По стъклата продължават да проблясват късните лъчи на следобедното слънце. А то унило и самотно препуска покрай тъмно зелените очертания на брега. Край нас, до близката ивица на поредния бряг, са се склонили само побелели хълмове от планински възвишения, мълчаливо виснали облачета в бездънното небе и сигурният мирис на приближаващата есен. И колкото и да е странно, отдясно е Албания, онази далечна и толкова близка земя на шкиптарите.

И на орлите, които никога няма да се преборят с млечно синьото и вечно прииждащо море на Адриатика. И нищо няма да спре този полъх на прегорели листа и надежди, и никой няма да намери сили да се преклони пред тази уморена октомврийска тишина пред земята на Илирия! Брегът, както винаги е послушен, притихнал - пред тази неуморима бяла ивица на прибоя - стои и мълчи

Бурени и камък, обраснали хилядолетни планини са обградили морската карта на Албания с черни в тъмното на мостика нищо неозначаващи линии и точки, които все пак бяха градове и села, планини и вода. Слагам пергела върху навигационната карта и измервам разстоянията - от север до юг граничните линии се покриват само с 350 километра, а от изток на запад пътят е два пъти по кратък. Поставям дланта си върху това парче земя и ми се иска отведнъж да събера в шепата си историята на мраморните отливки на неизвестни римски пълководци, на неизмеримите битки в Адриатическо море, откъдето се ражда почти цялата история на света и някакъв полузабравен вече романс на вечния Шекспир.

Учители, белязани без синове!

Но котвената верига вече се блъска в железните клюзове. Боцманът удря езичето на остарялата ни корабна камбана, а нейният звук - толкова весел и далечен - потъва в близките сенки на брега. Веригата бяга все по-надълбоко, ключовете се опитват да дадат някакъв такт на синьото утро на времето, но от другата страна градът, без да се съобразява с нас, без да ни пита, се събужда с натежали клепачи - примирен и работнически, и толкова пожелаващ, защото почти цяло едно поколение стоя скрито от света и чуждите помисли, сред които може би отдавна е избледнял залутаният глас на Пикасо. Нали тук единствено той намери истинските творци на бъдещето? Това бяха майсторите стъклари от прочутите албански работилнички, носачите на боза, девойките край чешмите с пълни бъчонки вода върху гърбовете - целият албански народ!

Но ето, че край входа на пристанището вече се отделя тънката чертичка на рейдовата лодка. Постепено гласът й изплува от водата и след малко, вече весел и примамлив, пърпори край нас. Моряците поемат въжетата от бака и кърмата и върху палубата на кораба едно след друго изникват усмихнатите лица на представителите на имиграционните власти. И докато се ръкуват с нас, се мъча да надникна в зениците им, за да открия корените на нарушената допреди няколко години логика на осмисления живот, на преиначената етика, която сега се опитва да коленичи пред олтара на съвремието.

Вглеждам се и в ръцете им, за да открия белезите и на онази отминала епоха, когато Станиславски и Луначарски откриха Александър Моисиу - най-великия албански артист за тяхното време. Любимата роля на Моисиу е била Хамлет. Но едва ли в онзи вечен монолог той е можел да предвиди бъдещето на своя народ - да бъде или да не бъде?

С кого?

И докога?

Все още с насмешка може да се видят крайбрежните бункери за самостоятелна отбрана, разположени в района на пристанището, но не бива и да се сърдим на тази почти детска инициатива на Албания в края на атомния век. Бунтът на албанските хора се изля наскоро като необуздана стихия от другата страна на Тиренско море, откъдето се очакваше врагът, и от това време ние, моряците, по стар навик записваме в корабните дневници италианските имена на двете най големи пристанища - Дурацо вместо Дурес, Валона вместо Вльора. Но аз бих рекъл, че Дурес и Илирия вече не е само земя на поети и спомени, а един копнеж и една надежда, че утрото най-сетне стана по-мъдро от нощта...

