 |
Издателство |
:. Издателство
LiterNet  |
Медии |
| :. Електронно списание LiterNet |
| :. Електронно списание БЕЛ |
:. Културни
новини    |
Каталози |
| :. По
дати : Март |
| :. Електронни книги |
| :. Раздели / Рубрики |
| :. Автори |
| :. Критика за авторите |
Книжарници |
| :. Книжен
пазар |
:. Книгосвят: сравни цени  |
Ресурси |
| :. Каталог за култура |
| :. Артзона |
| :. Писмена реч |
За
нас |
| :. Всичко за LiterNet |
Ф. М. ДОСТОЕВСКИ И СТРАХЪТ: СИНЪТ В ДОЛИНАТА НА СЕНКИТЕ
Димитър М. Михайлов
"Пророк на Бога"
Вл. Соловьов
"Злият гений на Русия"
М. Горки
Близкия на Фьодор Михайлович Достоевски през целия му живот Николай Страхов в писмо от 26 ноември 1883 г. до Толстой (по повод написаните от него "Спомени" за писателя) споделя: "През цялото време, докато пишех, трябваше да се боря с отвращението си и се опитвах да потискам това лошо чувство. [...] Не мога да считам Достоевски за добър човек, нито за щастлив човек (което впрочем се преплита). Той беше зъл, завистлив, развратен и прекара целия си живот с вълнения и ядове, които биха го направили жалък и дори смешен, ако не беше толкова лош и толкова интелигентен... Привличаха го низките постъпки и той се гордееше с тях" (Бурсов 1982: 22). Това изказване е показателно за тона на съществуващата "черна" графомания на тема "Достоевски", като едва ли има друг творец (с изключение на У. Шекспир), за когото литературознанието в световен мащаб да е създало подобна планина от мега/метамитология, от която лъха по-скоро на есеистични недомислици и лични разсъждения в стилистиката на "вечните теми в творчеството на Достоевски" (още по темата: Достоевски 1956; Гросман 1965; Достоевски 1971; Андерсън 1986), отколкото на сериозна наука, оперираща с факти и анализи. Изхождайки от този извод, както и от специфичната ситуация, че "Животът на Достоевски като цяло едва ли може да се нарече легендарен, в обичайния смисъл, който се влага в това понятие... Може да си представите, колко е трудно на неговите биографи [...] Дори неговите собствени разкази или спомени за самия себе си рядко внушават пълно доверие" (Бурсов 1982: 122), е необходимо да се избере друга, алтернативна гледна точка по отношение на обичайната стилистика от крайности, варираща от безусловен култ до личностни определения по отношение на писателя, неотговарящи на историческата истина и биографичната фактология (още по темата: Седуро 1975; Франк 1976; Джоунс 1985; Конради 1988). Причината е опитът да се покаже, че да се пише за (а и да се чете) Фьодор Достоевски, може да бъде едновременно интересно и провокативно, придържайки се в границите на научната фактология.
Генезисът и еволюцията на феномена Страх у този писател могат да бъдат условно разделени в три етапа, дефинирани от ключови събития в живота му и различаващи се по особеностите и присъствието на явлението. Първият етап е неговото детство - времето на изграждането му като личност, когато страховите импулси са свързани с репресивната фигура на бащата, рано прекъснатата емоционална връзка с майката, първите симптоми на епилептично състояние, последвалите проблеми със социализацията в учебните заведения, физическото оцеляване в петербугската мизерия и първите писателски (не)успехи. Вторият етап датира след неговия арест по подозрение за политическа конспирация и обхваща годините в ареста, фарса при произнасянето на смъртните присъди, каторжния живот и неуспешния брак с Маря Исаева. Част от този период е метаморфозата в житейската философия на писателя, страховете за физическото оцеляване, откриването на Библията, както и временното изчезване на някои ранни страхове за сметка на появата на други, свързани със специфичния му начин на живот. Третият етап е свързан с финала на първия му брак, новите любови/авантюри на Достоевски, както и последвалата дълбоко интимна връзка с Ана Сниткина, която ще бъде последната (да се разбира двузначно) му жена. Също така ще стане дума за неговите сериозни психологически проблеми, страстното увлечение по хазартната игра, смъртта на две от децата му и зачестилите проявления на епилепсията. Няма да бъдат пропуснати и неистовият финансов натиск върху него, нанесените върху него тежки удари в полето на литературата и дълбоката криза, в която изпада в края на своето земно съществуване, работейки върху своя личен реквием - романа "Братя Карамазови" (1879-1880 г., отд. изд. 1880 г.). В обобщение може да се каже, че първият етап е възходящ по характер - генерира и развива голяма част от неговите тежки травми; във втория някои от тях търпят частична ремисия, а в последния (трети) страхът е циклично-повторяем и не е свързан толкова с появата на нови страхове, колкото с (до)изконсумирането на множеството вече натрупани.
Когато обаче става дума за Достоевски, ситуацията е силно комплексирана, защото той сякаш е персонифицирано вместилище на (почти) всяка една известна теоретична концепция за човешките страхове, като поради двойствената си менталност, понякога е едновременно приносител на противоположни симптоми и знаци. Това подсказва, че дори в онези житейски моменти, когато на повърхността изглежда, че страхът у него е изчезнал или намалял, всъщност в дълбочина се подготвя нова изява, която, ако не се прояви явно, защото Достоевски се стреми максимално да потиска тези усещания, то ще се соматизира под формата на здравословна криза или сублимира в художествен текст (понякога и двете едновременно). У него можем да разпознаем редица екзистенциално-философски проблеми като страха от собствената слабост и пороци (Аристотел), който в зрелите му години прераства в страх от злото у себе си (Платон) и специфичен страхов диаболизъм между Човека и Звяра (Б. Паскал), различими в литературните му персонажи на "двойника" и "човека от подземието". Разбира се, няма как да пропуснем феномена страх в каторжния период, когато за Достоевски той изиграва двойна роля - от една страна, като страх от смъртта (С. Киркегор) и страх от неизвестността на Нищото (М. Хайдегер); и от друга - страхът като катализатор на човешките възможности (М. Монтен) и страхът като водещ елемент в човешкото религиозно съзнание - "треперещата и примирена твар" (Н. Бердяев). В интимно-любовния свят той също е фактор - Фьодор Достоевски се измъчва от робството на плътта и невъзможността духът да надделее (Е. Кант); заради страха от неговото влечение към грехопадението. Ще спомена още два типа страх, но с временни п(р)ояви - става дума за дълбокия трагизъм на страха-вечност (К. Ясперс), увековечен в текстовете на Петокнижието; и за страха на душата от враждебния свят (Августин), който у Достоевски ту изчезва, ту се появява, в зависимост от външните условия и средата. Нека напуснем територията на теоретичния страх и навлезем в света на реалността - битието на писателя.
1. Генезис и ранни прояви на страха у Достоевски:Раждането на сина от бащата
"Не знам дали някога тъжните ми мисли ще се разсеят. [...]
Имам една щура идея: да се направя на луд.
Нека всички наоколо се побъркат, да ме лекуват, да ме правят умен."
Ф. М. Достоевски, 9 август 1838 г.
Фьодор Достоевски е второто от седем деца, като ключово значение за развитието му има семейната атмосфера, защото травмите от детството детерминират особеностите на неговия личностен (депресивно-хистеричен) профил. Именно в детските години той изпитва мрачни и мъчителни чувства, които не преминават с времето и създават у него предразположение към нервни заболявания - епилепсия, хипохондрия, параноя и други. Неговият баща (Михаил Андреевич Достоевски) е необщителен военен лекар в болница за бедни в Москва, по чиято воля семейството води затворен живот. На децата е забранено да играят с връстниците си - отделен от външния свят и лишен от правото да взема собствени решения, малкият Фьодор расте "под похлупак". Наивен, дяволит, пакостлив, малко властен, но и любопитен и силно впечатлителен като всяко дете, той е самотен, тъжен и често се (пре)възбужда без причина. За да "лекува" желанието на тримата си синове да общуват с връстници от простолюдието, авторитарният баща често изнася проповеднически слова пред тях, насаждайки песимизъм и страх от "жестокия свят" на обществото, което има свои правила на оцеляване. Акцентира върху важността на парите, недоверието и завистта между хората, необходимостта от подозрителност и подготвеност спрямо действителността - страхът е основен код в едностранната комуникация между бащата и семейството.
При преместването в Даровое бащиният контрол не намалява - категорично е забранено на синовете да общуват с момичета, вечер трябва да рецитират пред него стихове на Пушкин и Жуковски, а в неделя задължително да ходят на църква. Мария Достоевска ги обучава у дома посредством религиозни текстове, а Достоевски-старши има презрително отношение към "учените глави", затова самоинициативно вечер провежда сериозни уроци по латински или чете от историческия труд на Карамзин. Най-малката грешка се "награждава" с наказания, викове и крясъци. Принуден да посреща родителските изисквания, наказания и забрани, бъдещият писател потиска личните си импулси и желания, което неминуемо натрупва у него негативна енергия и страх от наказание. Това нервно (пре)напрежение може да бъде припознато по симптоми в неговото поведение - нарастваща индиферентност, равнодушие и апатия. Малкият Фьодор е нерадостен, като редките случаи на задоволство са последвани от дълбоко чувство за вина. Самият той по-късно признава пред доктор С. Д. Яновски, че причината за "тъжната" обстановка на неговото детство се крие в показателната диференциация: "благоговейно разказваше винаги за майка си, за сестрите и брат си Михаил Михайлович; но за баща си той решително не обичаше да говори и молеше да не питам за него" (Достоевски 1923: І, 157). "Параноичната" атмосфера на всевъзможни страхове, насаждани сурово и методично от бащиния авторитет, както и откровено тираничното му поведение в семейството, са само два от аспектите на непълноценната връзка родител/деца. В живота на бъдещия писател тя ще има изключително значение, защото той възприема своя баща като символ на репресивната сила и власт. Изпитва физически/психически страх от неговите наказания и принуди, което води до натрупване на омраза, и както по-нататък ще се убедим - това е индикатор/провокатор на много други неприятни патологични прояви.
