Глава седма
АЛЕКСАНДЪР СЕРГЕЕВИЧ ПУШКИН
Поетът в играта на съдбата

Димитър М. Михайлов

web | Страх по руски

Бракът: хроника на една предизвестена... смърт

Въпреки страха от лошата си репутация, която може да доведе до евентуален отказ от страна на майката на Наталия, безкрайните отлагания, несъгласието на неговото обкръжение и усещането за провал на предстоящия брачен съюз, Пушкин е непреклонен в стремежа си към красивата девойка: "Всичко онова, което би могъл да ми кажеш в полза на ергенския живот и против женитбата, вече съм го премислил - пише той на Н. И. Кривцов. - Хладнокръвно претеглих изгодите и несгодите на избраното от мен положение. Младостта ми премина шумно и безплодно. До днес живях не така, както живеят другите. Не изпитах, не вкусих щастието. [...] Сега съм над тридесет години. На тридесет години обикновено хората се женят. Аз ще постъпя като хората и вероятно ще съжалявам. При това аз се женя без опиянение, без детинско очарование. Бъдещето се явява пред мен не върху рози, а в своята строга голота. Тъгите няма да ме учудят. Те влизат в домашните ми сметки. Всякаква радост за мен би била неочаквана. Днес съм в тъжно настроение" (Писмо от 10 февруари 1831 г. от Москва, Пушкин 1954, ІХ: 11). Дори опитите на негови близки приятели и не чак толкова познати събеседници (някои от които дори анонимни) нямат достатъчно силна мощ да възпрат неговата целеустременост и отдаденост на мисията по създаване на семейство:

"и стискаш мойта длан, когато, възроден,
аз тръгвам към живот прекрасен и блажен"

("Отговор на анонима", 1830 г., прев. Н. Фурнаджиев)

Мотивът за силния копнеж е случването на Дома - пространство, където (порасналият Саша) Пушкин да е обичан, обгрижван и обсипван с внимание. Това е една от най-травматичните теми и в неговото творчество - във всяка от "Повестите на Белкин" той е подложен на критичен прочит-изследване: като дома-очакване ("Изстрел"), дома-семейна "идилия" ("Виелица"), псевдо-дома ("Майсторът на ковчези"), напуснатия дом ("Станционният надзирател"), дома-сцена ("Господарката селянка"). Сходна е ситуацията и с драматургичния цикъл "Малки трагедии", създаден в същия ключов период: дома-съкровищница ("Скъперникът рицар"), домът-изкушение ("Каменният гост"), дома-кръчма ("Моцарт и Салиери") и дома-смърт ("Пир по време на чума"). Можем да добавим и пустия дом ("Русалка"), дома-алхимична лаборатория ("Сцени от рицарските времена"), дома-мистерия ("Дама пика"), дома-готическо съновидение (финалът на "Евгений Онегин") и др. Домът за Поета е едновременно мечта и травма още от най-ранно детство и макар частичен заместител да е лицеят в Царско село, едва след сключването на мечтания брак той ще каже на П. А. Плетньов: "Аз съм женен и съм щастлив. Имам само едно желание: дано в живота ми нищо не се промени. По-хубаво от това не очаквам. Това състояние за мен е така ново, струва ми се като че ли съм се преродил" (Писмо от 24 февруари 1831 г., Пушкин 1954, ІХ: 12).

Бракът ще се реализира като висшето пространство на игра със страха в света на поета. Показателно е, че отношението на Александър Пушкин към "студената" Наталия в началото на техния брак е на "богомолно благоговение пред свещена красота" (Пушкин 1990: 15-40) - твърдение на Вл. Соловьов, осезаемо и в стиховете му:

"Когато аз до твоя стан
в прегръдка пареща прилепна
и нежно, от любов пиян,
любовни думи ти зашепна;
от моите ръце едвам
освобождавайки се живо,
приятелко, съвсем без плам
отвръщаш ми недоверчиво
и спомняш стари слухове -
печални минали измени,
и без внимание към мене
поглеждам буйните старания
на своите младежки дни..."

