превърнал се впоследствие в знаков цикъл от книгата "Сърдечни емисии" (1989: 5-19), се появяват лирически текстове и от трите книги на поета плюс нови текстове. В цикъла "Нежната глутница" (Попов 2012: 89-106), дублиращ заглавието на може би най-известната книга на поета, появила се през 1995 г., се появяват само три творби от нея, останалите текстове са новонаписани. С други думи - само първият дял от "Чупливо", носещ името на дебютната книга "Тайна", съдържа текстове единствено от нея. Но пък жестът на заглавен избор все пак се изплъзва от тоталната вярност към оригинала, избирайки друго онасловяване на този дял, защото вместо "Тайна", той е назован "Най-скъпото" - отредактираният за "Чупливо" вариант на заглавие на творба, която се появява за първи път в "Тайна" като "4 март 1977" (Попов 1979: 17).

И да, тук, в този първи дял на "Чупливо", редакциите са по-незначителни и определено белязани с намерението за по-общо звучащи послания, за обезсилване на конкретиката и частния контекст, в който са били положени някои от лирическите творби в десетилетието на 70-те години, на прага на 80-те. В по-сетнешните дялове обаче се забелязват доста по-смели редакции. Така например, от стихотворението в две части "Ако", с епиграф от Димчо Дебелянов "Ако загина на война..." и посветено на смъртта на поета, публикувано за първи път в книгата "Страница" (Попов 1984: 18-19), е премахната цялата първа част и в "Чупливо" то се появява като цялост само с втората си част (Попов 2012: 47). От текста по авторова воля се е отделила частта, която е наситена с милитаристична патетика и която по-скоро няма отношение към съдбата на поета Дебелянов, а е ориентирана към съдбовните терзания на малкия, но тревожен съвременник в уж мирното съвременно общество, опасяващ се, че и него го очаква "касапницата на войната", в която ще падне "с почернели длани и алени от кръв коси". Редактираният вариант налага много по-категорично именно фигурата на Дебелянов в епицентъра на внушението си и в съгласие с това цитираните два стиха от "Сиротна песен" на Дебелянов в "Чупливо" вече са изведени и чрез графично отделяне на финала на текста - така те се свързват и визуално с изписания по същия начин епиграф под заглавието на творбата. Редакцията на "Ако" всъщност изличава от себе си налепите на късното, клонящо към соцреалистически нотки писане, тематиката и тоналността на което не са съвсем чужди на поета Владимир Попов в лирическата книга "Страница" и особено в "Сърдечни емисии"². Само мимоходом ще напомним, че именно в "Сърдечни емисии" се появява текстът на "Грийнъм Комън" (Попов 1989: 13), придобил популярност като песенен текст по сцените на фестивалите за политическата песен в десетилетието на 80-те години на 20. век. Любопитна е редакцията в друг лирически текст, отново посветен на Дебелянов, към когото и поетът Владимир Попов проявява особен афинитет. Стихотворението "Подпоручик Дебелянов", чиято първа публикация в книга е в "Сърдечни емисии" (1989: 17), е включено в "Чупливо" (Попов 2012: 71), но в третата строфа стиховете "Но куршумът тъй грубо улучи го,/ че смъртта, неочаквана в случая,/ както винаги беше бездарна." от 1989 г. са се превърнали в "Но куршумът под лявата ключица/ тъй безмилостно грубо улучи го,/ че погуби го просто бездарно." Комбинативната игра между конкретика и обобщеност люлее съотношението между центрирането във "физиологичната" образност и заключенията относно характера на смъртта. А детайлът с "лявата ключица" би се отличил с резкостта си и в края на 80-те - на фона на елегично-сантименталните тоналности в текстове, посветени на мъртви поети по стилистиката на "в памет на...", така, както и в частния контекст на цялостното "високо" и социално ангажирано звучене на лирическата книга "Сърдечни емисии".