По време на престоя в полупансионитена Н. И. Драшусов (1833), Л. И. Чермак (1834-1837) и К. Ф. Костомаров (1837) тези черти се задълбочават. Достоевски изпитва страх от сближаване с другите ученици, като част от проблема е визията и поведението му, които възпират околните. Той е набито момче, с кръгло луничаво и бледо лице, вирнат нос, плътни устни, високо чело, сиви студени очи, остър, устремен поглед и тревожно вглъбено изражение. Винаги носи книги, демонстрира прекомерно самолюбие и изострено недоверие, а склонността му към усамотение често стига до меланхолични настроения. Обладан е от романтически мечти за славата на поет. Първият тежък удар върху младия Достоевски и провокатор за неговия силен страх от смъртта в по-зряла възраст е кончината на майка му (1837) от туберкулоза. Изключително привързан към нея, той състрадателно наблюдава борбата й с болестта и изживява тежко загубата. От една страна, тя единствена подкрепя плановете му за литературна кариера, а от друга, в младостта си Достоевски споделя своите чувства, мисли и стихове единствено с нея, затова след нейната смърт тя се превръща в знаков фактор като "отсъстващата майка". Липсата на подходяща фигура-заместител в ранното детство води до това, че подсъзнателно (ще) търси през целия си живот "липсващата" майчина фигура, носител на определен емоционален (и сексуален) заряд.
Баща му изпада в тихо отчаяние, "разнообразявано" с непристойни постъпки, подсказващи нездравото му състояние. Не е изненадващо, че Михаил Андреевич Достоевски "бащински" решава да се освободи от синовете си, като ги изпраща във военните инженерни училища в Петербург и Ревел (Талин). Стресът от неотминалата мъка и раздялата на двамата братя - Михаил не е приет в петербургското училище, провокира соматична проява у Фьодор, който временно губи гласа си, а когато го възвръща, той е приглушен и странен, какъвто ще остане до края на живота му. В това учебно заведение (1838-1843) Достоевски не се чувства никак добре - учебната програма е строга, дисциплината е изрядна, всички физически (пре)възпитателни средства са позволени. Освен болезнена гордост и крехка физика, демонстрира нежелание да борави с оръжие и да участва в безбройните маршировки. Душевното му състояние личи по излъчването му: "В цялото училище нямаше възпитаник, на който така малко да подхождат военните стойки, както Ф. М. Достоевски. Неговите движения бяха толкова недодялани и резки. Мундирът му стоеше неловко, а раницата, шапката и пушката му бяха като вериги, които е временно длъжен да носи [...] Винаги съсредоточен в себе си, в свободното си време той постоянно ходеше замислено напред-назад някъде настрани, без да вижда и слуша какво се случваше покрай него" (Достоевски 1923: І, 106). Той е мрачен, самотен, предпочита да страни от останалите, чувства се изоставен, като пише на брат си от Петербург: "Братко, тъжно е да се живее без надежда. Гледам пред себе си в бъдещето и то ме ужасява. Вирея в някаква студена, полярна атмосфера, не проникват слънчеви лъчи" (31 октомври 1838 г., Достоевски 1972: ХХVІІІ, І, 53-55, к.м., Д.М.)1. Ученолюбив, но със собствено мнение и често враждебен, Достоевски смята, че присъствието му е грешка и единствените позитивни прояви от този период са в полето на литературата, където демонстрира своите познания, но и екзалтираност. Нощем пише, а денем посещава учебните занятия, като неслучайно е и от организаторите на литературен кръжок в училището, където чете откъси от свои (несъхранени) драматургични опити, свидетелстващи за увлечението му по романтическата литература.
Негативно се развиват и отношенията с неговия баща, който се е оттеглил на село и живее доста добре, макар синовете му в Петербург и Ревел да мизерстват, юношата Достоевски е принуден да проси с крайно унизителен тон пари, за да преживява: "Скъпи ми, добри ми татко, не мислете, че когато вашият син ви иска парична помощ, то е за да си угажда [...] Ако беше само за мен, нямаше да ви моля дори за копейка, щях да свикна с мизерията [...] Когато съм подгизнал от дъжда в палатката или се връщам от учение, уморен, премръзнал и нямам чай, мога да се разболея - както ми се случи на маневрите [...] Моля ви само за най-потребното: да си купя два чифта обикновени ботуши" (4 февруари 1838 г., І, 46-49). Писмата-отговори на Достоевски-старши са изпълнени с разнообразни обвинения, че е разсипник, неблагодарник и категорично не заслужава средства, защото "е осъдително, дори престъпно да мърмориш против баща си, който ти праща всичко, което му позволяват възможностите [...] След всичко това ще се разбунтуваш ли срещу татко си, че ти пращал малко пари? [...] Нямам нито копейка за себе си" (5 май 1839 г., Достоевски 1923: І, 103-105). Патологичното скъперничество и двулично отношение на баща му възбуждат нерадостни мисли и негативни чувства у Достоевски към него. Въпреки това той никога открито и директно не му се противопоставя, а винаги се самоситуира в подчинената позиция. Житейски похват, характерен за писателя, следствие от невъзможността да надвие страха, унаследен от детството.
Кончината на неговия баща2 завинаги променя душевния мир на сина. Вината за неговата смърт у младия Достоевски е етап от осъзнаването на детската неприязън и страх от бащата-тиран, когото неведнъж е проклинал заради отношението му към семейството, грубостта към майката, проявите на алчност, скъперничество и липсата на елементарна бащина грижа. Това е изключително важен и интересен елемент от психологическия профил на писателя, защото показва една от неговите най-дълбоки травми - невъзможността да приеме и обработи нетравматично омразата и ненавистта, които изпитва към авторитета и институцията на бащата. Неговото лесно ранимо его и вътрешен страх са производни на изискванията и границите, заложени именно в детството от бащата, чиито свръхизисквания синът така и не успява да задоволи. Израз на тази невъзможност е постоянният стремеж-страх на Фьодор да не ядоса своя властен, подозрителен и жесток баща. Достоевски изпитва страх от фигурата на бащата, като отвратен от неговото садистично и на моменти злонамерено поведение, съзнателно се опитва да се разграничи от родителския модел, страхувайки се да не повтори душевната жестокост на баща си - неговата лудост, отношението към жените и безсмислена склонност към насилие. Според Фройд обаче съперничеството на сина с бащата се преодолява чрез идентификация с него - всеки път, когато усети подобни импулси или прояви у себе си, писателят неистово (ще) ги потиска, но рядко това начинание има успех. Подобен отказ от уподобяване с бащата при наличие на страх от авторитета води до проекция на сина в ролята на не-бащата, т.е. на пасивната, "жертвена" страна - майката. Природата на този "задържащ характер" не позволява на нищо от външния свят свободно да навлиза/напуска личното му пространство. В резултат Достоевски развива двойствено съзнание, което като неконтролируеми несъзнателни импулси ще се идентифицира с бащата, но външно и осъзнато ще се конфронтира с него. Съответно Фьодор Достоевски отчаяно (депресивно) се опитва да бъде "синът", който се бунтува и отхвърля своя баща, но поради слабостта си заема пасивната женствена (хистерична) позиция на "майката".
Като соматизирано доказателство за тези неразрешими вътрешни конфликти се появяват и първите епилептични пристъпи, пряко следствие от вътрешните му страхове. Епилепсията може да има физически или психически причини - например живот в ограничена, строга и нездрава обстановка или истерично чувство на вина, комплекси, страхове. При него са налични всички тези фактори - неслучайно, изследвайки симптомите у Достоевски, Фройд определя неговата епилепсия като симптом на невроза. Той я класифицира като "хистерична епилепсия", провокирана от омразата към бащата, неосъзната вина по отношение на неговата смърт и осъзната вина за отношението му (насилствено) към майката. Епилепсията е приемана и за "резултат от страха, изпитан от детето в утробата на майката, в утробно състояние" (Семиотика страха 2005: 364), което отнесено към биографията на Фьодор Достоевски, може да бъде интерпретирано като възможност неговата епилепсия да е резултат от страха на сина, изпитан в "утробата" (домът в детството) на бащата. Ако излезем от психоаналитичния прочит, епилепсията е хронично невротично разстройство, причинено от абнормална невротична активност в мозъка, което води до чести летаргични състояния на сънна будност и усещане за безнадеждност (депресивност), което е психологическа реакция - неотменна последица от припадъците. Те са придружени със загуба на душевни/физически сили и проблеми с паметта, което от своя страна обърква самоидентификацията, причинява дисхармония в концентрацията и пространственото ориентиране. Епилепсията е състояние, а не болест, то изменя психическия профил на потърпевшия и провокира напълно различен поглед към света, защото всяка криза може да бъде смъртоносна (страхът от внезапна смърт). Разбира се, припадъкът може да бъде симптом за друго заболяване - например хистерия, каквато Достоевски притежава (има страх от тъмнината, фобия от вълци, загубата на глас, пристъпите на паника); а и етимологичният произход на епилепсията е обвързан със семантиката на религиозно екстатично преживяване3. Това не е случайно, защото епилептичната криза е "малка смърт", последвана от (себе)раждане, като повторяемостта на този процес обезсмисля крайността и фаталността на страха от смъртта. За сметка на това епилептиците имат изключително чувствителна и лесно възбудима сексуалност, което предопределя някои специфики на любовното чувство у Достоевски - от една страна, е идеята, че трудно различава любовното от сексуалното чувство (Слоним 1991: 43), а от друга, е характеристиката, която изказва Н. Бердяев, че неговата любов е "дионисиева", защото съдържа специфично разделение между тяло и душа. Не бива да пропускаме, че подобна изострена емоционална чувствителност и сексуалност логично генерират сексуални страхове и девиации, като особеното състояние на организма на епилептиците може да доведе до физическа незаинтересованост и импотентност или свръхсексуалност и перверзност. Както по-нататък в текста ще се убедим, Достоевски принадлежи към втората група.
