ИДЕ ЛИ СМЯНА?
(Българската лирика от 70-те години на XX век - дискусии в периодичния печат, литературнокритически оценки и литературноисторическо конструиране на периоди, стилове, автори, теми)

Гергина Кръстева

web | НРБ-литературата

През 1975 на страниците на вестник "Литературен фронт" литературният критик Васил Колевски пише: "При разгръщане на литературните издания читателите насочват погледа си най-напред към литературнокритическите статии, а чак след това четат стиховете и разказите. И този интерес едва ли може и трябва да се обяснява само с момента на сензация, който неизбежно съпътства подобни явления. Литературните дискусии у нас винаги са имали широк обществен резонанс..." (Колевски 1975: 1). Търсенето на сензационен характер в литературните полемики и оценки от 70-те години едва ли има обективни основания. В случая изводът е продиктуван от необходимостта задължително да се констатира обществена ангажираност спрямо литературнокритическия процес и художественото творчество, които "изпълняват пълноценно големите идейно-естетически задачи" на времето. Но все пак оценката на Колевски неволно задвижва плътната сянка на предходни десетилетия, когато утвърждаващите се партийни апологети в литературната история и критика придърпват наглед "сензационни" полемики към голямата цел да се очертаят точните и верни правила, да се оценят, класифицират, подредят литературните факти, и идеологически да са зададе плодотворната перспектива на бъдещото литературно развитие. А за личните творчески съдби на мнозина от участниците "сензационните" литературни спорове се оказват с драматични последствия.

Множество спонтанни или организирани обсъждания на всякакви теми, жанрове, автори и текстове започват още през 50-те години. В прецедент за първото социалистическо литературно десетилетие на България се превръща публичното и догматично обсъждане на цикъл любовни стихове от Иван Радоев, публикувани по страниците на литературния печат. След историческата 1956 година и през първите години на 60-те настъпва истински дискусионен бум, когато почти всяко литературно издание подхваща своя тема и привлича в обсъждането й поети, критици и белетристи. Точно през този период в списание "Пламък" и в рубриката "Разговори за поезията" на вестник "Литературен фронт" започва широка дискусия за свободния стих, която в продължение на повече от година отприщва поток от вълнения сред критици, поети и читатели. Страстите утихват след реч на Тодор Живков пред "дейци на културния фронт" през април 1963 година, в която "експериментаторите" в лириката са заклеймени като "отрицателни примери".

През следващото десетилетие литературната ни критика деликатно ще заобикаля спомена за дискусията като анахроничен отблясък от ненужни вълнения, а проблемите на поетиката ще се поставят в задължителния широк контекст на "гражданственост и актуалност на идеите".

Новата смяна (?)

През 1967 година в кн. 3 на списание "Пламък" е публикувана статията на Атанас Свиленов "Иде ли смяна?" (Свиленов 1967: 60-64). Въпреки че поводът за статията се свързва с конкретни имена и стихосбирки, излезли "напоследък почти едновременно" ("Движение" на Петко Братинов, "Пътуват макове" на Кирил Гончев, "Обятия" на Йордан Янков, "Поречие" на Борис Вулжев, "Самооткритие" на Христо Ганов, "Гергьовска люлка" на Георги Данчев и "Пеещо дърво" на Богомил Трифонов) въпросът "Има ли ново поколение в българската поезия?" започва да гради един от основните литературноисторически сюжети, който, десетилетие след Априлския пленум и утвърденото вече в критическото поле "априлско поколение", настойчиво ще търси своя отговор в дискусии, редакционни обсъждания, обзорни прегледи на годишната продукция, оперативна критика. В своята статия Свиленов не скрива разочарованието си, че най-новите "попълнения" в лириката не му дават основание да ги припознае като "поетите на моето поколение". Въпреки своеобразието на отделните изяви и отделни "собствени интонации", липсва нещо "много важно, много съществено" и това е "съдбата на поколението, към което принадлежат" неговите "вълнения и конфликти, неговите драми и стремежи, уникалността на неговото светоусещане и мислене". Свиленов алармира, че младите "идват премного заразени от климата на предходниците, дишат техния въздух, въртят се като хипнотизирани в кръга на техните теми, проблеми и настроения" и не искат да осъзнаят, че "не са обвързани с миналото, че съзнанието им не е раздвоено от две епохи", примамва ги "особеният драматизъм на ония, които са преди тях - драматизмът на противоречието, на сблъсъка между стари и нови представи". "И не забелязват, че този конфликт не е техен", констатира критикът. Всичко това, в крайна сметка, според Свиленов, води до книжност, "литературщина", ранно изчерпване, застой, възникване на поетична конюнктура. Известна промяна в общата картина, според Свиленов, внасят книгите на Недялко Йорданов, Ваня Петкова и Николай Кънчев, въпреки че и те "не могат да ни се втълпят като категоричен паспорт на една нова генерация". Разсъжденията на критика неминуемо стигат до припомнянето за онези, "дето продължаваме да ги наричаме "младите на българската поезия" - поколението, утвърдило се непосредствено след 1956 г. - П. Караангов, Л. Левчев, Д. Дамянов, Вл. Башев, Сл. Хр. Караславов, Ан. Стоянов, Евт. Евтимов, К. Павлов, Н. Инджов, Ст. Цанев, М. Берберов, Ат. Мочуров, Хр. Фотев, Кр. Станишев. Това поколение е различно от предходниците си, но успява да долови "други теми, друга чувствителност, друга житейска философия (...) именно тук беше зародишът на голямата отлика". Сравнявайки най-младите с тях, Свиленов е категоричен в преценката си, че "покрай много от съществените проблеми на времето те минават някак опипом, някак слепешката, без да се помъчат да проникнат в тях". От поредицата нови дебютиращи имена критикът отделя с лек оптимизъм единствено Петко Братинов. Авторът на стихосбирката "Движение", според него, "най-плътно се доближава до характерни белези на съвременното младо поколение". Съзнателно или несъзнателно, преследваната провокация във въпроса на Атанас Свиленов "Иде ли смяна?" предизвиква реакции. В отговор на статията на Атанас Свиленов остро реагират Иван Спасов и поетът Кирил Гончев - един от групата дебютанти, дали повод за размишленията на Свиленов. "Времето е пълно с изненади, които могат да обърнат наопаки всички наши прогнози. Такива изненади крият и най-младите поети, които А. С. не приема за смяна. А тя иде", категоричен е Спасов, който обаче не крие силното си озадачение от оценката на колегата си за поезията на Ваня Петкова и Николай Кънчев. В създадения от Свиленов модел, според К. Гончев, се разпознава добре познат навик на критиката да не довижда отвъд създадения "еталон за поезия", чиято функция години наред изпълнява "поколението на Левчев, Башев и Дамян Дамянов". Отвъд него, почти неспоменавани или в графата "и др.", според Гончев, остават Иван Динков, Андрей Германов, Евтим Евтимов, Благой Димитров, Пеньо Пенев, с което, според него, е извършен "експеримент" на принципа "разделяй и владей" - противопоставени са редица поети на поколението им. "С други думи, давате ни шпаги в ръцете и се оттегляте да наблюдавате боя. Ами ако не се сбием?", полемизира метафорично поетът, уточнявайки, че поколението, за което говори Свиленов, далеч не се изчерпва само със споменатите в неговата статия имена. Към тях той добавя Стойчо Стойчев, Матей Шопкин, Симеон Стоянов, Лъчезар Еленков, Николай Заяков, Иван Цанев. (Впрочем името на Иван Цанев споменава и Иван Спасов, въпреки че по това време той все още не е издал дебютната си стихосбирка "Седмица"). Гончев реагира и на обвинението, че младите нямат "свой, единствено свой проблем", припомняйки времената преди Априлския пленум, когато "въпреки песните на комбайните, въпреки тъкачките и милия възрожденски оптимизъм, владееше тишина". Сегашната "чета" от поети е "изпълнила" тази тишина с гласове, които "заговориха за своите човешки радости и тревоги" - процес, който той намира за адекватен на изчезналата тишина и в обществения живот.