("Когато аз до твоя стан...", 1831 г., прев. А. Германов)

След бракосъчетанието той е различен - положителен, разсъдлив, обожаващ своята жена, в която намира известна взаимност:

"Не, всеки миг да виждам вас,
край вас да бъда неизменно,
смеха ви, сладкия ви глас
да слушам влюбено, смутено,
да ви се радвам, да трептя
пред чудното ви съвършенство,
пред вас от мъка да пламтя,
да чезна... Туй е то блаженство!

И съм лишен от туй: за вас
се мъкна вред без цел, наслука;
оплаквам всеки миг и час,
а пак прахосвам в празна скука
броените ми свише дни.
И колко много изпитни!
Знам: моят път е тук измерен,
но за да не угасвам в мрак,
аз трябва днес да съм уверен,
че утре ще ви видя пак..."

(Из писмото на Онегин към Татяна, "Евгений Онегин", VІІІ: ХХХІІ, прев. Гр. Ленков)

Това ни дава достатъчно основания да твърдим, че сключването на брака неутрализира някои страхове, но активизира друг - страхът от провал на брака.

Няма нищо странно в това, че не 14-ти декември 1825 г., младежките ексцесии или изгнанието, а именно семейният климат се реализира като най-"страшното" пространство в живота на поета. Това е подсказано и от странните, злокобни случки по време на брачната церемония, а и самият избор на партньор(ка) от страна на Пушкин (може би) предзадава трагедията. Зад решението му стои стратегически стремеж да придобие онова, което му е отказано като дете - любовта, като само по себе си дори неговото пълно посвещаване на партньора - превръщането на любовта в религия, е скрито доказателство за страх, че никой няма нужда от мен, а аз имам абсолютната необходимост от някого. Много от биографите на писателя виждат и потвърждават сходствата в личностните характеристики между Наталия и Пушкиновата майка: студена кокетка, светска дама, която иска да получава внимание, възхищение и любов, но не и да дава. Чрез избора си той (символично) "превързва" раните от своето детство, компенсирайки психологическите травми и липси, в опит да "замести" вечно отсъстващата фигура на "майката" със съпруга. Това неминуемо активира и съответните страхове да не повтори губещата позиция на пренебрегнат, защото както Р. Барт посочва, загубата на връзката с любимото същество е "от кошмарите, когато Майката се появява с лице, носещо отпечатъка на строгост и студенина. Фадингът на обичания обект е ужасяващото завръщане на Лошата Майка, необяснимото отдръпване от любовта, добре познатата на Мистиците изоставеност: Бог съществува, Майката е тук, но те вече не ни обичат. Не съм разрушен, но съм оставен там като отпадък" (Барт 2005: 128). Тези страхове ще направят дуела с Дантес неизбежен.

Пушкин се опитва да бъде примерен и верен съпруг - в писмо до Нашчокин радостно споделя: "Моето семейство се умножава, расте, вдига врява около мен. Сега като че ли не бива нито да се оплаквам от живота, нито да се страхувам от старостта. На ергенина в обществото му е скучно: яд го е да вижда новите, младите поколения; само главата на семейството гледа без завист младостта, която го заобикаля. От това следва, че хубаво направихме, като се оженихме." (Писмо от 10 януари 1836 г., Пушкин 1954, VІ: 452). Това личи и от нежните комплименти и влюбени, нежни обръщения към Наталия в кореспонденцията им между Москва и Петербург: "Колко си ми умничка, колко си ми миличка!" (Писмо от 25 септември 1832 г., Пушкин 1954, ІХ: 55-56); грижите към нея: "мъчно ми е без теб [...] все нещо ме е страх за тебе [...] Душице моя, булчице, ангеле мой, послушай ме, бъди така добра: ходи по два часа всеки ден из стаята и се пази" (к.м., Д.М.) (Писмо от 8 декември 1831 г., Пушкин 1954, ІХ: 41); както и молбите му да бъде по-разумна, тактична и съобразителна: "Целувам те и те моля да ходиш назад и напред из стаята, да не ходиш в двореца и да не танцуваш на баловете" (Писмо от 10 декември 1831 г., Пушкин 1954, ІХ: 41-42; още по темата виж Гросман (1994).

