ГЛАВА ШЕСТА. ПОЕТИТЕ НА СТРАХА

Димитър М. Михайлов

web | Страх по руски

Достигаме до най-важния въпрос по темата "страх" - как посредством литературата руската култура успява да преживее кризата, разрива и сблъсъка с властта, претворявайки света в ново битие и удържайки Апокалипсиса в рамките на фикционалното. Ключът към загадката е фигурата на Автора, защото страхът е светогледна позиция, която е непознаваема, ако не е лично изживяна, а няма по-голямо съсредоточие на цялата проблематичност на Битието и Небитието от персоната на твореца. Той е Създателят на алтернативната литературна реалност, затова всяко изследване на художествения текст изисква и докосване до неговия "Бог".

Трайна тенденция е духовната ситуация на интелигентния човек в Русия (и не само там) през вековете да става все по-трагична, откъдето произлиза и особената роля на литературата, която единствена предлага реална възможност пред руския интелектуалец да бъде (и изрази себе си) отвъд страха, който го заобикаля. Дворянската интелигенция от началото на ХІХ век стои пред разтворената, готова да ги погълне бездна, чувствайки изначалното разминаване между действителност и идеал, чувствайки безкрайните родилни мъки на "могъщо(то) средство за осмисляне на живота" (Лотман 1992: 12) - руската култура, тоталната своя ненормалност и неоправданост на екзистенциалната ситуация.

Интересно е, че историците често посочват диференциацията, че поколението от 20-те години на ХІХ век - участниците в декабристкото движение, са били по-закалени и по-малко чувствителни от хората от 30-те години. В поколението на първите имало повече целенасоченост и яснота, докато над последващата генерация витаел ужасът от жестоко потушеното въстание и преобладавали безпокойството, страхът и неизвестността. Затова и личностно-биографичният подход има за задача да изведе проблема за страха от социално-историческата и културната рамка на общия (теоретичен) контекст към по-детайлния прочит на микросвета на индивидуалното, скритото и интимното - вътрешният Космос на писателя.

Важните насоки са две - първата е, че Авторът едновременно е свързващото звено между света на действителността и света на книгите, но и първа инстанция в комуникативния процес писател - произведение - аудитория (общество). По този начин - в ролята му на пресечна точка на много напрежения, конфликти и дори тежки травми в тези две системи, авторът в руското духовно пространство е (само)ситуиран като задължителна (невъзможна за изключване), важна (изначална като съзидание) и специфична (със свои вътрешни правила) част от комуникацията между външния/вътрешен, колективен/индивидуален страх. Второ, хронологическият анализ на биографичния път на един писател дава отлична възможност да бъде наблюдавана както механиката и спецификата на творческия процес, така и провеждането на сравнителен прочит между личностните стратегии за боравене/справяне със страха и литературните страхотерапевтични похвати. По този начин се оформя пълноценна визия към художествения текст - преди неговото "раждане", по време на това и след отделянето на продукта от създателя.

Обратно на известния Прустов аргумент за разделението между творчество и автор, но в духа на тезата на Оскар Уайлд, че единствено изкуството придава автентичност на авторовите преживявания и художествената творба ги преодолява, защитавам мнението, че една книга не е метеорит или производно на скрития Аз, а често е продължението на личността, която (не) познаваме. Отношението между автор и произведение е на оригинал и двойник, като художествената действителност е "втора реалност", което е вариант/интерпретация на Платоновата идея за дейността на художника, който създава "сянка на сенките". Художественото творчество обаче обединява в себе си художника като "художник" и художника като "не-художник" - те се срещат като антитеза, двойници в целостта на творбата, която сама по себе си е и негов съдник. Съответно, нейното битие е многолико - едновременно огледално "Аз" и не-"Аз", една възможна цялост, съществуваща в художественото въображение, но и една реализирана цялост. Всяка от тях е само условна цялост, а поотделно са немислими, защото всяка е ключ към другата и в техния сблъсък се случват амбициите и претенциите на художника. Затова и произведението на изкуството не е "реализация" на намеренията на твореца, а иносказание, чието тайнство не бива да бъде докрай декодирано, защото се обезсмисля като художествен факт. Творбата трябва да бъде интерпретирана, като едновременно с това всяка интерпретация трябва да запазва необходимата дистанция, но и да задава условия за максимално доближаване чрез произведението-"двойник" до неговия създател.