Завършвайки училище през 1843 г., Фьодор Достоевски е зачислен като полеви инженер-подпоручик (чертожник) в инженерния корпус в Петербург. Още в средата на следващата година обаче подава оставка и се уволнява с чин поручик - плановете му са да се занимава единствено с литература. Мълчалив, неспокоен, с вглъбен и отсъстващ поглед, той се движи в компанията на социални аутсайдери и декласирани интелектуалци. Въпреки трагичния си вид (носи окаяни, раздърпани дрехи) и излъчването на болен човек (кашля и често губи гласа си безпричинно), всяка спечелена рубла "посвещава" на новата страст, обзела го до дъното на душата му - билярдната игра. Увлечението стига до крайности - живее в студено жилище, кашля, има епилептични кризи, храни се само с хляб и мляко, спира да посещава културни мероприятия, за да има пари за билярд. Планира грандиозни многотомни преводни издания на Шилер, но преследван от кредитори и лихвари, първият му публикуван текст е превод на О. Балзак. Достоевски възлага всичките си надежди и сили на ръкописа на първия си роман "Бедни хора" (1844-1845, публ. 1846), като в писмата до брат си Михаил демонстрира увереност, че книгата е оригинална и стойностна: "Много съм доволен от моя роман. Той е едно строго и стройно произведение. [...] Искам всяка творба да бъде точна и хубава" (24 март 1845 г., І, 106-107). Въпреки това е притеснен и уплашен каква ще е рецепцията на публиката и критиката - (не на шега) заявява, че ако романът се провали, ще се хвърли в Нева.
Успехът, който постига, е огромен - критиката се изказва повече от ласкаво за труда му. Погледите на всички са върху него, организират се публични четения на книгата. Достоевски е превъзбуден от славата: "Никога славата ми, братко, няма да надмине върха, който стигна днес. Навсякъде съм на невероятна почит, предизвиквам изненадващо любопитство. Запознах се с много хора, и то най-големи богаташи [...] Всички ме смятат за чудо. Не мога и дума да изрека, без да се повтаря отвсякъде: "Достоевски каза това... Достоевски иска да направи онова...". С една дума, братле, няма да ми стигне хартията, ако трябва да ти разкажа всичките си литературни успехи..." (16 ноември 1845 г., І, 115-116). Поради детската си склонност към крайни състояния, той лесно се главозамайва при получаването на дългочаканото и болезнено липсващо му до този момент внимание, контрастиращо с доскорошната самота-забрава, живот в мизерия и страхове, че може да остане неоценен. Опиянен от славата, Достоевски демонстрира самодоволство и потребност от ласкателства, знаменити познанства и интелектуално-писателски пози/клишета: "Имам един ужасен порок: неограничено самолюбие и честолюбие. [...] В живота ми всеки ден има толкова новости, толкова промени, толкова впечатления, толкова хубави и изгодни, толкова лоши и изгодни неща, че нямам време да се замисля дори" (1 април 1846 г., І, 119-120). Тези усещания възбуждат и параноичен страх да не изгуби завоюваното положение и възторг у околните, но за негово съжаление тези му "качества" са разчетени и от околните. "От пръв поглед си личеше - разказва Авдотя Панаева, - че Достоевски е страшно нервен и впечатлителен младеж [...] не умееше да се владее и доста явно демонстрираше своето самолюбие на писател и високо мнение за своя талант" (Слоним 1991: 42).
Литературните салони го привличат, но и плашат. Депресивният характер прави писателя трудно адаптивен при нови условия и съвсем скоро Достоевски е обзет от нови опасения - страхът дали ще оправдае очакванията, генерирани от цялата тази кампания около името му; ще защити ли занапред позициите, завоювани с дебюта; няма ли ролята, която обществото му задава, да се окаже невъзможна. Всяка външна оценка той приема като свръхизискване към себе си, което активира предишни негови психологически травми, а тези мисли се отразяват на нервите му и той припада няколко пъти на публични места. Цялостното поведение и аура на писателя се изменят - държи се крайно високомерно и неестествено агресивно; често влиза в словесни конфликти и от духовит и интересен събеседник се трансформира в жлъчен и враждебен човек, изпълнен със страх от Другите. Едновременно тъжен и гневен на света, който го ласкае лъжливо, изпитва страх от бъдещето - опасява се славата да не убие музата му, да не се поддаде под напора на критиките/хвалебствията, бори се да запази собствената си идентичност. Опитва да се дистанцира от споровете, упреците, коментарите, но работата му не спори: "Никога по-рано не съм затъвал толкова в работа, както сега. Всичко кипи, върви... Какво ли ще излезе накрая?" (1 април 1846 г., І, 119-120). Реакцията на публиката също е противоречива: "Ако само знаеше, братко! С каква злоба се нахвърлиха срещу тях ("Бедните хора") всички! [...] Четох не критика, а чисти псувни... Дори публиката се е настървила: три четвърти от читателите ме псуват и тъпчат в калта, затова пък останалата една четвърт (то и толкова няма) ме хвалят разпалено. Започваха ужасни спорове. Псуват ме, хулят ме, плюят ме и все пак четат... Ех, ама и аз какъв кокал им хвърлих! Нека гризат: те работят за моята слава, тъпаците!" (1 февруари 1846 г., І, 117-118, б. м., Д. М.).
Апотеозът към "новия Гогол" е подменен с ужасни слухове, изфабрикувани истории, грозни обиди (анонимни сатирични поеми по негов адрес) и най-вече - от отрицателно отношение на критика и публика, последвано от нова нервна криза: "Не ти писах, братко, защото до днес не можех да държа перото в ръка. А причината е, че бях болен, бях на смъртно легло в най-пълния смисъл на думата. Хвана ме едно невероятно силно разстройство на цялата нервна система, а пък болестта удари сърцето, предизвика приток на кръв и възпаление на сърцето, което едва оправихме... Но болестта си остана и тъй като според моя лекар ме е причаквала три-четири години, излекуването ще отнеме също толкова" (26 април 1846 г., І, 121-122). Нестабилното му душевно състояние рефлектира в текста, апотеоз на страха - "Двойник" (1846), с който отново си навлича гнева на читателската аудитория. Появата на този художествен образ не е случайна - това е персонаж на страха, заплаха за онзи, който постоянно потиска, придържа се в самоналожените граници, какъвто е и самият автор. Двойникът може да (се само)разобличи, затова страхът от него е страх от самия теб, от истината - комбинация между нарцисизъм, възникнал поради страха от смъртта и влечението към убийството на двойника, което е всъщност самоубийство. Това пряко кореспондира с невротичната природа на Достоевски, който постоянно се измъчва от вина, провокирана от различни спомени (регресия). Читателите не разбират литературната игра и младият автор е обвинен в слаба художественост, некадърност, дори безскрупулно плагиатство и подигравка с Гогол. Този разгром писателят преживява още по-болезнено, като изпада в трескаво пренаписване на текста с единствена цел - да промени серията си от литературни неуспехи, но оценката на критиката е безкомпромисна. Последвалите текстове - "Господин Прохарчин" (1846), "Хазяйка" (1847), "Неточка Незванова" (1849) и др., разнообразяват неговото ранно творчество, но критиката яростно ги отхвърля. Мнението на Белински, което до голяма степен предопределя и общественият тон, е, че геният на Достоевски е бил заблуда, новите му произведения са "нелепици" и всяка нова творба е ново падение (още по темата: Кирпотин 1976).
Случващото се депресира и отчайва Фьодор Достоевски, който се страхува, че лековато е провалил литературната си кариера още в зародиш. Заемите се трупат, а самолюбието му е сразено - името му вече се свързва по-скоро с разочаровалите последни текстове, отколкото с очарованието при дебюта. Той хвърля вината за неуспехите си върху финансовите трудности, а на няколко пъти изказва автодиагнози, че полудява или се разболява от туберкулоза. Епилептичните припадъци зачестяват; видът му е на умиращ, а той често мисли за самоубийство. Чувства се сам и изгубен, не успява да намери изход от неприятната житейска и професионална ситуация, горчиво признава на А. А. Краевски4: "изпаднах в обърканост и самоунижение, след което дълго не можах да се концентрирам и да напиша нещо сериозно и истинско. Всеки мой неуспех ме поболява" (1 февруари 1849 г., І, 147-150), което провокира тежки здравословни проблеми - "попречилата ми болест, която продължи цяла година и завърши, както знаете, с мозъчно възпаление" (пак там). Достоевски като писател и човек е на житейски кръстопът, но вярва: "у мен има достатъчно талант, за да преодолея мизерията, робството, болестта, разпалената критика, която тържествено ме погреба, и предупреждението на публиката" (пак там). Финалът на този крайно несполучлив житейски епизод (още по темата: Кирпотин 1947; Терас 1969) от биографията на Достоевски е участието му в Петрашевския заговор, който завинаги променя съдбата му.
2. Изкуплението Сибир
"Това е моят кръст и си го заслужих."
Ф. М. Достоевски
На 23 април 1849 г. Достоевски е арестуван като един от най-важните участници в антидържавeн заговор. Архивът му е конфискуван и унищожен от III отделение на императора, а следващите осем месеца той е следствен в Петропавловската крепост. Години по-късно писателят ще определи своя престой там като момент на просветление, благотворно откъснал го от монотонния и бездушен живот на Петербург. Всъщност "съучастието" на Достоевски по своеобразен начин напомня за друг "революционер" - Пушкин, който също (не)участва в подобен конспиративен проект години по-рано. Много трудно дейността на "петрашевците" може да се приеме като революционно подривна подготовка на исторически поврат - на сбирките участниците пият чай, пушат, играят карти, разговарят или споделят светски клюки. Нищо, което да не се случва във всеки салон, освен дискусиите и спорове около "фуриеризма" (утопичния социализъм). Потребността на Достоевски да завързва нови контакти, необременени от досегашните му злополучни литературни/светски познанства; както и библиотеката със забранени книги са единствените причини за неговото присъствие там. Дейността му се изчерпва с рецитиране на стихове на Пушкин и Державин, четене и обсъждане на произведения на Н. Гогол и известното "Писмо до Гогол" на В. Белински, а понякога, афектиран от литературните несгоди, екзалтирано произнася словесни тиради, посветени на лошото положение на крепостните. Най-сериозното обвинение към него - единствено нелишено от доказателства, се отнася до участието му в строго забранени занимания, преследвани от самодържавния режим - нелегална полиграфска дейност (още по темата: Белчиков 1971).
