Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРОНИКНОВЕНИЕТО НА БИНОКЪЛА

София Филипова

web

Ангелина Василева създава своите лирически "приказки", както сама назовава стихотворенията си, от преди повече от четвърт век. Художествен живот на един богат духовен и емоционален свят, проникнат от мек лиризъм, изтънчена чувствителност, тиха съзерцателност и сърдечна топлота. Той е сътворен с четката на художник, в чиято тоналност преобладават топлите цветове на оранжевото, скритите отблясъци на сребристото, романтичният нюанс на синьото. Този светъл ореол блести от първите до последните ѝ стихове, събрани в нейните пет стихосбирки: "Приказка за двама" (1991), "Перуниково небе" (1996), "Да бъда нечия отново" (1998), "Среднощен ферибот" (2010) и "Дневникът на един бинокъл" (2019).

Още в пърните ѝ книги ("Приказка за двама" и "Перуниково небе") светлината струи в доминиращите картини, които са посветени на върховното човешко чувство - любовта, представена като "бяла магия", като "дъга след дъжд", като "приказен оазис в бялата пустиня", и с тази лъчезарност живее в цялата поезия на авторката с различни нюанси и оттенъци, получавани от нови емоционални импулси. Така в стихосбирката "Да бъда нечия отново", въпреки че се прокрадва лека тъга при мисълта за раздяла, за наложителност от сбогуване, не е замъглен свежият спомен от горещото "любовно лято" край морето, от което излизаш "с перлени отблясъци по бронзовата кожа", а "във всяка мида свети бисер", и светлото настроение звучи завладяващо. Или - в предпоследната стихосбирка "Среднощен ферибот", в която морският пейзаж е обрисуван с още по-силна експресивност (в раздела "Созополски импресии"), и интимните преживявания, макар и споходени мимоходом също с мисълта за "сбогуването", са разгърнати в много по-широк диапазон на лъчиста радост от сърдечната споделеност.

В поезията на Ангелина Василева е налице интересен похват - приобщаване на стихове или раздели от една стихосбирка към друга. Получава се нещо като прилив, подобно на нестихващите вълни на морето към брега, които уж са същите, но са различни. Така "прехвърлените" стихове и раздели са едни и същи, но в новото художествено пространство, в зависимост от общия поетичен контекст, те получават нов смислов резонанс, по-различен вътрешен пулс, особено когато към раздела се прибавят новосъздадени стихове. Напомня изложба на картини в нов аранжимент.

Това се отнася до голяма степен и за новата стихосбирка на Ангелина Василева - "Дневникът на един бинокъл". Самото заглавие говори за специфичната ѝ същност. Досегашните книги на авторката съдържат картини, нарисувани с артистично леко перо, с няколко щрихи, превръщайки всяка една в изящна импресия. Новата стихосбирка има друг облик. Тя разказва като в дневник разнообразни събития чрез плътно обрисувани образи с ясни контури, каквото ни дава гледането с бинокъл - с насочване към детайли, открояващи съществени страни и специфики на наблюдавания обект. Поглед по-всеобхватен, по-проникновен.

Това се чувства добре и в двете части на книгата - първата, назована "Прадо и портокали", където той е насочен към външния, чуждоземния свят, и втората, със заглавието "Любовта има всичко", която прониква в дълбочината на вътрешните галерии на сърцето.

Първата част ("Прадо и портокали") е панорама на външния ни свят - срещи с чужди страни - с техните бележити градове, емблематични културни паметници, съхранили шедьоври на човешкия творчески дух. Тази част е изградена на основата на раздела "Шопинг в света" (мила ирония в заглавието) от предходната стихосбирка. Но какъв разкошен "прилив"! Какво обогатяване! Не само чрез разширяване на географското пространство - към беглите, но интересни "кадри" за южната ни съседка Турция, за Венеция, Сиена, Виена и др., тук са прибавени многоцветни картини, посветени на Англия (най-вече Лондон и графство Девън), на Испания, Париж - в разширен обхват - с най-прославените забележителности - символ на Франция. По-важно е обогатяването в друг, вътрешен план - вместо пробег по обекти на туристическите маршрути - проникване в атмосферата на живота в посещаваните "чужди", превърнали се вече в "близки" на сърцето, страни. Срещи с обикновени хора - Джейн, Мери, Джон, американската учителка Линда - с техните интереси, навици, вкусове, с детайли от ежедневието им - уханието на каничката с кафе... красивите пердета на Мери... Обрисувани с конкретни щрихи преживявания, бликнали до фонтана на принцеса Даяна в Хайд парк... породени от мисленото докосване до магията на Едит Пиаф в "Мулен Руж", където човек би жертвал и последните си сто евро... Възхищение! Не само от красотата на човешкия талант, но и от силния дух на един народ - като японския, който с достойнство понася тежестта на националната си трагедия (Фукушима 2011), без да губи усета си за красота - насладата от клончето с цъфналата вишна (триптихът "Сълза за Япония").

