Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДНЕВНИКЪТ НА БОРИС ДЕЛЧЕВ И ПРОБЛЕМЪТ ЗА БЪЛГАРСКАТА АНТИТОТАЛИТАРНА ЛИТЕРАТУРА

Вихрен Чернокожев

web

Според изрично заявената воля на Борис Делчев неговият писан в късни часове "Дневник" можеше да бъде издаден не по-рано от 2037 г. - т.е. полувек след смъртта на критика. И нищо чудно, че когато през 1995 г. от близо 13-те хиляди тайнописани на нощна светлина страници изненадващо се появиха подбраните от Мариана Фъркова 473 от тях, този труд - справедливо или не - срещна яростно отрицателство. Беше ядно наречен дори "донос". Минко Бенчев пък писа, че Борис Делчев приемал "парада на собствената си персона" (Бенчев 1996: 4-20). Самият факт, че дневникът беше повод за пародиране на различни критически почерци в критическия фейлетон на Светлозар Игов "Дневникът на Борис Делчев. Конфликт на интерпретациите", е достатъчно показателен за значимостта му (Игов 1995: 5). Комай само Енчо Мутафов високо и ясно каза: дневникът е демаскиране на социалистическата културна и социална действителност (Мутафов 1995: 5). По-късно се разбра, че собственото име на тази социалистическа действителност е тоталитаризъм. Тогава, в 1995 г., малцина осъзнаваха, а някои довчерашни ревностни охранители на българската тоталитарна култура като Богомил Райнов дори и в задгробните си писма отказват да разберат, че отказвайки да потъне в кладенеца на мълчанието и да остане съгласно безгласен, Борис Делчев свидетелства исторически срещу пренаписването на историята, срещу насилственото заличаване на паметта. Борис Делчев свидетелства не пред своите съвременници, нито пред литературата на Народната Република България. Неговата гражданска и критическа памет се изправя като достоен свидетел пред абсолютно непредсказуемото, бъдещото българско време от 2037 година нататък. Неговият разказ е за онова, което тогава не може да се разкаже, но не може и да се мълчи. Разказ за несъвместимостта между личното пространство на човека и съчиненото от соцреализма уж публично пространство на историята. Разказ за съвременната българска литература без соцреалистичните героическо-митологически ореоли.

Невярно ми се струва тълкуването на Антоанета Алипиева напр., че Борис-Делчевите дневникови тайнописи били психотерапевтично "битие на оцеляването" на един самовлюбен, неудобен "литературен грешник" (Алипиева 2003), който не оспорва инакомислейки, а само критикува социалистическия строй за отклоненията му . Напротив: може би и срещу самия себе си, може би и против волята на Борис Делчев тук социализмът - макар и индиректно - е многократно развенчан, оспорен. Не само като "нефункционално общество", но и като насилнически, човеконенавистен режим, като "духовно средновековие", което потъпква универсални ценности като свободата, разума, справедливостта, нравствеността. Полските събития само доубеждават Борис Делчев, че разпадането на социалистическата система е - както сам пише - "безалтернативно".

Дневникът е по природа кризисно-монологичен жанр, бъдеще в миналото, апокрифно съхранена памет и надежда. Монологичен диалог, или диалогичен монолог - както подчертава проф. Жана Николова-Гълъбова в студията си "Дневникът като автопортретно средство и изповед без маска". За нея дневникът е "родствена форма на писмото и монолога". "Отначало само регистрация на хронологически случки и събития от личния, служебния или обществения живот - пише проф. Жана Гълъбова - той постепенно се оформя в особен вид монолог със себе си, в лична изповед без маска, в конфронтация и събеседване с най-интимния ни, но и най-безпощаден събеседник, със собственото критично и непредубедено Аз..."

Но освен средство за "себепознание и себеразкритие" дневникът се превръща - пак по думите на проф. Жана Гълъбова - "в някаква безсмъртна страница от предвечната история на човешкото същество изобщо" (Николова-Гълъбова 1983: 67-87). Надеждата на Борис Делчев е неговата тайно записвана, лична и личностна, монологична памет-травма един ден да излезе на светло, да стане явна, да се превърне в частица от националната история, в промислен и преживян обществен опит, диалог, който преодолява "казионното - според думите на критика - безчестие на времето".

