Глава седма
АЛЕКСАНДЪР СЕРГЕЕВИЧ ПУШКИН
Поетът в играта на съдбата

Димитър М. Михайлов

web | Страх по руски

Болдино: Гетсиманската градина на Пушкин

Вл. Соловьов изказва твърдението: "Отношенията с жените заемат много голямо място, както в живота, така и в поезията на Пушкин" (Пушкин 1990: 15-40). Всъщност силното влечение на писателя към удоволствията с привкус на еротика и плът датират още от лицейския период, макар преди Петербург тези усещания да остават единствено копнеж, поради неговата неувереност и плахост. Психологическата контаминация между страх, тревожност и търсене на себе си в младежките години води до нулева преграда пред изкушенията, като единствено адреналинът на ексцесията "лекува" всекидневната му скука. Тази потребност е изразена в разпътен живот и многобройни сексуални връзки, като макар обектите да се менят, вътрешното усещане остава. Може да се обобщи, че за Пушкин животът до брака е сбор от страст към плътта, любовни скандали, венерически болести и легендарни дуели, чрез които изпитва границите на битието, защото страстта е забрава и покой, бягство от страха. Неслучайно той многократно изтъква, че държи повече на успехите сред жените, отколкото в поезията:

"Какъвто бях, такъв съм и до тоя ден:
несигурен, влюбчив. Познавате ме мен -
не мога сдържан да стоя пред красотата,
без вежност и без трепети в душата.
А малко ли със мен игра си любовта
и малко ли се бих като сокол в степта
с измамните въжа и мрежи на Киприда?
Но незабравил още ни една обида,
към нови идоли пак тръгвам с трепет нов..."

("Какъвто бях, такъв съм и до тоя ден...", 1828 г., прев. Н. Вълчев)

В този преднамерен стремеж към физическо обладаване, покоряване, притежание можем да разчетем (пореден) опит за самодоказване, но не в социалната сфера, а в далеч по-проблематичното за него пространство на "женското".

Фигурата на жената предизвиква страх в света на Пушкин поради две причини. Първо, заради неслучилия се в неговото детство образ на грижовно-добронамерената майка, за сметка на фрустриращото поведение на авторитарната и студена жена, източник единствено на страх и санкция. И второ, тази неотменна потребност от нежност и внимание е задоволявана в ранното му детство от бавачката (няня) и бабата - в духа на думите: "Съвсем не университетите са отгледали истинския руски човек, а добрите неграмотни бавачки" (Розанов 1998: 194). Подобна компенсаторна идентификация обаче не може напълно да предотврати травмата от отсъствието на майката като нужен/желан обект - мечтан, очакван и обичащ.

Случайно съвпадение или не, но 1828 г. е символичният край на Пушкиновото детство, защото тогава умира неговата любима няня и мястото на "майката" е "овакантено". От психологическа гледна точка можем да приемем събитието като провокация за търсене на нов заместител - допускане, изхождащо от промяната в отношението на поета към брака. До този момент той недвусмислено стои на антипозиция, като сравнява законната съпруга с "топла шапка с наушници, в която главата напълно изчезва", нарича брака - съюз, който разяжда/скопява душата, а идеята за женитба му се вижда "голяма трудност, която го отвращава". Следователно достигането до идеята за брак е израз на вътрешната потребност на Пушкин, а не моментна прищявка или самоцел.

Когато поетът среща Наталия Гончарова, той е преситен от любовни победи - мотив, фреквентен както за стихотворенията му:

"Няма цел пред дните мои:
спи сърцето, тлей умът
и ме мъчи с глух, спокоен,
еднозвучен шум светът."

("Дар напразен, дар случаен...", 1828 г., прев. Н. Вълчев),

така и отразен в персоната на уморения от живота (да се разбира двузначно) Онегин:

"пожертвал първи младини
сред пориви неутолени,
заблуди бурни и жени.
Надвит от навика отровен,
от нещо днеска очарован,
от друго утре отегчен,
от лекия успех сломен,
той беше жаден за почивка;
заслушан в тишина и шум
във ропота на своя ум,
прозявката прикрил с усмивка"

("Евгений Онегин", глава ІV: ІХ, прев. Гр. Ленков)

Пушкин вижда в брака пристан и покой, а в евентуалната си съпруга - партньор, който да допусне до вътрешния си свят. Тя е едва 16-годишна, плаха, невинна и красива, а кандидатите за нейната въздействаща красота са безброй. Интересно е сходството в описанието на "зрялата" Татяна в романа "Евгений Онегин":

"Онегин цяла нощ остана
от нея само запленен,

[...]

