Глава осма
МИХАИЛ ЮРИЕВИЧ ЛЕРМОНТОВ
Демонът, който се смее

Димитър М. Михайлов

web | Страх по руски

Творческият процес: лице на заем

Освен завършването на текста-емблема за творческия му път, в който са скрити много от кодовете и на житейското му поведение и философия - поемата "Демон" (1829-1839), Лермонтов написва през 1836 г. и два текста в различни жанрове, но със "странни" и взаимосвързани централни персонажи - Арбенин в драмата "Маскарад" (публ. 1842 г.) и Жорж Печорин в незавършената повест (според други специалисти - роман) "Княгиня Лиговская" (публ. 1882 г.). От тези два художествени образа ще се роди титаничната фигура на Печорин в романа "Герой на нашето време" (1839-1840), който освен ново художествено превъплъщение на съдбата на постдекабристкото поколение ще бъде и новото лице... на автора си. Това твърдение изхожда от думите на Бердяев, че "Личността е преди всичко маска" (Бердяев 2003, V: 654-655), защото чрез маската човек не само разкрива себе си, но и се защитава да не бъде наранен от света. Съответно играта с маски - маскарадът, не е само израз на желанието "да не бъдеш себе си", но и защитен механизъм да се опазиш от заобикалящия свят - да останеш себе си в дълбочина.

Двоякият смисъл на подобна театралност е със социален произход - поради изискванията на обществото Азът се превръща в друг Аз, макар играещият тази роля да остава самотен. Безизходна ситуация, която допълнително се утежнява от факта, че в бягството от самотата всеки човек търси да отрази своето лице в друго човешко лице - Аз в Ти. Тази незадоволима потребност ражда нарцисизма на поета, защото "Проблемът за личността е свързан преди всичко с проблема за лицето. [...] Чрез лицето преди всичко личността общува с личността. Възприятието на лицето съвсем не е възприятие на физическото явление, то е проникване в душата и духа. Лицето доказва, че човек е цялостно същество, нераздвоено на дух и плът, на душа и тяло. Лицето означава, че духът е победил съпротивата на материята. [...] Личността е мета-психо-физическо битие" (Бердяев 2003, V: 656). Лицето на Лермонтов е Печорин и това е етап от неговата вътрешна еволюция, чийто резултат ще е фикционалното предупреждение: "Вие пак ще ми кажете, че човек не може да бъде толкова лош, а аз ще ви кажа: щом вярвате във възможността да съществуват всички трагични и романтични злодеи, защо тогава не вярвате в действията на Печорин? [...] Може би затова, че в него има много повече истина, отколкото бихте желали?" ("Герой на нашето време", Лермонтов 1977: 18). Съответно, отговорът на въпроса кой и какъв е Печорин ще ни представи важна и любопитна перспектива към личността и философските виждания на неговия създател.

На пръв поглед този литературен герой е в клишето на "романтическия герой" от руската класическа литература от началото на ХІХ век, но отделни елементи в образа на протагониста са целенасочено (авто)митологизирани: "Славен момък беше, уверявам ви; само че малко странен. Ето например в дъжд, в студ - цял ден на лов; всички измръзнат, изморят се - а на него нищо му няма. А друг път стои в стаята си, вятър лъхне, уверява, че се е простудил; капакът на прозореца чукне, той трепне и побледнее; а пред очите ми е ходил сам-самичък за глигани; понякога по цели часове дума не можеш откопчи от него, но друг път, като почне да разправя, коремът ще те заболи от смях... Да-да, с големи странности... Наистина има такива хора, на които от рождение е писано да се случват с тях необикновени неща!" (Лермонтов 1977: 25, к.м., Д.М.). Григорий Печорин провокира силен ефект у околните, като буди страховитото чувство на "възвишено" - едновременно очарование и страх (Е. Бърк): "През всичките тези дни нито веднъж не отстъпих от системата си. На княжната почват да се харесват моите приказки; разправих й някои от странните случаи в моя живот и тя почна да вижда в мене необикновен човек. Смея се над всичко в света, особено над чувствата; това почва да я плаши" ("Герой на нашето време", Лермонтов 1977: 126, к.м., Д.М.).

