Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РУСКАТА КЛАСИЧЕСКА ЛИТЕРАТУРА КАТО СТРАХОТЕРАПИЯ

Димитър М. Михайлов

web

Написването на този текст е провокирано от един интересен парадокс, индиректно демонстриращ трудния диалог между руската и българската култура тук и сега. Става въпрос за страха у масовия читател и студента-филолог от четеното на текстове от канона на руската класическа литература. Този страх има много по-различен произход от обичайните белези на "страха от книгата" у съвременния човек. Не става дума за страха от обемите на текстовете-образци на класическата литература, които често са от стотици страници - понякога превишаващи и хиляда. Не е въпроса и за предварителната подозрителна и негативна нагласа към тази литература, резултат от патетичните клишета и култови образи-портрети, циркулиращи в масовото съзнание. Дори не става дума за това има ли (изобщо) аудитория - в пълния смисъл на думата, за руското класическо слово в България - един труден, провокативен и неясен въпрос с оглед на (пост-комунистическия) комплекс от "руското" в българското съзнание. Към това изброяване могат да се добавят още поне десетина проблематични зони на разминаване между българския читател и руската класическа литература.

Едва ли ще изненадам някого, дефинирайки, че съвременната масова култура предпочита "ентъртеймънта", фарсът, кичът, външното зрелище и динамика, а руската класическа литература е чужда на този тип интереси. Тя е високохудожествена, православна и обсебена (в позитивния смисъл) от своите божествени търсения. Ще си позволя само два примера от историята на руската литература, илюстриращи казаното от мен - в края на живота си Гогол вижда в литературата божествена мисия, глас божи; а късният Толстой превръща литературата в проповед, показвайки пътя към възкресението. Факт е, че религиозното познание и самосъзнание у нас е в сериозен упадък от десетилетия, а ценностите и духовността през така наречения "преход" се трансформираха в имагинерни понятия без реален житейски аналог.

Друг явен знак за трудността в комуникацията читател - текст е фактът, че закупуването и четенето на класическите руски текстове не може да е самоцелно, случайно или на принципа "някой ми го препоръча". Към нея има определена предпоставеност: тази литература е сериозна, тя задава сериозни въпроси и изисква сериозно отношение, следователно аудиторията трябва да бъде "сериозна" като светоотношение и равнище на мисленето. Не ми се иска, а и не е необходимо да навлизам в дебрите на българския книжен пазар, но дори редките рекламни кампании за подобни книги преминават през слогана "това е сериозна книга, ако си я купиш, то това е сигурен знак, че ти си сериозен читател...". Казано по Чеховски "ако не беше тъжно, щеше да е смешно", защото всеки познава хора, които купуват заглавия и ги полагат на първите редове на (семейната) библиотека само заради позата на "сериозен читател". Дали са чели книгата, е спорен и почти винаги реторичен въпрос. Да, тази литература наистина е трудно четивна, защото самите текстове "изискват", а не "отдават". Това не е слово, което предлага съвети или подсказва варианти за решаването на някакъв проблем - напротив, руската класика поставя въпроси, на които тя няма да може да отговори въпреки неистовите си усилия. Това са онези извънредни въпроси за смисъла на битието, цената на живота и метафизическите блуждения между живота и смъртта. Словото на руската литература от класическия век по-скоро възпрепятства, разсейва, обстрелва съзнанието и вниманието на четящия човек без покой и прекъсване с всевъзможни идеи, теми и въпроси. Нека изкажа своето притеснение-заключение директно: малко са съвременните читатели, които посягат към книга, разказваща за краха на идеите, за невъзможните "щастливи финали", за края на семейството, за "ненужните хора" и празните животи. Четенето на текст с подобна проблематика предполага (поне) две неща - осъзнат опит за самопознание, дори самоизпитание; и желание за развиване на дълбок мисловен процес. Този своеобразен конфликт на интереси или по-скоро на без-интереси дава кулминацията си при студентите филолози, при които страховете градират. Изхождайки от практическия опит на работа с тях, достигнах до извода, че основната бариера между съвременната култура и литературата на Русия от преди два века е невъзможността да се разбере нейната природа, функции и задачи. Затова ще споделя някои наблюдения върху природата на руската класическа литература от гледна точка на съвременния страх ОТ сакралното руско слово.

* * *

Когато избрах заглавието "Руската класическа литература като страхотерапия", имах два мотива за това - първо, че страхът е основен фактор в обществения живот и природата на страховете е да еволюират през историческите епохи, играждайки отделна "култура на страха". И второ, безспорният факт, че през ХІХ век в Русия са налице всички компоненти за продуциране на широкомащабно насилие: различия и противопоставяния от социално-икономически тип; технологическа изостаналост от модерна Европа; стремеж към колективна идеология и групова идентичност. Ще добавя и тоталитарния самодържавен режим, институционалното насилие, политическите репресии, наличието на имперски цензурен апарат, тайна полиция, Отечествената война срещу император Наполеон Бонапарт, Декабристкото и Петрашевското въстание, военните бунтове и споровете около крепостното право и т.н. Тези условия в комбинация с характеристиките на руското общество, създават предпоставки за случването на истински Ренесанс на страха в руския "Златен век". Това обаче не са първопричинителите на страха, а историческите резултати от вътрешния, екзистенциален страх, намерил достойното си място за описание в руската класическа литература, където "страшното" се превръща в оразличител за естетическите и етически параметри на човешкото.