Ето как един раздел - обогатен и "прехвърлен" в нова стихосбирка - заживява нов живот.

"Любовта има всичко" - втората част на книгата - носи силен емоционален заряд - сърдечна топлота и струяща нежност, присъща на авторката - на душевността и поезията ѝ. Самата тя признава в свое стихотворение, че е "пронизана от нежност".

Любовта е всичко и във всичко, което ни е близко и скъпо в живота - това ни внушава всяко стихотворение от втората част. Любовта е моят град! Градът, който носи името на божествената мъдрост... с площада на двамата Славейковци, които търпеливо чакат на пейката познаващи и непознаващи ги... А близко до сърцето ни е и античният град, в който са си дали среща древността с настоящето, благославян от Ейрене - древногръцката богиня на мира и благоденствието, така необходими в днешно време...

Любовта е там, където е Поезията с нейните рицари - Поетите, които са обречени да ѝ служат докрай, живеещи с други сетива за света, звучащи за тях с други звуци; които имат огромно и кървящо сърце за страдащите, за премръзналите котета и самоубийците; които разговарят с Бога не в църква, а в мансардата си и които отиват в Бургас, за да търсят морето на Христо Фотев и Петя Дубарова...

Когато слуша за всички тях, поетесата признава, че засиява "приказно седефена", а "минувачите се питат" защо светят прозорците ѝ в този късен час...

За най-дълбокото в себе си тя споделя в най-задушевните си поетични изповеди. В предишните ѝ стихосбирки в лъчезарието на чувствата мимоходом се вестява мисълта за самотата. В първата ("Приказка за двама") авторката направо я отрича: "Няма да бъдеш./ Не си била./ Просто те няма." В следващите ѝ книги мисълта за самотата, оплодена от осезаемото ѝ присъствие в потока на преживени емоции и обогатена като мисъл-усещане, намира словесен израз в чудесното афористично тристишие, станало "пътешественик" в поетичното ѝ творчество: "Великолепно/ в своята самотност,/ единствено е слънцето." В последната стихосбирка - "Дневникът на един бинокъл", появила се две десетилетия след предишните ѝ книги, чувствата са разгърнати в по-широк диапазон, възприемани чрез друг диоптър. Поетесата е същата, с познатата ни душевна нагласа, но, пречистена след пожарищата на изминалото време, натоварено с много вътрешни и външни събития, тя е с обновено и обогатено светоусещане. Сякаш през филтър са преминали и отстранени ненужни помисли и представи. Стопила се е онази мисъл-усещане за самотата, останала да звучи в съзнанието ѝ в своя философски смисъл.

Все по-налагащ се със своето символично значение се откроява образът на вятъра, изразяващ дълбинни душевни преживявания, тънки нюанси в лирическите откровения. Още в първите стихосбирки той е свързан с вътрешни нишки с образа на дъжда, който носи също символен дух. В този тандем символната им характеристика е различна. Дъждът олицетворява крехката нежност и деликатната чувствителност на жената, чиято "душа-бездомница" очаква с трепет "първата светкавица", и която в безсънната си нощ се наслаждава на течащите по перваза "първи капки дъжд". И която с топъл глас напомня: "Ти знаеш/ как обичам/ да вървя/ сама в дъжда/ по блесналите/ нощни улици"... "Праведният", "бездомният дъжд"... А вятърът - "своенравният" и "изменчив" вятър - все още в самото начало притежава друга роля. Проникнал дълбоко в лабиринтите на неуловимите душевни трепети, той е и завоевателят, и завоюваният. "Живеехме със вятъра/ във къщата на хълма" - започва лирическия си разказ в стихотворението "Къщата на хълма" - заглавие и на раздела в книгата "Среднощен ферибот" - завоюваната, същевременно и тя завоевателка, защото за общ живот в "къщата на хълма" - на свръхвисокото в чувството са нужни двама. "Но той внезапно си отиде" - съобщава "разказът". Набързо и прекратко. И пак прекратко и набързо във финала, сякаш по-скоро да сложи край на съобщеното: "Без вятъра/ на хълма тишината е ужасна.". Без емоционални обяснения, без сантименталности. Само това определение "ужасна"! Като скрита камера... зад която се спотайва кипяща сплав от парещи спомени, тлеещи въглени, прекършени полети, стихнали горести... тъга, болка, усещане за ограбеност и самоограбеност... И всичко това - уж пак безстрастно - като бегли щрихи от картина, или фрагменти от филм - в едно или друго стихотворение, като онова - за раздялата: "Два сака/ в средата на стаята./ Моята рокля./ Твоите джинси./ Само/ луната е истинска." Или стихотворението "Писмо", при четенето на което усещаш ледените камшици на урагана: "Тук мина смерч./ Това е всичко.". Думата "всичко" съдържа наистина всичко - щастието и нещастието, радостта от съграждането на "къщата" и болката от нейното "срутване", и най-вече усещането за "ужасяващата тишина".

