ГЛАВА ПЪРВА.
СТРАХУВАМ СЕ, СЛЕДОВАТЕЛНО СЪЩЕСТВУВАМ

Димитър М. Михайлов

web | Страх по руски

"Единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх", твърди Ф. Рузвелт, но състоянието на страх е естествен статус на живот, защото е самооценка-усещане за слабост/безпомощност пред опасност, която на следващо познавателно равнище се трансформира в адаптивна способност. Благодарение на нея свръхмощният афективен страхов импулс пренасочва психичното напрежение на крайна критичност и кризисност към разумно поведение, генериращо висок креативен потенциал. Страхът създава ситуация на Избор - специфично психично състояние, съзидателен израз на инстинкта за оцеляване и силното желание за живот/развитие.

В научните трудове, посветени на руската литература от ХІХ век, ситуацията е подозрителна - като важен елемент от нейната същност, феноменът Страх е сравнително слабо изследван и непопулярен за дискутиране проблем. Една от (най-)вероятните причини за подобно игнориране е силният критично-ревизиращ модус на говорене, който се (само)налага поради специфичните характеристики на страха, както като научен обект, така и като потенциален светоглед. Друг възможен мотив е крайно необходимото, но така и несъществуващо единно становище за генеалогията, семантиката и въздействието на този феномен върху човешката природа (виж Приложението).

Обичайно страхът е дефиниран в широкия диапазон от напълно ненужна емоция до основен градивен елемент в душевния живот, поради което (може да) приема най-разнообразни и многозначни форми на съмнение, колебание, нерешителност, предпазливост, дори смелост и храброст. Продължава обаче да е спорно дали той е афект(ивно състояние), умерено емоционално преживяване, дълготрайно тревожно чувство, силна страст или пулсиращо настроение. На практика всяка класификация на страха като рецепция/изживяване може да бъде допълвана, модифицирана и комплицирана до безкрай, като се оформя впечатлението, че страхът е гъвкава и многолика форма на усещане/поведение.

В действителност не съществува природна среда, която да осигурява на човека безстрахово състояние - "призракът" на страха е навсякъде, по-непобедим и опасен противник от всички други през целия цивилизационен и еволюционен път на индивида. В резултат човекът е преди всичко страхуващо се същество, като базисното/първично равнище, на което страхът константно присъства в неговия живот е телесността - под формата на серия от физиологични реакции/процеси с определена последователност в нервната и ендокринната система на човешкото тяло. Резултатът от тях е състоянието на стрес, претоварването на нервната система и човешкия мозък, което води до активиране на психологически и поведенчески реакции, иманентно закодирани в човешката природа като животоспасяваща защитна система, грижеща се за физическото оцеляване. Неслучайно още еволюционната теория твърди, че страхът е генетично детерминирана функция на нервната система, а съвременните изследвания и научни опити потвърждават, че става дума за своеобразна "алармена система", активираща се при наличието на опасност.

Усещането на страх е вид "застраховка" - рефлексно взаимодействие между отделните подсистеми в човешкия организъм, което влияе на сензорните възприятия и моторната дейност. Така организмът избягва смъртта и на базата на опита се създава автономна "памет" за страхо-причинителите от социален, персонален, екзистенциален, битов и друг характер.

Парадоксално, масовото обществено схващане заема неестествена позиция, като неправилно свежда страха до проява на а-нормалност или не-нормалност. Заклеймява го като "неприятно усещане", "риск, опасност", "емоционално преживяване на травма", "съмнение, несигурност, предчувствие" и др.; поради което жестоко се порицава всяка негова п(р)оява, с мотива, че страховото усещане разрушава вътрешния душевен баланс на човека. Така една от приоритетните задачи на социалния субект се оказва необходимостта да крие своите страхове, да се срамува от тях, да отрича, че изобщо се страхува и (поне външно) да изглежда безстрашен. Не-страховото усещане се идеализира, издига до висотата на човешко качество, достойно за възхищение. Посредством постулирането на измамна тъждественост между страх и страхливост се създава убеждение в масовото съзнание, че страхуващият се човек е първичен, елементарен, инстинктивен, несъвършен, непълноценен и ненормален. Това е крайно и погрешно схващане - смелостта и храбростта не са противоположни на страха, а негови форми, затова съществува съществена разлика между "страх" и "страхливост".

Страхът е чувство за заплаха, докато страхливостта е морално качество с интегрален характер, поради което се проявява не само като чувство, вътрешно субектно състояние и преживяване, а и като реално поведение. Аналогично, дидактично-религиозното проповядване на отрицанието на страха и неговите форми е немотивирана утопия - "безстрашният човек" е невъзможен идеал, който сам по себе си е дори по-опасен. Изводът е, че единственият гарант за съществуването/развитието на индивида е разумният страх. Той е жизнеподържаща сила във враждебния природен, социален и индивидуален свят, изпълнен с опасности от всякакъв тип, защото има функция на предупредителен сигнал за действителна или въображаема опасност.

Страхът е универсален феномен, който има функцията на надежден индикатор, подпомагащ оцеляването. Той е дълбоко емоционално преживяване под формата на душевно безпокойство, сложна контаминация между състояние и светоусещане, което е предварителна защита и спасителна гаранция, че индивидът е годен да живее в свят, лишен от сигурност.

© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2010
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: Силуети, 2010.