SIC TENE^*

Боян Сотиров

web

“Това е памет. Едно дете чете и то чете показаното. Върху chôra на стената живописецът ги обгражда с уплашена и тиха величавост.

Истината (a-lètheia) е не-забравеното. Благодарение на Музите, дъщерите на Паметта, поетът спасява от забравата (lèthè) митовете, които изрича.”

В родителен падеж

“Все с надеждата, че ще чуе окуражителна дума, ръката му прилежно преписваше разкривените символи, а бледият цвят на срама пълзеше по глуповатото му лице. Amor matris: подлог в родителен падеж или допълнение в родителен падеж. С изпосталялото си тяло и мляко като кисела сурватка тя го кърмеше, криеше пелените му от хорските очи.

Обичала е слабата му разводнена кръв, източена от нейната. Това ли е истината?”

Всеки автор е авторитет сам за себе си, капсулиран в блажено уединение: вън от реалности, вън от потока на литературната история. Ахронична канонизация. Без бряг е времето, но няма да скърбим, ако с една черта се заличат възможните допълнения, продължителности, връзки с реални и въображаеми предходници. От всяка връзка може да боли. Генетивните конструкции да изпаднат. Защо да се набавя памет на написаното, то е тук в автархичното и ексхибиционистичното си доволство. Ето го. То не преписва разкривени символи, не се срами, не помни и не се дерзае. Щастливото отроче обаче също чака одобрение. Това ли е истината? Кой от кого.

Всъщност авторът с име не е съвсем безразличен към монументалното изкуство, но той чака да го отбележат в графите на историята търпеливо, защото все пак не е някой неизвестен от фабрики и канцеларии. Все пак той дълго е работил за името си и сега името трябва да си върне дълга. Ако и да не е работил дълго, а съвсем бързо и внезапно да му е станало името, то е защото се е обръщал в правилната посока, когато са го викали от много страни, което също си е майсторлък. С други думи, постмодернизмът ми е приятел, но името ми е по-приятно. Без двубой, без взрив. Реторика на позоваването и отзоваването. В по-лошия случай гласове на оплаквачките, които скърбят за своята песен ненаписана или може би непубликувана. От плач и мрънкане не се разбира съвсем точно. Оскърбеният, че тука не е място за поезия - да заповяда, вън! - други страни и други езици всякакви.

Този с името винаги пита: кой, кой е?, за да знае какво да каже и как да го мисли. Може и да не помни назад и надълбоко, но му трябват ориентири, знаци, крайъгълни камъни, въобще имена, за да знае как да се центрира спрямо ситуацията. Няма нищо по-обидно за автора с име от Бояна Пенева. Тя му е толкова непоносима, че чак е безразличен към нея. Дори подозира коя е, постоянно се пита тя ли е и като предполага, че е някоя си незначителна, престава да й обръща внимание. Бояна Пенева чрез своето прикритие само унижава името, срива познатите залози и прави територията на литературата трудно проходима. Тя е другото лице на автора с име, което той не може да познае, защото само по името познава. За плодовете той е сляп, напълно неспособен да чете написаното. Да си запише: Бояна Пенева е самата история на българската литература, отворена за всякаква игра, но как играта да играем, без правилата си да знаем.

Името седи пред белия лист, бяло върху бяло, не преписва разкривени символи, а се подписва, упражнява си името, умножава себе си, един след друг, все по-прилежно, все по-изкусно, докато се втвърди и застине под желания ъгъл. Няма пренос от свръхиме към аноним през субекта, играещ си на наричане. Да наречеш Бояна Пенева, да я откриеш коя е в нейната открита оголеност, не е напълно празна процедура, то е да изречеш своя страх от другия, да му дадеш име.

От позицията на някакво вместилище без място се пита предметафорично: кой ви храни или в чия мастилница писеца си топите, когато още нямахте език, а бяхте само гъркащи се звуци и прекъснати тела. Няма регистрирани данни в паметта за подобни събития.

Само понякога въображението е рязко смущавано от неусвоими картини - кой събужда тези мигове, кой възбужда. За да се опомниш в моментите на неразположение, разбери веднага от кои си.

Ангели и андрогини

“Ще ми се смеете ли като на пиян човек? Вие може да се смеете, аз обаче въпреки всичко съм напълно уверен, че говоря истината. Аз си казах условията, оттук нататък вие имате думата - да вляза, или не? Ще пиете ли с мен, или не?”

Какво да дарим на Бояна Кръстева Пенева освен името си или ако не можем да се прекръстим, кой тогава - кой ще ни кръсти. Коя Кръстева? - другата, другата.

Ако играеш на страната на ангелите, нещата са доста прости, подредени и недвусмислени. Ангелите следват стриктна йерархия, общотриадично чиностроене, което се разпознава по техните различни названия: 1. първа йерархия: серафими, херувими, престоли; 2. втора йерархия: власти, господства, сили; 3. трета йерархия: ангели, архангели, начала. С всяко название идват и неговите свойства - серафимите са възпламеняващи, херувимите са излияние на премъдростта... Най-близо до истината са престолите, а последни в небесната йерархия са ангелите, но те дават името и на целия клас, защото представят минимума от небесната причастност.

