Глава осма
МИХАИЛ ЮРИЕВИЧ ЛЕРМОНТОВ
Демонът, който се смее

Димитър М. Михайлов

web | Страх по руски

Реквием за едно (свое-чуждо) лице

Като свидетел на мрачна и тревожна историческа епоха, поетът е обладан от вътрешни колизии, обвързани с колапса на дворянската интелигенция след погрома на Декабристкото въстание и депресията на духа у постдекабристкото поколение в Русия. Декабрист по дух и светоусещане, но и един от "изгубеното" поколение, у Лермонтов има усещане за страха като трагично и трагическо състояние на битието, възникнал от безсилието да промени статуквото. Неслучайно водещият критически авторитет за руската литература - Белински, го титулува "велик дух", едновременно писател с "диаболичен талант" и поет на "безмилостната истина", задаващ въпросите, които "смразяват сърцето". Изхождайки от диалектическата философия, всяко нещо, създаващо друго, едновременно с това създава и себе си, като чудовището не би било Чудовище, ако не е резултат на чудовищен замисъл (механиката "Франкенщайн").

Аналогично е и изказването на Н. Гогол: "Като признава властта на някакъв прелъстителен демон над себе си, поетът направи не един опит да го изобрази, сякаш искаше да се отърве от него чрез стиховете. Този образ не е ясно разпознаваем, дори не е получил онази прелъстяваща мощ над човека, която поетът е искал да му придаде. Личи си, че е израснал не от собствената си сила, а от умората и мързела на човека да се сражава с него. [...] само ако у самия него се бяха запазили малко повече любов и уважение към собствения талант. Никой друг досега не си е играл толкова лекомислено с таланта си и до такава степен не се е старал да му засвидетелства някакво дори самохвално презрение, както Лермонтов. У него не се забелязва каквато и да е любов към рожбите на собственото му въображение." (Гогол 2007: 227, к.м., Д.М.).

Дали Лермонтов не се е уморил да бъде човекът-страх в очите на другите и не е пожелал промяна на всяка цена:

"От живота нищо не желая
и за миналото не скърбя -
мир и воля искам да позная -
всичко да забравя - да заспя."

("Сам излязох на поле широко...", 1841, прев. Ив. Вазов)

Може би това намеква в последното (вероятно) запазено писмо на поета до дъщерята на известния писател и историограф Н. М. Карамзин - С. Н. Карамзина, с която Лермонтов поддържа кореспонденция в последните години от своя живот: "Пожелайте ми щастие и леко раняване, това е най-доброто, което можете да ми пожелаете. [...] още веднъж - прощавайте, бъдете здрави, щастливи и не ме забравяйте" (10 май 1841 г.) („Герой на нашето време", Лермонтов 1977: 410–411, к.м., Д.М.). Кое е породило изначалното убедено нежелание на Лермонтов да приеме помирението вместо стрелбата? Особено като се вземе под внимание огромният риск от публичното узнаване на провеждането на дуела - възможен военен трибунал, сигурно понижение в чин, дори лично наказание в строго заточение или изгнание, резултат от натрупването на предишни провинения пред императора.

Дали отговорът на загадката не е закодиран в откровението на Печорин пред доктор Вернер в романа: "Аз отдавна вече не живея със сърцето си, а с главата си. Претеглям, анализирам собствените си страсти и постъпки със строго любопитство, но без участие. В мене има два човека: единият живее в пълния смисъл на тази дума, другият мисли и го съди; първият може би след един час ще се прости с вас и света навеки, а вторият... вторият ли?" (Лермонтов 1977: 164, к.м., Д.М.). Печорин е силно автоаналитичен, превърнал е самоконтрола в (нечовешко) изкуство, затова за него всичко свършва с ироничното заключение "Finita la comedia!" (Лермонтов 1977: 171). За Лермонтов "играта" със страха е съзнателен начин на живот:

"Аз роб на горди мисли бях,
в една, но бурна страст кипях:
в мен като червей се весели,
душата ми изпепели,
в килията ме окрили

[...]

С тъга и сълзи тая страст
тук нощ след нощ откърмих аз;
това пред бога и света,
и милост ничия не ща."

("Мцири", 1839, прев. Л. Любенов),

съответно: "Само в това висше състояние на самопознание човек може да оцени божието правосъдие." (Лермонтов 1977: 128, к.м., Д.М.).

Показателно е, че дуелът на Пушкин предизвиква тъжна и гневна реакция на загуба и раздяла с невероятен човек, докато вестта за смъртоносния дуел на Лермонтов, случил се в едно "недуелно време" (Герщейн 1986: 310), предизвиква у смущаващо много съвременници удовлетворение, дори задоволство (още по темата виж Лермонтов 2002), защото писателят е смятан преди всичко за човек, който със своя арогантен нрав преднамерено създава проблеми. Разбира се, винаги можем да се "скрием" зад патетични и спорни генерализиращи твърдения от типа: "В лицето на Лермонтов гордо умира аристократичната култура на Русия от края на XVIII-началото на XIX век, обречена на гибел от катастрофата на 14 декември" (Н. И. Коробка).

Всяко по-внимателно вглеждане обаче в действителния физически и психологически портрет на поета, носи неминуеми рискове да се излезе от общата историческа рамка и да се усети личностно-индивидуалната драма, а в нея Лермонтов е много по-мрачен и обладан от страх, отколкото на много специалисти и читатели им се иска да бъде. Дори поетът да не е търсил съзнателно прилики между случването на (евентуалната) своя смърт с тази на Пушкин (в противен случай трябва да говорим за специфично (психиатрично) заболяване), така той преодолява страха от смъртта. Това е последната граница, след която Лермонтов постига пълния самоконтрол над страховете си, защото този атавистичен и най-силен страх сам по себе си е страх от загуба на идентичност.

"Не смей се ти над мойто пророческо страдание;
аз знаех, че съдбата и мен ще победи;
аз знаех, че ще падне под ножа без страдание
главата ми, лежала на твоите гърди.
Нали ти казвах аз: ни щастие, ни слава
не чакам; кървав час ще дойде и тогава
ще рухна; и с усмивка хитрата вражда
ще оскверни неразцъфтелия ми гений;
и няма да остане ни следа
от моите надежди и мъка спотаени.
Но чакам преждевременния край без страх.
За други светове копнее днес сърцето;
венеца ми тълпата нека стъпче в прах -
венеца от бодли, венеца на поета!...
Какво от туй! Не ми е скъп."

("Не смей се ти...", 1837, прев. Гр. Ленков)

© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2010
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: Силуети, 2010.