МОДЕРНОТО, РАЗКАЗАНО ЗА ПОСТМОДЕРНИСТИ

Станимир Панайотов

web

1. Начала

"Онтологиите на настоящето изискват археологии на бъдещето, а не прогнози за миналото." Последното изречение от последната (и първа на български език) книга на Джеймисън е всъщност първо условие на модерността. Тук поемам безусловно риска да говоря за книгата на Джеймисън доста буквално и общо. Тя е толкова ясна в аргументациите си, че изглежда невъзможно всичко да е толкова просто. Нещо повече, самата книга създава степен на цитатност между модерното и постмодерното като радикално, множествено, двуеднозначно едно: една Единствена модерност.

Вече "опечената" на български език книга на Джеймисън сама по себе си е щастие за някои, тъй като през последните години четящите се радват на актуални заглавия от световната сцена на хуманитаристиката. Но четенето е въпрос на лична отговорност - с което и актуалността. За да си спестя рекламата: отговорността струва 8 лева и няколко часа четивно пре-раждане; следва ре-инвестиране на първоначалния капитал без облагане с данъци. Дъмпингът е по философски откровен и неизбежен.

Преразказ на книгата би бил доста безсмислен, понеже тук става дума за разказ. Нека споменем, че Джеймисън принадлежи към поколението на т.нар. Нова историческа критика, при която понятието за история означава историцизъм, наратив и повествование, а "мит" все още значи "наратив". В този смисъл интересно е да проследим накратко няколко бързи "хронологични фантазии" за модерността, преди да очертаем как разбирането за история само по себе си произвежда отхвърлянето на всяко едно допускане за "правилна употреба" на думите, в т.ч. и на модерността като дума. Ще наблегна и на кон-текстите, а не толкова на текста на Джеймисън.

Колко безсмислена би била всяка една хронология на модерността, щом узнаем, че хора като Суифт и Русо са употребявали "модерно" като ругатня! Което и да е началото на модерността, оказва се, че всяко нейно "за пръв път" е индивидуално, че "модерното" съвсем не е колективно, че "за пръв път" е винаги "за последно" (с. 40). Опитът за хронология на модерността е съвсем объркан: времевостта често е подчинена на разриви. Значи освен бавното, циклично време на Chronos, има и едно друго, стоическо, нетелесно, непулсирано време - Aion (Дельоз 2000), чийто пулс дава глас на мълчаливото. Именно хронологията показва как процесът на за-раждането е провалящо се из-раждане - и точно затова е толкова стряскащо настоящото въз-раждане на модерността, модерността като ин-халация на пост-модерността. Има едно празно място, което идеологическия анализ на Джеймисън потенциално анализира, и това е именно постмодерността, някъде между модерността като (а) модерност, съгласно регресиите й, и (б) модернизъм, съгласно автономизирането на някаквa уж винаги нова новост. Четворният корен "modern" води само до някакви си 16 комбинации, от които все пак две вълнуват силно Джеймисън: модерност-модерност и модерност-модернизъм, така, както те се преплитат в "диалектиката на разрив и период". Систематична хронологичност на модерното не може да мине без анахронични засечки. Бъркотията започва още с Папа Геласий I (494-5 г. сл. Хр.), през Декарт и откриването на една нова наука (16.01.1619), към Бодлер (modernite) и Рембо. "Модернизъм" се измисля малко по-далеч, в испаноезичния свят, от Рубен Дарио (1888) - modernismo идва да замести symbolisme и Jugendstil, като самата дума предизвиква откровен скандал в испаноезичния интелектуален живот от "Поколението 1898". Следващото измисляне на модерността идва с "Одисей" на Джойс (по-точно - 16.06.1904) (Одисей 2004)¹. Още по-дълбок разрив предизвиква Вирджиния Улф (12.1910), според която модернизмът се пръква "през декември 1910 или там някъде човешкият характер се промени" (с. 107). Независимо че модернизмът (или това, което Джеймисън ще нарича "късен модернизъм") се появява в Америка, по-точно в стария Юг (уж средище на реализма и индустриалната архитектура, тази "застинала музика" [Шелинг]), рожденото му място пак се мести в Европа. В началото на 20-те Алън Тейт "измисля" "модернизъм", което се появява в печата през 1924 г. в статия от друг автор, за да даде име на литературната революция на Елиът, Паунд, Дулитъл (кръга на имажинистите), дотогава просто "неназовано движение" (толкова неназовано, че се назовава като "неназовано" от самия Паунд чак през 1937 г.). През 1927 Лаура Рейдинг - близка до Алън Тейт - въвежда "модернизъм" във Великобритания с излизането на "Преглед на модернистката поезия" на Грейвс и Райдинг. Обаче през 1943 г., пак в испаноезичния свят, Федерико де Онис става причина за още един нов разрив, използвайки "postmodernismo" в своята "Antologia de la poesia еspanola", като преди антологията да излезе на испански, очевидно думата се е придвижила бързо-бързо в Америка при Дъдли Фигс през 1942, който изпреварва "автентичната" поява на "постмодернизъм" с излизането на "Антология на съвременната латиноамериканска поезия" в Америка през същата тази 1942. Като че ли последният разрив в тази "история" идва от Тойнби през 1947, който в своето "Изследване на историята" връща нещата назад, датирайки началото му "някъде около" 1875 г. Все пак покрай избуяването на поп-арта и абстрактния експресионизъм през 50-те и 60-те години "постмодернизъм" сякаш отново започва да циркулира в Америка "за пръв път" сред кръгове около хора като Ихаб Хасан, Ървинг Хоу, Хари Левин, Лесли Филдър, като някакъв квази-месиански момент. И точно в този контекст в Щатите постмодернизмът сякаш копира онзи европейски корен на само-подривната философия а ла Алтюсер, за да изследва "импулса на саморазрушението, който е част от литературната традиция на мълчанието" (Хасан 2000). Тази диалектическа логика на разрива и периода е описана най-добре от Уилям Джеймс, според когото "новостите отначало се отхвърлят като безсмислици, после се обявяват за очевидни и накрая се присвояват като лични открития от бившите си отрицатели". Същото разбиране се подема от Гертруд Щайн (1990), която буквално си играе с елементите на радикалния емпиризъм ("the thises an the thats") на нейния "учител" Уилям Джеймс, като Щайн по различни причини обявява перфидна иронична война на Елиът и... Хемингуей. Ето такава хронология предшества втората част на книгата "Модернизмът като идеология".