В центъра на този поведенчески модел, експлоатиран от Печорин, има една специфична характеристика - неговото основно оръжие е хуморът. Сам по себе си той е изключително удачен и (авто)терапевтичен способ/похват за изразяване на вътрешно безпокойство, без открито да показва наличния страх по отношение на ситуацията/обекта, но смеховата позиция е присъща преди всичко на "шута", който е медиатор с приоритетно задължение да бъде коректив, като разсмива и осмива. "Шутът" е привилегирована фигура с изключителното право да изрича (своята версия на) Истината, без тези му действия да бъдат санкционирани. Тази маска е добре премерена и наложена върху Печорин, който не се свени да изкаже директно неудобната истина, болезнено да осмива на всички възможни равнища/контексти заобикалящия го свят.

"Шутът" Печорин си служи с оръжията на смеха-през-сълзи и има аналогичен "шутовски" нападателно-хумористичен подход към света, но той не спира дотук, защото за разлика от "шута", който се опитва да покаже и оправдае своята позиция, Печорин не се задоволява да е коректив, алтернатива, Другият. Напротив, той съзнателно и агресивно утвърждава собственото си мнение, като разкрива несъстоятелността на чуждото и започва/участва в (не)скрита война с другите. УПечорин хуморът се трансформира в зла ирония (код, подсказан и от самия автор), която на моменти варира в автоирония (която сама по себе си е все-ирония) или се "изражда" в екстремен сарказъм и мизантропия. Или както той признава в текста:

"Нашият разговор почна със злословие: аз взех да изреждам присъстващите и отсъстващите наши познати, отначало изтъквах смешните, а после лошите им страни. Злобата ми се разпали. Почнах на шега и свърших с истинска злоба. Отначало това я забавляваше, а после я изплаши.

Мери: - Вие сте опасен човек! - каза ми тя. - По-скоро бих желала да попадна в гората под ножа на убиеца, отколкото на вашето езиче...

Печорин: - Нима приличам на убиец?...

Мери: - Вие сте по-лош...". (Лермонтов 1977: 130, к.м., Д.М.)

Очакваните шеги се превръщат в убийствени злословия, които демонстрират фаталното майсторство на Печориновото риторическо изкуство.

Според речниковото тълкувание "ирония" е нещо повече от съгласие/несъгласие с реалността и нейното обективно/субективно коментиране/рецепция, тя е"противоречив изход на събития, сякаш като насмешка над обещанието и уместността на нещата". Иронията е преди всичко стил, възприемане на света в неговата неделима противоречива цялост и несъвършенство (Паси 1971: 289) - виртуозен похват, градиращ до персонален механизъм, социална роля-модел на поведение/отношение у Лермонтовия герой. За да експлоатира и въздейства чрез тези похвати, той прави нещо, характерно и за своя създател Лермонтов - стратегически налага чужда маска, заема (да се разбира двузначно) несвоя идентичност.

В случая Печорин адаптира маската на "шута" спрямо своите цели и необходимости, като самоволно приема/позволява тя да се срасне с него, вследствие на което неимоверно усложнява своята личностна идентификация, като чрез този акт той придобива власт: "Аз чувствам в себе си тази ненаситна жадност, която поглъща всичко, каквото й се изпречи на пътя; аз гледам на страданието и радостите на другите само по отношение на себе си, като на храна, която поддържа душевните ми сили. Самият аз вече съм неспособен да безумствам под влиянието на страстта; честолюбието ми е потиснато от обстоятелствата, но то се е проявило в друг вид, тъй като честолюбието не е нищо друго освен жажда за власт, а най-голямото ми удоволствие е да подчинявам на волята си всичко, което ме заобикаля; да възбуждаш към себе си чувството на любов, преданост и страх - не е ли това първият признак и най-великото тържество на властта? Да бъдеш за някого причина на страдания и радости, без да имаш на това ни най-малко право - не е ли това най-сладката храна на нашата гордост?" ("Герой на нашето време", Лермонтов 1977: 127-128, к.м., Д.М.). Ако хвърлим поглед върху драмата "Маскарад" там рефренно ще звучат словата на друг "демон" - Арбенин:

"печелеше един - проваляше се друг,
не им завиждах и не ме болеше.
Видял съм много юноши със плам,
с надежди пълни - но невежи, знам,
без жизнен опит... още вдъхновени...
целта им преди всичко беше любовта.
Загиваха те бързо тук пред мене -
и днес отново виждам същите неща".