Истината е, че този брак е разочароващ и за двамата. Наталия редува две състояния на семеен живот - забавлява се в отсъствието (по-рядко мълчаливото присъствие) на своя съпруг на баловете или е бременна и недоволна, че пропуска да се изяви на забавите. В началото на брака Пушкин има надежда, че ще успее да пробуди нейния интерес, защото "любовта към жена му беше безгранична - признава съпругата на близкия му другар Нашчокин, - Наталия Николаевна беше неговата богиня, на която се кланяше и беше поверил сърцето си, и съм убедена, че той не допускаше никога нито с мисъл, нито с някакво подозрение да я оскърби. Трябваше да се види радостта и щастието на поета, когато получаваше писмо от жена си. Той винаги сияеше и го обсипваше с целувки. [...] В последните години клеветите и ограничените средства помрачаваха семейния живот на поета [...] никога не допускаше никакви глупави мисли за своята жена. Той я боготвореше" (Пушкин 1985, ІІ: 236-247); но впоследствие е принуден да приеме факта, че съжителства с безстрастно хладна съпруга. Наталия Гончарова, наричана в обществото "дантелената душа", остава интелектуално и емоционално (някои пушкинисти твърдят, че и физически за сметка на своята "умна, но некрасива" сестра Александра (още по темата виж Шчеголев 1917: 404) чужда на съпруга си, който изисква от нея да бъде майка и съпруга, а не (само) кокетка и бална дама. Тя обаче предпочита блясъка на балната зала, танците и светските клюки, нееднократно демонстрира безотговорност и наивност, а Пушкин всеки път е склонен да прощава от любов и страх. Биографите често отбелязват, че неговото отношение към (прекомерно) сдържаната Наталия, гордееща се с броя на ухажорите си, не съответства на нейното провокативно поведение. Пушкин казва, че обича красотата на нейното лице, но душата й обича повече:

"Получих всичко... Бог във свойта доброта
ми даде тебе в дар, в небесен дар, мадона,
най-дивен образец на дивна красота."

("Мадона", 1830 г., Прев. Ст. Бакърджиев)

Затова той се опитва да запази добрия тон, като нежно я напътства да спазва етикета на поведение, подобаващо на семейна жена: "Не е хубаво само, че въртиш разни кокетства [...] макар че съм сигурен в теб, не бива да се дават на хората поводи за клюки", но друг път е уязвен и едва сдържа яда и обидата си, директно назовавайки поведението й непристойно и безпътно (Писмо от 30 октомври 1833 г., Болдино, Пушкин 1954, ІХ: 76-77). Пушкин не престава да вярва, че е обичан, дори да е необходимо да фикционализира реалността, но това е безизходна позиция. Той не е щастлив - семейният живот не среща очакванията му, но и не може да допусне да изгуби детската си мечта за пълноценно семейство и Дом.