Често се чуват мнения, че литературата на руския ХІХ век е последната в европейската история циклопична, титанична литература. Поради различни причини - най-често идеологически, степента на литературното влияние върху обществено-историческите процеси в Русия е често подценявано или надценявано. Неопровержим факт обаче остава, че руската класическа литература е най-важната съставна част на руската култура от ХІХ век, защото посредством словесни формули документира нейния път на специфично цивилизационно и духовно развитие. Литературата стратегически обема в тялото си противоречиви явления и тенденции, което автоматично я прави един (не)възможен ключ към загадката какво и как се случва в имперска Русия. "Невъзможен", защото за да се направи тотална "дисекция" на духа на времето, народопсихологията и логиката на историческите процеси, е необходимо да се анализират в дълбочина и политическата (вътрешна и външна), икономическа, социална, културна, етническа и религиозна ситуация в конкретното историческо време. И "възможен", защото всички те намират израз в тялото на руската класическа литература, която е с(ъ)бор от фикционални текстове-изследвания за сенките, призраците, (кривите) огледала, двойниците; за насилието, страха, смъртта и живота; за вътрешната сила и външното безсилие, вярата в безверието, за деструкцията в градежа. Неслучайно апокалиптичната проблематика в руската литература е водеща линия и отразява състоянието на умовете в обществото.

Както твърди Батай, голямата литература престъпва закона на морала, което я прави потенциално опасна, защото е неограничена: "Тя може да каже всичко." (Батай 1995: 15). Именно в ролята на културен и социален феномен - без аналог в световен план, тази литература е създател и пазител на руската национална митология, поради което класическите текстове битуват в съзнанието на руския читател от ХІХ век до днешни дни като "откровения". Руската литература функционира като митологема, идентификационен код - тя е самоканонизиран своеобразен "Стар завет", обиграващ архетипни сюжети, дълбоко заложени в народната душевност. От една страна, тя успешно разгръща генеалогично култовата си природа - част от идеята за руския месианизъм, но от друга, съгражда проект-мисия за алтернативна реалност, внушаващ, че светът е такъв, какъвто се разпознава в художествената творба. Художественият свят на Русия представя едно възможно битие в невъзможните условия на тоталитарната действителност - руското художествено слово е една несбъдната мечта.

Следвайки тази стратегия литературата в нейните "класически" текстови проявления изиграва главната стабилизираща, компенсираща и съзидателна роля в руската култура и живот през ХІХ век. Имагинерният свят на литературата застава срещу страха, продуциран от самодържавната система, като важен елемент от това противостоене са знаците и фигурите на страха, които по художествен път биват травестирани и използвани за други цели. Склонност на всеки тоталитарен режим е стремежът да използва изкуството като пропагандна машина, подбирайки естетика с "най-висока идеологическа проводимост" и символична власт. Макар Бердяев да определя руската класическа литература от ХІХ век като "велика несполука" в творчеството на красотата, неспособна да постигне творческо преобразяване на битието, плод на "вечна, мъчителна неудовлетвореност", тя отказва да бъде идеологизирана, политизирана, контролирана като "придатък" на държавната система. Тя устоява при сблъсъка култура-държава, където културата е либерална алтернатива на държавата и опазва традицията на "тайната свобода", неподвластна на политическото насилие и конформистката про-държавна култура, органически съдържаща и проповядваща пасивност, търпимост, покорство и т.н.

В това няма нищо нелогично, защото руският съборен православен модел е положен именно върху сакрализираното Слово - свещените текстове, канонизирани в писмена форма. Съответно руската класическа литература целенасочено реабилитира оригиналното сакрално Слово, изгубило централната си роля в културата след секуларизацията и по този начин литературата трайно се обвързава с ценностите на православната култура. Благодарение на способността на руската литература да е компенсация на нереализираните, но потенциални възможности, художествената словесност от ХІХ век се случва като (единствен) духовно-психологически механизъм за оцеляване в непосилни обществено-политически условия. Чрез своя художествен утопичен проект тя се опитва да разреши Не(раз)решеното - да досъгради незавършената руска цивилизация, изолирайки знаците на страха. Литературата "играе" с границите на страха, като чрез семантична многозначност и поетологична кодираност функционира както като съкровищница, така и като игрословица спрямо винаги действащия в Русия културен модел на страха.

