ДНЕВНИКЪТ - БИТИЕ НА ОЦЕЛЯВАНЕТО

Антоанета Алипиева

web

Още в началото следва да си отговорим на въпроса защо "Дневник" от Борис Делчев бихме могли да го отнесем към едно субективизирано, но все пак достатъчно ясно изразено историческо повествование? Най-напред защото субективно пишещото и оценяващо културно съзнание хронологично натрупва панорамата на къс от националното ни време, разкриващо се с автентични събития, персонажи, факти. Защото това съзнание поема отговорността да изгради ценностна система спрямо тях и да им даде образ, който максимално ще се стреми да представи социално-историческите механизми на конкретното общество. Макар фактите и действията да са съотнесени към надстроечната сфера на културата, и малко по-тясно - на литературата, то "Дневникът" има и ясния повествователен замисъл да анализира обществото, чийто продукт те са. "Историята ще се пише по дневници - не по всекидневници" - четем още в началото, в 1960 година (с. 57)¹.

"Дневникът" на Борис Делчев още в замисъла си поставя определени цели. На първо място, свободно изразяване на мнение за исторически събития (главно от социалистическия лагер), за литература, култура; територия-отдушник на едно самозаявено социално и литературно съзнание, което не може да бъде докрай откровено в обществото и литературната критика, които нарича "казионни", "догматични", "партизански", "партийни", "драконовски", "сектантски", "клоака"... Съзнание, чиято властова позиция в официозните сфери е разклатена и то предпочита да реализира себе си в тайното повествование на "дневника", където падат маските не само на мемоариста, но и на всички други участници. Където човешкият характер се проектира върху обществото, а не обратното. Или - "дневникът" въпреки интимния си и скрит характер има огромната амбиция да надрасне личното и частно битие и да припокрие общественото битие. В освободеното морално и естетическо пространство на "дневника" мемоаристът предпоставя и мисли себе си като "литературен грешник", т.е. като отклоняващ се от официалния патос и утешаващ се и отмъщаващ си чрез тайното слово на свободната лична оценка, която педантично съпътства официозното слово, охранявано от институции, удържано като единствено от цяла държава (или още по-тежко - от цяла обществена система, обхванала много държави) и затова гранитно в официалните се сфери на функциониране: "Ние живеем в един абсурден свят на страх и оглеждане, в който няма никакви принципи и доводите от фактическо и рационално естество са престанали да имат каквото и да било значение. Това е ново средновековие, по-лошо от същинското, защото си е присвоило правото да се позовава на едно от най-хуманитарните учения, заменяйки реалността с мистиката на думите, взети и те според нуждите на момента (с. 277).

Въпреки че е "грешен" и "отклоняващ се" спрямо официалните културни и литературни канони, в "Дневника" си Борис Делчев нито веднъж не оспорва марксизма, комунизма като ценностна идеологическа позиция. Обратно, цялото повествование ги заявява като "най-истински", "най-хуманитарни", като собствено кредо, чрез чиято ценност ще бъдат съдени другите и другото. Обществото, в което живее Борис Делчев, е "негово" общество, то е "чуждо" дотолкова, доколкото самото то не покрива представите на мемоариста за марксизъм и затова тайно и безкомпромисно е съдено от него. Официалните институции обявяват Борис Делчев за "отклонил се", а той им го връща, като в "дневника" си доказва, че те са се "отклонили": "По-важно е друго: опошлиха идеала ни и с това обезсмислиха нашето съществувание. Така животът стана по-лош от тежък..." (с. 57). Явно е, че и субектът, и обектите в Борис-Делчевото повествование съществуват през цялото време в момент на криза. И двете страни претендират, че изхождат от една идеологическа гледна точка, но пътищата им се разделят, защото субектът изповядва влечение към една естетически ориентирана и йерархизирана литературна критика, както и склонност към плурализъм в обществените гледни точки, а институционалните обекти са монологични, властови функции на едно опростенческо, партийно-агитаторско разбиране за културата, респективно литературата. Субектът е кризисен, заради личната си драма на частична неприложимост в институциите, мотивиращи слугинство или страх: "Въпреки всичко обаче не винаги съм намирал сили да кажа на злото моето открито "не". Затова добре разбирам, че и аз имам частица от колективната отговорност на времето. Може да е колкото просено зърно, но я имам" (с. 100-101). Институциите са кризисни, защото още от самото си начало, втвърдени до монологична и монополна власт, не могат да отговорят адекватно на социалните и литературни потребности на времето.