Редакция е белязала и първите два стиха от стихотворението "Страница", включено в първата си версия в едноименната книга и снабдено с епиграф от "История" на Никола Вапцаров (Попов 1984: 12). Промяната за "Чупливо" е превърнала "подвизите на героите" в "дула, прицелени в просторите" и "синовете ти безименни" в "полигоните безименни" (Попов 2012: 48-49). За "Чупливо" е премахната и цялата втора строфа от версията в "Страница", която в общата тоналност на творбата реторично констатира драматичността на парадокса, че "една безумна гибел" ще е единствената награда за "всички минали столетия/ в които през дима на кладите/ все пак се завъртя планетата?".

Нека не отминаваме и жестовете на дописване, които Вл. Попов прави за "Чупливо". Те са ясно видими и конкретно подсказани от автора не само чрез графичното отделяне на финалните строфи, но и чрез календарното удвояване, посочващо годината на написване на текста, като напр. в малката поема "Нежната глутница" (Попов 2012: 97-100), чиято първа версия се появява в едноименната книга от 1995 г. (Попов 1995: 70-73). Втората версия, предназначена за "Чупливо", е белязана не само с дописването, но и с леки редакции в самия текст. Същото е валидно и за текст като "Спи майка ми" - първата редакция в "Нежната глутница" под заглавие "Майка ми" (Попов 1995: 76) за "Чупливо" е не само с удължено заглавие, но и с дописана финална строфа (Попов 2012: 109). Ще добавим и включената в "Чупливо" поема под заглавие "Начало на поема" (Попов 2012: 33-38), чиято, последна засега редакция, всъщност повтаря публикувания за първи път в "Страница" текст под същото заглавие (Попов 1984: 43-51), макар текстът да присъства и в книгата "Сърдечни емисии" под заглавие "Страници от поема" (Попов 1989: 45-54), към който на финала на книгата се появява и част под заглавие "Страници от поема" (Попов 1989: 73-78) - тематично обвързана със "Страници от поема", но невключена впоследствие, през 2012 г., в текстовото тяло на "Начало на поема". Като отделен в съдържателно отношение битува и текстът на "Встъпление към поема" от "Сърдечни емисии" (Попов 1989: 19-29), включен и в "Нежната глутница" със заглавие "Страници от поема" (Попов 1995: 56-62). Видно е как Попов играе със заглавията на три, публикувани като отделни текстови корпуса поеми в лирическите си книги, като една от тях отчетливо се отличава в тематично отношение, защото е декларативно посветена на Отечеството и конструира образа на родината през разказа за родната русенска къща, детството в нея и разрушаването ѝ впоследствие. Но преливането на заглавията на трите текста от едно в друго чрез повтарящи се жанроуказващи модели всъщност изпълнява простичката задача да обвърже привидно автономната тематична зона на всеки един от тях в едно общо цяло - рефлекс, типичен за лириката на Владимир Попов. Рефлекс, основателно позволяващ изследователската генерализация, че извършваната в неговата поезия археология на детството отваря границите си към една своеобразна археология на бъдещето през настойчивото тематизиране на мотивите за близките хора от семейството и писането (Дойнов 2012: 5).

