NULLA DIES SINE LINEA

Бояна Пенева

web

“Изглежда, че у нас съмва, когато другаде пада вечер.”
Вл. Василев, “Между сектантство и демагогия”, 1923

Всяка история трябва да намери своите предшественици. През 30-те години на 20-ти век Боян Пенев издава прочутата си “История на новата българска литература” в 4 тома. Днес, 70 години по-късно, има нужда от нова история на българската литература, защото самата литература се е променила - оставила се е на своето самонаписване - авторите сами пишат историите си: естествени и неестествени, пред- и постмодерни. Автоеротиката се отнася и до рецепцията. Затова най-новата българска литература е четена литература със славно настояще и обещаващо бъдеще - всеки автор се чете. Чете се сам. По този начин изображението се превръща в изражение - огледалце, огледалце.

“...че в България няма и публика е също такава истина, която всички сарафи и бакали на българското слово отлично са разбрали, но само малцина от жреците на това слово ясно съзнават, а и които я съзнават, крият я от себе си. А сред общества, на които още липсува публика, способна да се емоционира от произведения с чисто художествени достойнства (първия признак за културна възмъжалост), могат и да живеят велики художници, но литературен живот не може да има.” (д-р Кръстьо Кръстев).

Историята на новата българска литература, така както е възможно днес да изглежда, по същество е мащабен проект за девакуумиране на писането и на писането за това писане. Посоките са много, затова пътуването е интересно, а пристигането безинтересно. “Един даровит литературен критик, тълкувател на художествени творения, всъщност е тълкувател на самия себе си. Неговата критика е изповед. Никой не може да му наложи да бъде бездушен и безпристрастен. Но той е длъжен да бъде искрен.” (Боян Пенев). Затова и въведението, което следва, има за цел да представи в няколко основни пункта Бояна Пенева като фигура в културното пространство, като нагласи към това пространство, като склонности и наклонности. Като проект.

Бояна Пенева е име без лице, но не безлично. За нея са важни не имената на творците, които участват, а самите творци. Тя обединява в себе си много личности... Боян Пенев е водеща фигура в българската литературна критика. Оттук Бояна Пенева взема наготово идеята за една остра критичност и я пренася в съвременни условия. За бащиното име - Кръстева - трябва да се запитаме дали наистина е бащино... Защото няма име, няма център, няма бащинство, няма попечителство. Проектът е роден от движението на играта, от траекториите на отмествания и липси, които онагледяват изплъзването на тоталността: Името. Бояна Пенева е алтернатива на затворените литературни кръгове. Тя е другото на тези кръгове, доколкото тя се стреми към тяхното отваряне и смущаване на самодоволната им цялост. Всяко отваряне на литературните кръгове е мислимо, когато смъртта на автора настъпи предумишлено, но то е посягане не на себе си, а на името. Вид самоубийство в името на анонимността. Напускане на затворите на името. Бояна Пенева е празно име, име без сянка. “Другият е в Мен: Аз е някой Друг.” (Юлия Кръстева).

Бояна Пенева се надява на промяна, доколкото внася един съществен контраст. На фона на абсолютно затворения и капсулиран литературен и културен живот, тя идва тук с идеята за отвореност. Отвореност тук означава, че всяка литeратура е напускане на самата себе си. За да се превърне в хранителна среда за изкуството, литературата трябва да може да надраства себе си, биографията на автора си, значенията на езика си, изобразителната сила на стила си. Да използва възможностите на съседните видове изкуства в разнообразни експерименти, редуващи мимикрията, преноса, деконструкцията, превода, радикалното износване на похвати и техники. Литературата е импровизация със свободата на изразяване. Всяка творба казва едновременно повече и по-малко от изобразеното в нея, Бояна Пенева се опитва да осигури тази свобода на възприятие, в която всеки общува със себе си посредством изкуството. В тази рефлексия образите губят склонността си към илюзия, всяка възможност за изместване на собствената интерпретация от ненужните подробности, е заличена. Бояна Пенева е опит да се усети изкуството в неговата многопосочност и изразителност, да му даде право да се освободи от задълженията на авторството и насилствените репрезентации.

Ето защо Бояна Пенева се превръща в експеримент за анонимно изкуство, в одушевен диалог между самите изкуства. Тя може всичко, защото опитва - пише, пее, снима, свири, режисира, рисува, критикува, вае, играе. Бояна Пенева е неуморна и всестранно надарена, зарежда се с неизчерпаемата енергия на все повече анонимни спомоществователи. Те нямат имена, но имат гласове - диалогът им е всъщност оживена полифония - Бояна Пенева говори със себе си на безброй езици и безброй творби изговарят Бояна Пенева. Оттук и проектът е грапав, граничещ, гравитиращ... Бояна Пенева не поставя граници, а по-скоро е заинтригувана от снемането им. Тя неведнъж е доказала, че е отворена - във всички смисли на отвореността - и разбира диалогичността като усмихната толерантност и безгранично приятелство между творбите. Изкуствата имат толкова много да си кажат и Бояна Пенева с радост опосредява техния диалог.