Редакцията на "Пламък", отпечатала позициите на Ив. Спасов и К. Гончев, доволно констатира интереса към проблема и приканва към други становища. Отделни други отговори на въпроса "Иде ли смяна?" не се публикуват, но в брой 11 през същата 1967 година се появява публикация на "Разговор за едно поколение". Официално разговорът, в който вземат участие Максим Наимович и поети, наложили се непосредствено след Априлския пленум през 1956 г. - Атанас Мочуров, Кръстьо Станишев, Михаил Берберов, Владимир Башев, Слав Хр. Караславов, Петър Караангов, Йордан Милев, - се "закрепя" на два основни центъра - състоянието на нашата поезия днес и новият лирически герой. Разговорът безплодно се върти около въпросите "Линее ли нашето поколение?" и "Какво е литературно поколение?" и между оценките, че в поезията на "априлското поколение" е настъпило "известно успокояване" (М. Наимович), че "патосът е намалял", но процесът вече е белязан не толкова "с ферментация и външни експлозии, обаче е повече пълен с дълбочина" (П. Караангов). Проблемът за ясните контури на идващата нова смяна предпазливо се избягва. Какво означава словосъчетанието "литературно поколение"? Може ли едно възрастово понятие, което е особено полезно да се прилага в училищата, армията или спорта, да се използва и в литературата?", пита Йордан Милев. Конкретен отговор на този въпрос никой от участниците не дава. Конкретността е заместена с общи разсъждения в посока на извода, че "живеят онези стихове, които са граждански необходими", и "винаги е имало и истинска поезия, независимо дали тя е творена от "поколение" или от "единици". В този смисъл дежурното за подобни поводи заключение на Максим Наимович, че "не приключваме, а сега започваме разговора си", се оказва особено и неочаквано уместно, подсказвайки предстоящото лутане, регистрирано официално по страниците на периодиката или неофициално превръщано в повод за изпитание на верността към идеологическите ценности, посредством които апологетите на партийната линия в литературата се опитват да внесат порядък в литературната история.

През 1970 г. в няколко поредни броя вестник "Пулс" провежда "Разговор за поезията". В редакционната бележка, която съпровожда статията-начало на разговора в бр. 9 на изданието, се споделя тревогата от появилите се напоследък стихосбирки, в които преобладава "дребнотемието" или "претенциозни и понякога неразбираеми за читателя творби" с "псевдоноваторски амбиции и интелектуални мистификации". Инициаторите на разговора го откриват със статия на Димитър Танев "В защита на исконните поетически начала" (Танев 1970а), която, според тях, поставя тревожните въпроси "Застрашен ли е от разпадане поетическия жанр, изживяно ли е емоционалното начало в поезията, ще се превърне ли тя в нещо, достъпно само за "специалисти". По същество този разговор, в който със свои статии се включват Здравко Недков, Симеон Хаджикосев, Максим Наимович, Наташа Манолова, Николай Кирилов, както и редови читатели с писма, не обсъжда директно въпроса "Има ли ново поколение в лириката", въпреки че обвиненията в преобладаващата част от становищата са прицелени към текстове на млади автори.

Любопитен обаче е фактът, че няколко броя преди началото на разговора, във вестника е публикувана статията на Димитър Танев "За младите, за критиката и за някои литературни прецеденти" (Танев 1970б). В нея Д. Танев, използвайки за повод проведен наскоро в "Литературен фронт" разговор за състоянието на белетристиката, пренася проблемите в сферата на критиката спрямо поезията и се обявява против "общото увлечение обезателно да се критикува, с настъпателна безапелационност да се пристъпва дори към съвсем естествени несполуки на млади автори". "С "тоталния интерес" към младите ние като че изместихме центъра на тежестта. Поизострихме словесната форма и интонацията на критическите писания. Нашумяхме около някои проблеми и си осигурихме самоудовлетворяващото напрежение на дискусиите и обсъжданията (...) мишена се оказаха дебютантите (...) започнахме да стреляме по зайци със съчми за мечки". Според Д. Танев извън кръга на този прицел са останали поетите, дебютирали през 30-те и 40-те години, част от които обаче са се "отпуснали върху постелите на спокойствието" и са започнали да творят "по линия на най-малкото съпротивление". Техните слаби творби обаче "нямат грижи с редактори и издателства", а критиката "тактично" мълчи", демонстрирайки пълен отказ да бие "по масивния щит на старата слава" и "по непоклатимостта на мита-име". За "бой" много по-удобни са "държеливите гърбове" на младите - пред тях има много време, имат време "да преглъщат горчиви хапове". Оттук Танев извежда позицията си и спрямо активно обсъждания по това време "сив поток", обяснявайки, че това явление не е чисто естетическо и че за появата му далеч не са достатъчно основание "неопитността" и "литературната младост". В този смисъл, наред с имената на не особено убедителни в поетическите си постижения и не особено популярни по онова време млади поети, в статията си "Защита на исконните поетически начала" Димитър Танев включва в поредицата от примери на "претенциозна посредственост" Николай Кънчев с втората му поетична книга "Колкото синапено зърно" (1968)¹ и авторитетния представител на "априлското поколение" Стефан Цанев с поемата "Христос на велосипед". Интересно е, че в продължилия "разговор за поезията" тонът е зададен сякаш не толкова от статията на Д. Танев, която го открива, колкото от статията, която го предхожда.

Вероятно заради това статията "Против съчинителството", с която Симеон Хаджикосев (1970: 4) се включва в разговора, започва с уговорки около понятието "млада поезия", за да се стигне до извода за "девалвация" на понятието "поетическа младост", за "застаряването на нашата млада поезия", което "няма нищо общо с благородните усилия на геронтологията, а е тревожен симптом за забавяне процеса на духовното и творческо съзряване на мисълта". Уточняването на възрастта е аргумент и за Наташа Манолова (1970: 4) - 28-те години не оправдават Николай Гюлев за несполуките му в книгата "Някъде в нас е светлината", първата книга на Екатерина Йосифова "Късо пътуване", според Манолова, буди повече тревоги, отколкото удовлетворение в критиката. Максим Наимович (1970: 4) откликва по-точно на призива на Танев да се обърне поглед към утвърдените имена, където се крият немалко сериозни несполуки.

Разговорът на "Пулс" приключва с публикации на мнения на учители, училищни директори, абитуриенти, музейни работници и комсомолски кадри, изразени в разговор под надслов "Съзвучна с вълненията на народа", проведен в къща-музей "Владимир Башев". По същество дискусията не привнася нещо ново в позициите по проблема "ново поколение". Независимо от привидната загриженост за творбите на поети от по-стари поколения, критиците продължават да обслужват рефлекса на утвърждаването им и не пропускат да намерят повод за обговаряне на плодотворното "априлско поколение". И въпреки че държи "под око" критериите, обявени в статията на Димитър Танев, на практика разговорът се превръща в илюстрация на неговите опасения - грехове към поезията носят преди всичко младите, независимо от уговаряната условност на подобна "възрастова" квалификация.

Две години по-късно, през 1971 г. на страниците на списание "Септември" е публикуван "Разговор върху младата българска литература" под надслов "Поетичното присъствие на едно поколение". В разговора, "снабден" с мото-цитат "Из програмата на Българската комунистическа партия", участват литературни критици и поети - Пенчо Данчев, Божидар Божилов, Симеон Хаджикосев, Боян Ничев, Иван Николов, Здравко Чолаков, Петър Караангов, Любомир Левчев, Иван Цветков. Основната насока, която П. Данчев дава в уводните си думи, е "Проблемите на живота - проблеми на младата поезия" и уточнява, че "ще се наложи да изясним това понятие - "млада поезия" или "най-младата поетическа смяна", около което съществува известен спор: има ли ясно изразен облик това поколение и ако има - с какво се отличава от своите предходници, с какво присъства то в нашата съвременна поезия." Позициите по отношение на "най-младата поетическа смяна" обаче отново се разпъват между категоричното отричане на ясно изразено ново попълнение в лириката и уговорките, че е все още рано за заключения, че трябва да се изчака. В търсене на причината за невъзможността да се открои ярка нова смяна в най-новата поезия, въпреки отделните успехи на Екатерина Йосифова, Калина Ковачева, Иван Цанев, Калин Донков (но крайно недостатъчни, за да очертаят нова и характерна тенденция), участниците в разговора изтъкват и коментират липсата на силна гражданска и духовна биография, ранната професионализация, невъзможността да се излезе от "креещата провинция" или пък рисковете на всяка цена да се прикрепиш към творческия живот, който кипи в столицата, пораженията, които нанася конюнктурата, налагащия се процес на "нивелация в поетическите гласове", ярко изразеното желание към формални търсения ("изнасилена метафоричност", "криворазбрана оригиналност"). "Повече от петнадесет години в нашия литературен живот не се е поставял въпросът за ново литературно поколение. Това обаче не е пречело да се появяват "отделно" нови ярки таланти", казва Любомир Левчев. Той предлага и една любопитна теза - за "вредата, която нанесе така нареченото наше поколение на българската поезия". Според него, тя се състои във възприемането на свободния стих (за който дълго и категорично се воюва в известната от началото на 60-те години дискусия) "на всеоръжие", което лишава младите от възможността да минат "през великата школа на строгите ямби и дактили". "Струва ми се, че лекомисленото, често пъти дори нихилистично отношение към класическите форми е попречило на част от младите поети", казва Левчев.

