Глава седма
АЛЕКСАНДЪР СЕРГЕЕВИЧ ПУШКИН
Поетът в играта на съдбата

Димитър М. Михайлов

web | Страх по руски

Михайловское: Дон Жуан на село

От Одеса изгнаникът Пушкин споделя в кореспонденцията си до близкия на душата му поет А. А. Делвиг: "Скучно ми е! Ето припева на моя живот." (Писмо от 16 ноември 1823 г., Пушкин 1954, VІІІ: 44) ¹, но едва ли е предполагал, че принудителното завръщане в родовото имение в Михайловское (1824-1826) ще е подобно стресово и страхово преживяване. От една страна, печално-безрадостният престой затвърждава усещането му за несъществуващ Дом, защото "Моето пребиваване - пише Пушкин до княз В. Ф. Вяземски - в средата на моето семейство удвои моите огорчения" (Писмо от края на октомври 1824 г., Пушкин 1954, VІІІ: 62). От друга страна, се засилват до нетърпимост противоречията-сблъсъци с неговия баща, изживяващ се като полицейски агент-настойник. Това не е случайно, защото от най-ранно детство в съзнанието му фигурата на бащата е антимодел за подражание. Докато е поставен при подобни тежки психологически условия, се случва една от любопитните трансформации на страха в неговата личност.

В своите размишления Н. Гогол находчиво отбелязва, че "Пушкин е бил наясно с предназначението си много повече от онези, които са му задавали въпроси, и го е следвал с любов. Дори в периоди, когато самият той се е мятал в шемета на страстите, поезията е била светиня за него - досущ като някакъв храм. Там той не е влизал небрежен и размъкнат; там не е внасял нищо необмислено и прибързано от собствения си живот; там нелицеприятната действителност не е могла да нахълта оголена. А в същото време там всичко, до последното нещо е неговата собствена история. Но това не е видимо за никого [...] Избутал героите си от мястото им, той сам застава на тяхно място и чрез тях е поразен от онова, което поразява един поет." (Гогол 2007: 206, к.м., Д.М.). Авторът на "Мъртви души" сполучливо изговаря специфичния процес - едновременно като причина, случване и следствие, при който Александър Пушкин създава свое алтер его. Той конструира свое второ лице с биография в литературата, служещо за контекст на неговите произведения (Ю. Лотман).

Съграждането на образа на "Поетът" е съзнателно "деление" на личността, като за вътрешния интимен свят външният Пушкин се превръща в "персона" (К. Г. Юнг) - функционален комплекс-компромис, неидентичен с индивидуалността и възникнал във връзка със страха от приспособяване. Пушкин е Поетът, "даден на света, за да докаже чрез себе си какво е поет, и нищо повече, - какво е това поет, взет не под влиянието на определено време или обстоятелства и не в зависимост от собствения си, личен характер като човек, а независимо от всичко; за да може, ако след време някой висш душевен анатом поиска да анализира и да си обясни какво е по своята същност поетът, това чувствително създание, което откликва на всичко в света, но не намира отклик на самия себе си, да бъде удовлетворен, като види това в Пушкин. Само на Пушкин му е отредено да покаже това независимо същество в себе си, това звънко ехо, откликващо на всеки отделен звук, който се ражда във въздуха. При мисълта за един поет повече или по-малко си представяш личността му." (Гогол 2007: 205).

В Михайловское Поетът постоянно "играе" с двете маски - на разгулник-бохем в близкото Тригорское и продуктивен писател в тягостното Михайловское. "Играе" неопитомим бохем, като в своите любовни похождения не се притеснява едновременно да ухажва по няколко дами, разигравайки "роля", която по-късно ще въплъти в редица художествени образи. От една страна, в по-късно създадените Белкинови повести², смятани за "интимната изповед на поета" (Узин 1924: 47-48), където ще има протаготисти с характеристики, близки до авторовите: "постоянна мрачност, остър характер и зъл език" (Силвио, "Изстрел"); мистично-демоничен опитен изкусител с романтическа аура (Бурмин, "Виелица"); и мрачно-печално настроение и диаболичен ореол на "посърнала младост" (Алексей, "Господарката селянка"). Така е и в повестта "Дама пика" (1833 г., публ. 1834 г.) - Херман е "истински романтично лице: има профил на Наполеон, а душа на Мефистофел", на чиято съвест тежат "поне три злодейства"; както и в харизматичният мъжки образ на Дон Жуан/Дон Диего в една от Болдинските "Малки трагедии" - "Каменният гост":

"Лаура:
Ех, Дон Жуан,
досаден ставаш. Вечните немирства -
и все си прав...