Тази дисхармония провокира тежки моменти за влюбения съпруг, защото "Любовната грижа е разходване на сили, което изхабява тялото толкова тежко, колкото и физическата работа" (Барт 2005: 227). Пушкин е изключително страстна натура, (при)носител на силно сексуално либидо, лавиращо от естетиката на еротиката до перверзност, което ни позволява да направим частични асоциации с Достоевски и неговата сексуална природа в стилистиката на маркиз дьо Сад (още по темата виж Лукеянов 1999). Молбите и заплахите на поета само водят до усещане за самоунижение, безпокойство, несигурност и страх, обобщени в болезнена ревност, скрита зад загриженост и стремеж към запазване на интимните отношения: "Ти май си кокетничила повече, отколкото трябва. Внимавай: неслучайно кокетството не е на мода и се смята за признак на лош тон. Ползата от него не е голяма. Радваш се, че подире ти, също като подир кучка, тичат песовете с навирени опашки и ти душат задницата, то пък една радост! [...] Весели се, булче, само имай мярка във веселбата и не ме забравяй. [...] И, ангеле мой, моля те да не кокетничиш. Не съм ревнив, пък и знам, че ти няма да го удариш през просото; но знаеш колко мразя всичко, което намирисва на московска госпожица, всичко, което не е както трябва, което е вулгарно [...] Ако при завръщането си разбера, че твоят мил, прост, аристократичен тон се е променил, ще се разведа, Бог ми е свидетел, и от мъка ще се запиша войник" (Писмо от 30 октомври 1833 г., Пушкин 1954, ІХ: 76-77). Дори в стиховете си той не спира да я "напътства". Подобен е и фикционалният модел, травестийно изложен в словата на Татяна към Евгений Онегин от романа в стихове:

"Държите ли на свойта чест,
ще ме оставите от днес.
Обичам ви (защо да лъжа),
но съм жена на друг човек
и вярна ще съм му навек."

(Татяна към Онегин, "Евгений Онегин", глава VІІІ: ХLVІІ, прев. Гр. Ленков)

Това е пореден опит за художествена компенсация на фрустриращата действителност. С времето отношението му се изменя и той предприема крайни предпазни мерки спрямо евентуална нейна изневяра, защото "Пушкин се боял само от едно: съвсем младата, неизкушена негова жена, може да извърши, без да иска, погрешна крачка, която да постави него и нея в неприятно положение в обществото" (Кулешов 1997: 403; к.м., Д.М.). Ревността е чувство, което се ражда в любовта и е предизвикано от страха, че обичаното същество предпочита друг - Пушкин страда не защото съпругата му (може би) е влюбена/изневерява с Дантес, а защото е необичан. Нараняването идва от идеята за предателство, а не от съмнението, защото може да предаде само онзи, който обича, и може да бъде ревнив само онзи, който вярва, че е обичан.

Измъчван е от жестока ревност, а сигналите за предстояща катастрофа са налице - Пушкин е все по-мрачен, "оставаше мълчалив и недоволен. [...] В редки случаи се чувстваше на мястото си", споделя П. А. Плетньов (Вересаев 1936, ІІ: 225). Раздиран от сериозни вътрешни противоречия, в поведението му сред обществото се проявява нервност - камерюнкерът Н. М. Смирнов коментира, че "Преходите от порив на веселост към изпадане в смазваща тъга при Пушкин бяха внезапни, почти без пауза, по думите на неговата сестра, произхождаха от нервното напрежение в най-висока степен. [...] Пристъпите на нервност се проявяваха у него при всяка шега, а когато беше жлъчен, лесно се поддаваше на поривите на гняв" (Пушкин 1985, ІІ: 272-282). Страховете на поета се соматизират, като изказването на литературоведа-издател П. И. Бартенев, че понякога така се разпалвал, че се налагало да излиза по средата на оживен разговор от стаята и да освежава главата си със студена вода, допълва пълнокръвната картина на вътрешното безпокойство на Пушкин (Вересаев 1936, ІІ: 239). В допълнение, ще спомена и постоянните финансови проблеми, също обсебили битието му: "паричните неприятности държаха Пушкин в такова раздразнително състояние, че отчасти то бе една от причините за неговата гибел" (Вересаев 1936, ІІ: 300).

