|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
Глава седма Димитър М. Михайлов Петербург: "Бакхус млад и мирен"1
Много (и все) интересни факти могат да бъдат казани за живота на Пушкин в Петербург в периода 1817-1820 г. С напускането на лицея той напълно се възползва от своята младост и независимост и жадно се отдава на всички възможни (не)позволени наслаждения. Може да се проследи една основна линия на страха в поведението му - стремеж към достигане на върхови точки на интензивност на преживяванията, психологическо освобождаване на потискани импулси. Следвайки своята лична философия: "Където няма любов, там няма веселие", Пушкин се впуска в множество неподбирани лекомислени приятелства, безсънни нощи на хазарт, волнодумство и спречквания. Да не забравяме и респектиращия брой нежни завоевания, но
Интересна трактовка на темата задава княгиня М. Н. Волконска - интимно обвързана с поета в периода на южното заточение според някои изследователи, която отбелязва, че "Като поет Пушкин считаше за свой дълг да бъде влюбен във всяка хубава жена и млада девойка, с която той се срещаше" (Пушкин 1985, I: 216-219). Мотивите за това поведение не са моментното усещане на отчаяние и тревожност, колкото знак за задълбочаващата се интровертност у него. Този процес се изразява в поредица актове на самоутвърждаваща агресия - (драматургични) провокации и предизвикателства, заплахи, арогантност, цинизъм, грозни скандали и чести дуели. Подобно поведение е защитна маска, резултат от еволюцията на неговите вътрешни страхове в депресивно състояние, породено от неудовлетвореност, че е подценяван от своето обкръжение. Поставяйки се в ролята на само(до)волен аутсайдер (луд, шут, палячо, присмехулник) и престъпвайки обществените порядки, той прави опит да привлича вниманието на околните върху себе си, защото, както (само)доволно Пушкин заявява: "без шум никой не е излезнал от тълпата" (Аненков 1874: 85), и още:
Главният мотив, инспирирал философията на подобно поведение е, че на него се гледа единствено като на даровит и известен поет, а Пушкин желае/търси цялостно признание като личност, мъж, войн, любовник и син (по-късно и съпруг). Страхът от непризнание и усещането за недоверие към него, неминуемо рефлексират върху нарцистичната му природа. Тази част от биографията му е (донякъде) сполучливо обобщена в следното изказване на лицейския познайник на твореца - граф М. А. Корф, макар че според част от изследователите той е преднамерено субективен и зложелателен в спомените си за Пушкин, а според други пък, отразява най-правдиво и немитологично спецификата на битието на писателя. "Пушкин - разказва графът - се е отдал на разпътие от всякакъв род, прекарвайки дни и нощи в непрекъснати поредици от вакханалии и оргии. Не можем да не се учудим как неговото здраве и талант издържат подобен живот, с които естествено са свързани и някои гнусни болести, довели го не един път на ръба на гроба. [...] В него господстват само две стихии: удовлетворението на плътските страсти и поезията, като и в двете той отиде далеч. В него няма нито външна, нито вътрешна религия, нито висши нравствени чувства - той демонстрира даже някакво самохвалство и явен цинизъм по отношение на това [...] Вечно без копейка, вечно в дългове, почти никога с изряден фрак, с безкрайните истории за честите дуели и близките познанства с всякакви кръчмарки, развратни домакини и петербургски съблазнителки, Пушкин представлява самия грозен разврат" (Грот 1911: 250). Изказването е крайно субективно, но ясно набелязва част от характерните елементи от този период в светоотношението и битието на Поета. Пушкин отприщва своите страхове на свобода, разгръща всички свои комплекси и травми в първи съзнателен опит да ги премахне, като им се отдаде напълно. Редува крайности - ексцесии отвъд границите на нормата, израз на невротичната потребност от внимание, и чести меланхолични състояния, резултат от крайна физическа и психическа преумора. Поведението му дава индикации, че е осъзнал вътрешните си конфликти и търси тяхното разрешение като възможни варианти - самоанализа, отчетлива и в стиховете му:
Тази негова "стратегия" на невъздържаност, разгул и поведенчески крайности експлицира под формата на агресия, игра, хумор, страст и еротизъм. Съответно между написаните от него текстове не липсват и еротично-сладострастни послания, които спомнят женските му завоевания в петербургските светски салони:
Всички тези елементи насочват към извода, че разгулът в младежките години на поета е предпочитаната от него форма за моментно "спасение" от страха - освобождаване, посредством насочването му извън себе си, защото "човекът играе само там, където е човек в пълното значение на думата и е изцяло човек само там, където играе" (Фр. Шилер). Симптоматично е затихването на епикурейските стихове за сметка на гражданско-свободолюбивите поетически текстове, изпълнени с открит идеологически патос, идеализъм и родолюбива призивност:
Малко от тях са публикувани - повечето са в ръкопис, което не пречи на масовото им разпространение и познаване. Контразамисълът на поета проличава именно в тези откровени и непрестанни словесни провокации към властта, допълнени от недвусмисленото изразяване на силни симпатии към идеологията на декабристкото движение в произведенията му:
БЕЛЕЖКИ 1. Цитатът е от "Тържеството на Бакхус", 1818 г., прев. Г. Мицков ("И ето го и него тук... всесилен Бог в света./ Сред нас е Бакхус млад и мирен."). [обратно]
© Димитър М. Михайлов Други публикации:
|