Поставяйки обсъждания проблем в по-широк литературноисторически контекст, Пенчо Данчев предлага тезата за наличието на редуващи се периоди в лириката, продиктувани от "историческия момент" - в определено време поезията се занимава с "проблематиката на времето", носи "съдържанието на епохата" и стиховете имат за цел "да будят, да революционизират съзнанието". Но има и други периоди, когато "поетите някак "затихват", пооттеглят се от горещата проблематика, посвещават огромна част от поетическата си енергия за съвършенството на стиха, занимава ги преди всичко формалното майсторство." Така предложена, тезата позволява да се изтъкне ролята на историческия Априлски пленум на партията не само за появата на поколението "Левчев-Башев", но и за идейното развитие в лириката на по-възрастни поети като Никола Фурнаджиев. Върху тази основа Данчев надгражда идеята за необходимата "гражданска наситеност" в поезията, която е задължителна, независимо от ангажимента към формалното майсторство. Година по-късно той ще моделира идеите си за периода, в който поетите "затихват", и ще въведе литературнокритическата метафора "тиха лирика", към която ще притегли имената на спряганите в дискусията на "Септември" (а и в редица оперативни и обзорни текстове в периодиката между 1968 и 1972) Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Калин Донков.

Независимо от отделните нюанси в позициите, участниците в дискусията на "Септември" се обединяват около тезата, изразена от Иван Цветков, че поколението на Април 56-та "беше по-богато на проблематика и това му даде възможност ярко, властно и категорично да се наложи". Младите поети са "добри версификатори, умеят да направят стихотворение, но са по-дребни по идеите си, проблемите си, мащабите на мислене". Те "не са преодолели още камерността, известен херметизъм и дребнотемие" и въпреки плодотворния развой "от синтетизъм към аналитизъм" стихът у някои млади творци "преминава в слободия, звучи кухо, празно, безсъдържателно" (Здр. Чолаков). Те има още какво да научат от завоеванията, трасирани от Априлския пленум, най-важното от които е да се осъзнае "взаимопроникването между политически, граждански патос и интимни вълнения".

Любопитна в посока на въпроса "Иде ли смяна?" е анкетата, която алманах "Тракия" прави през 1971 година, във връзка с предстоящата Втора национална конференция на младите литературни творци. Трите въпроса в анкетата са отправени към писатели и критици, като първият от тях е формулиран така: "Напоследък някои млади критици, а и не само те, твърдят, че не идва млада литературна смяна. Споделяте ли тази тревога?" Интересно е, че по-категорични в мнението, че нова смяна има, са поетите и писателите. Доста по-уклончиви и предпазливи в отговорите си са критиците.

Любопитна е гледната точка на Михаил Неделчев, според когото на творчеството на младите трябва да се гледа перспективно, а не "статично-класификативно". Според него терминът "поколение" е приложим само спрямо поетите и то във време, белязано от "крупен социален прелом". В този смисъл, според Неделчев, може да се говори за поколение от края на 50-те (Левчев-Башев-Павлов-Инджов-Караангов и др.), поколение на 40-те, на 30-те, поети на "септемврийската литература". Родените в "мирно време" поети "не трябва насилствено да бъдат включвани в необединени от такива централни теми "поколения". Към формиране на несъществуващи поколения обикновено се стремят посредствените автори - "за да минат с групата". Младият критик отчита и процесите на вътрешни промени и процеси в самото "поколение" - в този смисъл, от определен момент неговото развитие и влияние върху наследниците, според Неделчев, е нееднозначно. "Млада литературна смяна има!" - около тази категорична преценка се обединяват отговорите на поетите Дамян Дамянов, Евтим Евтимов, Янко Димов. "Смяна има, но няма поколение", пък казва Атанас Мочуров, мотивирайки разликата в терминологията с факта на по-малко успешните дебюти. Критиката да не подхожда "аптекарски", да не пречи на най-новата поезия с "прибързани класирания, подреждания и изреждания на имена", призовава пък Георги Константинов. Против понятието "млада литературна смяна" се обявява в своя отговор на анкетата Георги Мишев. Въпреки че подредбата, която критиците правят, "съгласно бойния устав на литературната пехота (БУЛП)", според Мишев, съвсем не е неприятна за някои автори, тъй като им позволява творческото самочувствие да се идентифицира с винаги перспективното "младо поколение". С игрив език, в който иронично се използва милитаристична лексика, Мишев обяснява, че подобни класификации улесняват критиците, "внасят равновесие в душите им (...) има прегледност: отсега нататък ще следиш за целия взвод, кой как се движи в редиците, кой марширува най-добре и кой се влачи най-отдире, обут с едни чепик и с една платненка..." С военна лексика си служи и друг участник в анкетата на сп. "Тракия" - Николай Кирилов. Според него смяната в литературата не бива да се разбира като "новобранки, пред които старшината отваря портала. Талантите нямат на раменете си пагони, за да бъдат повишавани или разжалвани."

През същата 1971 г. Здравко Чолаков прави преглед на първите поетични и белетристични книги от библиотека "Смяна", 1971 г. В статия с недвусмислено заглавие "Игото на дребнотемието и средните възможности" (Чолаков 1971а: 37-42) той доразвива, но доста по-настъпателно позицията си от дискусията в сп. "Септември". Чолаков признава, че, наблюдавайки продукцията на "Смяна" през последните години, все по-често си задава въпроса "Иде ли смяна?" и все повече е "склонен към отрицателен отговор". Отделяйки от общото "сиво състояние" през последните години дебютите на Иван Цанев, Борислав Геронтиев, Калин Донков, Екатерина Йосифова и Калина Ковачева, приемайки с уговорки единствено дебютната стихосбирка от 1971 г. на Андрей Андреев "Неделя" като "нещо по-различно", Чолаков е категоричен в оценката си за "средната интелигентност на поетическото мислене", "псевдопоезия" и "фалшивост" - симптоми за "сериозен естетически регрес в младата поезия". Критикът признава, че има достатъчно основание да озаглави бележките си за първите поетични сборници на 1971 година (книгите на Иван Станев, Тодор Копаранов, Живка Балтаджиева и Огняна Свиленова) "Бягство от поезията". Същата година Чолаков говори с възторг за поредицата на издателство "Народна младеж", в която се представят избрани творби на Александър Геров, Владимир Голев, Димитър Методиев и Любомир Левчев (Чолаков 1971б: 8).