В затвора и пред заплахата от много тежка присъда писателят с надежда споделя пред Михаил Достоевски как превъзмогва страховете си: "Пишеш ми, мили приятелю, да не падам духом. Че аз и не падам, разбира се, тъжно и гадно ми е, но какво да се прави! [...] Понякога дори усещам, че съм свикнал с подобен начин на живот и ми е все едно. Естествено, аз пъдя тия съблазни от съзнанието си, но понякога не успявам да се справя с тях и предишният живот нахълтва в душата ми с всичките предишни спомени и отново изживявам миналото. [...] Не си губя времето на вятъра - съчиних три повести и два романа, но ме е страх да работя много. Тая работа, ако човек я върши както трябва, винаги ме е изтощавала, нервирала ме е" (18 юли 1849 г., І, 156-157). В предварителния арест условията са сурови - някои от "петрашевците" се разболяват, полудяват или самоубиват поради пълната изолация от света. Бъдещето пред Достоевски е неясно и обезпокояващо, измъчван е от кошмари, засилва се хипохондрията му, здравето му се влошава. В писмата до своя брат той се оприличава на "жив погребан", а пристъпите му на летаргия и страх да не бъде заровен жив, напомнят за Гогол. Следствието се проточва, а първоначалната присъда на военно-съдебната комисия е лишаване от чин и смърт чрез разстрел. С арестантите обаче е разигран жесток фарс на Семьоновския площад, имитиращ тяхната екзекуция (22 декември 1849 г.): "Там ни прочетоха смъртна присъда на всички, дадоха ни кръста да го целунем, прекършиха шпагите над главите и ни докараха с предсмъртната бяла риза. После изправиха трима до стълба за изпълнение на присъдата. Бях шести поред, извикаха ни по трима, следователно трябваше да съм във втората тройка и ми оставаше да живея не повече от минута. Спомних си за теб, братко, семейството ти; в последния миг ти, само ти ми беше в ума, чак сега разбрах колко те обичам, мили братко мой! [...] Накрая барабаните удариха отбой, върнаха обратно вързаните за стълбовете и ни прочетоха, че негово императорско величество ни дарява живот. После се прочетоха истинските присъди" (22 декември 1849 г., І, 161-165). Достоевски е поставен в ситуация да изживее усещането на последните мигове в живота; ненавременния и изненадващ край на мечтите и плановете; неслучилото се сбогуване с хора, места и спомени, скъпи за него. Да не забравяме чисто физическия аспект на болката и страха от приближаващата смърт - тялото, обзето от неистова възбуда, и психиката, притисната от нарастващото усещане за абсолютния страх, отчаяние и примирение. Неоспоримо, това е епизодът от живота на писателя, който има огромна рефлексия върху философията и мисленето му, както сполучливо отбелязва П. Бицили: "Необходимо е било тоя човек [...] да преживее онова, което дори е изключение в дългата мартирология на руските писатели: очакване ужаса на смъртното наказание, тъгата и позора на каторгата - за да се види в цялата му пълнота и най-всестранно, и в истинските му размери тоя проблем, който се намира в центъра на неговите помисли и който е стимул на всичките му вдъхновения - проблемът за злото" (Бицили 2003: 78). В този миг на спасение той изживява прелом - приема новото тежко изпитание като предопределение, от което трябва да извлече най-ценното за себе си - като личност и писател: "Братко, аз не съм сломен и духът ми не е паднал. Животът е живот навсякъде, животът е вътре в нас, а не във външния свят, който ни заобикаля. Край мен винаги ще има хора: да останеш човек между хората, да останеш човек завинаги, във всички нещастия, да не изпаднеш в униние и да не се отпуснеш - ето къде е животът, ето в какво е неговата задача. Осъзнах го и тази идея проникна в моята плът и кръв [...] в мен остава сърцето и плътта, и кръвта, които също умеят и да любят, и да страдат, и да тъгуват, и да помнят, а това все пак е животът!" (22 декември 1849 г., І, 161-165, к.а.).
Според резолюция на император Николай I той е осъден като "държавен престъпник" - уточнение, на което писателят държи ("Дневник на писателя", януари 1976, Достоевски 1972: ХХІХ, 202), а наказанието му е заменено с четиригодишна каторга и заточение в Сибир, лишаване от всякакви права и разжалване в най-нисък военен чин - редник. За Достоевски това е знак и той демонстрира смирение, спокойствие, убеденост, че това е само началото на едно голямо духовно пътуване, защото тази Голгота е неговият път на изкупление, на духовно прочистване и преоглеждане, а не краят на един неуспял писател. Метаморфозата е поразителна - доскоро той е високомерен, параноичен самотник, бленуващ литературна кариера, но раздиран от болести (някои плод на неговото въображение); личност, изживяваща тежки вътрешни противоречия; обидчив и лесно възбудим мъж, със силна емоционална нестабилност. Ще се дистанцираме от установеното схващане за каторгата-изкупление, възприета от някои изследователи в нейната романтическа визия (Селезньов 1981). Да, менталната промяна у Достоевски е провокирана от "контекста" на неговото битие в каторгата, но в него няма нищо мелодраматично, по-скоро става дума за екстремно сурово изпитание: "Животът ни беше много тежък. Всичките четири години прекарах само в затвора, между четири стени, излизах навън само когато ни водеха на работа. Работата беше тежка, наистина не всякога, но понякога оставах без сили - работехме във вятър, в дъжд, в киша или през зимата в невероятен студ" (30 януари 1854 г., І, 166-174). Писателят спи на мръсен под, в студени бараки, с течащ покрив, в съмнително чисти дрехи, като смрадта от потните и нечисти тела е ужасна. Инсектите са навсякъде, всяка постройка е пренаселена с болнави и мрачни каторжници отвъд предела на физическите им сили; работата е тежка, изтощителна и при крайно екстремни климатични условия. Много от каторжниците вследствие на начина на живот са в нестабилно или вече увредено психическо здраве, затъпели, неграмотни хора без имена и биографии, мръсни, раздърпани и гладни, оковани във вериги, с обръснати наполовина мустак и глава, белязани ръце със затворнически печати. Телесните наказания са основна превъзпитателна и наказателна мярка, а "компанията" на разнообразна паплач от престъпници от всеки край на страната и с всевъзможни присъди се допълва от внедрени доносници, провокатори, рецидивисти, способни да предизвикат страх и у най-коравите и хладнокръвни каторжници. Той търси контакт с хората, като "между разбойниците аз в крайна сметка забелязах хора с дълбоки, силни, прекрасни характери, как хубаво беше да открия злато под грубата кора" (30 януари 1854 г., І, 166-174).
Духът му се въздига и демонстрирайки изчезването на неговия страх от Другия и света - решимост, която личи още в писмото му от деня на "екзекуцията" в Петербург: "Никога досега у мен не са кипели толкова обилни и мощни запаси от духовен живот както сега. [...] Аз изпитах толкова много в живота си, че твърде малко неща вече могат да ме уплашат" (22 декември 1849 г., І, 161-165). Комуникирайки с разноликата среда и посредством познанието, което черпи от опърпаното Евангелие, той усеща живота по различен начин, освобождава се от чувството за вина, характерът му укрепва: "Какво ставаше през тези четири години с душата ми, с моите убеждения, с ума и сърцето, няма да ти разказвам. Дълго е за разказване. Но вечното съсредоточаване в себе си, това бягство от горчивата действителност донесе своя плод" (30 януари 1854 г., І, 166-174). Според Фройд това се случва, защото каторжните страдания на писателя са преди всичко физическо наказание, което е своеобразно бягство от самонаказанието и вътрешния самосъд, а то подменя неговата силно невротична лична форма на репресия с по-комфортната - общественото наказание (Фройд 1991: 580). Един от факторите за духовната му промяна и успешно самосъхранение е изолацията от света, защото сред хора Достоевски следва страхов модел, според който винаги заема слаба подчинена позиция, като обект на садистично насилие на властта. Този статут повтаря психологически семейната обстановка между него и баща му. Освен това "в потисканите агресии на депресивния проличава възходяща линия, която тръгва от свръхзагриженост, идеологизирането на скромност, миролюбивост и смирение, и през хленчещото вайкане и страдалческата позиция води до обръщането на агресията срещу самия себе си, изразяващо се в самоупреци, самообвинения, самонаказания, дори в саморазрушаване" (Риман 2002: 81-82). Това е причината Достоевски да възприема каторгата не като погубен живот, а като ново начало за живота си, защото осъзнава: "колко време е похарчено напразно, изгубено заради заблуди, грешки, безделие, от неумение да се живее; мисля си как не ценях времето си [...] Животът е дар, животът е щастие, всяка минута може да бъде цял век щастие" (І, 161-165). Заличаването на миналото и изчезването на страха от бащата (вината за смъртта му) обаче е само временна ремисия.
Особено болезнено Фьодор Достоевски понася факта, че любимият му брат постъпва страхливо и не контактува с него, за да не излага на опасност семейството си. Писателят повече от всякога в живота си има нужда от помощ и опора: "Що се отнася до четирите години, считам ги за време, през което съм бил погребан жив, затворен в ковчег! Какво ужасно време беше! [...] Нямам сили да ти го разкажа, приятелю... През тези четири години нямаше нито миг, в който да не чувствам, че съм в каторга. [...] Това беше невъобразимо и безкрайно страдание, защото всеки час, всяка минута ми тежеше на душата като камък" (І, 181, б.м., Д.М.). Затова приема отношението на Михаил Достоевски за акт на предателство и обладан от страха, че е изоставен, му пише от Омск: "Но преди да напиша и един ред, да те попитам: обясни ми, за Бога, защо до ден-днешен не си ми писал нито дума? Заслужил ли съм го? [...] Вероятно ти от мързел не си ходил в полицията, а пък и да си ходил, си се примирил с първия отказ, който си получил от някое неосведомено лице" (30 януари 1854 г., І, 166-174). Единственият, който не го изоставя и продължава да го напътства и съхранява от изпитанията, е Бог и Достоевски се уповава с цялото си сърце в него. В това няма нищо изненадващо - при изпитания, кризи или страх депресивните хора използват религията като средство за възстановяване на духовното си равновесие, защото "в религията най-силно ги привлича идеята за спасението, спасението от страданието и опростяването на вината. Те копнеят по мистичното преживяване на всеобщата свързаност и единство, което се надяват да открият по медитативен път. [...] Всички форми на вяра, които целят самозабравата и освобождаването от Аза го привличат [...] Тяхната вяра придава смисъл на живота им и ги води" (Риман 2002: 112). В случая религията дава дефицитното усещане за покой и надежда на писателя в ситуация, когато изглежда сякаш целият свят е забравил за него, а у него има сериозен екзистенциален страх, защото първият стремеж в каторгата е физическото и психическото оцеляване.
3. Влюбеният Достоевски: между Магдалените и Мадоната
"Писателството е Прокоба, писателството е фатум,
писателството е нещастие."