Резултатът от тенденциите, маркирани до тук, е, че чрез своеобразно "олитературотворяване" на руската действителност от ХІХ век цялата национална култура става "литературоцентрична" - животът се възприема през призмата на литературните образи, характери, сюжети и ситуации. Самата литература се превръща в обществено-гражданска трибуна, компенсаторно заместваща/обединяваща всички останали аспекти на руската култура и това е осезаемо в думите на Херцен: "За народа, лишен от обществена свобода, литературата е единствената трибуна, от висотата на която той кара да бъде чут викът на неговото възмущение и неговата съвест. Влиянието на литературата в подобно общество придобива размери, отдавна изгубени от другите страни на Европа." (Герцен 1956: 108.). Съвременните изследователи четат руската литература като серия от исторически пророчества, като тук не става дума за някакво самозванство или самовлюбеност, а за вътрешна необходимост да се себенадмогне и преодолее страхът.

Освобождаването от страха в ситуацията на руското духовно пространство е възможно само по два модела: чрез опит за създаване на творчески продукт, експликация на вътрешния бунт; или чрез дълга изолация в пространството на страха, която в края води до (авто)деструктивен взрив, защото волята за разрушение възниква поради невъзможността за креативност. Именно този тип едновременно съграждащо и разрушаващо страдание е една от емблематичните класически теми от Пушкин, през Достоевски, до Чехов. Неслучайно в Русия в началото на ХХ век, когато класическият литературен проект на страхотерапия е изчерпан, се прибягва до лостовете на революцията, масовото насилие и комунистическата (анти)култура. Словото е опит за предпазване от страха, спасение за руския човек от драмата на деструкцията в постоянния преход между крайните състояния на националната руска менталност. Изтъкнатият руски специалист Валентин Катаев в свой стил обобщава: "Литературата беше нашето всичко, тя изпълняваше функциите на философия и религия, поемаше задължение да тълкува интелектуално обкръжаващия свят, да дава морална оценка на всичко случващо се ... у нас литературата беше почти религия със своята квазицърква, със своето божество - народа, със своя клир - интелигенцията, тези, които се покланяха на това божество и изпълняваха задълженията, аналогични на задълженията на свещеника." (Катаев 2006: 37-38). Литературата е призвана да бъде не просто опозиция, алтернатива на властта, а лидер, водач, Бог, религия, стремеж към съвършения, преобразен живот. Руската класическа литература отказва да манипулира, защото предпочита да проповядва, води, призовава.

На финала искам да подчертая, че руският културен литературоцентристки проект на абсорбиране, преработване и трансформиране на страха бележи завиден (и неповторим) успех през ХІХ век. Като в доказателство на думите си ще спомена три примера. Първо, на пръв поглед нелогичното попадане на руската класика в графата на "тоталитаризиращите дискурси" (в смисъла на Фуко), което само доказва огромния властови потенциал, който има над действителния живот, поради което е и най-желано за контрол стратегическо оръжие от всяка руска власт и идеология. Второ, когато този уникален идеен и словесен синтез към края на ХІХ век е изконсумиран, все-властието на словесността започва да се възприема в типичен двойствен, "руски стил" - като насилие над културата в нейната цялост. Така, макар литературата да е руският Кивот, съхранил през най-тежкия имперски век чрез кода и тялото на литературата богатството на философията, обществено-политическата мисъл, публицистиката, дори живописта, музиката и скулптурата, то руският човек оттук нататък ще търси себе си, отблъсквайки се от литературността. Трето, както и по-горе вметнах, след края на руската класическа литература в Русия последва революция, разрушила многовековни държавни и културни традиции, променила насоката на руската история завинаги. Така конфликтът, започнал като противостоене между литература и власт в полето на страха, завършва с (привидната) "интеграция" на литературата за институционални цели, превръщайки я в ефикасно средство за социален контрол, в идеологическо "оръжие". Лишена от най-важната си роля - да бъде либерална, опозиционна, алтернативна, литературата става рупор на идеологията, използвайки разработените през "Златния век" формални стратегически механизми, утвърждаваща идеологически моделирана действителност. Официалното - публикувано и издавано, словесно изкуство се превръща от "изолатор" на страховите комплекси през ХІХ век, в техен проводник през ХХ. Разбира се, отново ще се появи и либералната контракултура на "самиздат" и "романите в чекмедже", но ситуацията е различна, крайният резултат - също. За това свидетелства и тъжната констатация на Курицин: "Руската литература завърши заедно с Русия. Живото, естествено продължение на традицията е невъзможно. Ние загубихме това чудо веднъж завинаги. И вече не сме в състояние да се слеем с него в жива, немузейна връзка." (Катаев 2006: 93).

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Батай 1995: Батай, Ж. Литературата и злото. София, 1995.

Герцен 1956: Герцен А. И. Собр. сочинения в 30-ти томах. Т.7.Москва, 1956.

Катаев 2006: Катаев, Вл. Игра с отломъци. София, 2006.

 

 

© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.08.2007, № 8 (93)