Интересно е, че в “Дневника” никъде не срещаме конкретно обяснение на марксизма като идеология и съответно неговото социологическо втъкаване в механизмите на обществото. Марксизмът присъства в повествованието като абсолютизиран идеал, като митически образец, спрямо който “другите" (личности и общество) се отклоняват и така предизвикват всеобща криза, граничеща с отчаяние и изиграна вяра. Разочарованието на повествуващия и оценяващ субект идва от това, че ценностната система на марксизма не може да се интегрира в обществото и морала му затова, защото човешкият характер я проиграва, битовизира я и снизява. Анекдотично звучат случаите с борбата на Орлин Василев за директор на радиото, с пролетарската психология и култура на Тодор Павлов, който свежда всяка официалност на институциите до собствения си битовизъм, с махленската ситуация около лъженазначаването на Андрей Гуляшки от Георги Джагаров за главен редактор на "Литературен фронт". Назначаването би могло да стане при следните условия:

"Първо, Ема (съпругата на Гуляшки - Б.Д.) да не идва в редакцията да плете и да пие кафе.

Второ, да не водиш тук кучето.

Трето, да не събираш кокали от стола и да не ги превозваш с колата.

Четвърто, докато си редактор, да не поместваш хвалебствени статии за себе си; отрицателни помествай колкото щеш.

Пето..." и т.н.

Накрая се обърнал (Джагаров - б.м., А.А.) към него:

- Кажи, приемаш ли? При тези условия ще станеш редактор.

- Е, приемам - отвърнал Андрей сконфузено, нищожен и този път както винаги.

- Приемаш, но пак няма да станеш - отсякъл го Джагаров с присъщата си наглост" (с. 156).

Странно съжителстват тези епизоди с едно патетично съждение още в началото на “Дневника”: “Някога думата комунист беше синоним на честност дори за нашите противници. Сега нейното обаяние е силно разклатено (за да не кажа по-точната дума). Защо? Защото си затваряме очите пред много истини и защото умножаваме броя на неизпълнените обещания” (с. 56). “Марксизъм”, “комунист”, “идеал” постепенно се проникват от “некадърност”, “поръчки”, “слугинство”, “феодална администрация”, “бюрократическа склероза” и т.н., определения, еднакво лепнати и върху обществото, и върху литературата. Проникват се и от вицовото битовизиране на идеологията, която не може да овладее човешкия характер и комплекси, а иска да ги овладее. Драмата на повествователя е драма на човек, който се е надявал, че историята, обществото, литературата могат да станат съвършени чрез една идеология, но животът е доказал, че всяка абсолютизирана идея се прояжда от човешкото несъвършенство. На поквареното общество, надянало ритуалната маска на властовата идеология, на “политически йерархизираната” литература, на “поръчковата” и “оперетна” литературна критика, Борис Делчев тайно противопоставя своя “Дневник”, който е “изстрадана мисъл” и “подложил на съда на разума своето време” (с. 346). Към края на книгата четем: “Кой ще ме убеди, че дневник се води за самия себе си? За себе си - да, но и за някой друг, дори когато си сигурен, че писаното от тебе не ще влезе в книга и не ще стигне до общественото съзнание. Този друг може да е обикновен любител на архивите или просто случаен човек. Пишеш - значи търсиш досег до едно друго съзнание, при риска, разбира се, да не стигнеш до него, досущ както е и при другите автори. Нали и ръкописът, предназначен за печат, може да бъде унищожен, преди да се прочете” (с. 407). И следва уточнението, че в дневниците “не се хитрува”. Фактът, че “Дневникът” е “таен” и че поема риска да не види никога бял свят, афишира и една важна позиция на повествователя - че към онзи, автентичния момент на регистриране на историческото време, той не рискува особено, тъкмо защото “тайно” казва какво мисли. А този “таен” глас има за цел колкото да представи себе си, толкова и да се превърне в цялостно обобщение на общество, литература, личности, обобщение, което по време на социализма е функционирало също неофициално - в частни разговори, писма, в сюжети, разказвани на маса. Т.е. налице е един обобщителен, неофициален образ на времето, граден не само от пишещия субект, но и от много други хора - основни персонажи в обществото и литературата. Документалната основа на повествованието добива формата на колективен и не толкова “таен” коректив на официалната доктрина, за който всички говорят, но малцина са се сетили да го запишат.