("Маскарад", Лермонтов 1977: 201)

Това е и предпочитаната философия-маска, както от протагонистите, така и от техния автор - злият "шут", господар, изкусител, провокатор...

Особено показателен за този метафизически (крайно манипулативен) процес е първо генезиса, а после и семантиката на тази трансформация на страха: "такава е била моята участ от най-ранно детинство! Всички четяха по лицето ми признаци на лоши качества, които не съществуваха, но ги предполагаха - и те се родиха. Бях скромен - обвиняваха ме в лукавство: станах потаен. Дълбоко чувствах доброто и злото; никой не ме ласкаеше, всички ме оскърбяваха: станах злопаметен; бях мрачен, другите деца - весели и бъбриви; чувствах се по-горе от тях - поставяха ме по-ниско: станах завистлив. Бях готов да обичам целия свят - никой не ме разбра: и се научих да мразя. Моята безцветна младост протече в борба със себе си и с другите; боейки се от насмешки, аз пазех дълбоко в сърцето си най-добрите си чувства: там те и умряха. Говорех истината - не ми вярваха: почнах да лъжа; като опознах добре хората и пружините на обществото, станах изкусен в науката за живота и видях как другите без изкуство са щастливи, като се ползваха даром от тези изгоди, към които аз така неуморно се стремях. И тогава в гърдите ми се роди отчаянието, което лекува с дулото на пистолета, но студеното, безсилно отчаяние, прикрито с любезност и добродушна усмивка. Станах нравствено осакатен: едната половина от моята душа не съществуваше, тя изсъхна, изпари се, умря, аз я отрязах и я хвърлих - докато другата шаваше и живееше в услуга на всеки, и това никой не забеляза, защото никой не знаеше за съществуването на загиналата й половина" ("Герой на нашето време", Лермонтов 1977: 130-131, к.м., Д.М.).

Осезаемо е, че протагонистът вижда в огледалото на душата си някаква чудовищна креатура на полу-човек, полу-нечовек (подобно на архетипния модел "Доктор Джекил и Мистър Хайд"), което дори визуално препраща към един друг, по-специален литературен шут, който в западната култура съществува като фикционален персонаж, под името "Джокер" ("The Joker"). Той е далечно ехо на други класически литературни мъжки персонажи (романтическият "Демон" и "Паднал ангел", готическият "Злодей" и др.), демонстрира поведение на "шут", но носи личностен профил на социопат и краен мизантроп, поради което зад своята привидна "шутовщина" крие едновременно гениален ум и извънредна злоба, агресивност, арогантност и самодоволство към света.

Този безподобен диаболизъм, дори и във физически/визуален аспект - една половина на усмихнат и весел шут, облечен в шарени одежди, и другата - на изискан джентълмен с грозно разкривена гримаса на лицето, пронизващ поглед, изпълнен с присмехулна лудост и зловещо излъчване; генерира силен криминален профил, който "злият шут" реализира в две насоки - първо, неговото непобедимо словесно изкуство под формата на груби (дори цинични) шеги и езикови каламбури, които целят уязвяването на чуждата слабост и недъзи; и второ, извършването на престъпления за собствено удоволствие, като особено внимание заслужава крайно необичайният и оригинален начин на тяхното извършване. Победите му не са резултат от брилянтни умения, демонстрирани в честни битки или (свръхестествено) физическо надмощие, а от стратегическо и мащабно мислене - гениално планирани измами, номера, зл(овредн)и шеги. Именно тази диалектика на образа е трансформирана в особена насока, като Печорин с неуместните си, дръзки и неординерни прояви провокира/внушава страх и единствен в книгата остава безстрашен, защото е същинският инициатор на страха.

Това в пълна степен може да бъде отнесено и към битието и психологическите особености на Михаил Лермонтов, като случване, идеология и промисъл - същата дълбока склонност към непрестанни психологически експерименти, същата готовност за най-крайни "опити" с границите на битието, същата жажда за изследване на възможното и невъзможното, дори прекрачвайки най-крайната граница на битието, в името на намирането на отговор на вечните въпроси. Множество елементи в текста на романа подсказват съзнателен Лермонтов автобиографизъм (още по темата виж Мануйлов 1966), част от/израз на тяхната (на герой и автор) обща склонност оригинално да анализат заобикалящия свят, като експериментират с човешката психология и екзистенциалните граници.