Прегледите на поетичните продукции за съответната или отминалата година често са повод да се разсъждава по въпроса за поколенията и новата поетическа смяна. В подобен повод се превръщат и статиите по модел "вторите книги". През 1971 г. е публикувана статията на Любомир Стаматов "Вторите книги" (Стаматов 1971: 8), в която се обсъждат стихосбирките на Стойчо Стойчев, Лъчезар Еленков, Борис Вулжев и Петко Братинов. Припомняйки дебата около статията на Атанас Свиленов "Иде ли смяна?" и наложилите се тогава мнения, че критиката трябва да изчака "по-добри времена", за да бъде по-уверена в позициите си, Стаматов дава своята оценка - "...но не бих могъл категорично да твърдя, че те са изцяло сполучливи, че са доказателство за идване на нова смяна." Според Стаматов идването на новата смяна, се е "забавило твърде много", остава усещането, че "надеждите и очакванията" на критиката "най-после ще бъдат оправдани". На мнението на Стаматов опонира Симеон Хаджикосев в статията си "Вторите стихосбирки - проблеми и постижения" (Хаджикосев 1972: 58-62). Критикът лансира за пореден път идеята за силното "средно поколение", в което той разпознава "поетите на Април" и констатирайки, че младите поколения са "по-колебливи и неуверени в изявата си", както и "онеправдани" от "необикновено ярката изява" на поколението след Априлския пленум, той обаче уверено заявява: "Ако се абстрахираме от трудно избягващите се паралели, не можем да не забележим, че поколението на младите вече е оформило своя екип. Прегледът на някои втори книги е още едно потвърждение за това." Освен авторите на появилите се през 1970-71 година втори книги Борис Вулжев, Лъчезар Еленков, Петко Братинов, Георги Константинов, Атанас Звездинов, критикът добавя към територията на "поколението на младите" и Иван Николов, Стойчо Стойчев, Иван Цанев, Калин Донков, Екатерина Йосифова, Калина Ковачева, Йордан Янков, Божидар Томов. И въпреки уговорката, че прегледът на няколкото втори книги е само "моментна снимка" на цялото поколение, тъй като техните автори са "едни от най-характерните негови представители", Симеон Хаджикосев отбелязва, че те са показателни "не само как се оформя неповторимият глас на поета, но и на цялото поколение."²

Все по-честото повтаряне на едни и същи имена в периодиката постепенно гради модел, при който няколко поети (представени най-често от дебютните или вторите си книги) биват обвързани помежду си като представители на новото поколение. Този модел постепенно получава критическа устойчивост, а "списъкът" периодично нараства с нови имена. "Петима от едно поколение" се нарича статия на Нина Пантелеева (1973: 6-7), в която се анализира творчеството на вече свързаните от Хаджикосев Борис Вулжев, Петко Братинов, Стойчо Стойчев, Йордан Янков и присъединеният от Пантелеева към тази общност Христо Банковски. Статията "Трима от едно поколение" (Тонков 1973: 72-77) пък разглежда дебютните книги на пловдивските поети Петър Анастасов, Иван Вълев и Николай Заяков, които авторът на статията Петър Тонков разглежда като част от "поколението, дебютирало в средата на 60-те години", което "все още не е плътно характеризирано от критиката".

В статията си "Поетическата смяна" (Спасов 1973: 249-267) Иван Спасов, разглеждайки стихосбирки от периода 1965-72 година, пише: "Най-положителният ми усет е, че действително се показват зачатъци на оформени или оформящи се индивидуалности - едно първо условие да говорим за творческа генерация. Другото ми усещане, (...) се отнася до сцеплението (к.а.) помежду тези индивидуалности, до тяхното идейно-естетическо синхронизиране, за да се очертае лицето на това поколение." Относно поетичните книги на 1972 г. в обзорна статия "Съвременна мащабност на поетическите търсения - най-вярната перспектива" (Чолаков 1973: 175-197) Здравко Чолаков отбелязва: "Използвайки повода, който ми дадоха новите книги на млади поети през разглеждания период и като имам предвид очерталата се вече категоричност на дебютната поетическа вълна (...) мисля, че от края на 60-те години и в наши дни оформя вече своя профил едно ново поетично поколение." "Поети на нравствения критицизъм" - така Чолаков характеризира представителите на "новото поетично поколение", за което, според него, е крайно време "да се говори не епизодично, а като за едно литературно явление".

"Тиха лирика" - въвеждане на понятието

Интересен опит да говори за новото поетично поколение в литературноисторически и естетически контекст прави Пенчо Данчев. През 1972 г. в първите две поредни книжки на списание "Септември" са публикувани неговите "Наблюдения над младата ни поезия" (Данчев 1972а: 55-84; 1972б: 65-85). В опита си да изгради концепция относно представата за понятието "литературно поколение", критикът изтъква налагащата се тенденция критиката постоянно да съпоставя поезията на най-младите с поетите, изявили се най-силно след Априлския пленум, и с онези, родени в "атмосферата на първите младежки бригади" (т.нар. "бригадирско поколение"). Според него тази тенденция не е особено уместна и не е "изгодна" за младите поети. На основата на поредица от разсъждения за критериите, необходими при изграждането на понятието, Данчев заключава, че "за критика е от значение да долови живата диалектика между общо и индивидуално, тяхното различно относително тегло през различните периоди в зависимост от конкретни обществено-икономически фактори."

Данчев откроява няколко доминантни идейни и стилово-поетически тенденции в младата поезия. Първата от тях той нарича "поезия на гражданския патос" - въпреки уговорката за условността на категоризирането й, критикът настоява за нейния приоритет и очертава конструкцията й по линията, "пунктирана с имената на Ботев, Смирненски, Вапцаров". Според него най-силно обвързани с модела на "поезията на гражданския патос" са имената на Георги Константинов (с дебютната книга "Една усмивка ми е столица"), лириката на Петър Василев и Нейко Вълчев (със стихосбирката "Открит рудник"). Към тези имена критикът добавя Цанко Христов, Борис Вулжев, Здравко Кисьов, Кольо Севов, в чието творчество гражданската тема също е централна. Като нова, интересна тенденция в младата лирика Пенчо Данчев откроява явлението "тиха лирика". То се обяснява като "прекомерното нарастване броят на камерните, тихите, нежните, шепнещите, лиричните - в тесния смисъл на думата - поети". Това са автори, които "предпочитат съкровените лирически разговори "насаме" - със себе си, с майка си, с приятеля си и - по изключение - с времето, в което живеят". Тази тенденция би била съвсем естествен нюанс в необходимото разнообразие на цялостния литературен процес, "но явлението (...) явно надхвърля по размерите си естественото изискване за жанрово разнообразие и дори се чувства обратната тенденция - в младата ни поезия се внася елемент на "тихо, камерно еднообразие". Като типични представители на "тихата лирика" Пенчо Данчев откроява имената на Иван Цанев и Калин Донков, но с тенденцията силно са свързани и поетите Петър Анастасов, Андрей Андреев, Иван Станев, Симеон Манолов, Тодор Копаранов. Критикът отбелязва предпочитанието на "тихите лирици" към лилиевско-дебеляновската традиция. Той мотивира този извод конкретно с наблюденията си над лириката на Калин Донков; по същия начин се открива влиянието на Атанас Далчев върху лириката на Иван Цанев. Подобни влияния критикът улавя в конкретен контекст, но в общите изявления за таланта и влиянията не е трудно да се усети нагласата спрямо влиянието на втората линия, в този случай, "пунктирана" с имената на Лилиев-Дебелянов-Далчев. В тази посока е и един от критическите изводи: "Когато говоря условно за тиха и камерна лирика, аз имам пред вид преди всичко елементите на притъпено чувство към идейно-нравствените и психологически черти на съвременния живот, а оттук и на безкритично школуване при големи майстори на камерната поезия от миналото". В тази посока опасенията са сериозни, още повече, че в "безкритичното ровене в лабораториите на всепризнати майстори от миналото" се разпознава една от основните причини за появата на явлението "тиха лирика". Оказва се, че в случая са налице "книжни вдъхновения", чиято инерция крие опасността един поет "да остане в една или друга степен глух за темпа, ритъма, музиката на съвременността, нечувствителен към своеобразната атмосфера на живота около него." Въпреки че острата критика не е пряко насочена към стиховете на Калина Ковачева и Екатерина Йосифова, Данчев разглежда техните лирически книги в частта с недвусмислено заглавие "Образност и образомания". Той прави уговорката, че стихосбирките на двете поетеси са от онези явления, които дават основание да се говори преди всичко за успеха им, но открива нарушена диалектиката между два основни, според него, компонента на лириката - темата и изострената сетивност, с която се пресъздава тя. С дежурните уговорки за непълната картина, която очертават неговите "бележки", за отсъствието в тях на имена на поети, които активно публикуват в печата, но все още не са издали свои книги, за твърде сложната картина, която е невъзможно да се обхване в "бегли предговори, разговори и рецензии", Данчев все пак е категоричен в извода си, че "в поезията работят немалък брой талантливи хора, очертаващи се като надеждна смяна на предхождащото многобройно и ярко поетическо поколение". Критикът констатира, че в младата поезия "отсъствуват като съществени явления индивидуалистичния херметизъм, субективното равнодушие към проблемите, с които живее нашата социалистическа страна, разновидностите на поетическия формализъм". Заключителните изводи на Пенчо Данчев неминуемо стигат до една от проверените максими на "материалистическата естетика - "и съдържанието, и формите в творчеството в края на краищата са в зависимост от контакта на твореца с многостранността на живота". При условие че творецът "притежава не само природен талант, но и остри сетива за тази многостранност", че е осъзнал "задачата на задачите - дълбоко проникване в душевността на съвременния човек, овладяване на социално-личностната му сложност".

