Глава девета
ГЛАВА ДЕВЕТА. НИКОЛАЙ ВАСИЛИЕВИЧ ГОГОЛ
Иисус от Рим

Димитър М. Михайлов

web | Страх по руски

Петербург: страданията на младия Гогол

Постоянното непостоянство на Гогол се проявява в непрестанна промяна на плановете за бъдещето, като своеобразен психологически и физически хамелеон. Едва дипломирал се като чиновник (ХІV клас: "колежки регистратор"), той се насочва към писането, след писането към актьорската игра, а накрая заменя театъра за чиновническа кариера в Петербург. Мечтата му да стане професионален актьор катастрофира при актьорско прослушване за Императорския театър на принц Гагарин, за което и самият Гогол има не малка вина, защото категорично се противопоставя на запитването да изиграе комична роля, заявявайки недвусмислената си претенция към героическите трагедийни мъжки образи. Още по-любопитно за поведенческите модели на писателя е, че първоначално той не може да намери длъжност и мизерства, но само година по-късно вече е рационален, прагматичен скъперник, за когото парите са "златен телец", като доказателство за пестеливостта му е, че всекидневно облича овехтял и изтъркан фрак, а цяла зима изкарва с летен шинел. За метаморфозата от дребен и мизерстващ чиновник до суетен и претенциозен млад мъж са показателни други два любопитни елемента - "изчезването" на втората половина от фамилията му (фамилията по рождение на писателя е Гогол-Яновски), коментирано от него в кореспонденцията с майка му: "крайчето на фамилията ми изчезна, сам не зная къде. Може би някой я е прибрал от големия път и сега я носи като своя" (6 февруари 1832 г.) (Гогол 1940-1952, Х: 219-220); и новият му имидж на "хохол хитрец" (определението е на К. С. Аксаков) - голям перчем, късо подстригани слепоочия, без брада и мустаци, облекло, претендиращо за елегантност, комбинирани с неприветливо поведение и арогантно отношение. Освен възнаграждение като държавен чиновник, Гогол е щедро подпомаган от своя благодетел и далечен роднина (по майчина линия) А. А. Трошчински и преподава история в Патриотичния институт, но това не му пречи да моли редовно за пари и своята майка, защото (уж) отново е "болен".

Съвременниците му разказват легенди за неговата проницателност и интуиция - с поглед можел да разкрие невероятни подробности от характера на хората. Всъщност зад тази способност стои страхът да не бъде уязвен, подтикващ го трескаво да анализира околния свят, за да заеме най-подходящата позиция. Тя може да е нападателно-агресивна поза: "никога не се разхвърляше - споделя Аненков, - беше невъзможно да го свариш незащитен. Зоркият му поглед непрекъснато следеше душевните вълнения и характерните особености у другите; искаше да види дори това, което лесно би могъл да предугади" (Вересаев 1990: 95-150). Или противоположната роля на "жертва" и "болен" от множество болести (болки в черния дроб, гърба, запек, диария, главоболие, тежест в стомаха, болки в гърдите и др.). Показателен е фактът, че в социалните си контакти е "блестящо отвратителен" събеседник: "Говореше отвисоко - разказва братът на А. Д. Смирнова Л. И. Арнолди - с някакъв диктаторски тон, все общоприети неща и не изслушваше опроверженията. Въобще ми се стори много самолюбив, самонадеян и дори глупав човек. [...] забелязах у Гогол странната претенция да знае всичко по-добре от другите" (Вересаев 1990: 95-150). Още повече че поради отявлена склонност към абстракции, преувеличения и субективност, той (често) изглежда неадекватен в очите на околните със своя мълчалив и тъжен вид, зад който Гогол отчаяно прикрива емоционална си незрялост и детинска безпомощност.

Във всеки момент на живота си писателят е безкрайно амбициран, но именно в Петербург изживява първото голямо неудовлетворение от разминаването между мечта и действителност, породило екзистенциалното усещане за провал. Конкретната причина за това е крахът на публикуваната с много усилия и надежди поема "Ханс Кюхелгартен" (1829 г.), посрещната изключително остро от критиката и предизвикала първото аутодафе в живота му. Това е важен житейски момент - от дълбоката депресия и криза го въздига религиозното съзнание, като занапред религията (ще) е универсално лекарство за наранените му амбиции, а характерен похват от поведението на Гогол ще е пречупването на провалите и страховете през манията за мисионерство. От една страна, защото е враждебен към средата (страх от света): "Съвършено навсякъде срещах само неуспехи и, странно, дори там, където най-малко очаквах - оплаква се на своята майка. - Напълно бездарни хора, без никакви претенции, получаваха лесно това, което аз не можех да достигна" (24 юли 1829 г.) (Гогол 1940-1952, Х: 145-151), а от друга, е обладан от страх от Бога, който е пряко обвързан с картината на Страшния съд и страха от смъртта, "наследен" от детските години. Религията обслужва личните му интереси, придобили зловещо-налудни насоки. В същото писмо четем: "Чувствам тежката десница на Всемогъщия, положена върху мен, и нейното справедливо наказание: но колко е ужасно то! Безумен аз! [...] не е ли това явен знак за Божията промисъл над мен? Не е ли ясно, че с тези неуспехи Бог ме наказва, за да ме върне в правия път?".