Иван Тургенев отбелязва в своите спомени: "Имаше нещо зловещо и трагическо в излъчването на Лермонтов, който излъчваше една определена мрачност и жестока сила, показно презрение и страст по мургавото си лице и големите студени очи. Тежкият му поглед странно не хармонизираше с почти детинския израз на неговите чувствени и изпъкнали устни. Цялата му фигура, торс, изпънати крака, голяма глава и широки прегърбени рамене предизвикваха неприятно чувство, но всички, които го срещаха, бяха незабавно покорени от вътрешната му сила. Известно е, че до известна степен той описва сам себе си в Печорин." (Тургенев 1989: 228-229). Освен това в дневника на Печорин се споменават биографични моменти, сходни с житейския път на Лермонтов - самотно детство, ранни влюбвания, настояща неудовлетвореност, младежки забавления, суетно увлечение по дендизма и англоманията.

За това и не един и двама лермонтоведи твърдят, че именно процесът на създаване на романа е повлиял на формирането/дооформянето на житейската философия на писателя, като той е изяснил и моделирал определени характеристики на своя характер. Интересно е в какъв аспект е този процес, защото в известен смисъл писателят също е герой на своето време, като тяхната биографична матрица съвпада - изгнаници в Кавказ, без надежда за завръщане и добро положение в обществото, рационални егоисти, циници, злосторници, крайни индивидуалисти и т.н. Най-важната отлика разкрива самият замисъл по отношение на героя на Лермонтов - докато пише "Герой на нашето време", той е млад, неустойчив и противоречив мъж, а Печорин в текста е улегнал, самодостатъчен и притежава пълен контрол над околния свят. Това, към което поетът се стреми в самовъзпитанието си, е усъвършенстването на своя характер и душевност, а това персонажът вече го притежава, като го е развил до степен на изкуство в образа на "Джокера".

Ключовата забележка в романа "Герой на нашето време" задава ключа към енигмата на образа на Лермонтовия герой: "Може би някои читатели ще пожелаят да узнаят мнението ми за характера на Печорин. Моят отговор е заглавието на тази книга. "Но това е зла ирония!" - ще кажат те. Не зная." ("Герой на нашето време", Лермонтов 1977: 73). Руската литература обаче помни друг титаничен мъжки персонаж, чиято личност, поведение и съдба е обобщена в ключовата дума "пародия" - Евгений Онегин, герой на едноименния роман (1823-1831 г.) на А. С. Пушкин, а ето сега Печорин - следващият етапен класически литературен герой, е белязан от "ирония", при това злонамерена. Тази литературна препратка между Онегин и Печорин носи своя вътрешна закономерност - тя е предзададената рамка, в която е въведен образа на Печорин в романа на Лермонтов. От една страна, е страданието, скуката, сплина: "аз имам нещастен характер: възпитанието ли ме е направило такъв, бог ли така ме е създал, не зная; зная само, че ако аз съм причина за нещастието на другите, и самият аз съм не по-малко нещастен. [...] Глупак ли съм или злодей, не зная: но вярно е, че и аз също съм достоен за съжаление [...] душата ми е покварена от света, въображението ми е неспокойно, сърцето ненаситно; на мене всичко ми е малко; към скръбта също лесно привиквам, както към наслаждението, и от ден на ден животът ми става все по-празен" ("Герой на нашето време", Лермонтов 1977: 48-53). В поезията на Лермонтов фреквентно звучи:

"Досадно и тежко... Кому ли ръка бих подал
            в миг на мъка душевна и грижа...
Желания!... Вечно, напусто - какво бих желал?...
            А дните летят и годините се нижат...

Да любиш? Кого ли? До време - не струва труда,
          а вечно е пък невъзможно...
Във себе си съзреш се - от минало нито следа,
          и радост, и мъка - така са нищожни...

А страстите? С дните топи се и техният чар,
          пред хладния разум изчезват;
Животът погледнеш ли тъй, без излишен възторг и без жар,
          шега е той само, шега безполезна."