Ангелите са вън от времето, не се прекланят по чужда воля, защото са вникнали в нещата. Тяхното внимание не се смущава, защото те гледат направо истината. За да си ангел в литературата трябва да си знаеш чина, което е все едно да си знаеш името, да бъдеш точен и умерен и да следиш за очистванията, просветленията и съвършенствата на литературното поле. Твоя е думата, ти ще вестяваш идното. В теб е картата на съвършеното движение, нито повече, нито по-малко. Но внимавай, тук замерят и убиват с мастилници. Изригват всякакви конспирации от подлинието, достъпът до което, е ограничен. Всяка дума е дебната от експлозии. Внимавай нататък, играта вече се играе.

Ако си от андрогините, нещата са по-скоро комични, защото едното се превръща в две през своята вътрешна граница или през някакво смехово дистанциране и работата минава в любовен дискурс. Творбите, подписани с Бояна Пенева, са подписани с любов. Две тела, творец и творба, стават едно, няма калкани, разрязани на половина, нито просто привличане към отсъстващото. Андрогинът иска да продължи играта, да продължи комедията, затова е готов да се заеме отговорно с работата по преминаването на несъществуващото към съществуващото, готов е да прави poiēsis и любов неограничено. Той не е самодостатъчен, но е неизчерпаем.

Никой не мисли да се разграничава от ангелите, няма нужда, защото всеки андрогин е ангел с изпаднало име. Върнете му името и той изскача над чертата, готов да следи за своите граници на влияние. Под линията е весело, майко, весело. Който може да пише, да пише добре. И да слуша и да чете все повече андрогинни творби, защото през смях се наплитат истории и се разтварят, развързват, разпрягат идентичности. Да влезнат флейтистките. И сатирът Марсий да даде тон. Само да помним, че в опита с флейтите е трудно да бъдат изтръгнати звуците на тайната.

Ангелите имат въпрос, който да хвърли смут и да озадачи пируващата Бояна П. Защото всеки знае кой е Учителят на ангелите, но към коя традиция Бояна се завръща, към кой насочва своята критичност. Те искат имена, а не трудни за проследяване контури, не непрозрачни теоретични/еротични проекти. Бояна ги праща по следите на Аристофан и Диотима. Но ако не пият с мен, как ще чуят истината? Коя истина? Кой го каза последното? Изпусна се нишката.

На конци

“Словата си със стих от песен свята
тя свърши като влюбена жена:
“Beati, quorum tecta sunt peccata” - песен ΧΧΙΧ

В творбата всичко си личи, но всяка улика подвежда вън от нея.

Това е вече правено, не е състоятелно изказване, защото нищо, че сме я играли, играта пак ни почва.

Ето я и тайната, изведена специално за вестители и глашатаи: който знае Бояна Пенева, никога да не изрича име. Не може да играе само този, който името предскаже.

В написаното се таи, което е прочетено, защото аз е друга някоя, с която писмото ни оглежда.

Все пак нали някой дърпа конците. Дори и успешните мистификации не се самозадвижват. Да си отправим тогава пожелание: към андрогините: кой/я/ито дърпа конците, да продължава да ги дърпа. Да се продължава, въпреки болката, врасната в имената и в ставите на времето.

Да бъде задвижена публиката в нов сценарий. Предвижда се следният шизофренен мизансцен. Маската на Бояна Пенева фокусира вниманието и на всеки идва редът да я огласи и раздвижи. Така, докато сам себе си чете под маската на Бояна, всеки може да бъде чут от останалите, които са нащрек, защото техният ред наближава. Излиза, че самата литература дърпа конците на Бояна Пенева. На последната се приписва, че е открила Острова на блажените и същевременно там може да бъде открита. Стягайте се, ангели и андрогини, блажени времена се задават на хоризонта.

За ангелите вече има подобрени екстракти на вода от реката на забравата, така че никак няма да боли и паметта ще се очисти от всички примеси, останки и отломки на несъстоялото се литературно минало. За андрогините: и на острова, и в подлинието пак същото - усилна деятелност. Още повече оперативна памет, повече връзки, повече подмятания, конци и цитати, гласове от подножието и неясното изискване за старание. И барут към надлинието.

Стига с тези фикции, метафорите вече тотално избуяват, фигура върху фигура и езикът съвсем се побърква, нищо не може да се проследи. Оплитат се конците и понеже в маската е истината, забравям кое тук е моето тяло. Съвсем буквално Бояна е жива, хетеротопия, холограма на литературата. Откъм огледалото тe гледа. Мога ли да попитам, това манифест ли е. Не може - групов отговор. Тогава ще кажа на ангелите кой е написал тази прокламация, от самото начало разбрах кой е авторът.

Следователно добрият поет може да създава и трагедии, и комедии, а понякога, когато започва поредната трагедия или комедия, излиза манифест. Няма как да се аргументира в тези случаи това, което е станало.

Андрогините и творбите им идват неочаквано. Само не мърдай, стой така.

Всеки нещо написа, само аз още не съм взел думата, а искам да подчертая, че бележка към бележките под линия е с толкова ситни букви, че не се чете и не дописва писаното, а изцяло го повтаря, пълна тавтология. Като обяснение в любов - когато няма нищо да се казва, а говоренето продължава.

© Боян Сотиров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.08.2007, № 8 (93)