Безспорно е, че самият повествовател придава на себе си нюанс на жертва, която му дава известен символен статут: най-вече някакъв вид тържество, че може да притежава моралната добродетел да се говори истината, когато тя е официално забранена. Но всъщност каква истината за социализма и организацията на литературата, както прочее и за всяко друго време? Доколко “Дневникът” превръща истината в собствена категория, макар и облечена в документални сюжети и факти? Едва ли истината може да бъде постигната само чрез един глас, колкото и той да привлича вътре в себе си максимално много участници, поведенчески жестове, ритуални маски. Всъщност “Дневникът” на Борис Делчев разкрива един много съществен психологически, културологичен и социален манталитет на времето: “тайно” и неофициално да си свободен в мисълта и оценките си, а в официалните институционални пространства да се движиш пренебрегнат и обиден, но все пак необезпокояван от тежката репресивна машина, нарекла користта и алчността свята идеология. Трагиката на повествователя педантично регистрира разфокусирането между неофициалните ценности и нормативната уредба на социалните и литературни отношения. Но и в двата, все по-отдалечаващи се полюса на властовите институции и тяхната морална опозиция, налице е нещо ритуално - институциите управляват, съзнавайки своето безсмислие и отлично знаейки, че се приказва срещу тях; опозицията, чувствайки моралното право да се нарече истина, също е безсилна да промени нещата и затова реализира себе си чрез “тайни”, маргинални, писмовни и вербални сюжети, беззъби спрямо не радикална, а даже и разумна промяна. Така и “тайният” глас на опозицията е привлечен в абсурдисткото пространство на обществото и литературата, само че като техен антипод. Христо Радевски, например, макар и иронизиран, е видян като много по-щастливо монолитен, отколкото самия повествовател, полярно противопоставил себе си на властта: “Разбира се, той има информация за неблагополучията в социалистическата действителност, през ръцете му минават апокрифни книги, казващи забранени истини, но смята, че в тях злото е преувеличено. А някои книги като “Архипелаг Гулаг” просто не иска да чете, пази се да ну рухнат понятията му. Той смята, че вината е от персонално естество: ако на мястото на Тодор Живков дойде друг човек, работите у нас ще се оправят. До съждения върху системата не стига. А що се отнася до съветската действителност, там не вижда и персонални неблагополучия” (с. 347). За разлика от повествователя, Радевски не допуска (разбира се, само в гледната точка на Борис Делчев) идеалът му да се смеси с действителността и това го прави завършен и уверен. Докато повествователят непрекъснато се мъчи да внедри идеала си в действителността и несполуките от това кодират у него позицията на съдник, който наблюдава ерозията на “своето” общество. Но “тайното” изстрадване на тези несполуки само по себе си съчетава адаптивното съществуване с морално-оценъчното. В обобщителния протестен глас на Борис Делчев срещу властващата монополна идеология се събират всички онези гласове, за които идеалът не се е оказал фанатизирана величина.

Един от аспектите на комунистическото общество е този, че то изобщо подронва представата за обществено, като поставя колективното над индивидуалното и в този смисъл мисли и човека като част от общозадължителен морал, и като част от институциите, които контролират всички социални изяви. В “Дневника” много рядко се срещат ремарки относно лични драми, страсти на персонажите или пък техни битово-психологически портрети. Където има такива отбелязвания (мизерното съществуване на Радой Ралин, Жельо Желев, Георги Павлов-Павлето), то те са пак проектирани върху институции и обществена система, удържащи колективните и типологични механизми на екзистенцията и управляващи отделните битиета. Така индивидуалната драма - и на пишещия аналите субект, и на участниците в тях - се вижда като определена от задължителните закони на обществото, а не толкова като индивидуален избор и психологическа специфика. Личните трагедии на Васил Попов и Минко Николов, например, са обяснени така: “... той (Васил Попов - б.м., А.А.) беше в мълчаливо несъгласие с нашата действителност и презираше приспособленците. Затова дълги години беше преследван и е един от тези, които са получили най-много отрицателни рецензии. Ако продължаваше така, рискуваше да остане в сянка - нещо, обидно за неговите амбиции и неговите възможности. И той се насочи към компромиса: стана удобен, получи признание, редакторско място и задгранични командировки... Тази самоналожена двойственост го изтезаваше и той се отдаде на пиянство.