Въпреки че за първи път в съвременната българска литературна история по онова време се появява критическата метафора "тиха лирика" с претенцията да дефинира симптоматична, налагаща се тенденция в най-младата поезия и въпреки че за времето си статията на Пенчо Данчев представлява амбициозен опит да се обхванат, систематизират и анализират любопитни и обговаряни под една или друга форма явления в лириката от края на 60-те и началото на 70-те години, тезите на Данчев не предизвикват особени дискусии. Вероятно една от причините се крие във факта, че преди да бъде публикуван, този текст Данчев произнася като доклад в Съюза на писателите, където той получава своите оценки. Повод за кратка критическа "престрелка" между Здравко Чолаков и Иван Спасов става обаче рецензия за книгата на Пенчо Данчев "Съвременни проблеми и автори", която излиза през 1973 г. и в която е включена статията "Наблюдения над младата ни поезия" (Данчев 1973: 47-111). Недоволен от начина, по който се рецензират редица критически книги, в своята статия "За литературната критика и не само за нея" (Спасов 1973: 4), Иван Спасов илюстрира недоволството си и от рецензията на Чолаков за книгата на Данчев. Последвалата остра реакция от страна на обидения рецензент предизвиква от своя страна отговора на Спасов, в който той, мотивирайки справедливостта на оценките си, се възползва от възможността да опонира задочно на Пенчо Данчев и то именно в частта, свързана с "наблюденията над младата поезия".

Въпреки че като чисти "тихи лирици" Данчев определя в своята статия Иван Цанев и Калин Донков (и със сериозни уговорки Петър Анастасов, Андрей Андреев, Иван Станев, Симеон Манолов, Тодор Копаранов, Екатерина Йосифова и Калина Ковачева), години след легитимирането и "влизането в употреба" на понятието "тиха лирика", то обраства с нови интерпретации, а списъкът от имена се допълва, редактира, нюансира в оперативна критика, дискусионни или обзорни статии. Големият въпрос за идващото ново поколения обаче отказва да се разпознае в подобни дефиниции, колкото и интересни и нови да са тенденциите сред младите, които очертават те. Защото "тихата лирика", според анализа на самия Пенчо Данчев, някак се дистанцира от най-важната характеристика на съвременната лирика - нейната гражданственост. Търсейки изворите на своето съществуване в "книжно вдъхновение" и като конструира художествено-естетическите си ценности по линия на традицията Лилиев-Дебелянов-Далчев, оттласквайки се от дръзновения колективизъм на "априлското поколение" и като моделира друг, различен поетически свят, в чийто център се превръщат "съкровените лирически разговори насаме", новите "камерни поети" тревожат критиката, която долавя сериозната опасност, че те са склонни да "притъпят" слуха и зрението си към ритъма и "нерва" на времето, че са податливи на "лирически анахронизъм", който ще унищожи таланта. Така раждащото се ново поколение ще залинее още в зародиш и ще загуби своите перспективи да продължи богатите национални традиции.

Съветският опит като модел - "тихая лирика"

Опасенията на българската критика са твърде сходни с тревогите на съветските им колеги. Метафората "тиха лирика" всъщност се привнася от П. Данчев у нас в началото на 70-те години от новата съветска литературна история³, където подобни тенденции в най-младата поезия се дефинират по същия начин (говори се и за инварианти на понятието като "интелектуална лирика", "сериозна лирика"), за "тихата лирика" в края на 60-те и началото на 70-те години се водят продължителни спорове, публикуват се различни мнения, явлението и там се поставя в контекста на също актуалния по това време въпрос "Има ли ново поколение?" По въпроса за "тихата лирика" и нейното дефиниране разсъждава Л. Лавлинский в статия си "О тихой лирике" (Лавлинский 1971: 56-61). Критикът приема "тихата лирика", единствено ако тя отговаря на естествените за социалния момент очаквания - ако е "пронизана от усещането за съвременните социални бури и потреси", ако не се опитва "да приспива, да замайва читателя със сладкозвучни ритми" и ако "не предлага в качеството на обществен идеал отмираща патриархална нагласа към света". "Тихата" лирика не може да отмени "гръмката" - те не са взаимозаменяеми", констатира Лавлинский и съветва поетите да не позволяват "да ги сковава традицията", защото "силното течение може скоро да отведе към брега само опитните творци - на слабите то не би помогнало". Позициите на Лавлинский относно това как явлението "тиха лирика" се свързва с актуалния граждански тон на епохата, може ли да има потенциал от перспективи, ако не е достатъчно жизнено в поетическите си търсения и в ангажираността си към проблемите на съвременника, какво го отличава от предходните стилови и идейни тенденции в лириката и как трябва да се отнася към непосредствено предхождащите го традиции, по същество повтаря и Пенчо Данчев в "Наблюдения над младата поезия". А тревогата за това дали "тихата лирика" (като знак за поява на ново поколение, различно от поколението от края на 50-те и 60-те години) няма да нанесе "поражения" върху гражданската същност на съвременната поезия, е основният център, около който се водят дискусиите и в българския, и в съветския литературен печат. Така например в периода 1970-71 г. остра полемика по страниците на сп. "Вопросы литературы" се разгаря по повод статията на Вадим Кожинов "Новое поэтическое поколение" (Кожинов 1970: 22-33). Три години по-късно пак по страниците на списанието се води дискусия под надслов "Поезията: криза? подем? натрупване на сили?". В нея, под знака на популярния стих на Маяковски "нужни са поети - добри и различни", критиците се опитват по-скоро да докажат наличието на творци-индивидуалности, противоречиви и променящи се в своето развитие, отколкото да очертаят някакви по-общи и налагащи се тенденции. Така явлението "тиха лирика" се поставя в различни опозиции - най-често спрямо предходните литературни традиции от края на 50-те и началото на 60-те години, но и в опозиция спрямо самото себе си (говори се за "тихи лирици" и "тихи интелектуалци"). А започналата през 1975 година дискусия на страниците на вестник "Литературная газета" под надслов "Поэзия и стихотворство"⁴ поставя любопитни проблеми, свързани с жанровете и поетиката - съвременния "процес на епизация на лириката", образната система и метафорика в стиховете на най-младите поети. Но завършва със статията на Ал. Михайлов с недвусмисленото заглавие-цитат "Будь поэт и гражданин", в която се казва, че "именно в гражданското чувство, отговорността "за всичко на света" (А. Твардовски), и на първо място - за съдбата на съвременника, на родината, народа и човечеството, се проявява мащабът на таланта, неговото значение в обществения и духовен живот." (Михайлов 1975: 4).

Голяма част от литературноисторическите тези, формирани в Съветския съюз по онова време, се привнасят почти "в готов вид" в българската литературна история и критика. Идентични се оказват методологията и терминологичният речник, без особени уговорки и без да се отчита спецификата на двете национални литератури, от съветската критика се ползват готови модели, от позицията на които българската критика "реди" литературноисторическата схема в развитието на най-новата българска лирика. Особено плътно това се реализира в историята на съвременната лирика от 50-те до 70-те години. "Априлското поколение" у нас се разполага в критически формат, който носи белезите на "гръмката поезия" в Съветския съюз от същия период. За "тиха лирика" у нас започват да говорят след като сходна тенденция в лириката вече се "регистрира" и в съветската критика⁵.

Критиката под надзор. Идеологическите корективи

Няколко са "дискусионните сюжети" от втората половина на 70-те години, които недвусмислено предизвикват остра реакция от страна на официалната критика, която демонстрира непримиримост спрямо всяка възможност за оспорване на конвенциалните модели и желанието да се разколебае естетическата и художествена стойност на уютно положената в непоклатимото си "жанрово" гнездо и в идеологическия канон на традицията "гражданска лирика". И въпреки старателните усилия на каноничната критика да убеди творците и читателите (или да се самоубеди), че новото време "разширява границите" на понятието "гражданственост", че отдавна са отминали годините на култа, белязани със схематичност на оценките и невъзможност да се разсъждава свободно, че дори партийните директиви постоянно задават "нов тон" в отношението към социално-нравствената проблематика в литературата, тя не само че отказва да приеме оценки, които поставят под сериозен въпрос авторитета на установената (и работеща в полза на идеологията) схема - тя категорично не желае диалог и санкционира инициаторите на "подобни проявления".

