Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДАРБАТА НА НЕСТИХВАЩАТА ПАСТИРСКА БУДНОСТ

Гергина Кръстева

web

Ивайло Иванов. Пастирът на мухи (поеми). Троян: Линеа принт, 2008В лабиринтните критически лутания, водени от намеренията да бъде видян по-релефен профил на модерната българска лирика, се нароиха множество подредби, класификации и метафорични дефиниции. Точката, в която те неподозирано се пресичат, е в имплицитната констатация, че през 90-те се конструира особена вавилония от лирическо разноречие, което обсебва високо и ниско, посредством пъстрата категоричност на множество поетически присвоявания и откази от тях, породени от взаимната провокативност между език и Аз.

Именно в средата на 90-те дебютира със своя лирическа книга (“Хензел и Гретел”) поетът Ивайло Иванов. С рядко срещана убеденост може да се твърди, че поезията му се вписа особено адекватно в най-релефните тенденции от тази част на десетилетието, при това с неподозирана автентичност и лекота на писането. Основният тон на неговата поезия се съхрани през годините и новата му лирическа книга - “Пастирът на мухи”, потвърждава тази удивителна константност в умението за сътворяване на поезия, която мнозина от съвременните млади не успяха да удържат под напора на желанието да бъдат изкусително (и празно) демонстративни.

Едва ли има друг съвременен поет от дебютиралите през 90-те, който, без да превръща паметта си за усвоена традиция в публично активна и изпробвана на различни нива концепция, да притежава подобен рефлекс към написаното в българската поезия в десетилетията на 60-те, 70-те и 80-те години. Да го кажем простичко - Ивайло Иванов е четящ поет, който притежава изумителни сетива към онази литературноисторическа отминалост, върху която вече е наслоен (въпреки тоталната отвореност на интерпретациите и цялата условност на оценките) печатът на стойностното лирическо присъствие. Подобна констатация би предизвикала очакването, че качествената читателска стратегия включва непременната оптика на знаещия читател, през която да се уловят в цялост всички, “снети” в тази лирика, присъствия и почерци. Такава реакция би била адекватна, ако текстовете представяха ерудитски колажи и наслагвания, късни постмодерни залитания. Лириката на Ивайло Иванов обаче не е това. Тя щади и приютява с фина лиричност своя читател като едновременно с това иронично щрихира всяка споделеност с умението да разколебава собствената си постигнатост в мига, когато тя изглежда най-неуязвима. А играта с различни поетически езици е превърната във филигранна основа, над която се излива своеобразна лирическа етимология на собственото слово. Откриваме го с особен акцент във “Филологическа поема”, “Нощта преди изпита”, “Трактат върху името “Евита”.

Всъщност лириката на Ивайло Иванов конструира цялостна концепция за словото, в която то многократно метафоризира представите за света - дух и тяло, съсредоточен и разпилян, постижим и недостижим в себе си, в представите на човешките сетива. И крайно любопитното е, че началата на винаги крехките му превъплъщения са концентрирани в неподозирано периферни детайли, които тази поезия превръща в собствен “модус вивенди”. Особено показателни в това отношение са поемите “Генезис на монотеизма”, “Стъклен саркофаг”, “Свършекът на белите ми нощи”. Идеята за словото, парадоксално породено от собствената си липса или недостатъчност, е превърнало поемата “Любовта на глухонемите” в безкрайна и горестна метафора на (не)постигнатата любов. А способността на тази лирика синестезийно да навлиза в езиците на други изкуства поражда ренесансовата нежност на внушенията в “Мостът на въздишките”. Белезите на профанизирания бит са въведени посредством брилянтно задвижен механизъм на ирония, който ги пренарежда и моделира от тях стъписващо рафинирани апофтегматични модели (“Странната бременност”, “Последният писък на техниката”). Сходен е начинът, по който някои от поемите представят металитературни (или метаисторически) сюжети (“В кабинета на критика”, “Друга сетна история за 90-те”, “Мемоар от въстание”, “Димитров пише писмо до майка си”).

Струва ми се обаче, че най-цялостното, най-постигнатото умение в тази поезия е нейният метафоризъм. Бих го нарекла “несвършващ”, заради онази особена анжамбманност - не толкова като техника на писане, колкото като мисъл на езика, в която всеки новопоявил се образ никога не е окончателно привършен. Той привързва към себе си с нишката на изобилието множество поредици от себеподобни и в тази спираловидна гъстота поезията на Ивайло Иванов илюзивно наподобява модела на пиететно следвания от нея смислов ефект на непостижима сакралност. Ето например как е изобразена капката вода на ръба на сифона, резонираща под звуците на музика, в “Генезис на монотеизма”:

О, сякаш в нея хиляди цигулки
с телцата си, по-мънички от люлки,
звучаха - и със лъкчета чаровни
пригласяха на арии любовни,
запазвайки божествената мяра.

Но струва ми се, че най-плътен аргумент в посока на казаното е последната поема от книгата - “Небесни релси”, реквием, освет(л)ен от виртуозна емоционална и образна калиграфия:

Пак Коледа е. Сняг се сипе, сякаш
небето е отворено. И мракът
приижда на талази доверчиви,
затоплен от дъха на всички живи.
Гирляндите от лампи по дърветата
са зимни плодове. Ах, как налети
са те с узряла, тъжна светлина...
И зимата прилича на жена,
скърбяща по любим от младостта си
и щастие откриваща в скръбта си.
А хората деца са... Разговарят
не с думи, а със облачета пара.
И всеки към покупки неизбежни
забързан крачи. През снеговалежа
личат частици само от телата (...)

И сякаш не снегът вали - а прах,
от всичкото пропуснато, което
в сълза и спомен, в щастие и крах,
във стих недонаписан и във смях
отдавна е възлязло на небето.

Укротената, осъзната и болезнено призната тъга от неизбежните възмездия на трънената човешка злъч, заради избора да чувстваш мили “мушиците - сълзящото мастило”, а не майчините сълзи - това е съдбата на този толкова фин и амбивалентен персонаж, “пастирът на мухи”.

А за съдба на книгата “Пастирът на мухи” бих признала само тази, която ще ни досети да осъзнаем, че дарбата на нестихващата пастирска будност е неслучаен дар за човеците.

 


Ивайло Иванов. Пастирът на мухи (поеми). Троян: Линеа принт, 2008.

 

 

© Гергина Кръстева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.02.2009, № 2 (111)

Други публикации:
Страница, 2009, бр. 4.