Глава девета
ГЛАВА ДЕВЕТА. НИКОЛАЙ ВАСИЛИЕВИЧ ГОГОЛ
Иисус от Рим

Димитър М. Михайлов

web | Страх по руски

"Мъртви души": поемата на страха

Лошото душевно състояние на писателя рефлектира върху работата му - макар упорито да твърди, че дългоочакваният първи том на "Мъртви души" (1835-1841 г., публ. 1842 г.) е вече готов, книгата е всичко друго, но не и "готова". Това не спира Гогол да моли/изисква нови суми пари от приятелите си, за да остане в Италия и през следващите три (!) години, за да завърши чутовния труд, който е "само външната площадка на строящия се у мене дворец" (писмо до Плетньов, 17 март 1842 г.) (Гогол 1940-1952, ХІІ) и за който има повече от амбициозна стратегия: "От дълго време насам единствената ми грижа е след моето съчинение човекът на воля да се е надсмял над дявола." (Писмо до Шевирьов, 27 април 1847 г.) (Гогол 1940-1952, ХІІІ). Странно как в стила на Чичиков забравя, че вече дължи огромна сума пари: "Ала той, нямаше привързаност към парите заради самите тях; у него нямаше скъперничество и стиснатост... нему се мяркаше занапред живот с всякакви доволства, с всякакви удобства; екипажи, отлично наредена къща, вкусни обеди - ето какво се въртеше непрекъснато в главата му." ("Мъртви души", Гогол 2003, I: 246-284). Реагира доста остро и неблагодарно и на компромисното предложение на "милите приятели" да публикува малки, неиздадени неща из руските списания, които да му донесат желания доход.

Обиден и изпълнен с презрение към "глупавите" хора, неразбиращи мисията му, Гогол пише от Рим до С. Т. Аксаков: "Сега за мен е беда, ако дори за миг мислено се откъсна от светия си труд [...] Не, кълна се, грях, голям грях е да ме отвличат! Само който не вярва на думите ми и не проумява висшите мисли, може да го направи. Трудът ми е велик, подвигът ми е спасителен. Сега съм мъртъв за всичко дребно" (13 март 1841 г.) (Гогол 1940-1952, ХІ: 331-333).

Апологетичните изказвания на Гогол продължават да звучат и при издаването на дългоочакваната книга, макар някои изследователи на неговото творчество да се съмняват, защото в началото на писането на "Мъртви души" той едва ли е имал подобни крайни морализаторски цели, каквито по-късно афишира. По-скоро, с течение на времето, той все по-често се измъчва от въпроса доколко е полезен трудът му и така достигна до идеята за двуякото му духовно въздействие - романът като география на собствената му душа ("кошмарите смазваха собствената ми душа: каквото съм имал в душата си, това е излязло от нея." ("Четири писма до различни лица по повод “Мъртви души", Гогол 2007: 106) и като покаяние в образи ("Понякога е нужно да се сблъскаш с озлоблението. Увлеченият от хубавите неща не вижда недостатъците и прощава всичко; затова тук озлобеният ще се постарае да изрови в нас целия боклук и така ярко да го изтипоса пред нас, че и да не искаш, ще го видиш. Толкова рядко ни се случва да чуваме истината, че дори за една частица от нас си струва да простим и оскърбителния тон, и който се произнася." ("Четири писма до различни лица по повод “Мъртви души", Гогол 2007: 94).

"Другите" обаче не са съгласни - Ф. В. Булгарин атакува с довода, че "в нито едно руско произведение няма толкова безвкусие, мръсни картини и доказателства за абсолютното непознаване на руския език, както в тази поема" (Булгарин 1842), а К Аксаков добавя своята "присъда": "Мъртви души" нямат нищо общо с античната епопея, нито пък Гогол - с Омир. Като поема "Мъртви души" е диаметрално противоположна на "Илиада". В "Илиада" животът се възпява, а в "Мъртви души" той се разлага и отрича." (Троая 2003а: 406).