Особено силна илюстрация в това отношение представлява реакцията, която предизвиква през 1975 г. известният разговор за поезията, публикуван в списание "Литературна мисъл". Разговорът, чийто надслов е "Поезията през 1974 година и критическият отзвук от нея", се води под председателството на Стоян Каролев и в него вземат участие Атанас Натев, Никола Георгиев, Иван Сарандев, Борис Делчев, Емил Петров, Атанас Свиленов, Стефан Елефтеров, Здравко Чолаков, Ваня Бояджиева, Христо Йорданов. Разговорът превръща в свой дискусионен акцент констатацията, че съвременната критика не успява да реагира адекватно на случващото се в новата ни лирика и в този контекст са произнясат доста смели и остри оценки. В хода на дискусията почти всички участници недвусмислено коментират множество конкретни факти от литературния и литературнокритически живот - почти пълната липса в печата на стойностни, продуктивни разговори по актуални теми, "амортизацията" на конюнктурни критици, робуващи на инерция, канонизирането на творци със "съюзен" статут, "редакторското пресяване" на младите по нехудожествени критерии, "срамни пазарлъци", поставящи поръчкови условия за стихове на определена тематика в ръкописите на дебютиращите поети, страхът от експериментите и оценката им. В маниерната метафорика ("пламтежи, кипежи, кадежи"), възприемана като "еталон за гражданственост", един от участниците - Атанас Натев, вижда начин за "бягство от щекотливите духовни и душевни проблеми на нашия съвременник". "Не се ли прокрадва и у нас оня тип метафорика, при която думите започват да тежат много повече от смисъла, който могат да поемат или препредадат?", пита реторично Натев, прицелвайки въпроса едновременно към тенденции в лириката и литературната критика. В оперативния литературен печат дискусията предизвиква бърз и последователен в гнева си отзвук. В "Литературен фронт" е публикувана неподписана уводна статия със заглавие "Гражданската поезия - голямото наше завоевание". Появата на внушителната по обем статия се предхожда от поредица догматични текстове в печата, написани от Георги Марков, Иван Спасов, Александър Спиридонов. Междувременно от редакционната колегия на списание "Литературна мисъл" са уволнени Атанас Натев и Стоян Каролев. Малко по-късно друг от участниците в дискусията - Иван Сарандев, отново доказва своята "неблагонадеждност" с критически текст, публикуван през същата година в сп. "Съвременник", и е уволнен от редакционния екип на изданието.

Гневът на партийните апологети обаче кулминира през декември 1975 година, когато се провежда разширено заседание на Управителния съвет на Съюза на българските писатели "по актуални проблеми" на съвременната поезия. Но действителният, макар и официално неназован повод е дискусията в списание "Литературна мисъл". Във встъпителното си слово председателят на СБП Пантелей Зарев дава "благословията" си на критиката, която месеци наред атакува "неправилните тенденции, изпъкнали на страниците на "Литературна мисъл". Подкрепя го и секретарят на СБП Матей Шопкин, а в развихрилата се истерия в сходна тоналност "припяват" и Младен Исаев, Орлин Орлинов, Кольо Севов, Лиляна Стефанова, Иван Давидков, Евтим Евтимов. Текстовете на изказванията се публикуват в два поредни броя на официоза "Литературен фронт", в периода 11-18 декември, 1975 г. Особено злъчно е словото на първия заместник-председател на СБП - Богомил Райнов, първи заместник-председател на СБП (Райнов 1975: 1-2). Той дотолкова се увлича в яроста си към някои от участниците в обсъжданата дискусия и в желанието си да докаже несъстоятелността на тезите им, че "диагнозите", които поставя на най-новата лирика, хвърлят в неочакван смут дори все още уверените в доброто й здраве съюзни членове.

Дискусията на списание "Литературна мисъл" така и остава непрочетена от най-яростните й критици - апологетите на партийната литература. В напълно предсказуемия акт на разобличение и санкциониране текстът в "Литературен форум" парадоксално потвърждава основанието на продуктивните и стойностни тези, предложени в дискусията. Нейният смисъл явно се оказва опит в неподвижното, който в невъзможността си да бъде осъзнат, е повод за още едно завоевание на "партийността и народността" - поредната "литературнокритическа литургия" в молебена за повече гражданственост в българската поезия.

"Гръбнакът на българската литература е политически"

Официалният литературноисторически модел и във втората половина на 70-те години особено отчетливо налага фигурата на "априлското поколение". Критическият възглас от 1967 година на Атанас Свиленов "Иде ли смяна?" и нестихващите възторзи от "младата и талантлива плеяда" на Башев и Левчев задълго се превръщат в актуална основа на мисленето в понятия като "поколение", "млада смяна", "нова вълна", "нова генерация" и пр. Нещо повече - то формира сериозен критически комплекс, с който се съизмерва всеки опит да се очертаят нови и различни тенденции и процеси в съвременната лирика. Поредица от дискусионни статии и публикувани разговори по модел "след първата (респективно - втората, третата) стихосбирка", оперативни рецензии, интервюта и доклади в литературния печат през 70-те години моделират "липсите" в творческата биография на младите дебютанти като едновременно с това се опитват да намерят точното им място в Голямата литература. Този процес протича твърде противоречиво, оценките се лутат между снизходителен скепсис и дръзновен оптимизъм, а новото литературно поколение ту се появява, ту изчезва между нестихващия поплак по времето на 60-те и вярата в новопоявилите се поети.

Привикналата към готови матрици литературна критика дълго време се колебае къде и как да "вмести" новите имена в модела на "новото поколение". С носталгична сантименталност тя "оплаква" отдалечеността им от "ренесансовия Април", когато творчеството се "създава с кръв", и със снизхождение непрекъснато припомня "липсата на голяма социална биография" (заради което те са осъдени да нямат и лична такава). Но нов Априлски пленум не се случва⁶, а в поетическите си жестове превръщащите се в емблематични фигури за лириката на 70-те години поети "твърдоглаво" отказват да творят в стилистиката на познатия колективен език.

"Дали поетът стои на котва в литературния си фиорд и чака да се изяснят времето и вятърът, или се втурва в неспокойствието на деня" - фигуративно пита през 1975 година Орлин Орлинов (1975: 6), вероятно без да осъзнава, че въпросът има много сериозни основания да смени адресата си. При цялата си привидно полемична многословност, в уж неприкритото си старание да подрежда и дисциплинира, да дефинира и класифицира, литературната критика от 70-те години е с "подвити колене" - безсилно приседнала на "фиорда", в смътно очакване "да се изяснят и времето, и вятърът". Отдалечаването във времето на Априлския пленум я поставя в състоянието на безпомощност. Колкото и прецизно (въпреки дежурните уговорки) да се извършва делението на "поколенията" спрямо най-представителния за години наред идеологически ориентир (и съпровождащите го, но далеч не с такава тоталност пленуми и официални речи), колкото и шумно и настойчиво да се отбелязват и припомнят годишнините от случването му, в телеологическата си методология критиката търси нови основания да "придвижва" литературната история "напред и нагоре", като привидно обговаря, но без да осъзнава, "доизносването" на утвърдените похвати. "Регламентираните" поколения се превръщат в своеобразен литературноисторически контекст, съобразно който и в десетилетието на 70-те години се полагат новите тенденции. В стремежа си да "улови" поредната млада смяна, но озадачена от настойчивия процес на "трансформации в сферата на гражданското чувство", литературната критика постепенно натоварва с все повече условности възможността да се говори категорично за нова, ясно открояваща се поетическа генерация - по-често се налага практиката на разговорите и статиите под надслов "първи стихосбирки", "поетични дебюти", "тенденции". В множество критически, обзорни, дискусионни текстове на З. Недков, П. Тонков, К. Еленков, С. Хаджикосев, Л. Захариев и др. от втората половина на 70-те години е видно как предпазливостта спрямо класифицирането кара критиката все по-често да се движи в посока на рекапитулациите в опитите си да "улови" и фиксира идентификационните характеристики на "младата смяна" - така се изгражда отново познатия модел, люлеещ се между дръзновеното обявяване на ново поколение и скептичните уговорки за неуловимостта му. Особено симптоматична за периода е дискусия, отпечатана през 1978 година в списание "Септември" - повечето от участниците в нея приемат идеята, че "разграничаването на поколенията е условно", говорят предимно за "тихата лирика" и с множество уговорки за "младите поети". И едва ли би могла да бъде иначе, особено след 1977 година, когато се провежда Третата национална конференция на младите творци. Един от многобройните прояви в полето на идеологията, форумът от 1977 година всъщност се оказва задължителното в тези случаи подобие, поводът-опора на поредния жест под "режисурата" на тоталитарната власт. Нейното провеждане е съпроводено със среща със Секретариата на ЦК на БКП и реч на Тодор Живков пред делегатите на конференцията. В тази си реч Живков, между другото, произнася следното: "Костната система на българската литература е борбата на българския народ за свобода, прогрес и социализъм, гръбнакът на българската литература е политически (к.м., Г.К.). Политиката и литературата, политиката и изкуството са неделими. Пазете от болести и изкривявания тази костна система, укрепвайте я, дръжте винаги изправен гръбнака на нашата художествена литература (...) тук става дума за главното - за верността към народа, към неговата съдба, към неговата борба, за предаността към народа и неговата борба за изграждането на социализма, за отговорността пред народа. Няма ли го това - всичко друго е от лукаваго, както се казва в светото писание."⁷ В контекста на този постулат, от позициите на партийната институция Живков "легитимира" присъствието на "талантливо и силно младо поколение", навлязло в "българската социалистическа литература" - това е безспорен, "отраден, внушителен факт". Категорично става ясно, че ако "гръбнакът на българската литература е политически", то присъдите над таланта ще се отмерват с единствения Главен критерий - верността към народа, който изгражда социализма, т.е. верността към социалистическата идея.

