Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СТРАНИЦА ИЗ ЖИТИЕТО РАЛИНОВО

Вихрен Чернокожев

web

Измина година от кончината на Радой Ралин, а все по-трудно намирам думите, с които да започна този отлаган вече повече от двадесет години разказ. Оная страница от неговото житие-битие, която той настояваше да отворя едва след смъртта му. Тайната на неговото осиновяване.

Знаеха я неговите близки приятели (което ще рече, че са я знаели и не чак толкова близките), но Радой отбягваше да говори за това. Когато през април 1983 г. ми предложи да направя литературна анкета с него (в поредицата на Литературния институт към БАН) останах - меко казано - изненадан. Харесваше книгата ми за Димитър Подвързачов, която чете и възторжено подкрепи още в 1980 г. като дисертация. Знаех, че преди това категорично беше отказвал подобно начинание на проф. Стоян Илиев и на Александър Пиндиков. Може би защото сматаше, че споделеното там едва ли някога ще излезе на бял свят. И имаше право. По онова време редакторите в Издателство „Български писател” Надя Кехлибарева и Людмила Исаева ровеха из двата тома „Избрано” за 60-годишнината му като из вражески стан. Не без съучастието на дежурните „мастити” рецензенти Чавдар Добрев и Иван Попиванов от ръкописа бяха задраскани 30 стихотворения и още повече сатирични стихове и епиграми. Малцина си спомнят сега, че нито един ръкопис не можеше да излезе без тлъстия цензорски печат върху титулната страница: „Не съдържа държавни тайни!”

За юбилея си Радой избяга - както си му беше обичай - в неговата Хисаря „с най-бавния, най-спиращия влак” - защото единствено там пролетта го вдъхновяваше. Категорично отказваше всякакви „чествания” и звания, не отиде „да си получи” ордена „Георги Димитров”, както ултимативно го подканяше помпозна телеграма от тогавашния Държавен съвет; категорично не се съгласи да е почетен гражданин на Сливен. Още чувам гласа му в онова далечно хисарско пладне през април 1983 г.: „Аз съм един унищожен писател и един убит сатирик”. Когато го питах как е приел през 1980 г. званието „заслужил”, Родой отговори:

Когато Митко Аврамов дойде и ми каза, аз се разплаках, почувствах го като страшна обида. Значи, каквото е било досега, тури му пепел. Няма гузност, няма чест и достойнство... На всеки, който ми честити, не отговорих... Относно тези звания, всичките тези ордени, които аз не съм взел. Само един орден, който са ми дали на фронта - златен кръст за храброст, който децата отдавна го загубиха.

Не, това не беше поза. „Любезните царски джелати”, заради които написа знаменитото си стихотворение „Матерните”, иродите, които уж го почитаха и награждаваха, но с цензорските си писалки отсичаха главите на десетки негови творби, можеха ли да знаят, че стихът беше последната му надежда за човечност. Там той спасяваше всичко най-съкровено: социалната чувствителност, отрано наследена не толкова от „левите идеи”, колкото от библейските притчи на майка му Кина; свободата, която сам си замесваше, изпичаше и се втурваше да раздели с другите. Неосъществената 30-годишна любов с италианката Лаура, жената, която наричаше Капричо; гордостта си, която беше вградил в двамата сина, да са му най-вярната опора; приятелите, заради които беше готов да жертва всичко, докато един ден „врази” му станаха не само „старите другари”. Правото да се разочарова...

Премълчаван, преиначаван, хулен и хвален Радой и сега продължава да е емблема на българската свобода, което ще рече и емблема на българската несвобода. Имахме ли право да възложим този огромен товар на плещите на един-единствен човек, па бил той и Радой Ралин? В онова хисарско пладне отпреди 22 години Радой, поглеждайки недоверчиво касетофона, тръгна подир най-първия си спомен за белия свят. Не от суета. Единствената му суета бяха жените и втурването в политиката на „прехода”, заради която така и не успяхме да довършим нашите разговори. „Гейзерът кариеристи”, който избликна след това, съвсем го отчая. Какво утешение могат да ми бъдат сега книгите му или гласът му от касетофонния запис. Странно, и днес чувам неговия глас не отдалече, през годините, а от „високото на втория етаж на една къща близо до черквата в Сливен: „Гледам някакви момчета, някакви батковци берат нещо в тревата наведени и аз отгоре им викам ”Бате, боб ли берете?” Не знам кое ме е накарало така да ги попитам и каква ми е била представата за боба, но това беше първият въпрос към външни хора, който аз помня ясно отправен”.