Пътят на Борис Делчев от типичен ортодоксален комунист, автор на "Фашизмът в нашата литература", до разбирането на дисидентството не като "бунт на честолюбци", а като израз на обективни и необратими обществени процеси е истинска не само критическа, а и житейска Голгота. Това е и най-трудният път - пътят срещу самия себе си - заради преодоляването на самия себе си. Борис Делчев малко се интересува от затъналия в битовизми български писател, макар че нерядко с охота се впуска и в разказването на литературни анекдоти, за да подчертае уютната мизерия на българския соцреалистичен литературен бит, който се върти все около "партийно-съюзните потайности" около кафенето и столовата на "Ангел Кънчев" 5. Тази уж весела нищета - тъкмо поради анекдотичността си - мигом се сдобива с обратен знак, щом малко се застоиш над нея. Детайлното разгръщане на катадневната литературна сегашност, на манталитета на соцреалистичната ни литература с имитациите на публичност и дискусионност, апаратните игри, в които хората изчезват, цялата тази идеологически режисирана театралност, издават острия дефицит на справедливост и истинност. Историзирайки литературната делничност, Борис Делчев брани от манипулации и потисничество паметта за универсалното в човешкия живот и в литературата. Когато той пише напр.: "У нас диалогът е забранен", в едно изречение подсказва тоталния контрол над всички сфери на обществения и личния живот на човека. Безпощадно ясно е, че соцреализмът не е творчески метод, а действена полиция на мисълта, чиято задача е масовото обезличностяване.

"Ние живеем в един абсурден свят на страх и оглеждане, - пише Борис Делчев - в който няма никакви принципи и доводите от фактическо и рационално естество са престанали да имат каквото и да било значение. Това е ново средновековие, по-лошо от същинското..." (Делчев 1995: 277). Вярвайки си все още, че социализмът е "хуманитарно учение", Борис Делчев всъщност със всяка страница на своя дневник не само документално опровергава, а направо взривява тази силово наложена, самоизмислила се хуманитарност, в която съдбата на съвсем всеки човек, камо ли пък творец, зависеше например от решенията на един вожд, една партия, един партиен конгрес. Критикът рано е разбрал онова, което Цветан Тодоров доста по-късно ще изрази в книгите си: че "граматиката на тоталитаризма" няма нищо общо с "граматиката на хуманизма". Тоталитаризмът - пак според Цветан Тодоров - е "отказ от универсализъм", а Борис Делчев защищава тъкмо универсалните човешки ценности; неслучайно в страната на каскетите той демонстративно предпочиташе френското таке. Това не е само една от възможните съпротиви срещу несвободата, строго охранявана от властовите идеологии, а отпор срещу разлагането и погубването на човешката идентичност. В дневниковия си монологичен диалог Борис Делчев радикално преобръща скалата на тогавашните строго идеологически постановени обществени ценности. Той поставя индивидуалното над колективистичните утопии много преди през 1963 г. да чуе напр. разказите на Асен Христофоров за лагерите в Съветския съюз. Не е случайно, че дневникът е и проект за една друга - по принуда полуапокрифна за своето време - но лична и личностна история на най-новата българска литература. В канавата на тази Борис-Делчевска литературна история - която строго и неизменно спазва рационалната критическа дистанция - са Владимир Василев и неговото сп. "Златорог", Александър Геров, Александър Вутимски, Атанас Далчев, Радой Ралин, Иван Пейчев, Блага Димитрова, Константин Павлов. И Николай Кънчев, когото Борис Делчев откровено признава, че не разбира, но не отрича таланта му. Тъкмо тяхното творчество е доказателство, че всичко стойностно в най-новата българска литература е създадено не благодарение на, а въпреки социалистическия реализъм. Не случайно Борис Делчев подчертава, че българската литеатура от 1920 до 1944 г. не е в левите издания, а в анатемосвания по онова време "Златорог".

Това е история, която по думите на Борис Делчев "и след 20 години ще помни имената на поети като Константин Павлов, но няма да си спомня нито Людмила Исаева, нито Цилия Лачева, още по-малко зловещия некадърник Васил Колевски". И тук не става въпрос само за нашироко разгърнатата в дневника нищета на соцреалистичната ни битова литература и култура. Една пиеса на абсурда, която обезглавената след "народната победа" интелигенция така и нямаше сили да превърне в литературно битие. Не става въпрос и за това, че Константин Павлов и Васил Колевски могат да бъдат заедно само сред академичната търпимост на един многотомен речник на българската литература. Ако целта на Борис-Делчевия дневник беше единствено изпреварващо да прибере за поколенията мумифицираните восъчни фигури на Георги Караславов, Стоян Ц. Даскалов, Ангел Тодоров, Андрей Гуляшки и тям подобните зад витрините на соцреалистичния литературен музей, той би бил само любопитно четиво. Но тук има съхранени напр. документални свидетелства за авторитарно-патриархалната политическа култура, която се стремеше да подчини на своите цели дори вкуса и емоциите на човека. Документални свидетелства за разрива между знание и власт.

