„ПРОСТО ЖИВЯХ...”
Из непубликувана литературна анкета с Радой Ралин - април 1983

Вихрен Чернокожев

web

Според същинската си рождена дата на 23 април 2007 г. Радой Ралин щеше да навърши 85. Тази малко позната страница из житието Ралиново може да бъде прочетена в юлския брой № 7 на LiterNet от 2005 г.^* Вместо да юбилействаме, предпочетохме да се чуе отново гласът на поета от преди близо четвърт век, който и в отвъдното продължава да е неудобен свидетел на най-българското безвремие.

- Неосъществените неща, мимолетностите във вашия живот - това е болезнена тема. В една отдавнашна епиграма казвате: „...скършван е начесто моят полет”. През 1946 г. организирате издаването на сп. „Смяна”, което така и не видя бял свят. Защо?

- В Съветския съюз вече беше излязло постанавлението срещу сп. „Звезда” (Ленинград). Тука веднага не закъсняха да направят събрания. Пантелей Зарев писа доклад срещу Далчев. Започнаха да се задават буреносни облаци. От Сливен бяха поискали да започнем издаването на сп. „Смяна”. Лично първият секретар на ОК на БКП в Сливен Петър Семерджиев ми беше възложил да съставя редколегия и да търся сътрудници. Срещнах се с Константин Константинов, с Далчев. Започнах да събирам материали. Взех даже от Елин Пелин един откъс из неизлязлата му повест „Нечиста сила” - „Младен”. Взех от Валери Петров една поема - „Неон”; чудесна поема, защо ли не я публикува? Емилиян Станев за нашето списание представи „Крадецът на праскови”, като обясняваше, че го е направил в по-къс вид още за „Златорог”, но Владимир Василев нещо не го харесал. Имаше и от убития през бомбандировките д-р Петър Йорданов една неизлязла рецензия за Далчев. Но от ЦК на БКП на Рубен Аврамов нашето начинание, макар и „подкрепено партийно”, му се зловидеше. След постановлението срещу сп. „Звезда” (Ленинград) те не криеха боязънта си да не би и в България да се появи декадентство, „упадъчна поезия”. Вече бяха започнали да връщат немалко „упадъчни стихове”.

Излизаха и опозиционни вестници. Особено остри фейлетони пишеше Трифон Кунев. До вчера най-близки приятели с Фурнаджиев и с Каралийчев - сега те се откъснаха от него. Днес, когато се четат неговите „Ситни, дребни...”, се вижда, че не са лишени нито от истина, нито от справедливост. Тогава го считаха за най-големия реакционер...

- Тогава пишехте ли сатира?

- Отдавна бях престанал да пиша сатира и хумор. Пишех сюжети из „Войнишка тетрадка”. Бях поместил през 1946 г. цикъл стихотворения в сп. „Изкуство”, които Константин Константинов и Далчев много харесваха. Аз все имах едно чувство... не знаех какво съм написал. Това, което го написвах с вълнение, него хората не го харесваха. Това, което го написвах между другото, то се харесваше. Не знам защо беше така...

- Срещите ви с Константин Константинов и Далчев не се ли зловидеха на литературните ви наставници?

- Виждахме се с Далчев все по-често. Няма да забравя как от стихотворението ми „Унгарски градец” той махна три-четири куплета и то изведнъж светна! След Ждановското постановление започна да се създава едно настроение и срещу Далчевата поезия, и срещу нас. Даже ни наричаха подигравателно така: Божидар Ахматов, Радой Багрицки, Невена Пастернак. Една вечер ме извикаха в партийното бюро и ме държаха от 6.30 вечерта до един часа след полунощ. Как не помислиха тези хора, че имат семейства! Те със стръв и с ненавист ме разпитваха (беше вътре и Фурнаджиев, беше Светослаав Минков, Иван Мартинов, разбира се...) издавам ли партийни тайни на Далчев. Викам, как ще издавам! Ми, че к'во си говорите толкова много? Виждали са ви под ръка до среднощ из улиците.

