Глава седма
АЛЕКСАНДЪР СЕРГЕЕВИЧ ПУШКИН
Поетът в играта на съдбата

Димитър М. Михайлов

web | Страх по руски

Заточението: "макар поет, не съм хлапак"¹

Проявите на страх у неговата личност продължават системно да се увеличават и еволюират в периода на "южното заточение" (1820-1824 г.), наричан от някои "демоничен" (още по темата виж: Бартенев 1914, Жирмунски 1978). На пръв поглед поведението му на юг не е по-различно от преди - той е все така вятърничав, насмешлив, дързък и конфликтен. Изследователите четат Пушкиновите прояви на гняв, всекидневни оскърбителни свади, непристойни думи и заплахи като "кощунствено-сатанинско" отношение, причинено от това, че "неговата нравственост е в най-жалко състояние. Няма нито уважение, нито почтителност към никого. Всичко е дързост, насмешки и ругатни" (Могилянски 1995: 37). Според други специалисти това са прояви, израз на властно самолюбие и самозвано чувство за висше призвание, затова ще се съгласим с твърдението на Вл. Соловьов: "Това фалшиво оправдание за недостойните страсти неизбежно го поставило в неправилно отношение спрямо обществото, предизвиквало и поддържало в него презрение към другите, по-късно отчуждение от тях, а накрая - вражда и злоба против тях" (Пушкин 1990: 15-40). Това обаче е само в началото на периода и на повърхността.

В Кишинев и Одеса поетът демонстрира страхово-параноично поведение, подозирайки посегателства и престъпления срещу себе си навсякъде и от всички. Държи се хладно, резервирано, дори недружелюбно, а вътрешното му напрежение нерядко избликва в поразяващи постъпки. Общото впечатление предава декабристът И. В. Басаргин: "В Одеса срещнах Пушкин [...] Като човек не ми се хареса. Какво бретьорство, самодоволство и желание да осмее, обиди другите. Тогава много от познаващите го говореха, че рано или късно ще умре на дуел" (Вересаев 1936, I: 203).

Проблемът за страстта на Поета към дуелните практики е важен, защото твърде често той се самопоставя в ролята на "бретьор" - участията му в сериозен брой пистолетни двубои са добре документирани. Дуелното изкуство на/за Пушкин е неразделна част от неговата "игрова" личностна структура, защото е сплав от агресия, арогантност, екстремност, но и ирония, цинизъм, мачизъм; неприкрита маниерност и театралност - дори шутовщина. Това е модел на поведение, характеризиращ се с вътрешно влечение към крайните експерименти със смъртта, израз на контаминирането на аспектите на напрегнатото, рисково, сюблимно изживяване на битие. В подобна ситуация субектът застава в предизвикателна поза срещу съдбата, търсейки (авто)доказателство, както за своята власт над чуждия живот, така и за способността си да установи контрол над собственото битие, побеждавайки страха от смъртта.

Социокултурната фигура на дуелиста в съзнанието на Пушкин е едновременно средство за защита на честта и достойнството, но и израз на действената му сила на "морален агресор", преднамерено конфронтиращ се с другите, за да ги въвлече в дуелен двубой. Принципно "бретьорската" поведенческа поза предполага немотивирано безстрашие, безкрайно самолюбие, непредизвикана агресия, безразсъдна смелост, деструктивна крайност, хазартна страст, еротичен бохемизъм, виртуозно владеене на оръжието и константна асоциална позиция на личност, противостояща на всички организирани, йерархизирани и регулирани форми на живот и авторитети (още по темата виж Корсемова 1999). В дворянското общество от ХІХ век има традиционна слабост към фигурата на "бретьора", израз на потиснатото влечение към анархистичното, ексцесивното, аморалното, смъртоносното и страшното.