Често обаче писателят, обсъждайки публично своите творби, усеща чувството на странно и (не)очаквано безпокойство, като си дава равносметка за чудовищното несъответствие между това, което е искал да каже, и това, което е било разбрано. Възможната причина е, че творците са ярки индивидуалности и твърде често техните схващания се материализират в текстове не добре форматирани, прекалено объркани, фиктивно описани или имагинерни, защото писането е самотно и егоистично упражнение, произтичащо от Аз-енергията, което е по-близо до болезненото страдание, отколкото до възторгващата наслада. Процесът на съзидание е едно от най-добрите лекарства против злините на битието - творческият процес е специфична комуникативна ситуация между автор и (неговия собствен) "демон", а произведението е резултат от благоволението на "демона" (наричан от не-писателите с далеч по-лиричното определение "муза") да разтвори огнената си паст, за да се роди магията на литературата.

Разбира се, писателите от "мрачния" руски ХІХ век са необозрими като количество, психологически особености и разнообразни влияния от страна на страха. Затова с оглед на поставената конкретна цел - разкриването и анализирането на страховите симптоми и усещания под формата на творчески профили са визирани не хората, самоопределящи се като "поети" - поради своите занимания с писане, а онези, които са такива, както по вътрешно призвание, така и по личностна реализация на литературното поприще. Съответно, когато погледът ни е насочен към първата половина на века, акцентът неминуемо са тримата най-представителни и знакови фигури в руската класическа литература за периода (а и не само) - Александър Пушкин, Михаил Лермонтов и Николай Гогол. Те са част от онези най-ярки творчески личности в Русия, които "износват" сложното и мъчително проблематично състояние на руското общество от първата половина на ХІХ век, като не просто го описват и представят в своите произведения, а изживяват неговата крайна нестабилност, прекомерна травмираност и изначална деформираност.

Подборът не е резултат от следването на литературно-историческия канон, а на възможността за придобиване на различно познание за природата на "руския" страх чрез психологическите портрети на страха на всеки от тях, защото "Биографиите на светците и гениите, творенията на религиозните учители, на великите мислители, великите художници, паметниците в духовния живот на човечеството имат неизмеримо по-голямо значение, отколкото дедукциите на отвлечената мисъл. Духовният живот е истински конкретно изявен в духовния опит на човечеството и е оставил след себе си творения и паметници" (Бердяев 2003, V: 191).

Така в резултат на богатия потенциал от стратегически художествени похвати и жанрови формати, литературата застава в центъра на културните и екзистенциалните процеси през руския ХІХ век, като художественото слово създава собствен самостоен "свят на книгите". Това е компенсаторно, фикционално пространство на нереализирани, възпирани духовни импулси, получили своята реализация посредством културните кодове на страшното, неизобразимото и ужасното. Първите създатели на тази алтернативна действителност, целяща преднамереното изчезване на границата между света на фикционалното и света на действителността, са тези три фигури - Пушкин, Лермонтов и Гогол, които аз поставям в "ролята" на "поетите на страха".

Причините са няколко - първо, авторовата личност в началото на ХІХ век в Русия е припознавана под кодовото название "поет". Това е особен (сакрален) социален статут, при който "поетът е възприеман като пророк, а художествените произведения - като "приложение" към евангелските текстове. Причината е, че в съзнанието на руския читател (и до днес) литературата е свещенодействие, национална митология, но е и "откровение", защото "апокалиптичната проблематика в руската литература, отразява състоянието на умовете в обществото" (Пенска 2005: 408). Много от големите руски писатели през ХІХ век чувстват, че Русия е изправена пред пропаст и лети в нея, което неминуемо дава рефлексия и в литературните произведения. Те свидетелстват за надвисналата опасност, но и за извършващите се опити за вътрешна (р)еволюция - всеки от селектираните трима автори от класическия канон на руската литература - Александър Пушкин, Михаил Лермонтов и Николай Гогол, има своя визия както за генезиса на драмата, така и за съдбата на Русия.

От тук и втората причина - поезията се налага като специфичен литературен език, код за посветени, често различаващ се от философията, възприета от по-голямата част на дворянското общество по това време. Поетическият литературен проект е не само документ (допълнение или продължение) за колебанията на руската мисъл, а съзнателен опит за надграждане, митологизация на руския свят, а често и на собствения живот на неговите създатели - поетите. Поетизирането (да се разбира многозначно) на живота в литературно-исторически план довежда до любопитна тенденция, която е третата причина. Началото на ХІХ век в Русия напълно принадлежи на поезията, която владее пространството на литературата. Значимите произведения в проза в руската литература се появяват едва след 30-те години на века, а през 40-те вече осезаемо прозата изтласква поезията, "обявява" нейната "смърт" след средата на Златния век и индиректно я "приспива" до началото на следващия - ХХ-ти век. Тогава поезията ще се възроди с огромна културна мощ и влияние, в името на необходимостта от експериментални форми и същностно нов революционен език, доказвайки за сетен път потенциала на литературата/поезията да създава и поддържа свят, алтернатива на реалния.