от студената княгиня,
от непристъпната богиня
на пищната царствена Нева."

("Евгений Онегин", глава VІІІ: ХХVІІ, прев. Гр. Ленков)

Тази изкусителна жена е невъзможната мечта, което (може би) е в основата на силното му привличане към нея. "Първият поет на Русия трябвало да получи (и я получил) първата красавица" (Скатов 1987: 312) - неговата влюбчива и нарцистична природа е очарована от нейната външна красота, суета и светски блясък. Наталия се превръща не просто в символ на любовта, брака или крайното обвързване, а на интимното допускане на Другия до вътрешния свят. Този стремеж да се саморазкрие, да се довери за него (би) била победа над страха от загуба на собственото Аз, допускане на незащитеност. Това от своя страна активира неговия страх от зависимост, защото съдбата на брака и бъдещето му щастие не са в неговите ръце.

За тази тревога, той пише от Москва писмо до граф А. Х. Бенкендорф в Петербург: "Що се касае до имущественото ми положение, мога да отговоря, че то е в удовлетворително състояние благодарение на Негово Величество, давайки ми възможност честно да съществувам от своя труд. Що се отнася обаче до моето положение по отношение на правителството, не мога да скрия, че то е лъжливо и съмнително. [...] Госпожа Гончарова се бои да даде своята дъщеря на човек, имащ нещастието да се ползва с лоша репутация в очите на Господаря. Моето щастие зависи от една дума на благоволение на този, на когото предавам отново моите чисти и безгранични благодарности" (Писмо от 16 април 1830 г., Пушкин 1954, VІІІ, 169).

У Пушкин се появява и страх, че е недостоен за подобна жена, вероятно защото:

"мълвата може би съвсем не лъже -
на мойта гузна съвест може би
премного зло тежи. Да, на разврата
аз дълго бях покорен ученик,
но оттогаз, откакто ви видях,
почувствах някак, че се преродих.
Чрез вас във добродетелта се влюбих
и днес за първи път прекланям аз
пред нея разтреперени колене."

("Каменият гост", прев. Л. Димитров, Пушкин 1996: 78)

Това поражда (пред)усещане, че въпреки желанието да бъде добър съпруг и баща, този съюз няма да е щастлив (според някои съвременници - дори ще е фатален). Показателно е, че въпреки временното отдръпване и бягство в Петербург, също така ненадейно той се завръща в Москва и без да обяснява на никого своите намерения, възобновява предишните си амбиции. Ще добавя още един немалък дразнител за него - макар да боготвори Наталия, освен физическата красота, тя няма други качества, а е и осезаемо незряла и лекомислена. Освен това поетът усеща нейното безразличие от самото начало и открито я критикува, че го измъчва с мълчание, равнодушие и хладен вид:

"Смирена моя, как по-мила си ми ти!
Сърцето в щастие мъчително тупти,
когато, подир дългите молби склонила,
предаваш ми се ти без упоение и сила;
смирено-предпазлива, на възторга мой
едва-едва отвръщаш с привиден покой
и оживяваш се полека, после още, още
и, щеш не щеш, споделяш моя пламък мощен!"

("Не, мен не ме привличат буйните наслади...", 1830 г., прев. А. Германов)

"Да знаехте как е ужасно
в любовна жажда да гориш
и с хладен разум всекичасно
жарта в кръвта си да гасиш;
прегърнал бих ви коленете
и бих ви се изплакал цял -
с признания, с ядове,
с това, което съм таял,
а вместо туй със хлад притворен
въоръжил и взор, и глас,
спокойно да беседвам с нас
и да съм весел и покорен.

Но край: след тежката борба
със себе си за отдих моля.
Реших: да бъде вашта воля!
Приемам своята съдба!"