За късния Борис Делчев литературата е място на идеи, а не на идеологии. Той сам беше платил тежък данък на административната, манипулативната принуда в литературата. Още преди репликата на Живков "Другарю Джагаров, не слушай критици като Борис Делчев, слушай Партията!" Борис Делчев отблизо познаваше действието на вездесъщия български ГЛАВЛИТ - цензурата по времето на социализма. Цензурата осъществяваше тоталния контрол над действителността. Разпростирайки се над миналото, сегашно и бъдещо време, тя не допускаше дори споменаването на дисиденти като Александър Солженицин и Владимир Буковски. Цензурата по времето на социализма е отговорна не само за фалшифицирането, но и за съзнателното, планомерно изтребление на историческата памет. Ето например запис от четвъртък, 27 март 1975 г.:

"Сензацията на деня: последните три страници от очерка на Георги Божинов - "Гора зелена, вода студена" в сп. "Септември" (кн. 3), останали досега незабелязани, които представляват кратко резюме на "Архипелага ГУЛАГ".

... И отведнъж гневен протест от съветското посолство - не знам по какъв път, но все едно. Настъпва паника, апаратът влиза в действие и от вчера съюзното ръководство пристъпва към наказания..."

Продължението на тази обикновена апаратна история от времето когато писателите бяха инженери на души, т.е. инструменталчици и отражението й върху редакционната колегия на сп. "Септември", може да бъде прочетено в "Спомени весели и невесели за български писатели" от Любен Дилов. "По онова време работех в отдел "Аналитична библиография" на Народната библиотека "Кирил и Методий", който издаваше библиографските бюлетини на българските вестници, списания и сборници. От библиотеката бяха иззети не само всички броеве на списание "Септември", но и съответния брой от "Летопис на българските списания и сборници", в който току-що бях прилежно описал и класирал анатемосания очерк."

Дневникът на Борис Делчев - една от малкото възможни въпреки надзирателствата тогава пролуки към истината - може да бъде четен и като най-истинската автобиография на критика, порив към едно дълбинно саморазчитане, самосъд и саморазбиране; може да бъде четен и като широкообхватен критически мемоар - свидетелство пред бъдещето за най-българското безвремие. Аз предпочитам да чета написаното тук от Борис Делчев не като някакъв компенсаторно съчинен паралелен свят, убежище за стриктно самосъхранение или простор на свадлива критическа суета. Делчев означава - човек на делото. Борис Делчев не се съгласи да е човек с отнета самоличност, безпаметен и безсловесен. Волно или неволно в неговите свидетелства социалистическата действителност е бедствие, защото навиците и привичките на тази действителност нямат нищо общо с порядъчността. Изборът му да бъде въпреки всичко дейно несъгласен, инакомислещ, макар и в едно силом затворено, тясно ограничено, изолирано от цивилизования свят пространство, неслучайно наречено лагерно ("социалистически лагер") е вече сътворено и опазено друговремие. Друговремие, което няма нищо общо с оглежданията, съображенията и суетите на катадневния литературен поминък. Аз предпочитам да чета дневника на Борис Делчев като предизвестие за предизвикателно самоличностна антитоталитарна литература и мисля, че в публикуваните 743 страници, а и в онези, които за съжаление все още не познаваме, има предостатъчно основания за това. Не е ли най-напред самото писане на дневник в късни часове, под винаги ограничения кръг на неестествената нощна светлина, първото ясно и категорично доказателство за примката на несвободата и принудата? "В късни часове" не е просто проектираното начално заглавие на Борис-Делчевия дневник; то пита още: не са ли късни свидетели откровенията в тези полунощни часове.

И така: защо настоявам да чета Борис-Делчевия дневник като своеобразна антитоталитарна литература? Дневникът съдържа преизобилни документални свидетелства за гибелната роля на соцреализма като идеологическа и литературна доктрина, която довеждаше дори личности като Александър Геров, Веселин Андреев, Емилиян Станев, Васил Попов, Минко Николов до почти шизофренично раздвоение: как хем да не нарушиш статуквото, хем да намериш въпреки цензурата гласна пролука за истината преди надзирателите с тоягите да са се усетили. Неслучайно соцреализмът самоуби трима от споменатите петима. Показвайки на фокус соцреалистичната литература като откровено тоталитарна, отвсякъде строго идеологически охранявана, одържавена литература, дневникът на Борис Делчев е по своята същност антитоталитарен. Антитоталитарна е онази литература - в най-широкия смисъл на понятието литература, която инакомислейки защитава насилствено потъпканите граждански права и свободи. Това е литературата със собствено име. Това е литературата въпреки, която принадлежи единствено и само на самата себе си. Литературата въпреки тоталния контрол над всички сфери на обществения и личния живот на човека; въпреки репресиите, терора, свръхидеологизацията, свръхполитизацията и централизацията на властта. Житейската задача на антитоталитарната литература е проактивна и съвсем не се свежда до поредното маршово революционно прекрояване, пренаписване на литературната и културната ни история. Монументалната пропаганда всякак напомня декор, сред който свободата на мисълта и съвестта са невъзможни. Това вече сме го живели. Житейската задача на антитоталитарната литература е да възвърне идентичността, автентизма на литературната и културната ни история и в крайна сметка автентизма на собствения ни живот. Към този автентизъм се стреми и тайнописаният дневник на Борис Делчев. Той има рекреативна функция, възвръща автентизма на болезнено накърнената човешка самостойност; автономността на индивида и автономността на колектива.