Четвърто - фактологически погледнато, тримата писатели - Пушкин, Лермонтов и Гогол, започват творческия си път като поети, (успешно или неуспешно) дебютират като поети, а по-късно пишат и в полето на драматургията и прозата. Те мечтаят да бъдат "поети" от ранно детство, мислят себе си като "поети" през целия си живот и продължават да битуват в руското национално съзнание и културна памет именно като "поети".

И в края, може би най-важният (от научно-методологична гледна точка) довод - полето на поезията дава най-правдива и мащабна възможност за биографичен прочит през призмата на художествените текстове, поради максималното сближаване между различните модификации, проекции и манипулации на авторовия Аз в света на литературата.Не бива да се забравя, че психологията на писателя е специална, диференциална психология, отличаваща се от общата психология на човека. Той е член на обществото, но със специфичен статут, отговорности и намерения, защото е "различен", което често се оказва елемент от проблема за страха (като страх от Другия), но пък неминуем аспект от неговата природа/работа е да "показва" своето несъзнавано, да играе с фантазията (си) в една или друга форма - дори когато става дума за знаци/симптоми на реални душевни травми. Самата експресия на невротичната душевност е по-интензивна, затова писателите са определяни като по-достъпни и плодоносни за психоаналитичен прочит и обяснение - не-творецът се стреми да крие своите вътрешни състояния на слабост, а поетите чрез творчеството споделят ставащото у тях.

Човекът на изкуството (често) измамно създава впечатление, че е слаб, изпълнен със страх, скрит в затвореното "удобно" фикционално пространство на творбите, бягайки от сериозните неща в живота, установявайки се в един нереален свят, където (и само там) е пълновластен господар и никой/нищо не възпрепятства действията му. Не можем да се съгласим с тази концепция, защото "поетът започват там, където свършва човекът" (Ортега-и-Гасет) - прословутата тяхна ра(здраз)нимост е следствие на острото възприемане на света, човекът на изкуството "се чувства не свободен от света, а лишен от света, не господар на себе си, а отсъстващ от себе си и изложен на едно изискване, което, като го изхвърля извън живота и извън всякакъв живот, го въвежда в пространство, където той не може да направи нищо и в което не е вече себе си" (Бланшо 2000: 40).

Литературознание и страх. Голямата литература може да изрече всичко, твърди Ж. Батай, затова "няма по-точни от вече измислените от класиците формули на руския живот във всички негови сфери" (Батай 1995: 15, к.м., Д.М.). Съответно опитът да се достигне до мотивиран(и) отговор(и) на въпроса "От какво се страхуват руските класици?" изисква мащабно обработване на литературно-исторически материал, включващ многобройни биографии, монографии, животоописания, спомени, писма и други документални текстове. В резултат се оформя заключението, че повечето от тях не изясняват, нито информират или коментират от какво/кого конкретно са се страхували Пушкин, Лермонтов и Гогол.

Напротив - много от изворите се опитват да го (с)крият, като в това има нещо съмнително, нередно и ненаучно, и навежда на извода, че голяма част от официално признатите биографии са израз на страха от твореца, а не - на твореца. Затова е любопитно да се запитаме защо има осезаема склонност към употреба на преекспонирани понятия и митологични механизми, чрез които се съграждат изкуствена аура и патетични личностни етикети като "пророк" или "гений". Според някои метатекстове А. Пушкин продължава да е "началото на всички начала", Ф. Достоевски - "боготърсач", Л. Толстой все така замислено очаква влака на (не)известната станция "Астапово", а А. Чехов напуска "вишневата градина" в края на века - пак с влак, но (само) за да обяви нейния естествен и предсказан край.