Издаването на романа-поема е събитие от най-висок културен порядък - купчините книги по книжарниците се топяли с непозната за времето си скорост. В социалното пространство появата на книгата е като "ритник в мравуняк", защото макар да мечтаел да рисува ангели, Гогол обрисувал само свински мутри, като въпреки решителния си консерватизъм, вдъхнал на произведението си подривен характер. Той е архитект с душа на разрушител, за което той самият си дава сметка и от което дълбоко страда, поради което и яростно защитава своите герои, които са част от неговата душевност: "Мъртви души" изплашиха толкова Русия и вдигнаха такъв шум в нея не защото разкриват някакви нейни язви или вътрешни болести, дори не и защото представят потресаващи картини на тържествуващото зло и страдащата невинност. Нищо подобно. Героите ми изобщо не са злодеи; ако бях прибавил по още една добра черта към всеки от тях, читателят би се помирил с всички. Но читателите бяха стреснати от пошлостта на всичко, взето заедно. Уплаши ги това, че при мен един след друг следват герои, кой от кой по-пошъл, че няма поне едно утешително явление, че горкият читател няма дори къде да си почине малко или да си поеме дъх и че след прочитането на цялата книга му се струва, че е излязъл на чист въздух от някакво спарено мазе. Биха ми простили по-лесно, ако бях представил завършени изчадия, но пошлостта не могат да ми простят. Руснакът се е уплашил от своята нищожност повече, отколкото от всичките си пороци и недостатъци. Забележително явление! Прекрасен уплах! Който изпитва толкова силно отвращение от нищожното, той навярно носи в себе си всичко онова, което е противоположно на нищожното. И така, ето в какво е главното ми достойнство; но това достойнство, пак повтарям, не би се развило с такава сила у мен, ако с него не бяха се слели и личното му душевно състояние, и собствената ми душевна история. Никой от читателите ми не е подозирал, че като се смее над героите ми, се смее над мен." ("Четири писма до различни лица по повод "Мъртви души", Гогол 2007: 101).

Гогол има склонност да преиграва, да бъде фалшив и дразнещо театрален; заема манипулативни пози, готов е винаги да бъде "жертва". Показателни за заявленията му пред аудиторията: "Дори присмехът и епиграмите бяха полезни за мен, въпреки че отначало никак не ме зарадваха. О, колко са ми необходими тези непрестанни стрелички и този осъдителен тон, и тези язвителни, пронизващи ни насмешки! На дъното на душата ни е утаено толкова дребно, нищожно самолюбие, дразнещо, отвратително честолюбие, че всеки миг трябва да ни бодат, уцелват, бият с всички възможни средства, и ние всеки миг трябва да благодарим на поразяващата ни ръка." ("Четири писма до различни лица по повод "Мъртви души", Гогол 2007: 94, к.м., Д.М.); и особено пред авторитети - в кореспонденция до граф С. С. Уваров (член на литературното общество "Арзамас", по-късно министър на просвещението), той се самохарактеризира като "бедния, обременен от болести писател, който не може да намери ъгъл и приют за себе си в света" (писмото е писано между 24 февруари и 4 март 1842 г.) (Гогол 1940-1952, ХІІ: 39-41). Жаждата за внимание и съчувствие трудно се синхронизира с неговата свръхпретенциозност и раздразнителност - отнася се с хората сякаш трябва да са му благодарни/длъжни за нещо, а реално той им дължи хиляди рубли заеми и те търпеливо понасят безчинствата му.

Страхът му от другите е проекция на неговия страх от истинското му Аз, което може да се изплъзне от контрол. Той не притежава добро самообладание и го съзнава, затова винаги се крие/страхува да не пропусне нещо извън себе си, да не узнаят другите "нещо" за него: "за да обясня всичко още по-добре, ще ти обрисувам самия себе си като писател. За мен е писано много, анализирани са някакви мои качества, но никой не е напипал основната ми същност. Само Пушкин я е почувствал. Той винаги ми е казвал, че досега никой друг писател не е притежавал дарбата да покаже толкова ярко пошлостта в живота, да разкрие с такава сила пошлостта на пошлия човек, за да може всички онези дребни неща, които изпускаме от поглед, да се откроят в едър план пред всички." ("Четири писма до различни лица по повод "Мъртви души", Гогол 2007: 100-101, к.а., Н.Г.). Институцията "Пушкин" е от особена потребност, защото Гогол се страхува от самия себе си и търси авторитетна подкрепа относно мисията си на творец, също както отхвърля една след друга връзките между себе си и реалността поради крайната си чувствителност към вътрешната си дисхармония. Първо обществото, после семейството, докато накрая остават единствено поносимата изолация и религиозните актове. Ситуацията бавно, но сигурно излиза извън контрол.

