НЯКОЛКО СЪНИЩА НАЗАД

Цветан Бекяров

Островът изникна на хоризонта отначало синкав, безкрайно далечен като детски сън, сред златото от слънчеви стрели и малиновия дим на залеза. Над морето вече падаха вечерните сенки, водата заискри, зашумя като приказка и след малко се покри с тъмното кадифе на нощта. По десния борд задуха сух напорист вятър, който сред гъстия и пропит с морска сол въздух разгони закъснелите облаци.

Надвесих се над леера и се загледах в разпенената, бягаща покрай кораба, вода, като се мъчех да си припомня имената на някои острови от архипелага - Гран Канариас, Тенерифе, Палма, Йеро... И ония, оглозгани от вълните, скали на Грасьоса, Монтаня Клара... След това се опитах да се сетя колко ли пъти съм идвал в Лас Палмас. Сините искри от преживяното се топяха в тихия огън на отминалите спомени, които сега в развълнуваното ми съзнание се лепяха, като мигащи светулки, като звезден дъжд полепнал по крилата на случайни срещи...

Но ето ги и първите корабни светлини и пръснатите над тях притъмнели мачти и димоходи. От капитанския мостик започват да се чуват команди, глухият зумер на щанбайна прозвънява няколко пъти, котвената верига изтрополява по клюза и корабът най-сетне замира на вътрешния рейд.

А само на няколко мили от нас животът препускаше по нощните булеварди с хилядите разноцветни светлини на града, с наредените като ярка шевица фенери по крайбрежната улица, над която от високите здания гледаха и се извисяваха в морето неоновите реклами на хотел "Кристина", на "Санта Каталина", жълточервената мида на "Шел" и националната банка. После настъпи дълбоката и влажна нощ, в която от време на време се чуваше случаен плисък на вода, далечен звън на корабна камбана или сънливите очи на закъснял автомобил.

Рано сутринта пилотът се качи на борда и след малко корабът потрепери, развъртя се бавно и тръгна по посока на пристанището. Пред мен изникнаха корпусите на белоснежни презокеански кораби, висналите безпомощно платна на яхти и забързани моторни катери. А там, по цялата трикилометрова ивица на каменния кей вече кипеше всекидневният хаос - цялата онази пристанищна суетня, която съществува във всички крайморски градове по света.

След необходимите формалности представителите на граничните власти слязоха по трапа и изведнъж градът се появи с цялото многоообразие на пъстроцветните групи на туристите, с влажно натежалите длани на палмите, събрали под оскъдните си сенки на дебелите си стволове цялата многовековна история на острова.

Пред входа на пристанището както винаги ме посреща онази групичка от деца, които притежават учудващата способност веднага да определят националността на всеки моряк. И с някакъв благонадежден и подканящ трепет да предлагат картички и газови запалки, малки амулети с испански гербове и американски цигари. И докато наблюдавам тъмните перчеми на косите им и избелелите от слънцето ризи, се мъча да си представя какво ще бъде по-нататък, когато свършат наивните тревоги на детството. Може би някои от тях ще станат миячи на чинии в големите ресторанти, прислужници на богатите туристи от вилните зони на "Санта Бриджида" или "Сан Матео"? Или щяха да тръгнат по пътя на безимотните си родители, които всяка вечер сънуват малко изумрудено островче на бананова плантация, залепено някъде под сухите склонове на Гран Канариас... Но те ме гледат право в очите и сякаш не мислят за това, побутват се и се надвикват с безгрижните си гласове, досущ като търговците от индийските магазини, които също като тях се опитват да покажат бедните си познания по български език.

Градът смайва с веселия нрав на един от най-търсените курорти в света увеселителен храм, в който през лятото туристите стават повече от местното население. Новите квартали, сковани и притиснати от бетона на съвременната урбанизация, са приютили в себе си богати магазини с огледални витрини, зад които стоят подредени фантастични стоки на фантастични курортни цени. Навътре към хълмовете градът бързо свършва. После отведнъж започват полуголите, обрасли с храсталаци, скалисти възвишения на планината, с пръснатите като накацали гларуси самотни вили, между които сред малахитовите дантели на лозята и каменните огради се пекат гущери.

Пътят се вие нагоре към билото, примамливо прашен, нагорещен от неумолимото слънце, към сврялото се малко любопитно градче Terror. И изведнъж, след туристическата блъсканица на Лас Палмас, само на двадесет километра, човек може да притисне до гърдите си обаянието и тишината на старинните къщи с надвисналите над улиците дървени балкони и полуизтрити гербове по вратите.

Но отдавна ги няма керваните от мулета и гласът на звънците на водачите, неописуемо тихи и самотни сред скалистите планини, върху които е кацнал вулканът Bandama... Няма ги и полихромните статуи на Христос и Богородица, които послушници безмълвно носят сред напечените камънаци в службата на всеки религиозен ритуал, за да извърнат погледите на древните и почтени хидалго от неправдите и злото на земята. Градчето е запазило само сухата топлина на кривите калдъръмени улички, от които изведнъж изскача малко кокетно барче с подредени масички отвън и широки чадъри. Единственият символ, останал от времето на престарелия католицизъм и Светата Инквизиция е малката църквица с позлатен олтар, амвонът украсен със скъпоценни камъни и прегърбеният побелял клисар, който непрекъснато си говори нещо на испански.