През цялата 1978 година печатният орган на комсомолците - вестник "Пулс", поддържа рубрика под надслов "Гръбнакът на българската литература е политически", а в предпоследния за годината брой е публикувана статия под заглавие "Литературата е фронт". В новия идеологически ориентир (всъщност не толкова нов, колкото за пореден път потвърден вариант на добре известна и "отстоявана" с всякакви средства теза), зададен от партията, се разпознава ясно очертано поле за действие на литературната критика. Повтаря се отработен рефлекс, който отново трябва да сговори вече започналите анализи на новите тенденции с идентификационния маркер на социалната, гражданска ангажираност. Както през цялото десетилетие на 60-те години оценките за младите творци се съотнасят към постиженията на "априлското поколение", за да се изработи моделът на "втората вълна" поети - последователи на "априлците", така и през 70-те години анализите на новите поети и техните книги започват често да се "придърпват" към вече ясно очертаната критическа матрица. "Смея да твърдя, че сме пред прага на формирането на едно ново - трето поред след "априлското" и "втората априлска вълна" - поетическо поколение. Още отсега се очертават някои негови отлики в сравнение с непосредствените предшественици", пише Здравко Недков през 1976 г. (Недков 1976: 2) Констатациите за "лирическо избухване" и "поетическо възраждане" компрометират обективните си художествено-естетически основания в идеологическия лайтмотив на оценката - това е млада поезия, родена "между два конгреса".

Поезията на новите млади обаче се оказва невъзможна за категорично идентифициране чрез тезите за гражданственост. Тя очертава територия, в която приоритетно се разполагат тематика и поетика, намиращи се твърде встрани от усвоените пространства на "първите и вторите априлски предходници" и налага промяна в художественото самосъзнание, която реализира своята функционалност далеч не само в дебютната за 70-те години лирика. Като своеобразен контрапункт на гръмките и убедени в самочувствието си на покорители "априлски" викове, лирическият глас от 70-те години "прекосява" художествена територия, в която словото функционира най-вече като една вече силно обезценена декларация. А акцията на каноничната литературна история и критика от този период да подреди и новите имена в поредно поколение, като "обезпечава" непрестанно развитието му с аргументи за "неразривната" му връзка с революционно-гражданските традиции, са предпоставени изключително от идеологически критерии. Тези критерии са обвързани с основополагащи за времето оценки и решения на "родната" партия относно литературата и изкуството или следват съветски модели, чийто критически опит се приема безкритично като висш естетически и научен еталон - литературната история също вярно го следва, към неговите изисквания българската поезия е заставена да се стреми.

БЕЛЕЖКИ

1. По това време Д. Танев вече е публикувал остра критическа статия срещу втората книга на поета. Статията излиза година преди това на страниците на в. "Пулс" със заглавие "Нестоплена от живо човешко чувство" (Танев 1969: 4). [обратно]

2. Желанието на С. Хаджикосев да се придържа към "поколенческия модел" в осмислянето на тенденциите в най-новата лирика, въпреки спецификата на отделните авторски присъствия, е заложена и в текста на публикувания през 1974 г. в "Литературен форум" (бр. 13, стр. 2-3) доклад "Лириката през 1973 година", който Хаджикосев чете на обсъждане на годишната поетична продукция в СБП. "Тенденциите на литературното развитие според мене се изявяват много по-отчетливо в рамките на отделните творчески поколения дори и за такъв малък период от време като календарната година", казва Хаджикосев. В този доклад той разделя изявите през 1973 г. на поколения и разглежда книги на автори от "средното поколение" (П. Стефанов, Ст. Пенчева, П. Караангов, Л. Левчев), "предходното поколение" (П. Матев, А. Геров, Д. Жотев), "младото поколение" (Б. Вулжев, Л. Еленков, Я. Димов, М. Шопкин, Ив. Николов, Ив. Цанев, Ст. Борисов), "поетите от по-възрастните поколения" (Д. Габе, Ламар, Д. Пантелеев, Мл. Исаев) и поетически дебюти (Биньо Иванов). [обратно]

3. Самият Пенчо Данчев нито в първоначалната публикация на статията "Наблюдения над младата ни поезия" в сп. "Септември", нито в по-късната й поява като част от книгата "Съвременни проблеми и автори", не прави уговорка, че приема готово, формулирано (макар и свързано с друга национална литература) понятие. Въпреки че характеристиките, с които гради тезата си за новата тенденция, твърде силно напомнят начина, по който за "тихата лирика" говорят и съветските критици, Данчев се изплъзва дори от удобните за това време съпоставки за идентични процеси между двете "братски" литератури. Любопитно е, че и никой от рецензентите на книгата, излязла през 1973 г., не обръща внимание на използването на терминология от съветската критика. В своя рецензия Симеон Хаджикосев (1973: 90-92) само с няколко думи споменава за "бегла аналогия", която Данчев прави между нашата белетристика в годините, непосредствено след 9 септември 1944 г., и съветската литература от 20-те години в частта, озаглавена "Опората на опознатата конфликтност". Всъщност този факт едва ли е толкова странен - не само Пенчо Данчев, но и много други български критици, съблюдаващи постоянно и прецизно партийния критерий в изследването на литературната история, щедро ползват опита на съветските си колеги. [обратно]

4. Своеобразен вариант на "литература и литературщина", под каквато формула по същото време се води дискусия за съветската проза. [обратно]

5. През 1972 година във в. "Пулс" е публикувано интервю със съветския критик Александър Алексеевич Михайлов, активен участник в съветските дискусии, секретар на Московския клуб при Съюза на съветските писатели. В интервюто той казва: "Поетическото развитие върви вълнообразно. Това може да ви се стори твърде свободно сравнение, но деветият вал се подготвя от предшествуващия литературен процес. Такова усещане за девети вал на поетическо развитие имаше в двайсетте години - той беше подготвен от революцията. Необикновен поетически полет имаше в периода на Отечествената война, в средата и в края на петдесетте години, във връзка с бурното развитие на обществения живот. Промеждутъчните периоди - това са били периоди на натрупване, на съзряване на нови сили, на възникване на нови тенденции. Струва ми се, че сега ние преживяваме именно такъв период - период на равносметки, на преосмисляне на предшествуващия етап, на преоценка на ценностите. Това е задълбочаване на гражданските мотиви в нашата поезия, когато тя се отдалечава от декларативността, от риториката, от праволинейните решения и се приближава по-плътно към многообразния живот на човека. (...) Особено интересно е, че поетите от по-старото поколение преживяват втора творческа младост. (...) В нашата критика се появи терминът "тиха поезия" (...) Тенденцията съществува всъщност от по-рано. И в най-бурните години от развитието на полемичната, остра, трибунна, естрадна поезия, някои поети не измениха на своето кредо. Изобщо днес е времето на тихите, съсредоточени, размишляващи поети. (...) Това е поезия на простите думи. Тя възвръща на думите техния първоначлен звук. Това е поезия, която постига ефекта не в неуморната метафоризация, не в изострената композиция, а чрез очистване на думите от всички наслойки." Позволихме си този по-дълъг цитат с цел да демонстрираме натрапчивото, почти пълно припокриване на актуалните за този момент в съветската критика тези (предложени от Ал. Михайлов в синтезиран вид) с актуалните разработки и идеи на българската литературнокритическа мисъл. [обратно]