Занапред в душата му ще има напрежение между ролята на месия и на писател, като знаково е програмното самозаявяване: "или нищо няма да чуете за мен, или ще чуете нещо много хубаво", изречено преди да избяга (за кратко) в Германия след поетическото фиаско. Гогол не бяга от Другите, а от самия себе си, усеща непоносимост към своето положение и статут, което го подтиква да търси защитната поза на самосъхранението, дори и то да се изразява в отсъствие. Подобен модел на съхранение на условния житейски комфорт и вътрешен покой в неговата "изтерзана душа" след години ще (се) повтори (и затвърди) чрез своеобразната (физически временна, но духовно константна) емиграция извън Русия - в столицата на Италия.

Темите, занимаващи съзнанието му, и метаморфозата, която преживява, намират отражение и в неговите литературни занимания. Показателен е стиловият, поетически и идеен преход между началните фантастично-романтически текстове в двете части на сборника "Вечери в селцето край Диканка" (1831-1832 г.), през "Миргород" (1835 г.) и "Арабески" (1835 г.) до страховито-гротескните "Петербугски повести" (1835 г.). Няколко елемента правят впечатление - първо, "любовта" на Гогол към предговорите, предисловията, бележките под линия и други авторови способи, които имат функцията на защитни щитове, зад които един писател може да се предпазва от евентуални контраудари. Второ, липсата на самочувствие, прокрадващи се нотки на съмнение и търсене на снизхождение от читателя - ето какво например той обговаря по повод сборника "Арабески" - "тук са събрани текстове, писани в разни времена, в различни периоди от живота ми... Между тях читателите несъмнено ще намерят много несъвършени младежки опити... Длъжен съм да кажа за самото издание: когато прочетох отпечатаните страници, аз самият се ужасих от многото места с неправилен слог, излишъци и пропуски, дължащи се на моето невнимание. Но липсата на време и други, нерядко неприятни обстоятелства, ми попречиха да препрочета спокойно и внимателно ръкописа си, и затова смея да се надявам, че читателите великодушно ще ме извинят." ("Арабески", Гогол 2002б, к.м., Д.М.).

Трето, словото в художествената (и лична) вселена на Гогол е Тайна и посредством своите литературни текстове той символ(ич)но търси пътища да изговори и преодолее Забраната. Постигането на скритата същност обаче е възможно единствено отвъд границата на профанния свят, света на забраните, защото "сакрално е онова, което е обект на забрана" (Батай 1998: 70). Тези забрани обичайно са външно наложени, изискват подчинение, като страхът от опасността и наказанието парализират желанието. Следователно Границата между Тайната на желанието и неговата забрана е Страхът, но забраната е иманентна част от света на Космоса, реда, действителността, абсолютно въздържание, затова единствено търсенето на подходяща възможност за случване на Желанието остава отвъд реалността, под формата на трансгресия, като алтернативен път към сакралния свят, опит за отхвърляне на тревожния страх. Така забраната и желанието винаги функционират в единение, като забраната никога не се появява без наличие на потенциално удоволствие, нито пък удоволствието - без страха от забраната.

Това възбужда особено вълнение - на ужас, който отблъсква, и на привличане, което поражда омайващо почитание. Ужасът се смесва с привличането, което повишава възбудата и достига до екстаза на "карнавалната стихия" (М. Бахтин). Карнавалът ("carni levamen" - "освобождение на плътта", от латински език) е празнично-ритуална практика с религиозен (католически) генезис, единство на време и място, в което отблъскващата забрана и обаятелната трансгресия се сливат и отдават на "Дионисиевото" начало, като очистващ етап на един цикъл и очакване на последващото начало на следващия. Извършената трансгресия е деяние на грях (грехопадение) и в дълбочина се противопоставя на божественото, но от него не следват наказателни последствия, което го прави основно оръжие на Гоголевата литература. В нея карнавално-вертепната стилистика преобръща света на ординерното, правилното и догматичното в насоката на Дионисиевата оргийност на античността и средновековното отклонение от християнската норма. Писателят възприема литературната трансгресия именно като компромисно решение - своеобразна легитимно преобразена забрана, което поражда двоемирието и тоталния изоморфизъм между дух/материя, живо/неживо, възможно/невъзможно, под формата на все-единство на всичко.