А пред църквата върху дървената пейка, сънливо напечен от горещината, един мъж продава канарчета в големи кафези. Самотни шведски двойки, англичани и германци с фотоапарати се тълпят около него и се чудят как е възможно да бъде толкова висока цената за една малка птица, на чието име, както пише в туристическите проспекти, е кръстен острова.

Може би точно тука е мястото да спомена, че между туристическата реклама и истината понякога съществува такава огромна разлика. През петте столетия, откакто испанците владеят Канарските острови, думата "канарио" толкова много се е разпостранила и е придобила всякакви форми, че на Пиринейския полуостров и в бившите испански колонии в Латинска Америка така се наричат десетки видове птици и всякакви растения с жълти цветове. В Чили "канарио" означава важна персона, някой, който дава големи бакшиши. Това е и прозвището на чилийските любовници. В Аржентина "канарио" е паричен знак или билет на стойност един аустрал. В Андалузия с тази думичка сочат сламените шапки по главите на хората, а в Германия - престъпник, който се е разкаял. Преди около век и половина е съществувал такъв танц сред латинските народи, "канарио"! възкликват понякога испанците по време на корида. И само по този странен начин жителите на Кастилия наричат тези декоративни птици.

Истинското име на острова има съвсем друго значение. И всеки, който желае, може да го научи от географските и исторически справочници...

Тиха и средновековна романтика блика и в Лас Палмас от старинния квартал Vegetta. Отново тихи бели къщи със спуснати дървени щори, вити като гайтани улички без капка сянка по тях, но и с камъка на Националния театър, който носи името на известния класик на испанската белетристика - Бенито Перес Галдос. Тук човек сякаш потъва във времето на Великите географски открития, струва му се, че чува гласа на военния губернатор на града, който насърчително поздравява от балкона моряците на "Санта Мария", преди да тръгнат в безсмъртното плаване на своята слава.

Вътре в къщата на Колумб, в реликвената тишина на музея и притъмнелите багри, които се спущат от картините на Веронезе и Моралис, лежат подредени редки исторически документи и старинни оръжия от времето на великия мореплавател.

Сгушената средновековна завеса на квартала се вдига след старинните руини на безименната крепост, щръкнала на полуостров Ислета с голямо почерняло от времето оръдие, което гледа към морето, а на възвишението чакълено се белее надпис: "Да живее Санта Барбара" - явно покровителка на войниците от времето на Ренесанса.

И едва долу на крайбрежната улица, зад увисналите листа на палмите отново чувствам прецъфтялата свежест на морето, тънката извивка на плажа "Las Cantares". И меките гънки на вълните над зеленясалия от водораслите риф, който затваря залива в спокойна лагуна.

По плажа се разхождат стройни момичета по бикини, мъже със слънчеви очила и цигара в уста се обръщат подир тях, за да погледат още малко стройните им бедра, просто животът тече, а коприненият пясък се размива леко и тихо точно там, където морето ненаситно открай време целува земята...

От другата страна на улицата под навесите на многобройните ресторанти, магазини и кафетерии белите покривки на масите вече се изпълват със студена сервеса "Tropical" и кутии "Кока-кола", по чиито стени се стичат едри капчици вода. По разноцветните столове са седнали туристи от различни националности, смеят се или облегнати назад вдишват с пълни гърди курортния хазарт на многобройните си преживявания. Край тях минават стари испанки с покупки в ръце, поглеждат мимоходом към чужденците със спотаената въздишка, че скоро, само след два-три месеца лятото ще свърши и над града ще падне мълчаливата тишина на спокойствието.

Започва да се свечерява. Сенките по улиците наедряват, но аз вече трябва да се връщам на кораба. На площад "Catalina", от един павилион си купувам последния роман на Кармен Лафорет - испанска писателка, която като Перес Галдос също е родена на Канарските острови. И сега, когато корабът отново се люшка сред неспокойните вълни на океана, когато островът отдавна съм го претопил в нежната мъгла на спомените, понякога отварям тази малка реликва, за да ме върне няколко сънища назад. Защото пак ми се иска да видя "Puerto de la Lus" и бронзовите кучета пред зеленясалите стени на катедралата Санта Ана, копринения плажен пясък и онази трепетна целувка на морето, която може то да даде единствено върху земята на Канарските острови.

Понякога си мисля, че в живота на всеки, където и да се заскита, трябва да открива малки и тихи пристанища, в които да се подслони, да си отдъхне поне за миг и се изсуши от вечно брулещите дъждове на съдбата. И тогава, когато отново набере сили и вяра, отново да хукне напред, за да може за сетен път да преоткрие себе си...

<<< || >>>

© Цветан Бекяров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.02.2001
Цветан Бекяров. В една предесенна вечер. Варна: LiterNet, 2001