Крайно нарцистичните личности трябва да бъдат непрестанно приласкавани, защото ако не могат да задоволят нарцистичните си мечти/потребности, те изпадат в дълбока депресия. Успехът е тяхната автотерапия срещу лудостта и депресията, задържането на агресията - както навън, така и навътре. Затова Гогол случва сложна двойствена метаморфоза, като според собственото си светоусещане става... светец, но в очите на другите е асоциален, равнодушен и лицемерен мизантроп. Обяснението дава Джеймс: "Суетата на всички други може да изчезне от лицето на земята, но суетата на светия човек по отношение на неговата святост наистина трудно може да бъде заличена" (Джеймс 2003: 405). В случая геният иска да стане светец, но това е възможно според него единствено чрез нравствено очистване, месианско съзнание и саможертва. Това е (не)възможна мисия, непостижим идеал - в душата му има твърде много страх, комплекси и травми, от които не може да се освободи. Гогол се измъчва от идеята за своето човешко несъвършенство и върви през религията чрез страха си, а не през любовта. Според Джеймс "В тези случаи за страдащия цялата вселена се втвърдява в неизбродим ужас, заобикалящ го без изход и край. Не осъзнаването или интелектуалното възприемане на злото, а страховитото, смразяващо кръвта и парализиращо сърцето усещане за неговата близост, в чието присъствие никоя друга мисъл или усещане не може да издържи и един миг" (Джеймс 2003: 224). Религията поражда у Гогол меланхолия, психически отклонения, халюцинации, илюзии, абсолютно и пълно отчаяние.

Въпреки двете си кратки завръщания (1839-1840 г., 1841-1842 г.) в Русия, Гогол живее в странство цели 12 години. Зад този факт не стои единствено любовта му към Рим, а и страх, че е измамил високите очаквания на другите към своята личност и произведения, които сам е посял у тях: "Ала каква непостижима тайна сила ме влече към тебе? Защо дочувам и немлъкващо звучи в ушите ми твоята тъжна, понесена по цялата ти длъж и шир, от море до море, песен? Какво има в нея, в тая песен? Какво зове и ридае, и засяга сърцето? Какви звуци болезнено ме целуват и се стремят към душата ми, и се вият около сърцето ми? Русийо! Какво искаш ти от мене? Каква непостижима връзка се крие между нас? Защо гледаш така и защо всичко у теб е обърнало към мен пълни с очакване очи?" ("Мъртви души", Гогол 2003, I: 246-284, к.м., Д.М.). Според него целият свят трябва да се върти около личността му, което е обичайно за натрапчивите личности поради острия страх от Другия.

Така той се самопоставя в (травматична) зависимост от общественото мнение/отношение, като първото му завръщане в Русия през есента на 1839 г. е "планирано" да бъде триумфално, защото формално след смъртта на А. Пушкин (1837 г.), Гогол е най-големият жив руски писател, което го провокира да изисква специално отношение: "Всеки път, когато се сетите за мен - пише до литературния историк С. П. Шевирьов, близък до Погодин и Гогол поради издателската си дейност, - веднага си запишете, съвсем накратко, мярналата се мисъл. Почти като в дневник: ден, месец и число. Днес те видях в такъв и такъв вид [...] Днес ти се разсърдих за това и това [...] В характера ти или в постъпките ти ми се стори необяснимо това и това [...] Тук за тебе се носят такива и такива слухове [...] Събере ли се поне половин пощенски лист, пратете ми го в писмо [...] Помогнете ми сега, а аз ще ви помогна, когато се доизградя и стана по-умен" (12 март 1844 г.) (Гогол 1940-1952, ХІІ: 266-269). Садомазохистичното удоволствие да бъде критикуван/нападан: "атакувайте най-чувствителните нерви - това ми е крайно необходимо", заявява пък на В. А. Жуковски (20 юли 1842 г.) (Гогол 1940-1952, ХІІ: 71-72), издава, че философията на мисленето му е основана на перманентния страх.

Гогол се нуждае да влиза в ролята на страдащ/страхуващ се индивид, провокирайки нервната си система, която работи "правилно" (според него) само при враждебни условия: "Нека мръсотиите не ви смущават, пишете ми за всяка гадост! Мен никоя гадост не ме учуди: и самият аз съм доста гаден. Докато не познавах добре мръсотията, всяка гадост предизвикваще у мен смут и много неща ме хвърляха в униние, ставаше ми страшно за Русия; откакто обаче започнах повече да се вглеждам в гадостите наоколо, духът ми се проясни; пред мен започнаха да се очертават изводи, средства и пътища и аз още повече се преизпълних с благоговение пред Провидението." ("Какво е това губернаторша", Гогол 2007: 132, к.м., Д.М.). Това поведение е естествено продължение на възпитанието, преминало под знака на вината, правилата и наказанията.

© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2010
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: Силуети, 2010.