Мотивите за подобно "иконотворчество" са известни - стремежът да се гледа на писателите единствено в качеството им на национални кумири и гении на словото, а не на хора от плът и кръв, притежаващи (и демонстриращи) страсти, страхове и недостатъци. Съответно някои биографи предприемат стратегия да премълчават "срамните" факти, непредставящи определен творец в неговата най-добра светлина, с което възпрепятстват "разсекретяването" на страха у тях. Разбира се, можем да обвиним за тази позиция на страха идеологическата линия на "(на)родната литература", но премълчаването/прикриването на факти и истини от различни поколения показва, че не става дума за политически цензурен апарат, а за изначално и недирективно толериране, филтриране и "гримиране" на данни, лица и събития поради техния нецензурен характер. Възможно е тези принципи на "разкрасяване" да са функция и на вътрешните комплекси и страхове на биографите, защото може би "проблемът с професорите (по литература) е в това, че те несъзнателно са създали една фигура на писателя според собствения си образ: добре възпитан човек с добре подредени и почистени мотиви, който се приближава специализирано и безкористно до нещо, което те наричат "литература" (Психоанализа 1995: 142). Разбира се, не можем да приемем това съждение като всевалидно, но то подсказва вероятния генезис на "забавната" игра на криеница с истината по темата за страха.

Тенденцията е отворила пропаст между фактологията и разнообразните форми, които може да приема истината във филологията през призмата на страха. Вследствие на тези своеволия за два века (ако приемем края на миналото и началото на новото хилядолетие за условен край на това явление) се е натрупал чудовищен масив от заглавия и текстове, трансформирали оригиналните, колоритни, исторически творчески личности в стерилни модели за подражание, икони. Всяка канонизация неизбежно води към банализация, но ситуацията с руските писатели класици е от особен тип, защото, както отбелязва Лотман, далеч не всеки реално живял в дадено общество човек има право на биография, а в началото на ХІХ век в руската култура се утвърждава, че именно поетът има право на биография, защото "писателите от началото на ХІХ век не просто живеят, те създават своите биографии" (Лотман 1997: 804-810).

Макар да живеем в ХХІ век - време, в което пиедесталите на вчерашните идоли са срутвани с нероновска наслада, и днес значителна част от пушкинистите продължават да отричат фактора масонство в духовния път на Пушкин; други учени пък премълчават шизофренната природа на Гогол и съвсем бегло споменават обсесивната натура на Лермонтов. Все пак "има книги, толкова ценни и царствени, че съществуването на цели поколения учени е оправдано, щом полагат съвестно усилия тези книги да се съхранят чисти и разбираеми" (Ницше 2002: 421). Затова с цел (поне частично) разобличаване на митовете, няма как да не бъдат поставени под съмнение част от източниците-извори (сборници със спомени, бележки, дневници и епистолария на съвременници), приоритетна роля придобиват определени изследвания и аргументирания спор (или мълчаливото отхвърляне) на други.

Апокалипсиси. Руската литература от ХІХ век е изкуството, в което намира израз не само хармоничната, уравновесена душа, но "наред с изкуството на красивата душа съществува и изкуството на грозната душа. Най-силните въздействия в изкуството, умението да се разтърсват душите, да се затрогват и раздвижват камъните и да се превръщат зверовете в хора се е удало може би най-добре тъкмо на това [грозното] изкуство" (Ницше 1990: 264, б.м., Д.М.).

Самият акт на съзидание в руското духовно (културно) пространство е непрекъснат преразход на вътрешна енергия, поради което писателите съществуват в "състояние на неопределеност, на неизвестност, на неувереност в утрешния ден, на изтерзаност. И колкото по-сериозна, по-значителна и по-оригинална е задачата, която човек поема върху себе си, толкова по-измъчено е неговото самочувствие. Тъкмо затова повечето хора, дори гениалните, не издържат продължително време състоянието на творческа дейност" (Л. Шестов). Това е особено оразличимо по специфичното пристрастие на значителна част от руската класическа литература към естетиката на "некрасивото", която Бердяев обяснява така: "У нас просто се страхуват да се докосват до онези страни на действителността, които са идеални, изящни, красиви. Казват, че това не било по руски обичай, не било руско! Живописците избират от нашия руски живот винаги нещо пияно, болно, с лошо лице, бедно и грубо. Руският художник се страхува да изобрази красив свещеник, почтен монах; не! на него някак си му е по-лесно, когато избере пиян поп, груб монах фанатик. Момчетата и момичетата трябва да бъдат всичките чипоноси, мръсни и скрофулозни; жената да е затъпяла; чиновникът да е шмекер; генералът да е дръвник и т.н. Това означава руски тип" (Бердяев 2001: 140).