. . . . . . . . . . . . . . . .

Васил си отиде рано по същите причини, по които Минко Николов се самоуби: поради мъчителното несъответствие между съкровеното (съвест, гордост, творческо намерение) и реалното поведение - поради двойствеността, резултат от обществена принуда.

. . . . . . . . . . . . . . . .

Васил Попов беше горд човек с патетичен и властолюбив характер, станал жалък в собствените си очи. И тук е коренът на неговата житейска и творческа драма” (с. 391).

Същата драма е регистрирана и при Симеон Султанов. “Дневникът” на Борис Делчев отчетливо разкрива един болезнен конфликтен възел между индивидуалното и колективното. Индивидуалното спонтанно и много по-лесно и бързо откликва на практическите проблеми на обществото и в този смисъл е много по-непосредствено свързано с интересите и еволюцията му. Колективното, изразено чрез властовите институции, бавно и тромаво се променя, завладяно от грижата да съблюдава калкирани до догма социални и морални закони. Колективното е официално, т.е. заявено като висш тип знание, което има привилегирован достъп до институционалните канали на властта, и така надзирава индивидуалното - или го маргинализира, или, ако почувства характерова слабост, го тласка към компромис.

“Компромисът” е един от възловите образи в аналите на Борис Делчев. Той се осъществява тъкмо на границата между индивидуалното и колективното. Компромисът е един от най-важните собствени избори по това време, който хем удържа индивидуалността на пазара, т.е. личността, творчеството са в официалното видимо пространство на литературата (изкуството, обществото), хем удържа ореола на опазените лични ценности. Отбелязват се два вида компромиси - като социални жестове, чрез които се спазват правилата на играта, без те да се прилагат върху собствените естетически ценности (сиреч да проникват вътре в художествените текстове) и вторият - допускане на властово-колективното вътре в личната ценностна система (т.е. регистрацията му и в художествените текстове). Така компромисът някак негласно се полага в един ред с “тайно”, за да могат общо да зазвучат като “хитрост”, като хватка спрямо властовото, което е толкова непробиваемо, че единственият начин да го подкопаеш е някак си да го изхитриш. На демагогския глас на колективното, въплътено в Людмила Живкова: “...художествената критика да се превърне в художествена съвест” “тайният” глас на опозицията отговаря: “Прочиташ романа на Блага Димитрова “Лице” и покрай някои чисто художествени несъвършенства правят ти впечатление изречените истини за нашата действителност. Или пък вземеш която и да е от последните стихосбирки на Любомир Левчев и се убеждаваш, че неговият героичен жест е жест в празното пространство, защото постът го отдалечава от истината на нашето време. Сядаш и си казваш мнението. Пита се: кой ще ти напечата критиката, за да намери израз твоята съвест? И ако мнението ти стане известно, сигурно ли ще бъде мястото ти в средата на интелектуалците?

Лесно е да се говори за съвест, когато другите ще носят отговорност” (с. 418).

Цялата социална и морална енергия на пишещия субект се затваря в едно вакуумирано общество, което по случайност пропуска новини “отвън” (от други държави, култури). Литературното пространство се гледа предимно като изтъкано от социално-морални сюжети, в които все по-декоративната сила на властовата идеология и нейните институции са подкопавани от неофициален дискурс, оформящ се тъкмо като морален коректив. Както казва Цветан Тодоров “тоталитаризмът унищожава пряко моралните добродетели, ала и в същото време ги поражда като реакция”². Моралното състояние “отговорност” и в двата случая - и като официална литературна позиция, и като нейна неофициална опозиция - има колективен образ. Отделните личности изпъкват не като индивидуални съдби, характери и естетически ориентации, а като външно пресирани и кодирани от институционалните механизми, а това прави от отговорността колективен феномен - личното е само в избора към официалните или неофициалните литературно-социални жестове да се приобщиш. Оттам нататък разказът за историческото време се подема от канонните психологико-манталитетни и езикови клишета на официалното и неофициалното описване на литературно-социалния живот. “Дневникът” разкрива една интересна особеност на обществото, респективно на литературата. Интересите на участващите личности са съобразени със стандартите на възможни желания, съдържащи се в официалните и неофициалните ценностни модели. Или иначе казано - неофициалният литературен дискурс също се формира като институция, която все по-мощно започва да отклонява гласове, защото със своята корективна неофициалност засиява с митологията на професионална и социална справедливост, на ерес, която разколебава вярата в една самоизчерпала се абстрактна догматичност.