("Досадно и тежко", 1840, прев. Л. Любенов)

От втора - образът му е издържан в стилистиката на трагическия цинизъм, песимистичната философия и преждевременната житейска старост: "Често се питам, защо така упорито се домогвам до любовта на младото момиче, което не искам да прелъстя и за което никога няма да се оженя? [...] това е следствие на мръсното, на непобедимо чувство, което ни кара да унищожаваме сладките заблуждения на ближния, за да имаме нищожното удоволствие да му кажем, когато почне да пита в отчаяние, на какво трябва да вярва: "Приятелю мой, и с мене беше същото, ти виждаш обаче, аз обядвам, вечерям и спя преспокойно и, надявам се, ще мога да умра без вик и сълзи!" ("Герой на нашето време", Лермонтов 1977: 127). В поезията:

"Ненужно е да сте разбрали
къде съм? Що съм? В кой глух кът?
По дух сме чужди и едва ли
душите имат сроден път.

Щом в дните минали се вглеждам
и страниците им подреждам
сега със своя ум студен -
във всичко съм обезверен.

И смешно е да лицемериш
години ти със съвестта.
Поне да мамеше света!
Каква ли полза да си верен
днес на изчезнали неща?...

[...]

Убих със мисълта си хладна
последния в живота цвят.

[...]

И нося своя кръст без страх,
привикнал с тая мисъл вече;
о, все едно на що обречен
съм днес."

("Валерик", 1841, прев. Н. Бояджиев)

От трета страна, е донжуановската поза на неразбрания изкусител, който вече не търси любовта, защото все намира плътта: "Едно нещо ми е било винаги странно: никога не съм ставал роб на любимата жена: напротив, винаги съм придобивал над тяхната воля и сърце непобедима власт, без каквото и да било старание. Защо е така? Затова ли, че никога нищо твърде не скъпя и че те постоянно са се страхували да не ме изпуснат от ръцете си? Или това е магнетичното влияние на силния организъм?" (Лермонтов 1977: 110). Тук трябва да отбележим една от причудливите особености и необясними факти около персоната на писателя - в биографичните материали няма нито един документ за (неоспорима) проява на нежност, внимание или топлота от страна на Лермонтов към жена¹.

На няколко пъти стана дума, че поетът проявява нарцисизъм, провокиращ хладна дистанцираност, тотално отсъствие на обич или съпричастие към друг човек за сметка на некоректност, (не)прикрит стремеж към причиняване на емоционални рани и подигравка с онези жени, които се влюбват в него(вата "Печоринска" маска). Лермонтов - за разлика например от Гогол, допуска до определена (безопасна) степен женско присъствие, но всеки опит за по-интимна и сериозна близост (връзка, годеж, брак) предизвиква у него страх, водещ до бягство или самозатваряне. Любовта се изживява като заплаха за независимостта му, което го кара самоцелно да демонстрира самодостатъчност, превръщайки интимния си свят в малък ад - затворен, неспокоен, самотен, депресивен, болезнено чувствителен и недопускащ фигурата на жената до себе си. Доказателство за тези изводи е неговата любовна лирика, съпътстваща почти целия му житейски път, но запазваща от началото до края сравнително устойчиви характеристики на безнадеждност и безрадостност, като централен образ в нея е фигурата на жената, но осмислена като символ на заплахата, злото, лъжата, изкушението.

Също така не бива да се забравя, че комбинацията на силен нарцисизъм и садистични наклонности в психологическия профил на поета задава воайорско отношение и демонстрации на власт спрямо партньора. Тези характеристики у Лермонтов са резултат от осъзнатото вътрешно безсилие, неспособност да предизвика по "нормален" начин интерес/чувства към себе си от друг човек - да го накара да откликне, да превърне себе си в обичано лице. Този проблем той компенсира чрез страстта да властва над другия - несексуално поведение, изразяващо се в стремеж да се причини болка до крайност (смърт) на безпомощно същество. Като пример ще посоча специфичното поведение на поета към чернооката красавица Евдокия Сушкова (Ростопчина), която, омаяна от "офанзивата" на поета хусар, разваля предстоящ брак с друг кандидат, но впоследствие Лермонтов се отдръпва. Част от тази афера е "изиграването" от негова страна първоначално на ролята на отчаяно влюбен младеж, а след това на компрометиран и отхвърлен от дамата на сърцето си рицар.