Душевният дискомфорт на поета се засилва, когато през декември 1833 г. император Николай І публично го унижава, давайки му неуместната камерюнкерска титла. Това е чудесен повод за либералите да го нападат, че е слуга на императора, а останалите нескрито да му се присмиват. Пушкин е самотен и неразбран - дори близките му приятели критикуват последвалата оставка, а когато я оттегля по "принуда", с видима досада присъства на баловете, където "се чувствал самотен, смазан от обидите и клеветите. Терзаел се, заради нервното напрежение напълно изгубил съня си" (Кулешов 1997: 420). Или пък се "укрива", като признава на Наталия от Петербург: "Правя се на болен и ме е страх да не срещна царя. Докато траят празниците, няма да се покажа от къщи. Нямам намерения да се явявам с поздравления и приветствия при престолонаследника; неговото царуване е още далеч и аз вероятно няма да го видя" (Писмо от 20-22 април 1834 г., Пушкин 1954, ІХ: 89-90). Затваря се все повече в себе си, гордостта му е потъпкана, честта - завинаги погубена. Пушкин, който в ранната си младост използва маската на шута и аутсайдера, за да балансира крайните си душевни състояния, в зрелостта се самоиронизира, че се е превърнал в придворен шут (още по темата виж: Сандлер 1997; Арнинщейн 2007).

Демонстрира невъзможност да форматира в комфортна форма живота си, да продължи да "играе" пред обществото с досегашната маска на безстрашен и неуязвим. Безпокойството му, че е "разкрит", (де)градира в депресия и онова, което досега е създавало вълнение - семейството, писането, бъдещето, сега предизвиква страх. Усещането, че е обект на презрение, присмех и съжаление, провокира агресивно-непристойни прояви или позата на самоизолация, познати от младостта му. Сред хора той е мълчалив, сериозен, със стиснати устни и сърдит вид, безучастен стои в ъглите или на прозореца, завладян е от някакво неясно, но невротично и мъчително чувство на безизходност и фатална обреченост:

"Кога извън града замислен бродя сам
и в гробищата спрял, разглеждам дълго там:
огради, стълбове на гробници най-пищни.
В тях гният столични величия предишни.

[...]

Такава тъжнота тук всичко ми навява,
че зло униние духа ми покорява.
Плювни и отмини!"

("Кога извън града замислен бродя сам...", 1836 г., прев. Р. Ралин)

Друг път не може да си намери място, ходи бързо из стаята с ръце в джобовете на панталоните си и вглъбено повтаря сам на себе си: "Тъжно! Скучно!". Рядко, но все пак документирани са неговите позабравени шегобийства или веселия, но само в много тесен кръг и със силна интензивност на преживяването за сметка на неговата краткотрайност и последваща отново мълчалива печалност. Обмисля възможността да вземе семейството си и да избяга в провинцията:

"Приятелю, часът дойде! Сърцата молят
покой, отлитат дни, отнасят в своя полет
частичка битие, а ний - без ум съвсем -
се каним за живот, а време е да мрем.
Тук има свобода, покой, но няма щастие.
Отдавна блян щастлив във нощите ми расне:
роб, вече уморен, реших да бягам аз
в далечен манастир на труд и чиста страст."

("Приятелю, часът дойде!", 1834 г., прев. Кр. Станишев),

но това са само илюзии и с изключение на някои негови (еднолични) кратки пътувания (включително отново до знаковото Болдино), Пушкин остава неудовлетворен и в крайна сметка "неспасен".