В. Розанов
Обсъждайки профила на Фьодор Достоевски през призмата на феномена страх, неминуемо трябва да навлезем и в неговия вътрешен, интимен свят. Повдигайки въпроса за "влюбения" Достоевски, трябва да преминем отвъд установеното мнение, че той е бил титаничната личност, която част от критиката бленува и защитава, защото според запазените спомени и мнения е бил доста труден и често странен човек. Не по-различна е била и неговата любов, поради "нейната противоречивост, нежност, състрадание, жажда за физическо притежание, страх да не причини болка, но и неудържим стремеж към мъчителство. Той не е познавал простите чувства..." (Слоним 1991: 86-87, к.м., Д.М.). Предисловието е, че след четири години каторга Достоевски е зачислен към Семипалатинския пехотен сибирски батальон (1854), за да отслужи остатъка от своето наказание като редови войник. Службата е тежка, условията на живот и "компанията" почти не се различават от каторгата, а писателят е измъчван от безсъние и физическа слабост. Това обаче е и ново, жадувано начало: "Трябва да ти кажа, приятелю, че излизайки от каторгата, аз пристигнах тук щастлив и обнадежден. Приличах на болен, който след тежка болест започва да оздравява и, докоснал се до смъртта, с още по-голяма сила усеща радостта от живота в първите дни на оздравяването. Хранех много надежди. Исках да живея" (13 януари 1856 г., І, 199-205). Започва да работи върху "тетрадката на каторжника", съдържаща записки от каторгата, послужили му за източник за написването на "Записки от Мъртвия дом" (1860-1862 г., изд. 1862 г.).
До този момент писателят редува полюсни периоди в сексуално-интимно отношение, което самият той характеризира по-рано в живота си така: "Минчетата, кларчетата, марианчетата и подобни страшно са се разхубавили, но ми излизат доста солено" (16 ноември 1845 г., І, 115-116). Настъпва обаче промяна в този модел. От една страна, защото "Животът в килията вече уби у мен доста плътски потребности, недотам чисти; малко се пазех преди" (22 декември 1849 г., І, 161-165), и от друга, защото няколко месеца след зачисляването се запознава с Маря Дмитриевна Исаева. Според него тя е "Още млада, двадесет и осем годишна дама, много хубава, много образована, много умна, добра, мила, грациозна, с чудесно, великодушно сърце [...] Впрочем характерът й остава весел и игрив..." (13 януари 1856 г., І, 199-205). Тази семейна жена (и майка) също така е и пламенна, с трескав поглед, туберкулозна, болнаво слаба и невротична. Изпълнена с невъзможни копнежи, тя вижда в Достоевски мъжът, който винаги е искала да обича - светски човек, запознат с етикета и галантността, образован, информиран за литература и политика. В нейно лице той пък открива същество, към което е привлечен както платонически, така и физически, защото е неговото болестно-сладострастно-гротескно отражение на беден епилептик-каторжник. На пръв поглед в тази любов няма нищо странно, макар до срещата с Маря Исаева писателят да демонстрира към жените два ясно оразличими типа поведение: безразлично отношение, дори антипатия; или скандално-перверзна страст, вследствие на която се (само)поставя в зависимост от обекта-жена. Любопитен факт, потвърждаващ този условен модел, е неговата първа любов - двадесет и две годишната невисока, кокетна брюнетка с привлекателно лице Авдотя Панаева, в която той се влюбва от пръв поглед. Неговите чувства обаче остават платонически, защото, обзет от страх и несигурност, Достоевски дори не се осмелява да й се обясни в любов (страх от непризнаване, неприемане). За значимостта на чувствата му обаче говори фактът, че тя е прототипът на някои от героините в негови по-късни литературни произведения. Това е важен елемент, защото демонстрира проекциите между битие и фикция, които той нееднократно прави.
Фьодор Достевски и Маря Исаева споделят своите страдания и взаимно се утешават, но нейните чувства остават на равнище привързаност и съпричастност, докато Достоевски е страстно влюбен. Факт, който и писателят съзнава: "аз отдавна вече обичам тази жена и зная, че и тя може да ме обича. Не мога да живея без нея [...] аз ще се оженя за нея" (13 януари 1856 г., І, 199-205). С нея той открива нова, неизследвана територия, която ще се превърне в едно от основните полета на дейност/интереси през по-нататъшния му живот - любовта и семейството. Неговият детски идеал за женственост преминава през възхищението от собствената му майка, възприемана като "кротката царица на света" (Ермаков 1999) - безполовата, безгрешна, чиста майка-Богородица. Инфантилно-преувеличената представа за подобна тотална (непостижима) чистота издава потиснат стремеж към обладаването на обекта - страх от инцест. Съответно детето отхвърля нейната сексуалност поради кръвната забрана и възможното наказание, но запазва в образа на жената някои черти от майката, като нейното страдание и безсилие на жертва. Подобно полагане на "женското" в детското съзнание на Достоевски води до изграждането на садистичен модел, при който сексуалната възбуда е провокирана от пряката връзка между насилието и секса - жената трябва да е жертва, да е слаба, да се съпротивлява. Женската фигура, от една страна, е болезнено желана и провокира несъзнателни проекции, но от друга, е забранена и се приема като враг, обезсилващ мъжа чрез плътта си - източник на страх от смъртта. Съответно сексуалното осъществяване се превръща в акт на (само)доказване за мъжкото надмощие, използвайки сексуални механизми като обида, поругаване, дори насилие. Опитът да разполови проблематичния женски образ, за да разграничи сексуалното от несексуалното привличане, води писателя до типологизиране на два противоположни типа жени според техния различен сексуален/поведенчески модел. "Тъмната страна" на писателя е експлицирана в женските персонажи в книгите му, като непозволената любов към майката приема ексцесивни и перверзни форми - това са жените на плътта (Магдалените), като влечението към проститутките е кулминационен знак за сексуалните страхове у него и антитеза на чистата и непорочна майка (Мадоната). Съответно той заема една от двете позиции - нисшестоящата на "детето" или авторитарната - на "похитителя", като изначалното разминаване между двете води до неспособността му да бъде едновременно сексуално и емоционално щастлив.
Изборът на Маря Исаева - "жена с такава възвишена и възторжена душа [...] Идеалистка в пълния смисъл на думата [...] при това и чиста, наивна съвсем като дете" (Достоевски 1923: ІІ, 149), както и на следващите партньорки на Достоевски са проекции на потиснатия инцест - отсъстващата, но тайно желана Мадона или на обладаната майка (Магдалена), будеща върховно сексуално удовлетворение, но пораждаща страх и вина. Показателно е развитието на тази любовна афера - след като тя заминава, той е разочарован и безсилен. Болезнената раздяла и мисълта за евентуално самоубийство показват дисхармонията в неговия вътрешен свят, обладан от страха от самотата: "Ако знаете колко самотен се чувствам тук - пише той до нея. - Напомня ми деня, когато ме арестуваха през 1849 г. и ме погребаха жив в килията, като ме откъснаха от всичко, което ми беше любимо и драго. [...] Пет години живях извън обществото, сам, буквално нямаше човек, пред когото да разкрия сърцето си [...] Една жена ми протегна ръка и този единствен факт бележи дата в моя живот [...] Сега живея в самота. Не зная къде да се дяна. Всичко тук ми дотяга. Каква пустота!" (4 юни 1855 г., І, 186-189). При физическото отсъствие на обекта на своята обич Достоевски се терзае от страх от загуба (завинаги) на нейната любов, като за депресивните личности по принцип е характерен болезненият страх от раздяла и необходимостта от възможно най-голяма близост до другия. Всяка дистанция, всяко отдалечаване от партньора означават крайно тежко преживяване, което може да доведе до дълбоки депресии, дори отчаяние (Риман 2002: 67). При Фьодор Достоевски това е особено видно - няма желание да работи, раздразнителен е и без чувство за хумор, често сменя крайни настроения, говори само за чувствата си, измъчван е от остра ревност, дори става суеверен - ходи по гледачки, купува си всевъзможни талисмани.
Когато Маря Исаева овдовява, Достоевски е обзет от еуфория, макар нееднократно да споменава, че това предизвиква у него чувство на вина. Желанието му незабавно да се обвърже в брак с нея става повод за множество скандали от ревност - той се съмнява в неморалните слухове за нея, а тя не го обича. Писателят губи самообладание и действа отчаяно, като, за да я вижда, напуска града без позволение, излагайки се на опасност от дисциплинарно наказание и извършвайки поредица от непосилни (от физическа гледна точка) пътувания. Душевното му състояние личи от следващите няколко реда, част от писмо до барон А. Е. Врангел: "Стана ми жал за нея и тогава тя цялата се обърна към мен - стана й жал за мен. [...] Ще умра, ако загубя моя ангел. Или ще полудея, или ще се хвърля в Иртиш. Имам право на нея, право, разбирате ли?" (14 юли 1856 г., І, 234-237). След всички тези "напразни усилия на любовта", Достоевски изпада в зависима и жалка позиция, като продължава да й помага, дори когато тя явно му изневерява. "Всичко това правя за нея, само за нея! [...] - изповядва се той пак на А. Е. Врангел5. - Да не живее в мизерия! [...] Щом се омъжва за него (друг кандидат-жених), нека поне имат пари! [...] Сега той ми е по-мил от брат; не е грях да се иска каквото и да било за него, заслужава го!" (14 юли 1856 г., І, 234-237, б.м., Д.М.). Позата на "жертвата" е особено характерна за депресивните личности, които "в по-голяма степен от другите са зависими от партньор. Било то поради тяхната способност и готовност да обичат, било поради тяхната потребност да бъдат обичани..." (Риман 2002: 67). До сходен извод стигат и други изследователи на темата: "Достоевски я обичал заради чувствата, които възбуждала в него, за това, което той влагал в тях, за всичко, което било свързано с нея, за тези страдания, които тя му причинила. Но той я обичал и заради нейните страдания..." (Слоним 1991: 107). Показателно е, че в резултат на насъбралото се напрежение и поредицата от емоционални сривове, преживени за изключително кратък период у него, той отново получава много тежка епилептична криза.
