|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
Глава седма Димитър М. Михайлов Завръщането: "Ласкател аз? Не, братя мили!"1
На теория след шестгодишно заточение завръщанетоза Пушкин през 1826 г. би трябвало да бъде освобождаващо и безстрахово преживяване, но всъщност неговите страхове вървят във възходяща линия и подготвят Болдинската есен през 1830 г. Временно затихналият конфликт с властта след разговора с императора е последван от (не)очаквано ескалиране на напрежението с цензурата, Трето отделение и персоналния конфликт с граф Бенкендорф. Мотивите за това можем да видим в думите на чиновника от ІІІ-то отделение М. М. Попов: "Бенкендорф и неговият помощник фон Фок погрешно започнаха да гледат на Пушкин не като на вятърничав младеж, а като на опасен волнодумец, постоянно го следяха и изпадаха в тревожни предположения от всяко негово действие, излизащо от общите рамки. [...] Той беше в пълния смисъл дете и като дете, никога не се страхуваше" (Вересаев 1936, І: 441). По-стресовият елемент от битието на "детето" Пушкин е, че е притиснат от зложелателите си, клеветящи го като "предател" на декабристите и "агент" на император Николай І. След събитията от 1825 г. у Пушкин има именно подобен страх да не допусне/извърши неморален компромис с авторитета срещу евентуално позволение от властта за завръщане от заточение (или позволение да напусне страната). През целия си живот той настоява, че е морално-етически съпричастен към осъдените приятели и реално остава такъв, като не малко стихове са всъщност "дружески послания" към тях за кураж и надежда в тежката битка за физическо и психическо оцеляване, резултат от немилостта на руския цар:
Пушкин обаче прави опит посредством стиховете си (индиректно) да комуникира с властта (в частност със самия император Николай І), за да я умилостиви с цел потенциална благосклонност към осъдените декабристи. Жестът му е неправилно възприет, дори може да се твърди, че е и манипулативно изопачен, защото поетът винаги е имал ясна и безкомпромисна лична гражданска позиция. Достатъчно е да припомним крайно отрицателното му отношение към предишния руски цар - Александър І, разгърнато в Х-та глава на романа в стихове "Евгений Онегин" (1823-1831, отд. изд. 1833), която начева безпардонно:
Обективно погледнато, политическите възгледи на Пушкин търпят промяна във времето, като зрелите му консервативни идеи са следствие от настъпилото разочарование, отрезвяване и помъдряване в личната му философия. Затова, въпреки че е либерално настроен, той не споделя републиканската идея и уважава управленската фигура на цар Николай І. Показателно е, че той поема именно пред този император (не съвсем спазено) обещание да не пише повече (злословия) по адрес на властта в Русия, а в същия момент писателят предпазва от по-строги присъди много от своите другари-декабристи, като изгаря тайни документи и лични записки. Монархизмът в съзнанието на Пушкин не е сляпо преклонение пред авторитаризма и единовластието, а дълбоко вътрешно убеждение и силна индивидуална вяра в руското монархическо начало, основаващи се на негови наблюдения-анализи на историческо-политически факти. Той настоява за прогресивната роля на монархията в руското общество, но без да си затваря очите пред тежките "изкушения" (и прегрешения) на властта. "Най-умният човек в Русия", както го нарича цар Николай І, без да е прекрачвал западната държавна граница, инкорпорира западния ренесансов културен енциклопедизъм, като активен и одухотворен "посланик" на западната култура във времето на анти-европейски режим, затова е и заслужил оценката, че "За първи път руската литература се сдобила с гениален художник, който бил и гениален мислител" (Макогоненко 1974, ІІ: 19). Поетът обаче прави много точно разграничение между необходимостта от независимата свободна дворянска духовна култура и страха от титаничната авторитарна власт - духовната независимост на творческата личност в "аракчеевия Петербург" (Л. Гросман) е възможна единствено в границите на белия лист. Затова няма изненада, че неговите дълбоки опасения се реализират само няколко месеца след завръщането и въпреки яростните му опити публично да защити своето име със средствата на литературата:
определени кръгове от обществото виждат в Пушкин единствено предател и шпионин. Интригата около "верноподаничеството" на поета се разраства до титанични мащаби, макар действителният личен цензор на поета да е самият цар, агентите-доносници на тайната полиция непрестанно да го следят, а Бенкендорф да не пропуска възможност да го нападне или уязви. Ситуацията е комплицирана от острата му вражда с някои представители на литературната критика. По негов адрес се пишат хулни епиграми, правят се злобни коментари и грозни подхвърляния:
на които той също не остава длъжен - тонът му към "критика затлъстял и присмехулник бузест" ("Критико затлъстял и присмехулник бузест...", 1830 г., прев. Кр. Станишев) варира от иронично-жлъчен до цинична словесна саморазправа:
В невъзможност да комуникира с властта, без да бъде притискан до стената със средствата на шпионажа и шантажа - личната му кореспонденция се следи, поучаван е и "напътстван" в правилната насока - литературно и житейски, Пушкин изпада в крайно душевно безпокойство, за което свидетелстват думите на поета-декабрист Ф. Н. Глинка: "Пушкин беше жив вулкан, вътрешният му живот бе огнен стълб от него" (Писмо от 27 ноември 1827 г. до А. А. Ивановски (Вересаев 1936, І: 377). Усещането, че е сам срещу всички - "звяр в клетка" (Модзалевски 1922), се засилва неимоверно и художественият отпор не закъснява:
Към вече казаното ще спомена и още няколко акта на страх, датирани в този етап на неговия живот - бягството в Петербург, предсказанието на Кирш, което суеверният Пушкин приема напълно сериозно, и неосъщественото желание да постъпи в армията за Руско-турската война, което довежда до нова конфронтация с императора. Житейската му равносметка е показателна:
Предстои Болдино...
БЕЛЕЖКИ 1. Цитатът е от "Към приятелите", 1828 г. прев. Н. Вълчев. [обратно]
© Димитър М. Михайлов Други публикации:
|