(Из писмото на Онегин към Татяна, "Евгений Онегин", VІІІ: ХХХІІ, прев. Гр. Ленков)

Изнервен от постоянните отлагания, грозните домашни сцени и скандали за пари, Пушкин е нетърпелив час по-рано да се ожени, но в съзнанието му вече се прокрадва и страхът, че може да няма брак. Все по-често се пита дали Наталия заслужава "цената" (независимост, пътувания, усамотение, непостоянство), която той възнамерява да плати за този брак, с който животът му трябва да придобие завършена форма.

На този въпрос Пушкин прави опит да (си) отговори по време на престоя си в Болдино през есента на 1830 г. За своеобразно мото на този период можем да приемем думите му към Наталия Гончарова: "Заминавам […] без да имам някаква увереност за своята съдба" (Писмо от 9 септември 1830 г. от Москва, Пушкин 1954, VІІІ: 182) - Болдино е моментът/пространството на финалния избор. Поетът е психически затормозен от постоянните обществени битки, в които е преднамерено замесван - или сам се замесва поради извънредната си горделивост и себелюбие, отекващи дори в стиховете му:

"Когато завистта сурово
отравя младите ти дни
и обществото е готово
честта ти с кал да опетни,
единствен сред тълпата празна
споделям твоя дял жесток
и моля се с молба напразна
за теб на каменния бог.
Но обществото... Не желае
присъдите си да смени;
то пред заблудите нехае,
но пази тайната им с дни."

("Когато завистта сурово...", 1829 г., прев. Гр. Ленков),

затова самата идея за известно време да се оттегли от светския живот и любовните си терзания силно го очарова:

"Как светвам аз, щом мога да напусна
полегналия шум на столица и двор
и да избягам във пустинните дъбрави
към бреговете на безмълвните води."

("Как светвам аз...", 1826 г., прев. И. Соколов)

Настроението му обаче не е еднозначно, а по-скоро тревожно-весело, сензитивна смес между умишлено потискани чувства и възвърнато усещане на лична свобода - като никога преди, както никога повече: "Сега мрачните ми мисли се поразсеяха - пише Пушкин до доверения си приятел П. А. Плетньов, - пристигнах в село и почивам. [...] Не можеш да си представиш колко е весело да се измъкнеш от годеницата си, да седнеш на спокойствие да пишеш стихове" (Писмо от 9 септември 1830 г., Пушкин 1954, VІІІ: 183-184). Аналогично е и (само)усещането, че това е важен, преломен миг в живота му: "Пушкин ми се струва - свидетелства извънредно сърдечно близката на поета А. П. Керн в писмо до П. В. Аненков - съвсем друг човек: той беше сериозен, важен, както следва да бъде човек с душа, осъзнаващ мисията си да ощастливи друго същество" (Пушкин 1985, І: 439-445). Въпреки това у него се долавя отдръпване, разколебаване и съмнения, че сватбата е развалена: "тъжно ми е и мъчно, мъчно. [...] От ден на ден сватбата ми все повече се отдалечава. Междувременно аз охладнявам - признава на П. А. Плетньов поетът, - замислям се за грижите на женения човек, за прелестите на ергенския живот. [...] ако не съм нещастен, то най-малкото не съм щастлив" (Писмо от 31 август 1830 г., Пушкин 1954, VІІІ: 182).

Освен безкрайните парични проблеми и мисълта за многобройните поклонници на Наталия, в Болдино го посреща и холерата. Макар страхът от смъртта да е традиционно екзистенциално състояние, при Пушкин той е обект-провокация, като "сянката на опасност" много се харесва на неговото мечтателно въображение:

"Покой не си намирам ден и нощ
от черния човек. Той като сянка
навсякъде ме следва. И сега
дори го виждам като трети тук
до нас."

("Моцарт и Салиери", прев. Л. Димитров, Пушкин 1996: 44)

"Ужасен демон
видях в съня си - белоок и черен...
В каруцата си викаше ме. Там
лежаха мъртъвци и си шептяха
неразбираема, ужасна реч..."