След множество (любовни) перипетии през 1857 г. дворянските права на Достоевски са възстановени (макар полицейският надзор над него да се запазва чак до 1875 г.) и се жени за Исаева. Първите семейни дни обаче напомнят на последните от брака на Александър Пушкин, защото, както отбелязва Слоним, няма възклицания и ентусиазъм в неговите записки и писма по повод приближаващия брак, а само грозни думи за пари - писмата на съпругата му след сватбата създават същото впечатление (Слоним 1991: 81). Фьодор Достоевски признава: "Полудявам от нещастие! Любовта в този си вид е болезнена" (І, 242). Писателят прави всичко възможно, за да пише, но е неконцентриран и непродуктивен - семейният живот и финансовите проблеми пречат на вдъхновението му. Обмисля множество проекти, отклонява редица предложения за публикуване на разкази и други материали. В името на физическото оцеляване прави компромиси, от които е силно недоволен, измъчва се, защото му е невъзможно да пише, което желае, защото трябва да измисля повести, за да изкарва пари. От едната страна, е страхът от банкрута и физическото оцеляване, а от друга, страхът, че никога няма да възстанови предходната си литературна репутация. Резултатите на "компромисното" творчество са "сурови" творби, съдържащи "по петдесетина страници, с които се гордея", както той сам признава. Затова не е изненадващо, че написаното няма успех сред читателската аудитория и критиката - за тях Достоевски е име от миналото, а при завръщането в Петербург (1859) след дългогодишно отсъствие статутът му е "сам срещу всички". За да излезе от литературния миманс е необходимо да се посвети на "ударен" текст, в който да разгърне таланта си, но цената, която трябва да плати, са дългове и препирни за пари у дома. Съпругата му е все по-болнава, а поради непосилното страдание е свадлива, капризна и ревнива - не прощава нищо, разприте и дребнавите упреци са безброй. Здравето на Достоевски също е нестабилно - епилептичните кризи зачестяват и се усилват, хемороидите не му дават покой, очите го болят - безброй дразнители затрудняват работата му, но той се опитва да запази присъствие на духа, да пише и да е опора на съпругата си. Сам дава най-доброто описание на ситуацията, като в писмо до вдовицата на Белински обобщава живота си в това, че е женен, болен и списва вестник. Повече от всякога са му нужни пари, заема се с либералните "почвенически" списания "Время" и "Эпоха", които издава заедно с брат си Михаил - пише материали, художествени текстове, коригира, търси сътрудници. Работи усилено и предимно през нощта, поради което здравето му е повлияно от натрупаната физическа преумора, следват няколко епилептични кризи със загуба на памет. Въпреки това Достоевски е обнадежден - списанията печелят популярност, а името му се очиства от миналото, назрял е часът и за реабилитацията пред публиката с голям роман. "Унижените и оскърбените" (1861) обаче е тотален провал. Ситуацията се подобрява с появата на "Записки от Мъртвия дом" (1860-1862 г., изд. 1862 г.), който е не само пазарен бестселър, но и критиката единодушно официално легитимира "завръщането" на писателя на литературната сцена. Мъчителните страхове са поне временно парирани.
Трескавите професионални занимания и дългото пътуване из Западна Европа, което прави Достоевски (1862), са отдушник и забрава на неприятните моменти у дома, защото с времето състоянието на неговата съпруга се влошава прогресивно. Маря Исаева е на смъртно легло, нейната агония е тежка и продължителна, а той търси спасението от света на болката и смъртта. През август 1863 г. за втори път писателят пътува зад граница и в Париж среща изключително красивата Аполинария Суслова - млада и екзалтирана феминистка и атеистка, запалена по политиката и литературата. Макар първоначално да отблъсва страстния и изпълнен с чувства Фьодор, с което повтаря (отново и отново) позата на "отхвърления влюбен" в живота му, драматичните взаимоотношения с нея имат интимно развитие и художествено отражение в неговите романи. Тя вижда в известния писател средство да опознае света, а Достоевски - много по-възрастен, с умираща съпруга и куп други неприятности, е привлечен освен от високомерното излъчване на красавицата и от това, че не-е-Маря: не е във физическа агония, няма истерични крясъци и после жалостиви извинения, няма усещане за болест и смърт. Достоевски бяга към здравата и красива плът - изкушението се оказва по-силно от страха от изневярата, вината и грехопадението. Това е дисхармоничен съюз, просъществувал много кратко, оставил нещастни и неудовлетворени и двамата - тя е негов духовен двойник в женско тяло, съединение на хладност и темперамент, с претенции за сексуално доминиране и емоционално експресивна. Първоначално Аполинария е очарована от аурата на известния по-възрастен писател, който надделява над нейната стихийност, но по-късно, когато той става емоционално зависим от нейното благоразположение, тя губи интерес (според други биографи е отвратена от перверзната му сексуална разпуснатост - теза, също нелишена от своята вътрешна логика).
След като Аполинария го напуска и бяга в Париж, следващите няколко месеца са един от най-деструктивните периоди в неговата биография - състоянията, през които преминава, градират от меланхолия и пасивна вглъбеност до депресивни изблици и мисъл за самоубийство. Не само любовта е причината за тази апатия - "Время" е забранено за издаване, а за да избяга от всичко/всички, той напуска Русия и заминава в дестинация... Париж, за да преследва жена, която не иска да бъде намерена. В търсене на човек, който едновременно безусловно "майчински" да го обича и да задоволява "тъмните" му страсти, Достоевски нееднократно се унижава пред Аполинария. В едно от "ядосаните" му писма до Н. П. Суслова, ясно личи неговият страх, че е недостоен, проециран върху обекта на чувствата му: "Аполинария е една болна егоистка. Нейният егоизъм и самолюбие са колосални. Тя иска от хората всичко, всичкото възможно съвършено, не прощава дори една слабост при многобройно положителни черти, докато самата тя се чувства свободна от външни задължения спрямо хората. Тя и досега ми натяква, че не съм бил достоен за нейната любов [...] Аз и досега я обичам, много я обичам, но вече не бих искал да я обичам. Тя не заслужава такава любов. Жал ми е за нея, защото предусещам, че тя ще бъде нещастна винаги" (14 април 1865 г., ІІ, 121-122, к.м., Д.М.). След като е окончателно отхвърлен, го обзема равнодушие, преминало в бягството-пристрастеност, което първоначално отслабва вътрешното напрежение, но впоследствие служи за катализатор на нови и нови страхове и депресивни състояния. Посвещава се с мефистофелска страст на младежкото си увлечение - хазарта; заема средства, за да играе, а след като ги губи, разпродава всичко, което може, и пише писма да му се пратят пари. Сетне - пак играе, дори без рубла в джоба, постоянно мисли за играта. Хазартът задоволява емоционалния и сексуалния му глад.
Целият този хаос на скромни печалби, невероятни провали, живот между мизерията и еуфорията на рулетката, завършва логично със завръщането му в Русия (1863). Самотен и банкрутирал, там го очакват проблемите около здравословното състояние на съпругата му, което рязко се е влошило и тя постепенно полудява. Между грижите за нейното агонизиращо тяло и неприятностите с нередовно излизащото списание "Епоха" Достоевски пише горчиво признание до своя брат Михаил, който пък е започнал да пие, занемарявайки работата си: "Положението ми е толкова тежко, никога досега не бях закъсвал толкова. Животът е мрачен, здравето - още неукрепнало, съпругата ми умира [...] нервите ми са страшно напрегнати. Трябва ми въздух..." (5 април 1864 г., к.а.). В това състояние на духа писателят създава емблематичния "подземен човек" - Повелителят на фикционалното пространство на страха. Пристъпите на съпругата му зачестяват, тя прекарва с дни в несвяст. След настъпването на края й (април 1864 г.), смазаният от скръб Фьодор Достоевски признава от Петербург на барон А. Е. Врангел: "Ох, приятелю, тя безкрайно ме обичаше. И аз безмерно я обичах, но не бяхме щастливи заедно [...] Макар че в брака бяхме нещастни заради нейния своенравен, мнителен, болезнено странен характер, никога не сме преставали да се обичаме; и дори нещо повече: колкото по-нещастни бивахме, толкова по-силно се привързвахме един към друг. Тя е най-достойната, най-преданата, най-великодушната от всички жени, които съм познавал в живота си [...] Никога не можех да си представя колко ще бъде труден и празен животът ми след нейната смърт" (31 март - 14 април 1865 г., ІІ, 115-120, к.м., Д.М.). Смъртта на Исаева няма да освободи Достоевски от неговите страхове, нейната фигура ще продължи да се появява във фикционалното пространство на романите му, като (не)скрит рефлекс в образите на литературните героини - Наташа Николаевна ("Унижените и оскърбените"), Катерина Ивановна ("Престъпление и наказание"), Настася Филиповна ("Идиот"), Аграфена Александровна ("Братя Карамазови").
Няколко месеца по-късно почива и брат му, с което се реализира неговият най-голям страх - да е напълно сам! При депресивните хора доминиращ е страхът от загуба, изолация, раздяла, самота, изоставяне. Достоевски погребва родителите си, младостта си в каторгата, любовните си чувства на няколко пъти, а сега за твърде кратък период - съпруга и брат. Психологическото му състояние е катастрофално: "Останах сам и ме хвана страх - оплаква се той на барон А. Е. Врангел. - Животът ми се прекърши на две. В първата половина, вече преминала, беше всичко, за което живеех, във втората, още неизвестна, всичко е ново, чуждо, няма нито едно сърце, което да може да ми замести две сърца, които престанаха да бият... Да си създам нови връзки, да си измисля нов живот? Самата мисъл ме отблъсква. За първи път разбрах, че не мога да ги заменя с никого, че съм обичал само тях на света и че нова любов е не само невъзможна, но и безбожна. Около себе си почувствах студ и празнота..." (31 март - 14 април 1865 г., ІІ, 115-120). Прави и невъзможното да изплати натрупаните дългове на своя брат, но списанието е пред спиране, поради което се съгласява на безумна стъпка, сключвайки издателски договор с мошеника Ф. Т. Стеловски - уреждайки моментните финансови проблеми, се заробва за години напред. Достоевски е победен и отчаян: "Ох, приятелю - обръща се той към А. Е. Врангел, - на драго сърце бих се върнал в каторгата за още толкова години, ако можех по такъв начин да си изплатя дълговете и пак да се почувствам свободен [...] от всичкия ми запас сили и енергия ми остана чувството на безпокойство, близко до отчаянието [...] Тревога, горчивина, хладно оживление, най-ненормалното състояние за мене. А освен това съм сам..." (пак там). Животът му се движи в омагьосания кръг на страданието и страха.