В края на 1832 г. след изчерпването на карнавалната тема посредством повестите в двете части на "Вечерите...", Гогол отново е притеглен от театъра, като е на мнение, че драматургията е по-подходящото поприще за неговия талант. Новата и интересна тема, която занимава неговото съзнание, е свързана със създаването на комедията "Владимир ІІІ-та степен", чийто сюжет е в типичен гоголевски дух - чиновник е обсебен от желанието да получи висш орден, който би му донесъл дворянско звание, затова подчинява целия си живот на тази фикс-идея, докато накрая полудява и започва да се смята за самия орден. Друг е въпросът, че описването на една (социална) мания генерира друга мания: "Аз се побърках на комедия. [...] тя не излизаше от ума ми, но досега нищо не съм писал. Тия дни беше почнал да се оформя и сюжетът, и заглавието беше написано на бяла дебела тетрадка: "Владимир ІІІ-та степен", и колко злоба! Смях! Остроумие! [...] но изведнъж спрях, като видях, че перото ми просто се бъхти в такива места, които цензурата няма да пусне. [...] Но какво е комедия без истина и злоба!" (Гогол 1953б, VI). Трудностите при писането на драмата водят до създаването на първите повести от Петербурския цикъл, знакови за Гоголевото творчество, но всяко литературно предизвикателство създава условия за обсесивни душевни състояния у него, а всеки следващ провал само увеличава степента на мисионерско предизвикателство пред него.

Четвъртият пункт е, че началните инфернални персонажи у Гогол са продукт на "фантастика на злото" (Ю. Ман) и се родеят с демонологията, докато по-късните негови герои са хора, загубили човешкия си облик или божествена душа, жертви на условностите, какъвто се чувства и самият той в дълги периоди от своето битие. Любопитно е и, че по-късно той категорично се отказва от това си творчество, макар публикуваните "Вечери..." да му носят сравнително добри приходи и известност. Тази постъпка демонстрира нестабилната му психика и непостоянно поведение, но и неговото маниакално преследване на "голямото". В писмото му до М. П. Погодин четем: "Нека бъда обречен на неизвестност, докато от мене не се роди нещо тежко, велико художническо! [...] Дребно нещо не ми се иска! Велико не мога да намисля! С една дума, умствен запек" (1 февруари 1833 г.) (Гогол 1940-1952, Х: 255-257). Творческият процес при него е с изразена невротичност, продукт на безкрайно упорство, волеизява, неудовлетвореност и (фанатична) вяра. Обсебен от креативната си мания, у Гогол се появяват и колебания, но бързо възстановява своята свръхубеденост, че бъдещите художествени проекти ще са боговдъхновени и "Над тях ще се рее недостъпно за земята божество". Това е затишие пред страшна буря...

Премиерата на "комедията на страха" "Ревизор" (1836 г.), бележи промяна както в отношението към Гогол като творец: "Аз познавам господин Автора - пише Вигел на Загоскин, - това е млада Русия с цялата й наглост и цинизъм." (Троая 2003а: 208); така и нов етап на светоотношение у самия него - от смешния ужас на карнавала към ужасния смях на живота: "В "Ревизор" аз се реших да събера на едно място всичко лошо в Русия, което тогава познавах, всички несправедливости, които се извършват на такива места и в такива случаи, където най-много има нужда от човешка справедливост, и наведнъж да осмея всичко." (Гогол 1953б, IV). Хлестаков - мнимият ревизор в комедията, се забавлява да лъже, безнаказано да заблуждава, да се самозабравя в недействителността - все изкушения, добре познати и на самия автор, но същинската оригиналност и гениалност на внушението на пиесата е в появата на фантасмагорично-гротескното във формите на съвършена механична последователност, наподобяваща часовников механизъм, безстрастно задвижващ танца на кошмарните изображения.

Години по-късно Гогол учи как да се разбира неговото произведение: "Я се вгледайте внимателно в тоя град, който е описан в пиесата! Всички до един са съгласни, че такъв град няма в цяла Русия... Ами ако това е собственият наш душевен град и се намира у всекиго от нас? [...] да се погледнем сами колкото можем с очите на Оногова, който ще повика на очна ставка всички хора, пред когото и най-добрите от нас, не забравяйте това, ще наведат от срам очи... Каквото и да разправяте, страшен е оня ревизор, който ни очаква пред вратите на гроба. Сякаш вие не знаете кой е този ревизор? Защо се преструвате? Тоя ревизор е нашата събудена съвест, която ще ни накара изведнъж и от един път да погледнем с широко отворени очи сами себе си. От тоя ревизор нищо не се крие, защото той е пратен по висша заповед и за него ще ни се възвести тогава, когато няма да можем да направим и крачка назад. Изведнъж пред тебе ще се разкрие такова страшилище, че от ужас косата ти ще настръхне..." (Гогол 1953б, IV).

Едва ли е изненадващо, че всичко води до крайна ескалация на страховете му, като дълбоко разочарован и обиден от театралния резултат, писателят е обзет от пристъп на паника, избягва от критиките ("Господи Боже, да ме ругаеха само един или двама, както и да е, а то всички, всички...") (Троая 2003а: 207) и вътрешните си съмнения в Европа. Но в това няма нищо изненадващо, а е част от "мисията", поради което заявява на М. П. Погодин: "Отивам в чужбина, там ще разсея оная мъка, която моите съотечественици всекидневно ми причиняват. [...] Никой не е пророк в собствената си родина." (10 май 1836 г.) (Гогол 1940-1952, ХІ: 40-41), защото "Няма живот в Русия за прекрасните люде. Само свинете живеят там." (5 май 1839 г.).

© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2010
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: Силуети, 2010.