Когато слуша разказите на Иван Коларов и Хасан Карахюсеинов за жертвите на кървавия "възродителен процес", Борис Делчев се пита: "В кой век живеем?" и все се надява чутото да не е истина, защото си вярва, че светът не може да стане по-добър със сила, а със саморазбиране. Уви, оказа се жестока истина, за която все още малко знаем, защото у нас все още не са преведени мемоарите напр. на насилствено изселения от България Ахмет Шериф Шерефли или на Осман Калъч. Дълг ни е да прочетем и осмислим и тази мемоарна литература. Сигурно на Борис Делчев не му е било лесно да разбере, че антифашизма, пролетарския интернационализъм са били само параван за скриването на лагерите в Съветския съюз. След толкова десетилетия натрапливи внушения на идеали, смъртта дойде навреме, за да му спести още много крушения на идеали.

Дневникът на Борис Делчев е между онези книги, които решително преграждат пътя на своите автори към компромиса. Дневникът е от онези немногобройни, създавани в самота книги, които първи направиха невъзможна забравата на 45 години социализъм. Той не е памет-мъст, а памет-съвест.

 

 

ИЗПОЛЗВАНА И ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Алипиева 2003: Алипиева, Антоанета. Дневникът - битие на оцеляването. // Електронно списание LiterNet, 03.05.2003 <https://liternet.bg/publish/aalipieva/bdelchev.htm> (20.11.2010).

Алипиева 2007: Алипиева, Антоанета. Дневниците на българските писатели от втората половина на XX век. София: Просвета, 2007.

Антитоталитарната 2009: Антитоталитарната литература. Сборник статии. Ред. колегия: Вихрен Чернокожев, Едвин Сугарев, Божидар Кунчев. София: Изд. център "Боян Пенев", 2009.

Бенчев 1996: Бенчев, Минко. "Дневник": Борис Делчев приема парада на собствената си персона / Минко Бенчев. // Летописи, 1996, № 3-4, с. 4-20.

Георгиев 1996: Георгиев, Любен. Дневник против дневник : Борис Делчев в моите спомени и бележки. // Летописи, 1996, № 3-4, с. 42-66.

Делчев 1995: Делчев, Борис. Дневник. Съст. и предг. Мариана Фъркова. София: Народна култура, 1995.

Жечев 1996: Жечев, Тончо. За "Дневник" на Борис Делчев и тая книжка на "Летописи". // Летописи, 1996, № 3-4, с. 4-13.

Игнатов 1991: Игнатов, Асен. Психология на комунизма. Прев. Елена Никлева. София: Аргес, 1991.

Мутафов 1995: Мутафов, Енчо. Ръкописът за чекмедже. // Литературен форум, № 36, 18-24 окт. 1995, с. 5.

Николова-Гълъбова 1983: Николова-Гълъбова, Жана. Дневникът като автопортретно средство и изповед без маска. // Литературна мисъл, 1983, № 5, с. 67-87.

Райнов 2009: Райнов, Богомил. Писмо от мъртвец. София: Захарий Стоянов, 2009.

Игов 1995: Игов, Светлозар. Дневникът на Борис Делчев. Конфликт на интерпретациите. // Литературен форум, № 36, 18-24 окт. 1995, с. 5 (подписано като Светлофар Мигов).

Тодоров 2002: Тодоров, Цветан. Памет за злото, изкушение на доброто. Анкета върху века. Прев. от фр. Стоян Атанасов. София: ЛИК, 2002.

 

 

© Вихрен Чернокожев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.11.2010, № 11 (132)

Текстът е четен на Юбилейната научна конференция за 100-годишнината от рождението на Борис Делчев - София, Национална библиотека "Св. св. Кирил и Методий", 7 април 2010 г.