ГЛАВА ОСМА. МИХАИЛ ЮРИЕВИЧ ЛЕРМОНТОВ
Демонът, който се смее

Димитър М. Михайлов

web | Страх по руски

В сравнителен план представянето-анализ на нечия биография, хронологически след тази на А. С. Пушкин, носи опасност тя да бъде по-бледа и не (толкова) интересна. Когато обаче става въпрос за характеристиките и особеностите на живота на Михаил Юриевич Лермонтов, според А. Херцен - "един от пророците на руския народ, постигнат от ужасна съдба в Николаевска Русия" (Лермонтов 1955: 8), ситуацията е по-скоро странно объркана и (провокативно) неясна. Причината - голяма част от изследователите се ограничават да правят "затворен прочит" или поетологични анализи с биографични вметки на неговите текстове, заобикаляйки много от трудно обяснимите и нелицеприятни факти от неговия живот. Така, придържайки се към литературно-историческото клише за поета-наследник на Пушкин, се "забравят" неудобни спомени, писма и други документи за личността на поета, ограничавайки изворите на познанието само до иконичния Лермонтов. Онези, които обаче се престрашат да се занимават по-сериозно и задълбочено по темата, се озадачават от неговия открито неприятен (дори зловещ) характер, поради което изпадат в безизходната ситуация да съединяват образите на масово познатия поет-класик Лермонтов и личността Лермонтов, прочетена единствено през мемоарните източници. Може би в това се крие причината за иначе необяснимата липса на мащабен (модерен) изследователски текст, който психологически пълноценно, исторически достоверно и възможно най-обективно да представя пълна версия-разказ на неговия живот.

Сериозно затруднение създава парадоксът, че във век, в който създаването на писма граничи с графоманство, кореспонденцията на поета, достигнала до нас, е скромна по обем - петдесет и едно писма. Те са крайно недостатъчни за пълнокръвен негов портрет, но това не е случайно - самият той не е имал особено желание да разкрива вътрешния си свят публично, правел го е рядко, само пред най-близки хора и разбира се, в своите художествени текстове. "Липсващите"/"ненаписани" писма са специфичен елемент от поетиката на Лермонтов, защото минималното количество кореспонденция мистифицира образа на поета, а според някои изследователи-специалисти съществуващите писма са словесна "маска". В тях той поддържа подозрително безгрижен, шеговит и битов тон, нехарактерен за иначе печалните му (раз)мисли, тотално свободолюбие и отхвърляне на властта.

Лермонтовистиката комфортно възприема/защитава теориите за антиномичността в неговата персона, за метежната натура и т.н. Всеки съвременен прочит на текстовете и битието "Лермонтов" обаче неминуемо преминава през демитологизирането на класическите клишета за "руския Ницше", "певец на демоническите страсти", "епигон на Байрон" и т.н. Това не е постмодерен жест на отказ от памет, а желание (и необходимост) за ревизия на мита за тази личност - зрелият, горд и мъжествен индивидуалист с положителни качества, какъвто бива описван в някои биографии, е меко казано спорен и фикционален. До появата на Михаил Лермонтов руската литература не познава подобна острота на трагическия сблъсък между доброто и злото, страстта и скепсиса - тоталното противоречие в света и човека.

В основата на неговата личност фигурират невероятната гордост и феноменът страх, като публичното им проявление и интимното му поведение са пряко следствие от тях. Като за разлика от картината, наблюдавана при Пушкин - еволюция на усещането за страх с няколко осезаеми негови кулминации, при Лермонтов страхът не се развива в мащаб и сила, а единствено променя насоката си. Първият е склонен да се самонаблюдава, да играе с него, опитвайки се да го контролира или изолира, а вторият приема своя страх - страхува се да не се страхува. Това усещане го изпълва и прави силен, защото страхът се превръща в негово оръжие, поведенчески модел и обичайно душевно състояние. Той иска да изглежда "безстрашен" в представите на околния свят, а това е възможно единствено ако се потопи в страха, като се остави да бъде обладан от него. Смята, че е пълноценен и значим единствено, когато излъчва и предизвиква страх - страхът е неговата сила и най-добър съюзник. Да, светогледът му е обвързан с индивидуализма, абсолютната свобода и крайния бунт, но именно страхът се превръща в негов начин на живот и житейска философия. Лермонтов се страхува да покаже слабост или чувствителност в битието си, затова преобръща този процес и възприема страха като своя природа и облик - оттук и садомазохистичното удоволствие да причинява всевъзможни негативни реакции и впечатления у околните, които много от биографите оставят без коментар или анализ.

Импулсите на страха са пряко свързани с егото на писателя, като онези механизми, чрез които Александър Пушкин съгражда вътрешна психологическа защитна система срещу страха, при Лермонтов са използвани в травестийна насока - за създаването на алтернативна нападателно-агресивна защитна система, компенсираща неговите вътрешни страхове чрез външна експликация. Неговият страх е отвъд маската, отвъд играта, той е изкуство, основано на самоконтрола - стремеж да потисне възможно най-успешно импулсите на нестабилност, да изглежда неуязвим и неподатлив на влияние.

Лермонтовото поведение съзнателно създава илюзията за неуязвимост и уникалност, като акцентът е върху вътрешната механика на страха да не бъде уязвен, разкрит. Той не живее в страх, нито със страх, а чрез страха - показателно е неговото дистанцирано, подозрително и провокативно поведение, основано на труден, силно интровертен и авторефлексивен характер. Неслучайно изследователите на творчеството на поета изтъкват, че така и не настъпва момент на помирение в противоречията в неговите текстове, сякаш самият Лермонтов не търси подобен резултат. Той изпитва садомазохистична наслада от вътрешните си терзания, като за него е важно единствено те да бъдат под неговия контрол, трансформирайки го в основно екзистенциално състояние, налагащо специфично спокойствие (М. Хайдегер). Затова той е едновременно раздвоена и монолитна личност (В. Белински) - борец без кауза, част от постдекабристкото поколение, белязано от разочарованието, безсмислието и липсата на надежда. В него се срещат атеизма, деизма, демонизма, самотата, агресията и дълбокото лично нещастие.

Ще се придържаме към условното деление на етапите в живота и творчеството му на "ранен" (1814-1836) и "късен" период (1837-1841), но с уговорката, че отсъствието на големи пикове/спадове в страха у Лермонтов изисква не сравнителен подход между периодите, а изследване на нюансите на маската на страха. Наложена върху неговата идентичност от ранни години, по-късно, в пансиона и военната школа, тя става осъзната и дооформена под въздействието на контакта с реалния живот. Постепенно страхът от психологически фактор за наличие на вътрешно напрежение се превръща в иницииран - преобърнат страх. Лермонтов го превръща в изкуство, разработвайки цялостна механика, боравеща с персонални асоциации, физическа агресия, словесни акробатики и фикционални проекции. Страхът е филтър, чрез който едновременно преоткрива (за себе си) и крие (от другите) вътрешното си Аз.

© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2010
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: Силуети, 2010.