Този антиподен морален модел, върху който е построен “Дневникът”, разкрива общата закономерна социална мрежа на обществото, според която опозицията е по правило “тайна”, неофициална (т.е. вербализирана на кафе, приятелски разговори или кореспонденция) или ритуално разигравана, за да обере негативната енергия на обществото. На с. 85 четем следния пасаж: “Улични демонстрации от привържениците на спортен клуб “Левски” по случай победа над ЦСКА “Септемврийско знаме”. Милицията се опита да ги спре и разпръсне (на улица “Граф Игнатиев), но не успя. Според мене тези демонстрации по същина са опозиционни. Нашенска опозиционност (курсивът мой)”. Ироничният подтекст на “нашенска опозиционност” е налице. Каквато властта и нейната права вяра, такава и опозицията - повече декоративна, “тайна”, вербален отдушник на наранени страсти, колективна институция на снизяващата, травестийна пародия на едно изкуствено подредено общество.

Изкуственото и насилствено-монополното подреждане на обществото естествено води и до бюрократизирането, административно-йерархичното степенуване на литературния живот. “Дневникът” на Борис Делчев постоянно хроникира организирането на културата (и по-конкретно на литературата), сплотена от “конгреси”, “конференции”, неизменно под мото от рода на: “Българската литература пред конгреса”, “Партийна политика в областта на литературата”, “Без единство на основата на нашата марксистко-ленинска идеология не е мислимо създаване на голяма литература, на голямо изкуство...”. Самото организиране на литературата чрез легитимното насилие на държавата и установената монополна идеология поражда нейния видим, официален план, наложен като институционално представителен. На литературата като административност и партийност “Дневникът” противопоставя травестийната позиция, че литературата е “дарба”: “Досега аз си мислех, че голямата литература се създава от даровити писатели в атмосфера на творчески търсения, но се оказва, че това не било много важно. По-важно за създаването на такава литература било единството: създавайте единство (щях да кажа - унифицирайте се духовно) и хубавите романи ще се родят сами” (с. 69). Официалният план на литературата е създаван от “нищожества”, “бездария”, “властолюбци”, “елементарни и несъстоятелни хора”, тя е “нищо”, т.е. налице е една хиперболизирана гледна точка на мемоариста, която визира крайния обтекаем вариант на държавния контрол над литературата, която в този си вид за него е естетическо и смислово празно пространство. Като негов контрапункт лайтмотивно минава мисълта: “С таланта не се воюва. А речеш ли да воюваш - губиш сражението... С таланта трябва да търсиш общ език” (с. 66). Изобщо в целия “Дневник” на литературата се гледа като на представително-избирателни факти: на единия полюс са административно-йерархизираните списъци на писателите, облечени в държавни постове, чиято власт е временно-кадрова: “Администрацията е велика сила. Имаш ли я в ръцете си, можеш да постигнеш и непостижимото. И все пак има неща, за които на нея не може много да се разчита: тя не е сигурно средство за създаване на ентусиазъм и за предпазване от присмех” (с. 66). На другия полюс са дарбите, естественото естетическо аранжиране на литературата, която също е представителна, но вече в естетически план. На “административните нищожества” противостоят “талантите”, и така описана чрез двата си полюса, литературата отхвърля дребностатистическите си разслоения като провинциална литература, женска литература, литература на малцинствата и т.н. “Дневникът” представя една важна за времето си манталитетна представа: че литературата се мисли институционално-представително, елитарно-избирателно. Всяко отклонение от институционалните групи довежда до реплики: “Един литератор без значение ми каза...”, “млади литературни работници”, сиреч такива, без имена, които още не могат да бъдат причислени към един от двата полюса.