Конкретната причина за прекратяването на отношенията им е крайно цинична и унизителна постъпка на Лермонтов, който написва писмо-донос против себе си и го праща до "любимата" си с цел да избегне евентуално задълбочаване на връзката им. Измамата е явна - тя е унизена пред обществото, а той (впоследствие) признава, че никога не я е обичал и многократно разказва случая като "весела история". Вероятната причина за тази непристойна постъпка е отмъщение, защото графиня Сушкова (Ростопчина) смятала Лермонтов за грозноват, самовлюбен и лицемерен (още по темата виж Сушкова 1989). Подобно поведение е рецидив за поета, като само ще спомена и хронологически по-късната "нещастна" любов с Варвара Лопухина, на която той страстно се кълне в любов, но по-късно поради някои обективни и най-вече субективни причини бързо "забравя" за нея. Както би се "оправдал" поетът:

"[...] Все пак
простете ми шегата вие,
кажете тихичко: чудак!..."

("Валерик", 1841, прев. Н. Бояджиев)

Подобна душевна жестокост - желание да унизи/унищожи, е резултат от психична травма, най-често афект от модел, възприет в детството поради липсата на добър семеен климат и подходящ родителски модел за подражание. Отчитайки контаминирането на "мъжкото" и "женското" във фигурата на неговата баба, не е изненадващо, че то провокира у Лермонтов специфично травматично (сексуално) възприемане на женското и (не)съзнателно търсене на "отсъстващата" фигура на бащата. Освен това много от съвременниците му отбелязват женственото му излъчване, а някои изследователи имат съмнения дори за възможна хомосексуалност (още по темата виж Троая 1979). Да не забравяме, че при него има реална психологическа травма по отношение на външността му - явна физическа диспропорционалност, поради несъразмерната му (по-голяма) глава, неотговаряща на жилавото му телосложение. Физическите му дадености и женственото кокетство в поведението са част от мотивите за неговото чувство за малоценност, контаминиращи се с неуспешния му интимен живот и вероятна сексуална непълноценност като мъж (липса/отказ от секс, семейство, поколение и др.).

Има и други, по-смущаващи факти - като дете е обличан в дрехи на момиченце, за да позира на художници, и е предпочитал мъжка компания, но въпреки това няма достатъчно налични аргументи, потвърждаващи, че Лермонтов е хомосексуален (или бисексуален). Можем обаче поне да го допуснем като потенциално възможна версия поради особеното място, което заема неговата баба в живота му. Тя е единственият възрастен около малкия Лермонтов, докато той формира основите на своята личност, идентичност и сексуалност. Но, от друга страна, различен щрих от детските години на Лермонтов добавя любопитното твърдение на П. К. Шугаев: "Когато Мишенка порасна и навлезе в юношеска възраст, баба му започна да държи в дома си младички и красиви камериерки, за да не му е скучно на Мишенка. Когато някоя от тях беше в интересно положение и бабата узнаеше, набързо я омъжваше за някой от крепостните си селяни по избор" (Шугаев 1989: 58-68).

Разбира се, може би противоречието е само на пръв поглед, защото зрелият Лермонтов е "човекът (с) маска", подчинил житието си на възрастен на предварително изготвена стратегия, докато като дете единственият личностен модел, който има пред себе си, е този на неговата баба, а той е базиран на подчинението, култа към властта и презрението към слабостта и безсилието. При това авторитарно възпитание няма нищо нелогично и изненадващо във факта, че поетът не крие възхищението и влечението си към властта. Свидетелство за това са думите: "Той обичаше своята баба, уважаваше я [...] Интересно, че никой не беше чувал от него нищо за неговите майка и баща. От наша страна знаехме, че неговият баща е пияница, наливащ се по цял ден, и комарджия, а историята на майка му е цял роман" (Мануйлов 1936: 184). Подобна информация за баща-пияница или някаква "история", свързана с майка му, не е документирана, което подсказва, че Лермонтов (отново) е трансформирал фикционално елементи от битието си - този път от своята биография, по свой вкус.

БЕЛЕЖКИ

1. Сходно мнение по темата изказва Троая (1979). На противоположното са Бродски (1945), Лаврин (1959), Еткинд (1992). [обратно]

© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2010
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: Силуети, 2010.