[...]

Дона Ана:
О, Дон Жуан красноречив е, зная -
и чувам - той бил хитър изкусител.
Вий, казват, сте безбожник и развратник,
същински демон. Колко ли жени сте
погубил?

Дон Жуан:
Ни една от тях до днеска
не съм обичал."

("Каменият гост", прев. Л. Димитров, Пушкин 1996: 62, 78)

Да не забравяме, че тези личностни характеристики не са чужди и на емблематичното "друго Аз" (изхождайки от игрословицата в името "он-его") на Пушкин - протагонистът на авторовото слово в романа в стихове "Евгений Онегин", наченат още през май 1823 г., когато в Кишинев писателят нахвърля плана за първата песен:

"Изпърво неговият бяс
ме посмути; но свикнах аз
с язвителните му насмешки,
с шегите, злъчните стрели
на епиграмите му зли."

("Евгений Онегин", глава І: ХLVI, прев. Гр. Ленков)

Всички тези примери издават тенденция - животът се претворява в изкуството, а то от своя страна има компенсаторна функция спрямо своя създател. Това е "хамелеонска" защитна реакция, защото същевременно той работи изключително много и плодоносно над белия лист. Тази маска е особено осезаема както в антисоциалното му поведение, така и в демонстративната "изгнаническа" поза на страх, песимизъм и меланхолия, като неслучайно е прието да се смята, че престоят му е "прощаване с неговия романтизъм" - не само в литературен, но и в биографичен план (Томашевски 1956, ІІ). Това личи по кореспонденцията на Пушкин, в която се назовава "жив погребан" и "забравен" в "моята пустиня", оплаква "проваления" си живот:

"Печален съм: поне да имах свой
приятел, да полеем туй изгнание,
ръката му да стисна, с пожелание
да бъде дълго, дълго весел той.
Аз пия сам; мечта ме завладява
да видя пак другарите в нощта,
но никой моя праг не приближава,
не чака никой моята душа."

("19 октомври 1825", 1825 г., прев. Ив. Теофилов)

Изказва дълбоко разочарование от приятелите, които не подкрепят молбата му до императора да замине да се лекува. В писмо до неговия литературен събрат П. А. Вяземски в Москва четем: "На вас ви е лесно да ме упреквате в неблагодарност, но ако бяхте на мое място (Боже опази), може би щяхте да се вбесите още повече. Моите другари се опитват всячески да ми помогнат, а на мен ми е все по-зле и по-зле. Разгорещявам се и ги проклинам, след това размислям и като същински йезуит им благодаря за намеренията, но от това не ми става по-леко. [...] Всички са се загрижили за моя живот; сърдечно благодаря, но за какво ми е такъв живот? По-добре да си умра в Михайловское. Във всеки случай гробът ми ще бъде обвинение към живите, а на него ти би могъл да поставиш поучителна епитафия. Не, приятелството влиза в съюз с тиранията, само се заема да я оправдава, да я брани от моето негодувание" (Писмо от 13-15-ти септември 1825 г., Пушкин 1954, VІІІ: 107-108). Не е толкова многословен в стиховете си, когато засяга темата, но пък за сметка на това е далеч по-безкомпромисен, с лек намек за злопаметност:

"ти знаеш, мила, слава не желаех аз;
ти знаеш: настрана от светски шум и речи,
суетно име на поет отхвърлил вече,
не вземах присърце, от бури уморен,
далечния брътвеж за мен и срещу мен.
Мълвите можеха ли да ме тровят [...]"

("Желание за слава", 1825 г., прев. Цв. Ангелов)

Страхът, че е забравен, скоро е изместен в съзнанието на Пушкин от новините за несполучливото Декабристко въстание, които приема изключително тежко и болезнено. Близък приятел и (отчасти) съмишленик на декабристите, той е свидетел на разгрома и последствията за тях - арести, следствие, емиграция, каторга и екзекуции (Ейделман 1979). Тревогата за тяхната съдба провокира сериозни размисли и преоценки:

"О, пийте днес, додето сте при мене!
Кръгът ни час по час се разредява:
един спи в гроб, в чужбина друг остава;
следи съдбата: вехнем ден из ден...
Незримо мрем, кръвта ни леденее,
вървим натам, отдето сме дошли...
И кой ли сам до старост ще живее,
в деня лицейски да се весели?"