Запознанството с красивата, висока, русокоса и зеленоока Анна Корвин-Круковска въвежда Достоевски в нов силен душевен смут. Възникналите у него чувства към това красиво същество го объркват, но и успокояват, защото след буреносните събития във връзката му с Аполинария Анна е спасение, изход, тиха наслада, в която отсъства хищничество и стремеж за сексуално/емоционално доминиране. Той е готов веднага да се обвърже законно с младата девойка - факт, в който някои изследователи виждат "бащинско-еротично чувство" (Слоним 1991: 216), но тя е на възраст, на която би могла да е негова дъщеря, а той - макар да е известен, е беден, грозноват и болен. Любовта за/на Достоевски (за кой ли път) е само мираж, защото макар тя да го обича с "детско обожание", той (отново) е отхвърлен. Заминава извън Русия, за да прочисти мислите си, но скритата причина е желанието да срещне Аполинария отново. Едва пристигнал обаче, отново е обладан от злия дух на рулетката и само за седмица губи всичко. В това състояние - живеещ в мизерия и при зачестилите епилептични кризи, започва да пише нов роман със заглавие "Престъпление и наказание" (1866).
Новият етап от неговото съществуване започва със срещата (октомври 1866 г.) с втората Ан(н)а в живота му - 20-годишната Ана Григориевна Сниткина, която ще се превърне в неговата следваща съпруга и жената, която ще постави още приживе началото на митологемата "Достоевски" (още по темата: Достоевска 1923; 1991). Поводът за самото запознанство е нуждата на писателя от стенограф, защото освен работата върху "Престъпление..." е необходимо да предаде в непосилно кратък срок готов и романа "Играчът на рулетка" (1866), за да спази подписания "договор с дявола". Можем да си представим на какво изпитание е поставена психиката и емоционалната стабилност на твореца - да създава и диктува текст, дълбоко обвързан с периода на неистовата му любов към Аполинария; и в същото време, това младо създание - Ана, която внимателно записва всяка негова дума, да буди у него нови интимни чувства. Нейното първо впечатление от него е лошо, но когато романът е приключен, писателят настоява тя да продължи да работи с него. Макар вътрешно дълбоко да се страхува от нов отказ - твърде много пъти вече е отхвърлян, Достоевски е уморен, претоварен от задължения, болезнено самотен, затормозен от обмисляне на сюжети и в напрегнато очакване на следващия епилептичен удар. Тя е девойка, предизвикваща у него асоциации с "Мадоната" - пълна с добродетели и качества, пълна противоположност на досегашните обсесивни негови влюбвания в сладострастни и порочни "Магдалени". Неслучайно по случай рождения й ден той ще напише: "Твой безкрайно любящ и безкрайно вярващ в теб, изцяло твой Ф. Достоевски. Ти си ми цялото бъдеще - и надеждата, и вярата, и щастието и блаженството - всичко" (9 декември 1866 г., ІІ, 172).
Въпреки смущаващата възрастова разлика (24 години), Достоевски решава да сключи брак с нея (1867). Недоволството на алчните роднини от този акт води до напрежение, провокирало нови епилептични кризи и тъжното заключение, което прави в писмо до Суслова от Дрезден: "след смъртта на брат ми си загубих окончателно здравето в блъскането около списанието. [...] Отгоре на всичко, откакто почина брат ми, който беше всичко за мен, просто ми се отщя да живея [...] Епилепсията ми се засили до безобразие" (23 април 1867 г., ІІ, 182-183, к.а.). Изходът е заминаването за чужбина, като по думите на Страхов: "Новата женитба скоро го постави в пълна и даже необичайна степен в това семейно щастие, което той така желаеше" (II, 315). Достоевски впряга всички сили, за да пише, но така и не потръгва - отново е измъчван от несигурност и страхове: "Заминах, но тръгнах с мъртва душа. [...] сам, без материал, с едно младо създание, което срещаше с наивна радост идеята да скита с мен из света; но нали аз виждах, че в тази наивна радост има много неопитност и разпаленост, което много ме смущаваше и ме тормозеше. Страхувах се, че на Ана Григориевна може да й дотегне с мене" (до А. Н. Майков, Женева, 16 август 1867 г., ІІ, 203-214). Бракът с Ана затвърждава впечатлението за пълната му неспособност да се грижи за някого, като по-скоро се случва обратното, въпреки разликата в годините. Същият Майков пише: "Няма съмнение, че нейният мъж е мъчителен, с невъзможен характер - и това не е нищо ново, с груби прояви на любов, ревност, всевъзможни изисквания..." (ІІ, 175). Поставен под психологически натиск и с финансови проблеми, писателят отново се обръща към хазарта, като, от една страна, страда от болезнени угризения към младата си съпруга, че не може да осигури нормалното им съществуване (страха от напускане), а от друга - макар да се опитва да бяга от хазартната тръпка, така и не може да се откъсне от нея (страхът от обсесията). Успехът така и не го спохожда, той пише до "милата Аня" от Хамбург: "Вчерашният ден беше отвратителен и долен. Всичко това е объркано, глупаво и низко. [...] Представяш ли си, загубих повече, отколкото имах. [...] Скъпо ангелче, човек с моите нерви не трябва да играе. Играх около десет часа и завърших със загуба... Днес искам да направя последен опит: една капка... Нашето положение е наистина някак си странно" (8 май 1867 г., ІІ, 188-189).
Истината е, че Достоевски обича играта заради самата игра - той е играч по природа и дух. Болезненото усещане за победа/загуба му дава иначе трудно постижимата тръпка-наслада от мига на преминаване на всички рационални граници. Хазартът е първият експеримент на свободата във физическия свят - фетиш, страх, страст и желание в едно. Това е патологична страст, неподлежаща на никаква (пре)оценка, защото е "средство за себенаказание" (Фройд 1991: 583). Рулетката за него е над словото, славата, уважението, положението, любовта, доверието, верността и Ана: "Аня, мила, дружке, съпруго, прости ми, не ме наричай подлец! Аз съм престъпник, проиграх всичко, което ми беше изпратила, всичко, до последния кройцер, вчера ги помирисах и веднага ги проиграх. Ана, как ще те погледна в очите, какво ли си мислиш за мен сега! Едно и само едно ме хвърля в ужас: какво ще кажеш, какво ще си помислиш за мен? Само от твоя съд се страхувам!" (12 май 1867 г., Хомбург, ІІ, 196-197, к.м., Д.М.). Четейки писмата на Достоевски, често попадаме на подобни емоционални изблици: "Скъпа, аз съм по-лош от последното животно! [...] Проиграх всичко... Ругай ме, мръсник съм, но ме обичай. Обичам те безумно" (24 септември 1867 г., ІІ, 222). Да, наистина той губи огромни суми - своите пари, заемите, нейните бижута (дори сватбените халки). Трябва да бъдем много внимателни, защото неизменна част от несравнимата сложност на личността на писателя е, че Достоевски е личност с хистеричен профил - "човек, безкрайно обичащ себе си, който си приписва измислени скверни постъпки и душевни състояния, а в действителност неговото саморазобличение е в голяма степен самооправдание" (Бурсов 1982: 117).
Новата надежда е, че Ана очаква дете, но той се чувства раздвоен между поредните епилептични припадъци и притесненията около родилката и новороденото момиченце. Последната надежда е текстът на "Идиот" (1869), който може да осигури поне за известно време нормалното съществуване на семейството. Когато обаче препрочита ръкописа, решава да го изгори и пренапише изцяло наново. Гоголевата обсесия се преражда в Достоевски, както намеква и Розанов - съзнанието му е обсебено от идеята, че всички изпитания са скрити знаци и е на правилния път - да опише един "прекрасен от всяка гледна точка човек", естествено продължение на неговата лична философска и човешка позиция. Съдбата на Достоевски носи знака на мъката и нещастието - след месец бебето внезапно умира, а той е покрусен. Чувства се тъжен и безпомощен, изморен от смъртоносните "подаръци" на живота и загубил още едно същество, което е обичал. Изповядва мъката си на приятеля А. Н. Майков: "Но къде е Соня? Къде е това малко същество, за което бях готов да бъда разпънат на кръст, казвам го без задръжки, ако можех така да й спася живота?" (18 май 1868 г., ІІ, 297-298). Ана Сниткина също преживява нервна криза - по цял ден плаче, нощно време сънува кошмари. За кой ли път той се връща в света на рулетката, оставяйки настрана фатално закъсняващия със сроковете текст на "Идиот": "Как мога да пиша в такъв момент? Крача надлъж и шир, скубя си косите, а нощем не мога да спя! Мисля си за моята несрета и страдам. И чакам! О, Господи! Заклевам се, заклевам се, че не ми е възможно да опиша подробно мизерията си. Срамувам се от нея..." (пак там). Интересна е пропорционалната зависимост в неговите креативни и деструктивни навици - именно когато губи най-големи суми на масата на рулетката, тогава е най-плодоносен като творец, потвърждавайки извода, че когато чувството му за вина намира удовлетворение в подходящо (самоналожено) наказание, литературната му дейност има успешно развитие. Това обаче влияе на семейния климат, изпълнен с напрежение и мизерия, като показателно за тоталната липса на пари е невъзможността да изпрати готовия ръкопис по пощата до Русия. Макар емоционално да заявява, че мрази романа и му се повдига от него, той има нова надежда - Ана е отново бременна и Достоевски се завръща в Русия с намерение окончателно да скъса с хазартния навик и да се посвети на писането, съпругата си и новородената малка Люба, която толкова време очаква в страх.