("Пир по време на чума", прев. Л. Димитров, Пушкин 1996: 88)

Да не забравяме, че поетът допуска мисълта за самоубийство както по време на Петербургския период, така и в Михайловское.

В Болдино поетът се отдава на анализ и преосмисляне на страховете, натрупани през годините. Чрез самонаблюдение се опитва да ги неутрализира, като тази стратегия е доловима едновременно в неговата кореспонденция и в художествените текстове, написани през периода. В този житейски момент Пушкин е изключително продуктивен, като особено любопитни са два важни елемента от сюжета "Онегин". Първият е документираното изказване на писателя, даващо (възможния) ключ към загадката на текста - Онегин не заслужава Татяна; и вторият - смъртта на романтика поет Ленски на дуел с реалиста циник Евгений, който звучи профетично спрямо кончината на самия поет:

"Спокойно, бавно,
врагът пристъпва към врага;
вървят безмълвно, тихо, равно,
пет крачки правят по снега,
пет стъпала, към смърт повели.
Евгений пръв взе да се цели,
като вървеше все така
и бавно вдигаше ръка.
Вървят по правилата стари -
пет крачки още; зажумя
и Ленски - ала изгърмя
Онегин в тоя миг... Удари
часът на бедния поет,
изпусна своя пистолет,
с ръка на гръд се олюлява
и пада. В тъмните очи
не мъка, смърт се настанява."

("Евгений Онегин", глава VІ: ХХХ-ХХХІ, прев. Гр. Ленков)

В тези моменти от романа можем да видим рефлексия на случващото се в душевността на Пушкин в Болдино, неговите вътрешни борби, подсилвани от самотата и изолацията. Те са забележими и в писмата до любимата жена, намираща се в далечната Москва: "Да е проклет този час, когато реших да ви оставя и да дойда в тази прелестна страна на бури, чума и пожари [...] Нашата сватба, изглежда, все ми убягва и тази чума, с нейната карантина, това ако не е самата долнокачествена шега, каквато съдбата може да измисли?". Р. Барт твърди, че естествена склонност на влюбения е непрекъснато да занимава в емоционален тон обичаното същество със своите любовни излияния - любовната връзка е вариант на любовно обяснение без край. Пушкин не е изключение, част от същото писмо до Наталия са следните редове: "аз съм блокиран в Болдино. Съвсем загубих кураж и не зная какво да направя [...] Болдино има вид на остров, обкръжен от скали. Нито съседи, нито книги. Времето е ужасно. [...] Не зная какво да правя на белия свят. Станал съм пълен идиот; както се казва - до святост" (Писмо от 11 октомври 1830 г., Пушкин 1954, VІІІ: 185).

Това своеобразно пътуване из микрокосмоса на страха има сравнително успешен край не толкова защото големи количества от него са сублимирани в литературните произведения, а защото поетът прекрачва в следващия - брачен, период от живота си променен и в покой. От една страна, демонстрира възвърнатото самочувствие и нова, монолитна позиция към враждебния на него околен свят, чиято философия можем да разчетем в стиховете му:

"Поете мой! Презри ти любовта народна.
На шумната хвала шумът ще мине див.
Ще чуеш глупав съд, мълва неблагородна.
Но остани ти твърд, спокоен, мълчалив.

О, ти си цар: живей самин. Върви свободен,
където те влече свободният ти ум,
на разума плода отглеждай в празен шум,
презрял народите за подвиг благороден.

В самия теб са те. Ти съдия си сам.
Най-строго съдиш ти труда си тъй голям.
Доволен ли си ти, взискателен художник?

Доволен? Остави тълпата да крещи,
да плюе в тоз олтар, где огънят пламти,
да люшка с детска глупост твоя чист триножник."

("Към поета", 1830 г., прев. А. Германов)

Страстта към светските развлечения, скандалното поведение и провокации изчезват за сметка на семейния мъж: "помъдрях, мирясах, но това все още е нищо, мили приятелю: аз съм сгоден, сгоден съм и ще се женя!", екзалтирано споделя той в писмо до Н. С. Алексеев (Писмо от 26 декември 1830 г., Пушкин 1954, VІІІ: 194).

© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2010
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: Силуети, 2010.