Първата крачка навън е и първият въпрос, първият още несъзнаван порив да заживее с хората, да ги разбере - без непременно да ги следва. Малкото сливенско момче с кестеняво руси коси още не знае, че един ден ще бъде Радой Ралин - човекът, който разсмива България, когато й се плаче. Неговият свят сега е по детски малък, по детски голям. Чайника и шкафа, дюлите и абажура, градинката с какви ли не цветя, ситните цветенца, превзели даже калдъръма. Това са простите символи на един спокоен, стабилен душевен ред, поддържан от майчината и бащината обич.

Но рано, твърде рано той внезапно ще рухне:

Мама не ме пускаше да излизам на улицата. Много късно, след години, аз разбрах причината... Радой е едва на 12 години, когато изживява своята „детска катастрофа”: От най-силен ученик в класа престанах да чета, скитах с гамените от нашата и другите махали. Аз бях с тях, защото иначе ми беше всичко отчаяно... Едва, едва попитах: защо, какво се е случило. Ще разбереш; това, което се случи с мен, беше потресающо за едно дете... Разбрах, че съм осиновен, че съм взет от сестрата на моя баща. Бях престанал да чета, нищо не ме интересуваше, изпаднах в едно особено пиянство... Почнах да пуша цигари, усвоих псувни, скитах с гамените из крайните квартали на града. Стояхме зад хотелите да събираме хвърлените от прозорците презервативи, да ги мием и да ги надуваме. Родителите ми, свидетели на това мое разстройство, нямаше как да ми помогнат. Добре, че момчешки се влюбих за първи път, какво момчешки, детски още в едно момиче... Аз тогава бях много грозно дете с тези щръкнали уши, с този дълъг, изскочил нос. Сега вече не само старостта ги е потуширала, ами и пълнотата. Бях с много слаба физика и съвсем смачкано самочувствие; просто направо грозен. А и това, че узнах за осиновяването ми беше смачкало самочувствието. Станало ми беше ясно защо майка ми ме е криела като дете дълги години да не излизам на улицата, защото децата са много жестоки. Станало ми беше ясно за всички тези неща, тайната около мен... На всичко отгоре забелязвах как от ден на ден баща ми обеднява...

Тук Радой помоли да изключа касетофона и ми разказа как е разкрил тайната на осиновяването си. Истинската му майка - Рада, която в разговорите ни той наричаше „леля от Ямбол”, често гостувала в Сливен. И една сутрин, в полусън, преструвайки се на заспал, чул как тя му говори: Ох, ставай моето момче, ставай, милото ми... Аз съм твоята майка...

Тук ще вмъкна още един епизод от онова, което Радой ми е доверил - вече върху касетофонната лента - в хисарските ни разговори през 1983-та:

Леля от Ямбол ми подари една капитанска шапка със златни копчета и златна кордела „Морска слава”; отскубнах златните копчета, отших и корделата. Смачках и счупих козирката, та като изляза на улицата, да не бъде нова. От тези години ми остана един навик да бъда небрежен в облеклото. И винаги съм бил така; винаги аз съм бил най-небрежният. Или тук-там окъсан, или с нещо вехто; изобщо не обичам да нося нови неща. Може би е свързано с онзи комплекс... Не исках да се отличавам от детската си среда.

Случайно ли обаче бъдещият Радой Ралин подписва първото си стихотворение Моята любов, изпратено до сп. „Българска реч” (март, 1939, кн. 6), с псевдонима Димитър РАДИН.

Не знаех какво ще стане с това стихотворение, но реших да го пратя в „Българска реч”. Да се подпиша с името си Димитър Ст. Димитров не исках, защото в това време от Бяла Слатина имаше подобен съименик, който пишеше хубави стихотворения, но беше легионер. Затуй, но и да не ме открият приятелите, го подписах Димитър РАДИН, с името на истинската ми майка, която се казваше Рада.