В биографията на Поета дуелът е ритуал на абсолютен артистизъм и тотално свободолюбие, игра със страха и смъртта. Един от интересните примери в периода на "южното заточение", когато писателят е участник в над десет дуела, е конфликтът с подполковник С. Старов в Кишинев, провокиран от непочтителното държание на първия. На дуелното поле пръв стреля подполковникът и не улучва, след което поетът го извиква до бариерата, прицелва се в челото му и го запитва дали случилото се го удовлетворява. На утвърдителния ответ, Пушкин "отговаря" с изстрел наслуки и иронично стихче. Любопитна комбинация между дуел и слово виждаме и през юни 1821 г., когато той се спречква с Дьогий - френски офицер, който първоначално отклонява "поканата" да се дуелира, но Пушкин написва оскърбително писмо, в което го иронизира, че се крие зад жена си. Месеци по-късно пък се скарва със Зубов при игра на карти, защото смята, че го мамят, и отказва да плати дължимото. На дуела Александър Пушкин се явява, ядейки череши, плюейки костилките срещу противника си. Зубов стреля първи и не улучва, а поетът, след като го нагрубява с хапливия си език, отказва да стреля и гордо се отдалечава, продължавайки да яде черешите (още по темата виж: Пушкин 1991, Востриков 1993). По-късно и двете случки са олитературени в наратива на повестта "Изстрел", част от цикъла "Повести на Иван Петрович Белкин", създаден именно през Болдинската есен (1830, отд. изд. 1831).

Много от индивидуалните особености на личността и поведението на Пушкин са въплътени в образа на Силвио от тази повест, като тяхната аналогия с типа "романтически отмъстител" или "байронически герой" е отбелязана дори при консервативните прочити на текста (Искоз 1910; Мейлаx 1958). Двамата са военни, част от картоиграческото (тайно) общество - в Кишинев творецът не пропуска нощем да поиграе карти и да се почерпи (често без мярка); "бретьорството" има силно присъствие в техните животи: жилището на Поета в дома на генерал Инзов по време на изгнанието в Кишинев е мебелирано с маса и няколко стола, из стаята са пръснати навсякъде листове хартия и книги, а по стените и тавана има множество следи от упражнения по стрелба с хлебни или восъчни куршуми, защото любимо негово занимание е, излегнат на леглото, да упражнява стрелбата си. Силвио в текста също се намира в преходен и душевно неспокоен момент на очакване, неговото основно занимание също е стрелба в стените, а и "У него се намираха книги, повечето военни, пък и романи. Той на драго сърце ги даваше за четене, и никога не си ги искаше обратно; затова пък никога не връщаше на собствениците книгата, която беше заел" ("Изстрел", Пушкин 1977: 22). Освен куфар с книги, принадлежности и дрехи, той притежава и друг куфар - с "богатата колекция от пистолети", защото "главното му занимание беше стрелбата с пистолет" и "изкуството, до което беше достигнал, беше невероятно" ("Изстрел", Пушкин 1977: 21-22, к.м., Д.М.). Дуелните умения на Пушкин също са завидни, поради което той неведнъж предизвиква с преднамерено дръзко държание и пренебрежение противници, при това най-често на публични места, където поканата за дуел (да) не може да бъде отклонена. Той се (само)заявява и мисли като самоуверен и обигран играч, като не пропуска да се наслади на страховия ефект, който предизвикват у противниците му неговите смъртоносни умения.

Травестийната рефлексия на силното влечение към тези "практики на смъртта" са както многократните споменавания на идеята за самоубийство, както в неговата кореспонденция, така и често присъствие на мотива за очаквания личен житейски край в творчеството:

"Прежалих своите желания,
разлюбих своята мечта;
останаха едни страдания -
плод на сърдечна пустота.

Под бури на съдба сиротна
увехна моя свеж венец.
Живея тъжно и самотно
и чакам: де си, мой конец?

Така, от късен хлад попарен,
сред бури във свистяща вис,
самин - на клон в студена заран
трепери изостанал лист!..."