Политическият роман памфлет "Бесове" (1871-1872), както и "Юноша" (1874-1875), са посрещнати с негативни рецензии от критиката, а Достоевски реагира с промяна в поведението си, издаваща вътрешната му неудовлетвореност. Напрежението от поредно литературно и обществено "падение" води до състояния на страх, несигурност, паника, като на моменти реагира неадекватно и подозира оскърбление, там където няма такова, а друг път потиска своя яд и тогава става мрачен, мълчалив и в лошо настроение. Непрестанното редуване на тези екстремни превъзбуди с противоположни насоки, провокира нова серия от епилептични припадъци. Все пак обстановката се разведрява - голяма част от дълговете са изплатени, Достоевски забравя рулетката, а Ана Сниткина му помага да се справи с кредиторите, като преиздаде "Идиот" и "Бесове" при изключително благоприятни условия, осигуряващи финансова стабилност. Като венец на тези усилия тя го дарява и с двама сина - Фьодор и Алексей, а той най-после има относително спокойствие да пише и резултатът е, че дългогодишната му идея за цикъл от злободневно-политически, литературни и мемоарни очерци се осъществява в моносписанието "Дневник на писателя" (1873-1881). Тези текстове променят обществения му статут - популярността му расте лавинообразно, младежта го въздига до пророк, светските контакти се увеличават. Достоевски се радва на възвърнатото уважение и внимание, но той знае, че славата е преходна, затова се опитва да превъзмогне здравословните неразположения и работи по-усърдно от всякога. Естествено това не е за дълго, защото големият обществен интерес дава рефлексия върху крехкото здраве и психика на писателя и нервното напрежение, като причинява честа смяна на настроенията.
Съдбата му е подготвила още неприятни изненади - неговият тригодишен син Алексей умира от остър епилептичен припадък (1878), а покрусеният баща се самообвинява, че му е предал болестта по наследство - страх, който е принуден да изживява при раждането на всяко от децата си. В опит да намери опрощение на предполагаемата си вина, писателят пътува (заедно с Вл. Соловьов) (още по темата: Соловьов 1881) до Оптина пустиня за среща с отеца-старец Амвросий, но в крайна сметка Достоевски се затваря в себе си и посвещава следващите три години на ръкописа на романа "Братя Карамазови" (1879-1880, отд. изд. 1880): "романът, който пиша сега, ми отнема всичките сили и всичкото време. Болестите ми се засилват, затова се забавих с романа [...] Пиша, без да бързам, без да претупвам нещата, преправям, чистя, искам да свърша добросъвестно работата, понеже никога не съм гледал на нито едно свое съчинение толкова сериозно, както на това" (28 юли 1879 г., Достоевски 1981: ХІІ, 311-312). Въпреки финансовите проблеми, злободневните нападки и влошеното здраве - следствие на прогресивно развиващата се белодробна болест, той успява да завърши книгата. Успоредно с тежкия творчески процес, взема участие и в тържествата в чест на Пушкин, емоционално зареден от всеобщата еуфория и (не)очаквано одобрение на неговото слово в Москва, но и физически изчерпан, писателят се завръща у дома. Скоро обаче ответната буря не закъснява и той отново е очернен от коментари и нападки (още по темата: Волгин 1986; Твардовска 1990). Разстроен от пълния поврат на събитията, преживява тежки епилептични кризи, след които със седмици не може да стане от леглото, едва говори - шепне, драстично отслабва, губи памет и е летаргичен. Романът е пред финал, признава писателя на И. С. Аксаков6: "завършвам "Карамазови", тоест тегля чертата на едно произведение, на което, най-малкото, държа, защото в него е заложено много мое и от мен. [...] А сега иде краят на онова, което съм обмислял, съставял, записвал три години" (26 август 1880 г., Достоевски 1981: ХІІ, 333-334). Дори тогава Достоевски продължава да обмисля планове за втората му част, когато получава нова серия от кръвоизливи, рязко се влошава и умира след като се прощава със семейството си (28 ян./9 февр.1881 г.). Така приключва животът на Фьодор Михайлович Достоевски - един безкраен омагьосан кръг на страха, поредица от трагически опити за бягство от него и последвалите последствия-катастрофи.
* * *
За едни Фьодор Достоевски е руският "маркиз дьо Сад" и "най-отвратителният християнин, който съм срещал" (И. С. Тургенев). Според други обаче писателят "в някои моменти ни е по-близък, отколкото тези, с които живеем и които обичаме [...] Той ни е спътник в болестта, съучастник не само в доброто, но и в злото, а нищо не сближава хората така, както общите недостатъци. Той знае най-съкровените ни мисли, най-престъпните желания на нашето сърце. Нерядко, като ги четеш, чувстваш страх от неговото всезнание, от това дълбоко проникване в чуждата съвест" (Мережковски 1993: 196). Не толкова поради разклатеното здраве от каторгата, съсипаните нерви, неустойчивия и избухлив характер, епилепсията от ранна детска възраст или поради болезнената чувствителност, а благодарение на противоречивата му вътрешна природа, която е трудно обяснима и скрита в неговите художествени герои-превъплъщения. Затова е любопитно, че те са също толкова критикувани и хулени, колкото и техният създател, защото той "като пияна и истерична жена, се вкопчи в "отрепките" на Русия и стана техен пророк. Пророк на "утрешното" и певец на "отдавна отминалото" (Розанов 1998: 174). Мнение, с което трябва да се съгласим, защото това е личността, която в най-пълния смисъл на думата се превръща в "жертва" на всички възможни форми и мащаби, които страхът може да приема. Това прави от Достоевски най-подходящият символен и формален финал на биографичните прочити на страха в Русия през 30-те и 40-те години на ХІХ век. Може би затова и остава неразгадан, защото Страхът у него ражда сянката на сина Фьодор Достоевски, затова "Достоевски до последния си дъх е страдал, мислил, борил се е и е умрял, без да намери това, което най-много е търсил в живота си - душевното спокойствие" (Мережковски 1993: 322).
БЕЛЕЖКИ
1. Всички писма на Достоевски са цитирани по Ф. М. Достоевский (1972-1990). В скоби се посочва съответната дата и страницата, от която се цитира. Почти всички са кореспонденция с неговия брат Михаил М. Достоевски, освен ако изрично не е посочен друг адресат. [обратно]
2. Официалната причина за смъртта е апоплектичен удар вследствие на "здравословния" начин на живот на село - битов алкохолизъм от зори до здрач, придружен от халюцинации, световъртежи и чуване на гласове. Като прибавим обаче и характеристиките на неговото поведение и цинизъм, педантизъм, склонност към (непредизвикано) насилие, можем да си обясним защо има сериозни съмнения, че е убит от своите собствени крепостни селяни. Още по темата виж: Нечаева (1979). [обратно]
3. В древността на епилептиците се е гледало с различно око, като в исторически план отношението е варирало от "свещена болест" - знак за богоизбраност, пратеник на Бога, визионер, до "проклятие от боговете", свързвано с магьосничеството, вещиците и култовете към смъртта. Още по темата виж: Хюз (2005). [обратно]
4. Краевски, Андрей Александрович (1810-1889) - журналист и литератор, публикувал в многобройни вестници и списания, сред които "Отечественные записки" и "Литературную Газету". През 1848 г. написва статията "Россия и Западная Европа", която поражда сериозна обществена дискусия.[обратно]
5. Врангел, Александър Евстафиевич (1804-1880) - барон, участник в множество военни кампании, един от най-близките и доверени хора до Достоевски. [обратно]
6. Аксаков, Иван Сергеевич (1823-1886) - поет, публицист и общественик, един от създателите и ръководителите на Московския славянски комитет. [обратно]
ЛИТЕРАТУРА
Андерсън 1986: Anderson, R. B. Dostoevsky: Myths of Duality. Gainesvilled: University of Florida Press, 1986.
Белчиков 1971: Бельчиков, Н. Ф. Достоевский в процессе петрашевцев. Москва: Наука, 1971.
Бицили 2003: Бицили, П. М. Малки творби. София: УИ "Св. Климент Охридски", 2003.
Бурсов 1982: Бурсов, Б. И. Личность Достоевского. // Избранные работы в 2 т. Т. ІІ. Ленинград: Художественная литература, 1982.
Волгин 1986: Волгин, И. Последний год Достоевского: Исторические записки. Москва: Сов. писатель, 1986.
Гросман 1965: Гросман, Л. Ф. М. Достоевски. София, 1965.
Джоунс 1985: Jones, J. Dostoevsky. NY: Oxford Univ. Press, 1985.
Достоевски 1923: Достоевский в воспоминаниях современников и его письмах: в 2 т. Москва, 1923-1924.
Достоевски 1956: Ф. М. Достоевский в русской критике. // Сборник статей. Москва, 1956.
Достоевски 1971: Ф. М. Достоевский и его время. Ленинград: Наука, 1971.
Достоевски 1972: Достоевский, Ф. М. Полн. собр. соч. в 30 т. Т. 28. Ленинград, 1972-1990.
Достоевски 1981: Достоевски, Ф. М. Събрани съчинения: В 12 т. София: Народна култура, 1981.
Достоевска 1981: Достоевская, А. Г. Воспоминания. Москва: Художественная литература, 1981.
Кирпотин 1947: Кирпотин, В. Я. Молодой Достоевский. Москва: ОГИЗ, 1947.
Кирпотин 1976: Кирпотин, В. Я. Достоевский и Белинский. Москва: Искусство, 1976.
Конради 1988: Conradi, P. J. Fyodor Dostoevsky. St. Martin's Press, 1988.
Мережковски 1993: Мережковски, Д. С. Вечните спътници. София, 1993.
Нечаева 1979: Нечаева, В. С. Ранний Достоевский (1821-1849). Москва: Наука, 1979.
Франк 1976: Frank, J. Dostoevsky: The Seeds of Revolt. Princeton University Press, 1976.
Фройд 1991: Фройд, З. Ерос и култура. София: Евразия, 1991.
Риман 2002: Риман, Ф. Основни форми на страх. София: ЛИК, 2002.
Розанов 1998: Розанов, В. В. Апокалипсисът на нашето време. София: Захарий Стоянов, 1998.
Седуро 1975: Seduro, V. Dostoevski`s image in Russia today. Belmont, Mass.: Nordland Publishing Company, 1975.
Селезньов 1981: Селезнев, Ю. И. Достоевский. Москва: Мол. гвардия, 1981.
Семиотика на страха 2005: Семиотика страха. Москва: Русский институт, "Европа", 2005.
Слоним 1991: Слоним, М. Три любви Достоевского. Москва: Имидж, 1991.
Соловьов 1881: Соловьев, В. С. Воспоминания о Ф. М. Достоевском. Санкт-Петербург, 1881.
Твардовска 1990: Твардовская, В. А. Достоевский в общественной жизни России (1861-1881). Москва: Наука, 1990.
Терас 1984: Terras, V. Dostoevsky: Life, Work, and Criticism. Fredricton, N. B. Canada: York Press Ltd., 1984.
Хюм 1986: Хюм, Д. Трактат за човешката природа. София, 1986.
© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.05.2008, № 5 (102)