...Излезе (и слава Богу) без куплета за шивачката. „Цензорът” Малчо Николов е проявил вкус. Но в същото време „допуснал” коректорска грешка. Вместо РАДИН, ме подписал РАЛИН. А може и съзнателно да е било... Аз го бях пратил на пишещата машина РАДИН. Дали на редактора не му е харесало и го е поправил Ралин, печатна грешка ли е, но на мене някак си то ми хареса и реших да го оставя. Другите стихотворения почнах да ги пращам все с това Димитър РАЛИН, макар че нищо общо не съм имал с никакво рало и с никакво село”.

Това е почти всичко, което Радой ми е доверил за своята „детска катастрофа”. Следите от нея ще му останат за цял живот. Тук всякакви коментари са излишни. Ала обърнете внимание: отказвайки се от псевдонима Радин, той пак запазва - съзнателно или не - името на рожденната си майка и в най-популярния си псевдоним РАДОЙ Ралин. Радой е мъжкото съответствие на Радка, Рада.

Защо и как Радой е бил осиновен, узнах двайсетина години по-късно, едва през 2002 г., когато излезе мемоарната книга на Вълчан хаджи-Вълчанов „Хора и срещи по моя път. Отсято от пепелта на времето през нашия ХХ век”. В анкетата Радой няколко пъти споменаваше „братовчед си” Вълчан, но без никакъв намек, че му е роден брат (а те двамата са водили активна кореспонденция в края на 30-те и първата половина на 40-те години). Но по онова време знаех само, че Вълчан хаджи-Вълчанов е известен учен биолог, професор в един от институтите на БАН. Ето какво узнах, отваряйки книгата му „Хора и срещи по моя път”:

В семейния архив на Хадживъчанови е запазен издаден от Ямболската община дубликат-удостоверение за раждането на Димитър Христов х. Вълчанов, роден на 23 април 1922 г. в Ямбол от майка Радка Димитрова, баща Христо х. Вълчанов, издаден въз основа на Акт за раждане № 277 от 23 април 1922 г.... По късно разбрах, че през оная съдбоносна нощ на 23 април 1922 г., когато едновременно угасва животът на кака Събка и се ражда Митко, мама развива тежка родилна треска и изпада в пълна невъзможност да кърми новороденото.

...През този период вуйчо Стефан идва в Ямбол. Изгубили с Кинка надежда, че през няколкогодишния им брачен живот Бог ще ги дари с дете, той моли Радка да убеди Христо да им дадат да отгледат новороденото (преди това са искали и Жана), за да сетят и те малко радост в живота, да има кой да затвори очите им, „да не изтлеят с Кинка като самотни голи вейки.” Татко остава на мама да реши, а тя настоява, че Кинка и Стефан, изпитвайки щастието на родителството, трябва да гарантират, че когато детето възмъжее, ще разкрият истинския му произход...”

Нека тук сложим точка на тази семейна сага, достойна за Шекспирова трагедия и разказана от Вълчан хаджи-Вълчанов с още ред любопитни подробности, които внимателният читател и сам ще открие. Ала не заради празно любопитство отворих тази страница от житието на Димитър Стефанов Стоянов (с псевдоним Радой Ралин), роден Димитър Христов хаджи-Вълчанов. Убеден съм, че във всички бъдещи енциклопедии, речници и други справочни издания трябва да стоят документираната рожденна дата - 23 април 1922 г. (а не 22.IV.1923)и документираното рожденно място на Радой Ралин - Ямбол. Така е записано в акта за раждане. Друг въпрос е, че същинското му рождено място завинаги си остава Сливен, там бъдещият Радой Ралин се ражда за истинския си живот - в града под Сините камъни, за който той написа едно от най-хубавите си ранни стихотворения - „Сливенският вятър”. (Споменаваха го даже в кръстословиците по времето, когато Радой беше отвсякъде анатемосван и гонен заради изгорената през 1968 г. в пещите на Полиграфическия комбинат книжка с епиграми „Люти чушки”). Без книжарницата „Модерно изкуство” на сливенския книжар, печатар и издател Стефан Димитров, страстен анархолиберал, но изключително толерантен към възгледите на другите; без религиозната чувствителност, християнските нравствени добродетели на майка си Кина, Митко Ст. Димитров нямаше как да стане Радой Ралин. Затова казвам, че истинските му родители са Екатерина (Кина) и Стефан Димитрови, които са го отгледали и възпитали „с една неизразима просто обич”, както често ми е споменавал Радой. Дано душата му най-после е намерила покой в отвъдното.

 

 

© Вихрен Чернокожев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.07.2005, № 7 (68)