Бояна Пенева се опитва да осмисли едно настояще, което се манифестира гръмко, но неубедително - с празната реторика на егоцентричното кръжене около собствените имена. Проблемът с новата българска литература е в инцестната й природа, в невъзможността й да излезе от кръвосмесителните си желания, да разтрогне ритуалния си характер и склонността си към династически бракове. Затова и Бояна Пенева е автор без авторитет, който не толерира арогантността на авторското собственическо чувство. Тя апелира към творците да й дадат своите рожби и да видят дали публиката ще ги хареса без авторитетния щит на имената им. Самата Бояна Пенева не желае да бъде авторитет, тя се радва да е просто автор, който има какво да каже. И по-важното - на кого да го каже. Защото авторът без авторитет е онзи, който снема авторитета си, за да положи своята осанка отвъд литературните истории на авторството. Едновременно оголване и скриване.

Стилът заличава своя автор, храни се от енергията на творците, общува със себеподобнитеси. Бояна Пенева търси начини за диалог между различни видове изкуства. Тя се превръща в арена на разноречията, в дразнител за сетивата, където никой не разпознава никого. За да се запознава отново и отново със собствените си възможности за себенадрастванe.

Стилът е отвъд контура, схемата. Той е отвор, който се разраства, върти, оста е винаги различна. Ето защо Бояна Пенева е марка за изкуство, която не държи на един-единствен стил.

“Стилът е усилието без умисъл да положим Идеята.

Стилът не е човекът, стилът е избуяването на колективния спазъм.

Стилът е най-радикалният манифест.

Стилът е подобното на себе си: подобие и образ.

Стилът “расте” със собствен механизъм на отместване.

Стилът не заличава, а извайва, покълва и се сраства със зародиша на смисъла.

Стилът е почеркът на н-та степен.

Стилът е фрагментарен пъзел.

Стилът е събирачът на отломъци.” (Ницше).

“Колективното писане е интересен симптом, който ни дава основание да предполагаме голямо усъвършенстване на писателството. Може би един ден ще се пише групово, ще се мисли и действа групово. Цели общества, дори нации ще се заемат с едно произведение.” (Новалис).

Симптоматиката на манифеста е колективна (масовото изкуство не е изкуство за масите)

“Какво е манифест? И, най-вече, какво е манифест по отношение на изкуството, към което той принадлежи? Той не е теория на изкуството или концептуално излагане на изкуството. Манифестът е интегрална част от произведенията на изкуството, той принадлежи към (новия) процес на художествена практика. Той е художествен акт. Никой не би могъл лесно да раздели или противопостави изкуството и неговия манифест. Без просто да съвпадат, те са свързани заедно по иманентен, есенциален начин.

Манифестът е “речта на изкуството”. Манифестите изграждат и въвеждат единична точка на изказ. В тях изкуството говори от първо лице. Той (манифестът) казва: “Аз (или ние) се случихме (се случваме, ще се случим)”. (Зупанчич)

Упражнения по заявяване, задачи по стил, точка първа: създаване на манифест. Тема: синтезно писане. Мини-манифест (опит за очертаване на дефинитивно поле):

Синтезът е без въздух
                    до последен дъх
                    главозамайването на читателя
                    сублимацията на тезата
                    самодостатъчността в своята остатъчност
                    съвършеното полагане на думите
                    във вечността на смисъла.

Това не е манифест. Манифестът е една невъзможност, която носи в себе си противопоставеността на изкуството като възможност. Отвореността на изкуствата заличава ограничителната рамка на манифестното начало. Затваряне в рамката на утвърждаването. Привидността на абстракциите всъщност носи заряда на метафорите за изкуството, което утвърждава, отричайки действителността.

Манифестът е изпаднал под линия. Манифестното трябва да бъде търсено в бележките под линия. Линията е разграничението. Манифестът е жанр под линия. Това прави статуквото му невъзможно. Манифестът е отломка, рудимент на “ние сме това, ние бяхме тук”. Днес манифестът носи други следи, други почерци, очерци в подлинието. Манифестът е част от литературата, жанр без контур, картографиращ своите следи в самата литература. Манифесът е коректив, а корективът е винаги под линия. Nulla dies sine linea до тоталното изписване, разписване, писмо.

Изгубени са следите на манифестите. Намерена е нишката между изкуствата.

Това не е начало. В резултат на усърдната си дейност през последните месеци Бояна Пенева разви тежък анжамбман. Запознатите със състоянието й й дават не повече от месец-два живот. Мащабните проекти минават на друг ред, в подлинието на друга история. Всяко име натрупва истории, дори и анонимното.Бояна Пенева е болно име. То носи памет, която е на път да се превърне в памет-
                    ник.
                    Нито
                    ден
                    без
                    ред.

© Бояна Пенева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.08.2007, № 8 (93)