“Дневникът” гледа на обществото като на все по-разрастваща се базисна възможност за подозрение. Абсолютът на властта е дублиран с “тайни” говори, претендиращи за естественост на истината. Принципът на мемоариста има амбицията да създаде историческа и морална биография на едно общество и в този смисъл базисно залага в повествованието раздвояването на скрит (не толкова “свой”, колкото крупно обобщен като неофициален литературен) език и явен (също обобщително властови) език на литературата, която прочее повече се представя като литературна социология. В унисон с времето “Дневникът” се опитва да съчетае противоречиви ценности: от една страна, необходимостта за индивидуално оценяване на света, от друга страна, колективната сила на обобщителните социални езици и чрез тяхното сплитане целта е ясна: да се постави диагноза, да се опонира на властта, която все повече се превръща в тумор, чрез контрасилите на едни естествени процеси, протичащи в тялото на обществото и литературата. Така че мемоаристът не е изключението, а трансформиралото се от вербалност в писмена форма правило, което опонира на болестта. “Тайното” се е съсредоточило само в акта на записването, в материализирането на дневника, а иначе големият морално-изобличаващ патос на мемоариста е явният възпитател, който е припокрил марксизма с човешката честност и достойнство, с дарбата като естествена продуктивна среда на литературата.

При опонирането на властовите механизми на обществото изборът на Борис Делчев са неофициалните територии, адекватни на “тайното”, маргиналното, недопускано до показ, територии на един все по-силен и надигащ се фолклорно-анонимен и обобщаващ глас, който едва в “скритото” хроникиране и оценяване може да нарече себе си чрез име и чрез него да поеме отговорност пред бъдещето, но не и пред настоящето. Протестът е затворен в “тайното” и чака своя миг на открита проява чрез посветени в неговия тайнопис съратници, близки, които пък, от своя страна, ще са медиаторът, помагащ на “тайното” да стане явно и официално. Все по-морално отслабващото общество става толкова по-жестоко, колкото все по-талантливи хора приклещва в мрежите си: “Атмосферата, в която живееше (за Павел Вежинов - б.м., А.А.), никога не е била здрава: склонност към лек живот, семейни неуредици, пиянство и картоиграчество до зори. Всичко това предполагаше средства, а оттам и пригаждане към среди и обстоятелства, които му налагаха нормативен начин на поведение и мислене. С една реч, не успяваше да се самоограничава и да пази духовната си независимост" (с. 436). Но така или иначе в тъжния глас на мемоариста несъгласието с обществото никога не се проявява в тотално дистанциране, а набъбва чрез разочарованието от една първоначална утопия: "Продължавам да подреждам архива си... Два извода: първо, вземал съм на доверие партийни и други тези без никакво рационално покритие, второ, излизайки от тях, поддавал съм се на безплодни полемики, вярвайки, че изпълнявам добре разбирания си дълг. Бил съм наивен и без полза съм се правил на неудобен, какъвто съм и днес. Някои от въпросните документи не ме представят добре, но аз не ги унищожавам: нека останат като свидетелство за моето мъчително узряване (разбира се, ако изобщо може да се говори за узряване)” (с. 437).

И така, “Дневникът” на Борис Делчев не само представя коригиращия властта и литературата (в техните най-крайни официозно-казионни точки) обобщен глас, доведен до митологична възпроизводимост. “Дневникът” регистрира контрамита, който е толкова по-мощен и устойчив, колкото е по-централизирана и укрепена властта. Историческият наратив се обвързва с този на морала, на естествените емоционални и естетически съотнасяния към обществените и литературни факти (“Някаква истерия е подменила простия човешки разговор за културните явления” - с. 102), при което историята се превръща преди всичко в морално понятие, а човекът в нея не е нито герой, нито мерзавец, той е по-скоро унизен и разочарован от своето единствено възможно битие на адаптацията.

БЕЛЕЖКИ:

1. Всички цитати са по: Борис Делчев. Дневник. Подбор, предговор и бележки: Мариана Фъркова. С., 1995. [обратно]

2. Тодоров, Цв. Отиване и връщане. - Сезон, зима 98, с. 36. [обратно]

© Антоанета Алипиева, 2003
© Издателство LiterNet, 03. 05. 2003
=============================
Първо издание, електронно.