Говорим за литература... За каква литература, за западна ли? Кара ли те да харесваш Хемингуей? Хемингуей бе засегнал Андре Марти - видна фигура във френската компартия, представяйки го в най-неблагоприятна светлина в романа „За кого бие камбаната”.

- Никола Фурнаджиев не ви ли защити на това събрание?

- Не само че не ме защити, но той беше подготвил тази история срещу Далчев. Той мразеше Далчев до края на живота си...

- Тогава как работехте заедно в „Литературен фронт”?

- Той виждаше, че аз съм му доста полезен, вършех му много техническа работа. Да кажем, потребно е някакво клише. За да не даваме пари за това клише, отивам до документацията на БТА, „Дело” или „Отечествен фронт”, вземам назаем клишето, печатаме го, след това им го връщам. Далчев ме съветваше: „Намери някоя по-спокойна работа, да не те експлоатират така”. Вършех работа на технически уредник и на секретар.

- По това време са изборите... референдума за република.

- Трябва да кажа в чест на истината и тази подробност, свързана с изборите през 1946 г. Аз не бях жител на София, по-късно станах, когато трябваше да се женя. Иначе кроях, като започне да излиза сп. „Смяна”, което не ни го разрешиха, обещаваха, лъгаха, да се върна в Сливен и там да се установя.

Срещу изборите идва при мен Иван Мартинов и ми дава няколко съдебни решения; които не бяха софийски жители гласуваха със съдебно решение. С тях искаше да гласувам в различни райони. „Слушай - казва, - София е крепостта на реакцията, тука са се събрали всички фашисти, бивши офицери, индустриалци... Ние трябва да ги победим. Той ме накара да гласувам в шест различни избирателни секции. Така че аз дадох за нашата победа шест гласа! Както и други млади поети. След това си ги разказвахме тия „случки” най-безобидно...

След изборите си бях отишъл в Сливен. Бях чул, че по време на банкета вечерта дошли някои селски комунисти да питат какво да правят, имали арестувани опозиционери. Казват им: „Ами какво ще правите, ще ги биете до смърт!”. Не вярвам сериозно да е казано, но те го рабрали буквално... Бяха убити единайсет ли, девет ли момчета, не знам. Това страшно ме потресе, то беше първото ми отвращение от властта тогава... Кого застрашаваха тези момчета! Защо беше тази мъст?

- Споделихте ли тогава с някого?

- Трябваше в момента да излея болката си и написах едно писмо на Веселин Ханчев. На него, като човек, който ме знае от преди девети още. Аз му подписах препоръката да стане партиен член. Левите поети и писатели не го обичаха. А той казваше: „Защо не ви обичам вас, комунистите! Защото вие преследвате религията, а тя е едно съкровено чувство у чавека, тя е едно упование. Насила забранявате! Освен това не мога да понасям диктатурата.”

- Защо тогава е станал партиен член?

- Мисля, че Д. Б. Митов тогава го привлече. Думата ми е, че на него изпратих това писмо. По-късно споровете бяха почнали да се разгарят. В Съюза на художниците Богомил Райнов ги подклаждаше, като изкарваше много добри наши художници - декаденти, „в плен на западната идеология”. Ратуваше за един натурализъм, за тяснопартийно, нехуманно изкуство...

- Мнозина пишат оди за Червенков...

- Аз на Червенков не съм посвещавал стихотворения. Но когато почвах тез изказвания, аз вярвах, почвах ги с цитат от Червенков. Стана така, че след 1956 г. срещу култа се надигнаха и тези, които до вчера бяха не само негови лакеи, но и негови използвачи. Става Орлин Василев и почва да говори за Червенков: „...този престъпен тип”. Червенков имаше страшни престъпления, но най-малкото Орлин Василев трябваше да го нарече престъпен тип. Защото той до вчера постоянно се влачеше с пиесите си при него. Тогава можеха да критикуват култа тези хора, които са с чисти биографии - като Емил Манов, като Борис Делчев, като Гочо Гочев, като Михо Величков, които нямаха зад себе си направена кариера. Те мълчаха. Обаждаха се такива като Лиляна Стефанова... Кариеристите оправдаваха своето лекомислие и престъпленията си, че просто следвали линията на партията, че били верни... Същото, с което се оправдаваха и есесовските войници.

