Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БРАЧНИТЕ ПЕСНИ НА ИВАЙЛО ИВАНОВ. ЗА ЛЮБОВТА, ИРОНИЯТА И САРКАЗМА

Гергина Кръстева

web

Ивайло Иванов. Брачни песни"Брачни песни" е действително най-цялостната и концептуално изградена лирическа книга на Ивайло Иванов - щедра не просто в обемите си, а и в раздиплянето на теми и поетика, едновременно присъщи за лириката на поета, но и уплътнени от все по-утаена и обезсилващо ведра ироничност. Всъщност за мен способността на тази поезия да бъде иронична е гръбнакът, който удържа тежестта й, плътността й. Защото неведнъж е отбелязвано (и от критици, и от внимателни читатели), че поезията на Ивайло Иванов има остра памет за десетилетия литературно минало и това е памет не демонстративно натрапвана, не шикозно проигравана в ефектни словесни въртележки, а рафинирано преработена в текстовете му, усвоена, преживявана в писането, подхранваща колебанията и в търсенето на най-точната форма, в която (да) се отлива стихът.

Осем са циклите в новата стихосбирка на Ивайло Иванов "Брачни песни", а книгата се открива с "Мелодия за флейта", уговорена като "предговор". Вероятно защото този текст, от една страна - посочва част от поетическите "родства" на неговата лирика, а от друга - сглобява драматизма и ироничната нагласа в конструирането на цялост. Веднага бързам да кажа, че особеният пиетет на тези стихове към водните светове намира израз в привидно причудлив, но всъщност твърде показателен интерес към вариациите на света в най-разни лирически процедури по "отраженията". И не само защото три от циклите в книгата играят с водната метафорика - "Езерни молитви", "Малка дъждовна музика", "Нареченски минерални псалми" (от позицията на асоциативността тук спокойно бихме могли да включим и "Нови Дуински елегии"), но и защото често водата е синестезийно сключила брак с идеята за музика - точно както е в "Мелодия за флейта" и не само. Водата и музиката са сред носещите конструкции на образността на този поетически език, но стриктно погледнато - най-вече само метафоричен повод за едновременно пищно и асоциативно разгъване на възможности и заедно с това - центробежно съсредоточаване върху целостта на всеки текст. Примерите биха могли да са в изобилие и определено ще изброявам дълго, но само заради възможността на изключително чиста видимост към току-що казаното ще посоча "Война на световете", "Монологът на един езерен поет", "Водната лилия", "Малка дъждовна музика", "Приказка за капката"...

Ироничността като една от главните характеристики в звученето на тази поезия е обвързана и със специфичната й склонност към авторефлексия. Лириката на Ивайло Иванов работи в това поле още с текстовете от първите му лирически книги - може би най-отчетливо тази склонност се концептуализира във "Филологически поеми" (2006), но всъщност всяка една от вече издадените няколко негови стихосбирки не престава да работи с темата за създаването на стихове, писането, образите и ведро играе с куп метатекстови авторитети по този повод. "Брачни песни" ни припомнят тази територия най-вече с циклите "Когато вещите не спят" и "Нови Дуински елегии", но всъщност делитбата е крайно условна - такъв тип творби са пръснати из всички цикли на книгата. А и защото цялостната нагласа на тази поезия превръща в обтекаеми една спрямо друга представите за писане и живеене в бита. За мен лично няма друг поет от поколението на 90-те (с цялата условност на генеративното литературноисторическо дефиниране), който с по-голяма вещина и чувствителност да умее да проиграва напреженията между представите за творчество и живеене в границите на обезкуражаващия (все пак, все някакъв) бит. И в същото време така ловко да обезсилва този бит във всяка негова претенция за смисленост, да го покрива с все по-респектиращи, все по-мощни литературни и културни мрежи, без които той би загубил и най-елементарните си очертания, в резултат на което съвсем не безобидният сблъсък между ниското и високото да се превръща в ...брачна песен. Т.е. в свят на изкусителност, приласкаване, отърсване от представите за реалност, сладостно-лъжовна примамка, новообразна поява и, разбира се, еротика.

И когато казвам "свят", не бих искала да отмина и припомнянето за изумителната цялост на всеки стих от тази и не само тази лирическа книга. През годините, докато следях поезията на Ивайло Иванов, констатирах, че тя трудно може да се цитира в модела "част от цялото", каквато е обичайната практика в метатекстовите прочити. И не само защото голяма част от стихотворенията му работят с особени по своя формат наративни модели, но и защото и най-вече по причина на това, че образността, която ги изгражда, е движена от вътрешна логика, при която макар и прецизираното "измъкване" на част от творбата е в състояние да разплете цялото до такава степен, че и измъкнатата част да побледнее в смисъла си. Лириката на Ивайло Иванов се гради около особено средоточие в посланията си и това в голяма степен е релефно видимо в моделите, по които се изгражда и отстоява стабилността си неговата поетика. Движението й често оставя усещането за особено самопораждане, за акт, при който всеки образ сякаш се самоподхранва от предишния и дава художествена енергия на следходния. Така, освен всякакви други видимости, които могат да се коментират, природното в тази лирика - като характеристика и тематика, като "организъм и/или механизъм", както ни казва поетът в "Инсталация на лозата" (цикъл "Когато вещите не спят"), някак проверява себе си и уж наивно признава, че продължава с опитите да се домогва до алхимичната (не)изрядност на света.

Няма да цитирам стихове от "Брачни песни", защото ще се изправя пред противоречието, описано по-горе в този текст. Макар стихосбирката да предлага възможности за цялостно цитиране, без това да натежи спрямо обемите на тук написаното. Но ми се ще да отбележа финално, че бих вярвала по-силно в адекватността и смислеността на онова, което днес наричаме литературен процес, ако лириката на Ивайло Иванов бива огласявана повече, ако тя предизвиква онова внимание, което е не само заслужено, но и непременно по отношение на случващото се в съвременната българска поезия. И в случая съвсем не става дума за шумни критически аплодисменти. За друго е думата. Но няма да напомням клишетата за мерилото, което обвързва пишещия с шума, който се вдига около него, защото отдавна знаем - шумът не е привилегия за достойния.

 


Ивайло Иванов. Брачни песни. София: Нов златорог, Литературен форум, 2013.

 

 

© Гергина Кръстева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.07.2014, № 7 (176)

Други публикации:
Страница, 2013, бр. 4.