Глава седма
АЛЕКСАНДЪР СЕРГЕЕВИЧ ПУШКИН
Поетът в играта на съдбата

Димитър М. Михайлов

web | Страх по руски

Лицеят: детето на Аполон

Сравнително щастлив и без ярки проявления на страх за поета е лицейският период (1811-1817), който има преходен характер за него. Той е съпроводен с известни опасения и дискомфорт от напускането на познатия свят на семейството, където Саша вече има изработени (успешни) защитни механизми. Това обаче не е носталгия - младият Пушкин напуска родния си дом, без да чувства съжаление, дори изпитва страстно желание за независимост. В началото на престоя е неуверен, нещастен и самотен поради неразвитата му способност за социализация, което е лесно разчетимо по неговото поведение - докачлив, параноичен и нападателен, той демонстрира своите "качества": "Самолюбието заедно с честолюбието понякога го правеха срамежлив, чувствителен, сърдечен, силно впечатлителен, лекомислен, остроумен и особено словоохотлив. [...] - спомня си М. С. Пилецки, надзирател в лицея, - но в неговия характер имаше малко постоянство и твърдост" (Грот 1911: 361). Близкият лицейски приятел на поета И. И. Пушчин свидетелства за фриволните прояви, (циничен) хумор и други провокации - реакция на нововъзникналите страхове: "Пушкин от самото начало беше много раздразнителен и затова не предизвикваше нашите симпатии [...] понякога с неуместни шеги и ненужно обидни думи сам се поставяше в затруднено положение [...] В него имаше смесица от излишна смелост и срамежливост, които - проявени не навреме - му вредяха" (Пушкин 1985, I: 64-108). С времето Пушкин (частично) преодолява страха от Другия и допуска околните до вътрешния си свят, за което свидетелстват няколкото приятелства за цял живот, които завързва. Рефлексия на този вътрешен процес откриваме в много от неговите стихове, като предпочитания жанр е "приятелско послание", а водещият мотив - вечното "другарство":

"И пак си спомням аз със трепет
лицейския вълнуващ ден
и чувам шум игрив, и чувам смях и шепот,
приятели добри край мен."

("Възпоминания в Царско село", 1829 г., прев. Д. Боляров)

Не мога да не посоча и символичното "постижение", че той е единственият ученик, на когото императорът прави бележка за скандално поведение - според някои изследователи на 12-годишна възраст той "знае почти наизуст френската еротична литература" (Курт, Ланге 2008: 248). Общото впечатление от него не е по-различно и е резултат от осъзнатата му стихийна природа:

"Обичам празния покой
и той съвсем не ми е бреме,
за веселбите имам време,
щом като в техния порой
да драсна стихче миг намеря;
за дружба славна и за Ерос
перото си захвърлям аз."

("На моя Аристарх", 1815 г., прев. Кр. Станишев)

Ето и няколко примера по темата от персонала в лицея. Според А. И. Куницин малкият Пушкин е "замислен и остроумен, но крайно неприлежен", за Г. С. Чириков е "лекомислен, вятърничав, неизпълнителен, безрадостен", а картината е допълнена от думите на преподавателя Я. И. Карцев: "Много ленив, невнимателен и нескромен в клас" (Вересаев 1936, I: 67-69) (още по темата виж Грот 1899). Особеният му характер и знаците на страха, могат да бъдат разчетени и в литературните занимания на неговата "срамежлива муза" - лицейското творчество на Пушкин е лирично, като жанрово преобладават епиграмите, елегиите, а тематично - култът към любовта, приятелството и удоволствията. Някои от тези ранни за неговото творчество текстове са показателно експресивни и крайно хедонистични:

"Приятели, свободен час
дойде сред тишината.
По-скоро чашата пред нас,
покривка, вино златно!
Шуми шампанско в своя съд.

[...]

Нима ще забележим трезв
студент сред нас в момента?

[...]

Другарю справедлив и мил,
в юмрук сложи юмрука,
да хвърлим в чашата за миг
дребнавата си скука.
За първи път не пием ний
и пазим се нерядко,
но щом ни чашата склони -
забравяме омразата.

[...]

Но как?... Светът е удвоен;
бутилката не чака;
върти се стаята край мен;
покри очите мрака."

("Пируващи студенти", 1814 г., прев. Й. Милев)

Вътрешните му страхове са прикрити зад серия от подобни литературните проекции на заявено/изявено епикурейско-хедонистично светоусещане, зад което обаче често се усеща сянката на тъгата и разочарованието от любовните тръпки и преживявания:

"Мъчително се влачат ден след ден
и всеки миг печален умножава
скръбта от тъжната любов у мен
и лудостта мечтите ми смущава.
Но аз мълча с безропотни уста,
проливам сълзи - в тях утеха диря.
Душата ми, пленена от скръбта,
една горчива сладост в тях намира.
О, мой живот! Литни, не те коря.
Укрий се, призрак блед, недружелюбен!
В любовната си мъка аз съм влюбен -
и да умра, но влюбен да умра!"

("Желание", 1816 г., прев. Ст. Бакърджиев)

"В живота си и в тоя свят
съм чужд на тайната наслада.
Надеждата умря без цвят,
цветът на дните ми отпада.
Ще мине тъжно младостта -
ще дойде старостта тогава.
Мен ме забрави любовта,
но аз дали ще я забравя."

("Елегия", 1816 г., прев. Ст. Бакърджиев)

Чест лайтмотив са усещането на безизходност и мисълта за изгубеното детство:

"Мечта ли, друже мил и славен,
са дружбата и любовта?
С безгрижие и с буйност вечна
цъфтяха в рози мойте дни
и яснотата ми сърдечна
любовна скръб не затъмни.
Отмина не една година.
Где мойто детство отлетя?
Най-прелестната възраст мина,
умряха първите цветя."

("Послание към Юдин", 1815 г., прев. Ст. Бакърджиев)

В отделни текстове се появяват и (зачатъци на) екзистенциални въпроси за духовната свобода на личността, правото на свободомислие и волеизява. Особено любопитни са стиховете, в които Пушкин разсъждава за смъртта, като излага своята визия за нейното случване:

"Пронизва го студ, празни брони звънтят,
на мъртвите костите страшно кънтят,
по камъка шлем се събаря,
повлякъл бял череп по черния слон,
със цвилене хуква самотния кон,
човекът очите притваря."

("Сразеният рицар", 1815 г., прев. Кр. Станишев)

и демонстрира профетично чувство за неминуемата (пожелана) лична гибел:

"Аз искам утре да умра,
в света на чудни наслаждения,
към бреговете на забвение
да литне сянката добра...

[...]

На свойто тихо погребение
ще ви поканя вече блед,
веселието ще даде билет...
Окичили с венци главите,
елате в скръбната обител,
където вашия певец
сред мрака на Хеликон отива,
и напишете със резец:

"Лежи тук юноша, мъдрец,
на Аполон дете щастливо"

("Моето завещание към приятелите", 1815 г., прев. Кр. Станишев)

В мащабен план този период балансира травматичните усещания от детските години в родния дом и посредством (не)съзнателните самоанализи на поета (както и сублимирането на страха в литературните му опити) първоначалният страх от социализация и интимност се трансформира в силно чувство за независимост и увереност в собствените сили.

© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2010
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: Силуети, 2010.