Градът вече ни подава ръка, все още тих и бавен, сякаш тук хората все още не са се научили за какво да се вълнуват. Магазини с оскъдни или недостъпни витрини, месингови мелнички за кафе, шарени копринени платове и бутилки с коняк "Скендербек". А хората от улиците и от опашките пред фурните за хляб ни наблюдават крадешком с любопитство и интерес.

От земята край градската градина лъха тиха и мека топлина с благодатния мирис на закъснялата слънчева есен, на прегоряла пръст и надежди. Един старец върви пред нас, хванал внучето си за ръка. Детето постоянно върти глава, в един миг се отскубва от дядо си и хуква назад. Старецът се смущава и се затичва подир него, сякаш иска да догони собствената си младост, но ни вижда и се спира на няколко крачки. От джоба на пооръфаното му сако се вижда някакъв стар и съвсем пожълтял вестник - "Зери и популит", тяхното "Работническо дело"

Какво иска да направи все още с него?

Пита ни нещо на албански и аз по-скоро от интуиция разбирам, че се интересува какъв съм по националност. Щом чува името на България, широко се усмихва и вдига в юмрук дясната си ръка за поздрав.

Разминаваме се с него без никакъв коментар...

И отново навсякъде същите усмихнати лица с тези проникващи и любопитни за всичко очи - и в малката сладкарничка, където изпиваме по чаша от прочутата албанска боза, и в ресторанта с карирани покривки върху масите - празен отначало, който се изпълва с народ десет минути след нашето влизане.

А на железопътната гара сред прощални целувки и сълзи и сред кълбета бяла пара от някакъв пуфкащ и много стар локомотив бащи и майки, братя и девойки изпращат онези, които тръгват, за да отбият военната си служба. Момчетата прегръщат своите любими момичета, стискат ръцете си, а между дланите им лежи само един билет, който след две години ще да ги върне като истински мъже.

И в тези закъснели огнища покрай мен, с цвета на чужди, минали тревоги, се пръска пепелта на спомени, в които нещо все изгаря.

Новобранците се качват на влака, машинистът дърпа свирката, чийто весел и пронизителен вик ги повежда напред, вагоните се люшват и на перона измежду всяка групичка от хора остава по една младост, която никога няма да се върне назад.

А вечерта сред хладината на потъмнелите палми, сред белите масички на изникналите малки ресторантчета, както винаги се разнасят червени като момински устни резени диня, дъхаща на море пържена барбуна и изпотено вино. Но аз заставам встрани от тях, за да може нощта всецяло да ме погълне натежала, уморена, с аромата на прощалната си есен.

Тази безкрайна обич. Стихове преглътнати. Трепет за милувки в звезден прах...

Оттогава всеки път, когато идвам в Дурес заставам на тази непозната крайбрежна улица, за да мога отново да повярвам в своята мечта, че нощта наистина вече е свършила и започва утрото на един копнеж и една надежда, която никога повече няма да си отиде от нас...

Слязох отново до приморския булевард. Морето синееше и ме прегръщаше с онази безкрайност на старото, изпълнено с цялата си нежност, море. Почувствах се за сетен път като скитник, когото не можех да намеря у себе си. Кроткият прибой, чиято сила продължаваше да мие водата на времето в нозете ми, навярно бе все същия като отпреди хиляди години. А морето продължаваше и сега да мие водата на времето и за кой ли път отново тъй ми се прииска да се преборя най-сетне с него...

Докога ли ще бъде така?

По улицата се появи отново онзи старец, този път без детето, но със стария си извехтял и никому ненужен вестник в ръка. Приближи се до мен и ми каза:

- Откъдето и нещата да получават своя произход, натам ще се върнат по необходимост. Иначе ще трябва да платят своя данък и да бъдат осъдени от обществото и времето, което ги е създало...

И си отиде...

Гледах силуета му, който все повече се отдалечаваше от мен и изведнъж си помислих: Боже! Нима това бе Анаксимандър?...

<<< || >>>

© Цветан Бекяров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.02.2001
Цветан Бекяров. В една предесенна вечер. Варна: LiterNet, 2001