И макар че две десетилетия не са широко темпорално пространство, човек и за едно десетилетие може да изживее значително вътрешно развитие - да обогати своя светоглед чрез обновените си сетива, с които оценява случилото се и възприема случващото се в нас и извън нас. Десет години делят "Дневникът на един бинокъл" от "Среднощен ферибот", но пътуването от "Ферибот"-а до "Бинокъл"-а би следвало да се измерва не с обикновени мерки. И тук, в последната книга, отново се появява "къщата на хълма", но заедно с ново стихотворение - "Не се завръщай, ветре,/ в къщата на хълма" под общо заглавие "Приказка за мен и вятъра". Цялата "Приказка", както и всички стихове до нея и след нея, са преминали през призмата на едно просветлено съзнание, през мрежата на един омъдрен поглед. От "призрачните спомени" са останали лъчите, които отвеждат към пътища с нови изгреви, към "хълмове" с "къщи" по-извисени. Радостта и тъгата по тези пътища са облени с възраждаща светлина. Дори и след спукването на "милия" и "прекрасен" балон, който авторката не престава да изпраща към небето, тъй като усеща, че той носи "светло предчувствие". Сбъдналото се "предчувствие" е прозрението, до което е стигнала в новата си книга - с по-дълбоко осъзнаване на стойностите в живота, с по-високо стъпало на духовност.

Прозрението има свое кратко название - ЛЮБОВ. Голямата, величавата, пречистата любов. Нейните измерения са безгранични, разклоненията ѝ - безмерни. "Всичко" в живота е любов. Тя обгръща с лъчите си и нашите, и чуждите градове; обгръща Поезията с нейните блюстители на Красотата; с озарението си осветлява безсмъртието на онези, които са ни дали живот - майката, чийто образ от прелестния триптих в "Среднощен ферибот", възкръснал в "Дневник"-а за нов живот, и, свързан с образа на бащата - онова "непораснало момче със скаутска риза, пребродило света" - заедно засияват с ореол на святост; с друго озарение любовта обгръща и тези, на които ние сме дали живот - нашите деца (авторката е посветила много силни стихотворения на синовете си още в първата си стихосбирка) и - нашите внуци - нашето бъдеще и надежда... "Приказката" за "Принцесата и шрековете", написана от поетесата с посвещение на своите внучки Ади и Перла, завладява не само със своята жизнерадост, а и с чистотата на неопетняваната от материалното детска душа, която, отказала бляскавите подаръци, мечтае само за игри и за фунийка пуканки и кока кола пред филм в МОЛ-а.

"Личните" гласове на любовта (към сърдечно близките, родните, познатите) добиват своята зряла форма и велика сила, вливащи се в огромното море на божествената, надличностната любов към Човека - от всички времена и меридиани; към страдащите, очакващи да бъдат обичани и да имат право и те да обичат. "Милост!" за тях призовава поетесата в своята молитва към Пресветата Богородица - Милост за "невинното бебе/ което се ражда/ в мига/ между два земетръса", за "кварталната наркоманка", за "войника,/ стрелящ под дуло,/ опряно в тила му"... Милост за тях и за всички люде по цялата земна шир! Милост за цялото човечество, жадуващо мир и щастие!

В последната глава ("Моите молитви") на последната си книга авторката с горест и нежност прави своята гореща изповед:

Немигнала
осъмвам със молитва
светът над всички нас
да се развидели.

Какъв по-висок знак за постигнатото прозрение в ценностите на живота! Това висше прозрение ни разкрива новата книга на Ангелина Василева "Дневникът на един бинокъл" - чрез лирическите си "приказки", които, благодарение на бинокъла, виждат нещата в живота от по-далечно разстояние, с по-голяма яснота и с по-голяма проникновеност.

 


Ангелина Василева. Дневникът на един бинокъл. София: Карина М, 2019.

 

 

© София Филипова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.11.2019, № 11 (240)