Но така или иначе, редакциите, направени от поета за автоантологичното издание "Чупливо" не са съвсем незначителни и не биха могли да се коментират под общия знак на констатацията, обвързваща ги с намерението за излизане от зоната на конкретиката, съпътстваща лични и социални контексти на създаването им. Защото, ако част от тях работят в полза на именно такава концепция, друга - като например споменатите дописвания, очевидно се опитват да "добавят" към предишните внушения аспекта на една особена актуалност, която активизира нови рекапитулационни намерения в старите текстове, но привнася в тях и адекватен спрямо днешното нов социален привкус. В този социално ангажиран тон между впрочем са положени и част от новите текстове, включени в "Чупливо" - около 20 на брой, и дори само заглавията на повечето от тях недвусмислено ни указват този им художествен характер. Ето няколко примера: "Новият век", "Европа опитомена", "Диктаторът", "Взривове", "Орлов мост". Другата тематична зона в новонаписаните текстове, включени в "Чупливо", е очертана от текстове, активно диалогизиращи с други поети - освен споменатите лирически текстове, обвързани с паметта за поети от класическия канон като Димчо Дебелянов, Никола Вапцаров, Александър Вутимски, Николай Лилиев, Атанас Далчев, в книгата "присъстват" и Иван Цанев ("Милост") (Попов 2012: 72-73), Маргарит Жеков ("Риза за ближния") (Попов 2012: 76)³, Йордан Палежев ("Скална приписка") (Попов 2012: 77), Янаки Петров ("Живи и мъртви") (Попов 2012: 78), Веселин Тачев ("25 декември 1991") (Попов 2012: 79)⁴, Андрей Германов ("Мостът") (Попов 2012: 80), Малина Томова ("Вместо сбогом") (Попов 2012: 81). В този контекст, съграждането на междутекстова зона на комуникация със (с)родни поети по особен начин уплътнява и досъгражда един от генералните мотиви в лириката на Владимир Попов, над чиято легитимност автоантологичният модел на "Чупливо" настоява - този за семейството и неговите отделни персонални присъствия - бащата, майката, сина, съпругата. И именно този мотив се оказва някак доминиращ и достатъчно гъвкав, дори и чрез напомнянето на непроменени предишни текстове, за да придвижи тематичната територия на социалната тревога в полето на персоналната грижа за човека до мен, за човека у дома, за човека от семейството. От друга страна, така и комуникацията с минали и сегашни поети обраства с допълнителна доза интимност, изграждаща пък представата за своеобразно "литературно семейство", на което авторът желае да принадлежи, а и поддържа - плавно и трайно, спецификата на авторефлексивните жестове, свързани с тематизирането на писането на стихове, поезията, творчеството.