6. В търсене на поредния идеологически мотив, който, по подобие на Априлския пленум", да задвижи и конструира поредното силно поколение, критиката "възлага" своите надежди на Юлския пленум на партията от 1968 г. Творческият инстинкт на правилно ориентираните по отношение на гражданската си позиция творци също се настройва на тази вълна. През 1977 г. Атанас Свиленов пише: "В един разговор между изтъкнати представители на съвременната ни поезия (...) беше изказана мисълта, че Юлският пленум може да изиграе и в творческия ни живот такава роля, каквато е ролята на Априлския пленум. Все още наистина не бихме могли да кажем, че идеите на Юлския пленум се претворяват в поезията ни. Но, макар и за кратко, след XI конгрес на БКП и особено след Третата национална конференция на младите литературни творци в края на 1977 г., се чуват оценки за "юлско поколение творци" (Свиленов 1977: 3). [обратно]

7. В духа на речта на Живков всъщност е и докладът на Здравко Петров, произнесен от трибуната на конференцията под заглавие "Мащабност и гражданственост в поезията на младите" (Петров 1977). Макар поизтърканите вече от употреба определения "гражданственост" и "мащабност" да са далеч от висотата на висшата партийно-анатомична метафорика, докладчикът усвоява посланието - с всеотдайна упоритост настоява за главното и кори всичко, в което има и най-малката следа, че идва "от лукаваго". [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Анкета 1971а: Анкета "Младата смяна в литературата". // Тракия, 1971, кн. 3, с. 51-55.

Анкета 1971б: Анкета "Младата смяна в литературата". // Тракия, 1971, кн. 4, с. 31-33.

Анкета 1971в: Анкета "Младата смяна в литературата". // Тракия, 1971, кн. 5, с. 56-61.

Анкета 1971г: Анкета "Младата смяна в литературата". // Тракия, 1971, кн. 6, с. 44-45.

Борбата на народа 1978: Борбата на народа за свобода, прогрес и социализъм - костната система на българската художествена литература (Слово на др. Тодор Живков...). // Пулс, бр. 4, 1978, с. 1-6.

Гончев 1967: Гончев, К. Струва си да се поразгорещим. // Пламък, 1967, кн. 9, с. 68-69.

Гражданската 1975: Гражданската поезия - голямото наше завоевание. // Литературен фронт, бр. 43, 1975, с. 1-2.

Данчев 1972а: Данчев, П. Наблюдения над младата ни поезия. // Септември, 1972, кн. 1, с. 55-84.

Данчев 1972б: Данчев, П. Наблюдения над младата ни поезия. // Септември, 1972, кн. 2, с. 65-85.

Данчев 1973: Данчев, П. Съвременни проблеми и автори. София, 1973.

Кожинов 1970: Кожинов, В. Новое поэтическое поколение. // Вопросы литературы, 1970, кн. 7, с. 22-33.

Колевски 1975: Колевски, В. Литературознание и литературен процес. // Литературен фронт, бр. 48, 1975, с. 1.

Лавлинский 1971: Лавлинский, Л. О "тихой лирике". // Юность, 1971, кн. 10, с. 56-61.

Литературата 1978: Литературата е фронт. // Пулс, 1978, бр. 25, с. 1-8.

Манолова 1970: Манолова, Н. Да се излезе от затворения кръг. // Пулс, 1970, бр. 10, с. 4.

Михайлов 1975: Михайлов, Ал. Будь поэт и гражданин. // Литературная газета, бр. 46, 1975, с. 4.

Най-младата поезия 1978: Най-младата поезия - проблеми и отговорност. // Септември, 1978, кн. 10, с. 60-85.

Наимович 1970: Наимович, М. Поезия или игра на поезия. // Пулс, бр. 12, 1970, с. 4.

Недков 1976: Недков, З. Младата поезия между два конгреса. // Литературен фронт, бр. 41, 1976, с. 2.

Орлинов 1975: Орлинов, О. Поезия с ясни класови позиции и с високи художествени качества. // Литературен фронт, бр. 51, 1975, с. 6.

Пантелеева 1973: Пантелеева, Н. Петима от едно поколение. // Пулс, бр. 10, 1973, с. 6-7.

Петров 1977: Петров, Здравко. Мащабност и гражданственост в поезията на младите. // Литературен фронт, бр. 49 от 1977.

Поезията 1975: Поезията през 1974 година и критическият отзвук от нея. // Литературна мисъл, 1975, кн. 2, с. 3-68.

Разговор 1967: Разговор за едно поколение. // Пламък, 1967, кн. 11, с. 61-68.

Разговор 1970: Разговор за поезията. // Пулс, бр. 9-13, 1970.

Разговор 1971: Разговор върху младата българска литература. Поетичното присъствие на едно поколение. // Септември, 1971, кн. 6, с. 121-152.

Райнов 1975: Райнов, Б. За новото и старото. // Литературен фронт, бр. 51, 1975, с. 1-2.

Свиленов 1967: Свиленов, А. Иде ли смяна. // Пламък, 1967, кн. 3, с. 60-64.

Свиленов 1977: Свиленов, А. Литературата на една конгресна година. // Литературен фронт, бр. 2 от 13 януари 1977, с. 3.

Спасов 1967: Спасов, Ив. Недоказана категоричност. // Пламък, 1967, кн. 9, с. 66-68.

Спасов 1973а: Спасов, Ив. Поетическа смяна. // Съвременник, 1973, кн. 1, с. 249-267.

Спасов 1973б: Спасов, Ив. За литературната критика и не само за нея. // Пулс, бр. 22, 1973, с. 4.

Стаматов 1971: Стаматов, Л. Вторите книги... // Пулс, бр. 21, 1971, с. 8.

Съзвучна 1970: Съзвучна с вълненията на народа (разговор, проведен в къща-музей "Владимир Башев"). // Пулс, бр. 13, 1970, с. 4.

Танев 1969: Танев, Д. Нестоплена от живо човешко чувство. // Пулс, бр. 3 от 4 февруари 1969.

Танев 1970а: Танев, Д. В защита на исконните поетически начала. // Пулс, бр. 9, 1970, с. 4.

Танев 1970б: Танев, Д. За младите, за критиката и за някои литературни прецеденти. // Пулс, бр. 5, 1970, с. 2.

Тонков 1973: Тонков, П. Трима от едно поколение. // Тракия, 1973, кн. 6, с. 72-77.

Хаджикосев 1970: Хаджикосев, С. Против съчинителството. // Пулс, бр. 11, 1970, с. 4.

Хаджикосев 1972: Хаджикосев, С. Вторите стихосбирки - проблеми и постижения. // Зорница (алманах), 1972, кн. 1, с. 58-62.

Хаджикосев 1973: Хаджикосев, С. С усет към съвременността. // Пламък, 1973, кн. 12, с. 90-92.

Чолаков 1971а: Чолаков, З. Игото на дребнотемието и средните възможности. // Пламък, 1971, кн. 24, с. 37-42.

Чолаков 1971б: Чолаков, З. Панорама на поетичните поколения. // Пулс, бр. 13, 1971, с. 8.

Чолаков 1973: Чолаков, З. Съвременна мащабност на поетическите търсения - най-вярната перспектива. // Септември, 1973, кн. 6, с. 175-197.

© Гергина Кръстева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.10.2011, № 10 (143)
© Електронно издателство LiterNet, 21.04.2013
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. Варна: LiterNet, 2013.

Други публикации:
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. София: Кралица Маб, Варна: Силуети, 2013.