- Не стана ли така, че първи култовците тръгнаха да „преодоляват” култовщината?

- Хич не я и преодолявяха, просто само замаскирваха... Мога сега да ти кажа пък специално за себе си... Защо аз не съм се занимавал само с поезията си, което е непосредственото мое призвание в живота. Защо съм почнал да правя Стършеловия театър, защо като служител в „Стършел” прокарвах творбите на стотици хора. Защо не съм посветил времето си само на писането? Сега си давам такъв отговор, може би да се лъжа, но правя такъв извод: Виждайки, че човек не може да се изяви като поет, не може да направи това, което иска, за да не изпадна в резигнация, за да не полудея, за да не стана пияница, аз съм търсил друго пиянство. Често съм казвал и на мои приятели: смятам, че най-големият ми талант е да убеждавам хората. По-голям отколкото да пиша. Далчев не вярваше, че ще пропише. Аз го убедих, че ще пропише отново и неслучайно той ми посвети първото си стихотворение за човека с дъждобрана.

- По онова време започват да се явяват епиграмите ви...

- Да, в „Стършел” и другаде. А епиграмата има такава свойство, че даже и да не я отпечаташ, ти с носенето в редакцията я публикуваш, защото тя е кратка...

- Лесно се помни.

- Лесно се помни, ако си я направил да се запомни, и тя вече тръгва. Например една от най-големите злини на „културния фронт” тогава беше Елена Гавраилова. Сега от нея по-прогресивна няма, но тогава тя гонеше. Бях направил една епиграма:

Тази личност некултурна
кой на този пост я турна?
Кой ли? - То се знае - Вожда,
та нали я той оножда.

Тя за минути стигна до журналистите, разпространи се светкавично. Почнах да пиша епиграми, фейлетони, намирах нови теми.

- Кой ви покръсти в писането на епиграми?

- През 1955 г. излезе една не много възторжена рецензия за книгата ми „Планина се срина” от Минко Николов. Там той ме съветваше да пиша епиграми. Сигурно това, че започнах да пиша епиграми, се дължи на Александър Муратов. На събранията си пращахме бележки с весели коментарии. През 1945 г. Пантелей Зарев беше изнесъл един доклад за посещението си в Белград и на няколко пъти каза „автоНобил”. А в статиите си пишеше: „тук трябва да се и з х о ж д а от...”. Бахме направили с Муратов една такава колективна епиграма:

Доцент е в Университета,
на автоНобил се разхожда,
връз белетриста и поета
той всекидневно се изхожда.

- Писали сте и песни...

- Бях започнал (не се чуваше още за Ив Монтан) да пея свои песни, макар че не съм много музикален. Просто само от желание да бъда агитатор. Тези песни бяха по интонации от репертоара на Верих и Восковиц. Някои мелодии и сам нагаждах. Написах една песен, да кажем, срещу Георги Боков, който беше ужасно прост човек, но дълги години беше главен редактор на „Работническо дело”:

Ако бях министър-председател,
бих направил ред реформи аз,
бих наказал всеки свой ласкател,
бих го пратил дописник в „Марбас”.

Бих тогава Боков аз направил
шеф на някой месокомбинат.
Бих от Бицин пресата избавил,
Бих го пратил в сектор „Зарзават”...

Или:

Когато времената станат грозни
и няма вече нийде свобода,
тогава вий станете несериозни,
ще бъдете спасени от беда.

Част от тези песни влязоха в „Строго поверително”. Появяваха се полемични статии, критиката в „Стършел” беше почнала да се увеличава. Излизахме с доста остри неща, фейлетони, карикатури. Такава беше моята позиция тогава: докато имаме пожизненост и несменяемост на ръководните кадри, винаги ще имаме култ към личността, култовски тоталитаризъм. Още тогава го казах. С цялото си държане във вестника бях на съвсем ясно антидогматична позиция. Априлският пленум за мен си свърши половинчато работата, той не сне Червенков. Местата им бяха по-скъпи, отколкото обновлението...

Хисаря, април 1983 г.

© Вихрен Чернокожев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.04.2007, № 4 (89)