Тъкмо авторефлексивността се оказва носещата конструкция, около която се изгражда издадената две години след "Чупливо" лирическа книга "Лична хроника" - знак за болката по починалата съпруга на поета - Тотка Попова (Попов 2013). Книгата съдържа двадесет и едно стихотворения - кратки миниатюри на тъгата, повечето от които хронологизирани не само с година, но и с точна дата, а една от творбите указващо тематизира в озаглавяването си и точния час - "час на смъртта: 10.55" (Попов 2013: 6). "Лична хроника" е крайно и себеоголващо конкретна в повода за своята поява, но две години след "Чупливо" това е стихосбирка, която през строго камерния повод на загубата на скъп човек пунктира с все по-нарастваща убеденост индивидуалната "ars poetica" на Владимир Попов, чието особено съсредоточие е стихотворението "Релси" - "господине/ добре ли сте/ пита ме пазачът в метрото/ нащрек/ след толкова хвърляния/ върху релсите/ как да му обясня/ че и аз се стремя/ към отвъдното/ но съвсем различно/ моите релси са думите" (Попов 2013: 18). Своеобразно завръщане към персонализираната болка Попов осъществява в издадената през 2015 г. лирическа книга "Отсъствие" (Попов 2015) с епиграф, напомнящ отново повода, породил и "Лична хроника" ("В памет на Т."). Книжното тяло на новото издание побира в първия от трите включени в него цикъла 14 стихотворения от "Лична хроника", но е видно как от съдържанието на първата "траурна книга", пренесено в новата, са отпаднали текстове, носещи пределната конкретност на актуалния момент на загубата или хронологизиращи с реалистичен маркер времето без обичната съпруга, като напр. цитираното по-горе "час на смъртта: 10.55" или "три месеца"⁵. "Отсъствие" стопира паметта в конкретния повод на загубата през "Лична хроника", но в двата последвали нови цикъла отваря крехките граници на тематичната зона на страданието, за да пропусне в нея и да я изпълни с нови и други смисли. Любопитно е да се констатира обаче как в "Отсъствие", през основния тематичен "скелет" на страданието, Попов окръгля цялостно и дълбоко темата за писането, творчеството, поезията, таланта. Това не е останало незабелязано за литературните изследователи, реагирали с оперативнокритически текстове по повод "Отсъствие". Цвета Трифонова например отбелязва, че "тези творби са равносметка и саморефлексия, неговата лична "ars poetika". Посветени са на думите, които са съдба и изкуство, упование и избавление за твореца. Стиховете се оказват единствен зрак в тъмнината и утеха в ужаса, но това е и мигът, когато се разкрива огромната им власт, красота и сила. Култът към поезията в тези заглавия я равнопоставя по значимост с екзистенциалните ядра на поетическата философия." (Трифонова 2017). Антоанета Алипиева пък отчита връзката на написаното от Попов с лириката на Атанас Далчев - "В стихотворенията "крепост", "сняг" и "по книгите" Владимир Попов видимо (тематично и екзистенциално) кореспондира с Атанас Далчев. В перифразата на Попов поетът е продължение на проницателното пророчество, но обогатено с идеята за защита на таланта." (Алипиева 2015)⁶. Продуктивно и прецизно е наблюдението на Милена Кирова за съзнателната направеност на тази лирическа книга на Владимир Попов - отвъд леснината на породилия я трагичен повод, в разрез с първоначалното и лесно читателско и критическо откликване, че тя е непосредствена заради силната емоция и пряк израз на лично преживяване, "Отсъствие" се оказва "отворена към най-добрите традиции във философската българска лирика (...). "Отсъствие" прави поезия в напрегнат диалог с духовния опит, изпитан от дълга редица поети, между които са Далчев, Яворов, Иван Цанев, дори Ботев. Книгата непрекъснато разговаря с тях в някакво метафизично пространство, до което човек получава достъп само през прага на трагичното преживяване, чрез загубата на нещо голямо." (Кирова 2015). В този смисъл "Отсъствие" от 2015 г. едновременно надгражда антологичната природа на "Чупливо", в посока на потвърждаване и отваряне все по-активно на диалога си с традицията на българската лирическа класика, но и продължава да отстоява убедеността на автора си в трагично-красивата "чупливост" на която и да е изградена и декларирана творческа завършеност. Хронологизираните с точна датировка стихотворения от "Отсъствие" едновременно напомнят жеста на антологичната книга от 2012 г., но и дават перспективата към (не)видимия образ на живата, продължаващата да пише поетова ръка, дори и когато писането се съсредоточава в лаконичното словесно изображение на едно "многоточие" - "за да тече свободно мисълта ми към теб/ изоставих всички украшения/ метафори и сравнения/ точки запетаи и прочие/ стига ми само едно многоточие/ което ще запълня/ когато се видим/ отново..." (Попов 2015: 42).

И едва ли е случайно, че последният дял от новонаписани текстове от появилата се през пролетта на 2017 г. нова антологична сбирка на Владимир Попов със заглавие "Епилог. Избрани и нови стихотворения", е онасловена "Приписки" (Попов 2017а). С тази си последна засега и отново антологична книга поетът пак съпроводи биографична годишнина - 75-ия му рожден ден през пролетта бе отбелязан и с появата на "Епилог". Може да се каже, че "Епилог" всмуква в себе си "Чупливо" от 2012 г. и "Отсъствие" от 2015, но проследяването на баланса ще установи, че "Чупливо" е тук в един редуциран, стегнат вариант. Защото седемте цикъла в новата книга, повтарящи циклите от по-ранната антология, включват по-малко на брой текстове след очевиден подбор. Само текстовете от два цикъла от "Чупливо" - "Бдение" и "Почти епилог", влизат в пълен състав в новата антология (те са и най-кратките в "Чупливо", първият съдържа три стихотворения, а вторият - шест). За сметка на това лирическата книга "Отсъствие" влиза цялата в новата антология, при това, с по-ясен композиционен релеф, оформен вече с три озаглавени цикъла - "Малка Богородица", "Екзитус" и "Възкресна нощ" (Попов 2017а: 99-144), именуванията на които повтарят заглавия на творби от всяка една от трите части на "Отсъствие". Трите цикъла съществуват точно в този си обем и състав в изданието от 2015 г., но са маркирани само с римски цифри. Видно е, че "Епилог" доста по-радикално демонстрира идеята за "избрано" и в този смисъл - уплътнява още повече жеста за антологично лице на автора си. Защото моделът на подбор и композиране, струва ми се, се прави, не просто за да "освободи" място за новите текстове от цикъла "Приписки", а като че ли за да успее тази най-нова книга да ориентира, да съсредоточи към доминантата в тематичния си център всичко, което е избрано да бъде тук. А тематичният център извежда на преден план внушението за започналото чрез личните загуби безкрайно отсъствие, изострило съзнанието за очакването на края, на епилога и може би тъкмо затова - изострящо и личната самопреценка и усета за естетическа йерархия на написаното и огласеното в книги в продължение на четири десетилетия.