("19 октомври 1825", 1825 г., прев. Ив. Теофилов),

както и появата на нов страх - страхът от евентуалните последствия за неговата собствена личност, обобщен в емблематичното допускане: "Аз също бих могъл...". Вярва, че не е необходимо никого да убеждава в невинността си, защото както твърди в писмото си до А. А. Делвиг: "никога аз не съм проповядвал нито възмущение, нито революция - напротив. [...] аз бих желал напълно и искрено да се помиря с правителството [...] В това желание има повече благоразумие, отколкото гордост от моя страна" (Писмо от февруари 1826 г., Пушкин 1954, VІІІ: 118). Въпреки това предусеща, че вероятността бурята да не го засегне е минимална, като според свидетелствата Пушкин е убеден, че ще бъде изпратен в Сибир:

"Певецо, горд бъди; а ти, зъл звяр, сияй:
аз в ноктите ти съм - играй
с главата ми. Но знай, помни, злодей безбожен:
викът ми, моят гневен смях ще те следи!"

("Андрей Шение", 1825 г., прев. Цв. Ангелов)

Писателят прави необходимите (според него) усилия, за да се спаси физически, здравословно и екзистенциално от евентуалните последствия от страна на властта. В едно от писмата му до Вяземски, който е в Петербург, най-явно личи тревогата от бъдещето и усещането за обреченост: "Писах на царя веднага след края на следствието. Чакам отговора, но слабо се надявам. Бунтът и революцията на мен никога не са ми се нравили, това е вярно, но аз съм бил във връзка почти с всички и в кореспонденция с много от заговорниците" (Писмо от 10 юли 1826 г., Пушкин 1954, VІІІ: 124-125).

Михайловское е първият голям пик на страха в биографията на Пушкин - едновременното наслагване на няколко различни по произход и природа, но силни и трудно преодолими страхове, довеждат поета до състояние, в което мисълта за самоубийство не изглежда чак толкова невъзможна. Суисидалните импулси намират рефлексия и в известния роман в стихове:

"Не: рано охладня гръдта му;
дотегна му от светски шум;
владяха, но за кратко само,
жените неговия ум.

[...]

руската хандра
го пипна и измъчи много.
Да се застреля, слава богу,
героят ми не се реши"

("Евгений Онегин", глава І: ХХХVІІ, прев. Гр. Ленков)

Страхът за себе си, страхът за другите, страхът от властта, страхът от забравата, страхът от бащата, страхът от бъдещето, страхът от вечно изгнание, страхът от каторга и т.н. При тези сложни физически (самота) и психически (депресия) условия той прави цялостна и съзнателна преоценка на живота си дотук, вследствие на което придобива зрялост и мъдрост, рефлектирали в текстовете, създадени по това време. Неслучайно пушкинистиката е приела, че това е "граничен"/"преходен" период, не само заради трансформацията на стила на писане от романтизъм към реализъм, а и поради тематичната и художествената еволюция. Търсенето на екзистенциалната тематика и духовните пътища пред личността, твореца и човека са основните му теми - такива са и личните търсения на самия Пушкин в този момент:

"Нещастникът! Сред ново поколение
излишен, скучен гост - дали с тъга
ще спомня нас и дните на сближение,
закрил очи с трепереща ръка...

И този ден със чашата отрадна,
дай боже, да прекара леко той,
тъй както аз, заключеник отпаднал,
без скръб и грижи в моя свят покой."

("19 октомври 1825", 1825 г., прев. Ив. Теофилов)

В известна степен можем да отбележим престоя в родния дом и като първия голям "пробив" и (успешна) самозащита срещу вътрешните му страхове. Фактът, че успява да се "опази" жив, да не извърши крайно деструктивна проява е прекият резултат на успешното стратегическо "разделяне" на личността му като поведение, имидж и дейност.

БЕЛЕЖКИ

1. Всички писма на Пушкин са цитирани по А. С. Пушкин (1954). Посочва се още съответната дата, тома и страницата, от която се цитира. [обратно]

2. Всички цитати на произведения от цикъла "Повести на покойния Иван Петрович Белкин" са по А. С. Пушкин (1977). В скоби се посочва страницата, от която се цитира. [обратно]

© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2010
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: Силуети, 2010.