("Прежалих своите желания...", 1821 г., прев. В. Раковски)

В изгнание страхът у Пушкин, ту се задълбочава, ту (сякаш) изчезва, но като цяло продължава да го притеснява. От една страна, има отчетлив импулс към самоунищожение, провокиращ го да търси възможност да замине и участва във войната в Гърция, на която посвещава и някой от най-силните си стихове:

"Война! Най-после шум
от знамената бранни вече иде!
Ще видя кръв, на отмъщението празника ще видя.
Ще засвисти край мен суровия куршум.
И колко силни впечатления
за моята душа и моя ден!

[...]

За мен и покрива на стана ще е нов,
и огъня, и чуждото кръщене,
гърма на пушките и барабанния вечерен зов,
и на смъртта очакването в мене.
Ще се родиш ли, сляпа страст за слава, в мен,
ти, жажда на смъртта и разярението на героя?
Венец ли двоен ще получа някой ден,
на край жесток ли ме осъди участта на боя?
С мен всичко ще умре: мечтите, младостта,
сърдечен плам свещен, възвишено стремление
и спомена за свой, за близък на света,
на творчеството ми напразното вълнение
и ти, и ти, любов!...

[...]

Отровна мъка ме стопява:
смутен, от мене бяга всякакъв покой,
душата ми лен тягостна е овладяла...
Защо се бави още този бой?
Защо войната още не е закипяла?"

("Война", 1821 г., прев. В. Раковски)

Писателят е обзет от странни, мрачни предчувствия, които са изключително експресивно пресъздадени чрез философски акценти и универсални послания в лирическа и лиро-епическа форма в творчеството му.

Прието е да се смята от литературната история, че на юг Пушкин пише предимно романтически произведения, заемайки позата на поет-изгнаник, което също подсказва преобладаващото скептично-песимистично настроение у него през този период. Причината е, че в произведенията на поета акцентът най-често е върху романтическия (мъжки) лирически персонаж, характеризиращ се със самота, печалност, субективизъм и скитничество, подсказва насоката на движение на неговата душевност - търсене на хармонията посредством (романтическото) бягство. Друг елемент са изповедните текстове, където преобладава разочарованието от изгубената мечта, тъгата по невъзможната любов и безсмислено пропиления живот. В тези произведения Пушкин символично се прощава със своите младежки години, изпълнени с наивитет и мечти, като от епикурейските му възгледи единствено безкрайният копнеж по живота и свободата продължава да е неизменен негов спътник.

"Напразно ме владее измамната мечта;
умът упорства, надеждата презира...
Отвъд смъртта единствено той Нищото намира...
Как, нищо? Ни любов, ни мисъл - само мрак!
Страхувам се! Животът печално гледам пак
и искам да живея, та образът ти мил
по-дълго да се слива със моя дух унил."

("Понякога с надежда сладка се теша...", 1823 г., прев. Д. Овадия)

В психологически план емоционалната екстремност в неговото поведение и (физическа) пристрастеност към риска (дуелите, хазарта и др.) са външен израз, реакции на вътрешните му страхове. Освен това през целия си живот Пушкин не забравя или не прощава обида спрямо себе си и е пословичен като "последователно и педантично злопаметен" (Скатов 1987: 90, к.а.) - ключова характеристика, за която ще стане дума отново на финала на настоящия прочит. Атаките срещу най-висшите авторитети не спират, макар точно поради подобни поетът да е в изгнание. В текстовете му се засилват свободолюбивите настроения, като освен манифестиране ценностите на пълната духовна и гражданска свобода за личността, някои негови стихове съдържат и (не)преки асоциативни препратки към либералните идеи на декабристите. Демонстрираната враждебна позиция от него спрямо всеки (при)носител на власт е генетичен резултат от репресивното поведение на неговите родители в детските години, за което са показателни запазените секретни донесения: "Пушкин ругае публично даже в чайните, не толкова военното началство, колкото правителството" (Вересаев 1936, I: 183). Това е страх, с който Пушкин през целия си живот ще се бори чрез силни самозащитни реакции под формата на агресия, насочена извън себе си - към другите, а в краен случай и към себе си.

БЕЛЕЖКИ

1. Цитатът е от "Към кокетката", 1821 г., прев. В. Раковски. [обратно]

© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2010
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: Силуети, 2010.