В този смисъл със сигурност би било интересно да се проследят автокомуникативните зони, които ни предлага "Епилог". И това е видимо не само заради появата на текстове от различни периоди с идентични заглавия, като например "Буквар" от цикъла "Екзитус" (Попов 2017а: 117), идващ в тази книга от "Отсъствие" (Попов 2015: 27) и новия "Буквар" в "Приписки" (Попов 2017а: 152), но и заради начина, по който двете лирически книги на поета, появили се след антологичната "Чупливо" от 2012 г. - "Лична хроника" (2013) и "Отсъствие" (2015), префункционализират тематиката на пределно личното по нов начин в контекста на "Епилог" и особено - през написаното в новите стихове от "Приписки". А чрез избора на заглавие за цикъла, събрал новите стихове - "Приписки", т.е. част, принадлежна към текстовото тяло, но някак отделена от него, паратекстова по природата си добавка, предизвикана да се роди от нещо предишно, но все пак - друга и автономна, поетът Владимир Попов успява да съхрани и продължи убедеността си за чупливата природа на измамната представа за окончателна творческа (само)завършеност. Защото "думите ще надживеят всички ни/ и всички ни ще приютят завинаги,/ ако са истински." (Попов 2017а: 162).

И още нещо, финално, но съвсем немаловажно, защото води към интригуваща и нетипична за съвременна лична антология изява - в последните страници на антологията "Епилог" поетът по своя воля въвежда рубриката "Прочити 2012-2016" - библиографски списък на рецензентски и критически текстове за лирическите му книги от периода 2012-2016 година. 22 прочита, публикувани в печатни и електронни медии от общо 16 критици участват в тази финална рубрика на "Епилог", която можем да възприемаме като знак за своеобразна малка, ограничена в списъчен формат мета-автоантология⁷. Освен естественото досещане за авторския жест на признателност към писалите за книгите му от периода, в избора да въведеш в антологично издание такъв именно списък (между впрочем и облекчаващ в добра степен усилията на отделни съвременни изследователи и интерпретатори на творчеството на поета Владимир Попов) се провижда и лична преценка за особения статут на тъкмо тези три лирически книги на поета, който статут "Епилог" потвърждава в две посоки - и в начина на композиционно структуриране, и в този мета-автоантологичен финален щрих. От друга страна, когато това се прави от самия автор и, разбира се, докато той е вече във възрастта на генерални рекапитулации на творческия си път, жестът издава и готовност за включване в актуалните подредби и йерархии при критическото проследяване на тенденциите в съвременната българска лирика. Което пък, нека не забравяме, е и съзнание за пренасяне и съхраняване във времето на информация, която би била не просто полезна и продуктивна за бъдещи литературноисторически проекти, свързани със съвременната българска лирика.