Някои личности са невъзможни за изображение в малък мащаб или красив натюрел, а при руските класици количеството и честотата на отклоненията, неврозите или (не)прикритата лудост е такава, че няма как да не се породи съмнение дали тези невротични, измъчени, не-щастливи и изпълнени със страх хора, са само случайност на литературното поприще в Русия. Обяснението е, че движението по стълбата на духовното издигане не е възможно без стъпки и надолу по нея, водещи към "подземието" - осмислено едновременно в духовно-екзистенциален и наказателен план, като катакомби и светилище-съкровищница.

Съответно в Русия се развива и формира есхатологична душевно нагласа, обърната към края, отворена за бъдещето, предчувстваща катастрофата. Тази особена мистична чувствителност е характерно светоусещане за най-видните и талантливи руснаци, като в частност руските писатели от ХІХ век се чувстват постоянно на ръба на бездната. Те не живеят в сигурно общество, в здрав(ословн)а цивилизация, с диференциация на различните сфери, норми и с дух на завършеност. Затова руските писатели титани от "Златния век" творят не от радостен творчески излишък, а от печал, страдание и жажда за спасението на руския народ, на човечеството и на целия свят от неправдата. Заниманието с психологическите профили на тримата "големи" от първата половина на ХІХ век - А. Пушкин, М. Лермонтов и Н. Гогол, е особено важна част от изследването на феномена Страх в руското духовно пространство. Сами по себе си това са култови (в оригиналния смисъл на думата) фигури на руското Слово - Пушкин е безусловно най-голямата фигура изобщо в руската (класическа) литература; Лермонтов е противоречива, диаболично харизматична личност; а въпросът кой е "истинският" Гогол - проповедникът или писателят, остава болезнено нерешим.

Представените "профили на страха" нагледно демонстрират стратегиите за "справяне" със страха в личния живот и литературните текстове на писателите, като този модел е сложна стратегия на игра между слово и действителност (при Пушкин), сливане между живот и фикция (при Лермонтов) или "оглеждане" едно в друго (при Гогол). Страхът е импулс, способен да управлява/направлява вътрешния свят на човека, причинявайки безвъзвратни последствия, затова представените три различни подхода за/на трансформиране на страха, демонстрират в частност различен генезис, типология и еволюция на усещането за индивидуален, персонифициран страх, както и характеристиките на комуникативните пресичания между автор/текст, автор/общество, автор/автор и др. Затова чрез анализиране на ключови биографични моменти ще бъдат разкрити предприетите от тях различни опити за (само)контрол, защото "главният "персонаж" на литературния процес става създателят на творбата, главната категория в поетиката не е стилът или жанрът, а Авторът. И "руската душа" [...] може и трябва да се изучава първо по постъпките, делата и деянията на онези, които създават смайващото света чудо руска литература" (Катаев 2006: 87).

В по-голям мащаб биографичният прочит дава подходяща възможност за изследване на общия стремеж на руските писатели към преобразяване на живота, защото в лицето на класическата руска литература свободната мисъл се стреми да случи човека като фикционален/интелигибилен образ и като интелигибилно битие на своята духовност, контаминираща елементи от действителността - "тайната свобода"; протест срещу всякакви форми на ограничение; и фикционалността, "населена" със сенки, призраци, (криви) огледала, двойници, където насилието, страхът, смъртта и животът вдъхват живот на нездравото, болното, грозното, бедното и грубото. В този ход на размисли особено интересни са думите на А. Блок за мисията на руските писатели класици като потапяне в мрака: "те са вярвали в светлината. Те са познавали светлината. Всеки от тях [...] скърцал със зъби в мрака от отчаяние, често в злоба. Но те са знаели, че рано или късно всичко ще бъде поновому, защото животът е прекрасен" (Блок 1963: 13).

Това са само няколко скици, набелязващи как книгата се явява едновременно сложна плетеница от превъплъщения, другости и същности на авторовата идентичност, но и своеобразно художествено отражение на случващото се в общественото пространство. Затова с представянето на тези модели, чрез които съзиданието "опитомява" страха, седемонстрира как сполучливата (споделена) невроза еволюира на естетическо равнище за всички участници в творческия акт, в резултат на което се набелязват удачните и потенциални насоки за бъдещо развитие на изследваната материя - страхът. Мащабният анализ демонстрира как олитературеният страх създава устойчиви психологически и поведенчески модели, които в перспективата на времето трайно се вместват в руската менталност и удържат Апокалипсиса в рамките на фикционалното.

© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2010
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: Силуети, 2010.