В голяма част от запазените спомени и коментари на съвременници се долавя неразбиране на факта, че Пушкин взима страната на своята съпруга по случая "Дантес", защитавайки я от нападките (още по темата виж: Поляков 1922; Лотман 1983; Кунин 1988). Съответно изводите, които се правят, са двупосочни. За едни "Пушкин загива като жертва на неприличното положение, в което сам се поставя заради погрешната си преценка" (Могилянски 1995: 38), която е резултат от това, че отношенията между съпрузите са "винаги и преди всичко тревога. Постоянна и небивала тревога, предчувствие" (Маймин 1981: 176). Според други Пушкин не променя нежните си дружески отношения с жена си и, независимо от оскърбителните слухове и дръзки анонимни писма, съхранява предишното доверие, без да я обвинява в нищо, защото "Той много обичаше и уважаваше своята жена, като направената гнусна клевета към нея дълбоко го огорчи: той ненавиждаше Дантес и независимо от женитбата му с Гончарова, не искаше да се помири с него" (Пушкин 1985, ІІ: 364-380). Вътрешният свят на Пушкин е самодостатъчен и затворен. Поетът смята, че нейното публично опозоряване е личен удар срещу него - загубата на Наталия е преди всичко негова лична загуба. Още преди случването на този съюз той вече е отчасти компрометиран, оспорен и отхвърлен в ролята си на писател, човек, син, гражданин, революционер (заявил се като потенциален участник в антидържавни въстания), войн (има намерение да постъпи в армията, но му е категорично отказано от императора), поданик. Независимо че семейство Вяземски твърдят, че "Пушкин не криеше предстоящия дуел от своята съпруга. Той дори я запита за кого ще скърби тя. "За този, който е убит" - отговори Наталия Николаевна." (Витале 2000: 246), не е необходимо да преповтаряме всички спорове и коментарии по темата за нейната "вина" (още по темата виж: Цветаева 1984; Абрамович 1984; Захаров 2000; Скриников 2006).

Независимо от избора на оптика по проблема, изводът е един и същ. Той звучи, както от страна на един от неговите най-остри литературни опоненти - Ф. Булгарин: "Съжалявам за поета, даже много, но човекът бе отвратителен. [...] Неговата съпруга, в никакъв случай, не бива да бъде винена. Виждал ли си някога Пушкин? Беше ли възможно да го обичаш, особено когато бе пил?" (Писмо от 4 февруари 1837 г. до Ал. Стороженко) (Витале 2000: 266); така и синтезиран, в прозорливите наблюдения на "наследниците": "Той загина, защото повече нямаше накъде да върви и да расте. С всяка стъпка към просветлението и сърцето на народа, той все повече се е откъсвал от така нареченото "интелигентско" общество, ставал е все по-самотен и враждебен към тогавашния среден руски човек. За него целият Пушкин е бил непонятен, чужд, дори страшен, изглеждал "неудачник", както сам се нарича с горчива ирония" (Мережковски 1993: 260).

Бракът е последната му кауза и няма връщане назад - Наталия е неговото единствено безспорно постижение, привидна победа над страховете му. Тя е едновременно донжуановски "трофей"; "награда" за проявеното търпение и постоянство в "подготвителния" етап на брака, и преди всичко - доказателство, че е значим и оценен. Прав е Дм. Мережковски, че "Смъртта на Пушкин - не е обикновена случайност. Драмата с жена му - очарователната Nathalie и нейните мили роднини, не е нищо друго освен драма на целия му живот [...] Куршумът на Дантес само довърши това, към което постепенно и неизбежно е водила руската действителност Пушкин" (Мережковски 1993: 260). Този дуел е не толкова от ревност, а поради нараненото самолюбие на Поета, което той желаел да бъде изкупено с кръв - теза, подкрепена от значително количество коментарии на негови съвременници: "Като безгранично ревнив човек с изключително жесток характер, той бе доведен до лудост от подозрения [...] - казва Ото фон Блум, посланик на Кралство Дания в Русия, - изливайки своя гняв в писмо с груб и нападателен език, направи дуела неизбежен." (Писмо от 30 януари 1837 г.). В невъзможност да разреши семейната криза, Пушкин заема позиция на съпруг, борещ се за една несподелена страст и любов. Той става жертва на собственото си желание да постигне невъзможното, да преодолее страха, измъчващ го през целия му живот.

© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2010
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: Силуети, 2010.