БЕЛЕЖКИ

1. С риска на преднамереното вглеждане в детайли, често полагащо върху дребни факти незаслужено повишена интерпретативна енергия, ще отбележим, че именно на страница 33 от дебютната книга "Тайна" (1979) се намира стихотворението "Чупливо", чието име поема антологичното издание на Вл. Попов в годината на неговия 70-годишен юбилей през 2012 г. [обратно]

2. В един разговор през 2017 г., по повод на книгата "Сърдечни емисии" от 1989 г. Владимир Попов признава пред събеседника си: "Впрочем не харесвам тази си книга. В нея се поддадох на инерцията да пиша стихове, а не поезия." В същия разговор той разказва и за смяната на първоначалното заглавие на ръкописа на книгата, което се превръща от "Нощни емисии" в "Сърдечни емисии", заради притесненията на тогавашния директор на изд. "Народна младеж" Николай Петев, че "нощни емисии" ще води и към досещането за постоянното нощно слушане на радио "Свободна Европа" (книгата излиза през 1989 г, ръкописът вероятно е представен в края на 80-те години) (Попов 2017б: 3). [обратно]

3. Любопитно е, че с такова заглавие през 1977 г. излиза лирическа книга на поета Калин Донков, която има и второ издание от 1981 г. (Донков 1977; 1981). В случая обаче Попов адресира образността към М. Жеков, който е един от съвременните български автори, с лирика, ориентирана към крехката родна традиция на писането в християнската тематика. [обратно]

4. Заглавието на творбата посочва денят на самоубийството на Тачев - не само споделената русенска част от литературните биографии, но и близкото приятелство обвързва Владимир Попов с трагично напуснали този свят поет. Още за Веселин Тачев - в частта "Посмъртното битие на поетите" от настоящата монография. [обратно]

5. Потвърждаващ композиционната "процедура" по оттласкването от конкретността е редакцията в паратекстовия детайл - обяснителното и съпроводено с име и презиме на починалата съпруга посвещение в "Лична хроника" е сведено до лаконичното "В памет на Т." в последвалата я "Отсъствие". [обратно]

6. Връзката между поетиката и внушенията на Попов и Далчев прави в рецензията си за книгата и Божидар Кунчев (2015). [обратно]

7. Нека напомним обаче, че историята на българската литература от ХХ век познава такъв жест, макар и извършен в съвсем автономен и далеч по-мащабен формат - и то не само защото метатекстовете са не просто ограничени в краткостта на списъчното, а са публикувани. Става дума за "Поет и критици: Антология от фрагменти из разни статии и рецензии върху поезията на Кирил Христов (1914). Примерът е напомнен, описан и коментиран от Биляна Курташева (2012: 153-154), а изследователката базира своите наблюдения и на текстове на Кирил Ставрев (2003; цит. по Курташева 2012: 304), Светлана Стойчева и Стоян Петков (Стойчева, Петков 1997; цит. по Курташева 2012: 304). Много близо до модела на Кирил Христов са изданията на поета Кирил Кадийски (2007; 2017). В посока на отбелязване на издания, ползващи сходен модел, би било редно да споменем отново и наскоро появилата се внушителна по обем книга "Между два разговора с И.Ц.", изготвена от поета Иван Цанев (2017). Случаят с "Между два разговора..." обаче е от по-различно естество, не само защото изданието събира между кориците си далеч не само откъси от рецензентско и критическо метачетене. Тази уникална и "подвижна книга" (Дойнов 2017: 3) със сигурност е не просто знак за авторска готовност да представиш постигнатия си и то през множество перспективи образ след повече от пет десетилетия творческо усилие, но и - наистина, "мащабен, продължаващ полифоничен разговор в българската (и не само в българската) поезия за смисъла на писането и за специалното предназначение на поета в света." (Дойнов 2017: 3). [обратно]

© Гергина Кръстева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.06.2019
Гергина Кръстева. Лично и антологично. Автоантологични модели и персонални антологийни присъствия в българската лирика от периода 2008-2017 година. Варна: LiterNet, 2019