Та тази хронология, вижда се, не е нищо повече от анахронизъм на модерността. Нейният естетически характер е едната страна на медала, разгледана във втората част на книгата. Другата, скрита и явна страна на тази тъй дръзка книга, е капитализмът на постмодерността. Прераждането на т.нар. вносен капитализъм е нещо доста илюзорно, ако приемем, че постмодерността не е настъпила, а се е само-подрила. Точно през понятието подриване прочетох тази книга и през него ще пиша за нея. Защото сякаш смъртта на постмодерността се оказва раждането на модерността - процес, който и привидно, и буквално слага край на бурените и корените на миналото (бъдеще) в настоящето. Само допреди няколко години постмодерността беше продавана като мода в капиталистическите общества, в което няма нищо лошо. Но не съм сигурен дали беше за добро, щом после умря, и новата мода беше и е да се говори за смъртта й и за смъртта на "смъртта на субекта", при което сега се очаква всички осиротели постмодернисти да се радват на възраждането (да, това е думата) на пред-капиталистическо-буржоазното предчувствие за нова ре-модернизация (все едно модернизацията и бюрократизацията [Вебер] не се е случвала никога). Постмодерността също допусна своите си грешки: обяви своите резултати, преди да ги постигне, и затова и не ги постигна. Единственото, което постигна, бе разрив в и със самата себе си. И в това има нещо скрито фашизоидно, сякаш на литературния пазар се появяват някакви месии на бъдещето, които "за пръв път" предчувстват онтологията на настоящето такава, каквато тя е - с което слагат прът в колелата на бъдещето си (Арент 1993)². Това може би беше грешката на постмодернистите, която се превърна в поуки (Лиотар 2003). Дори самият факт, че точно 10 години (2002) след ключовата в творчеството на Джеймисън книга (1992) той се завръща (уж) към модерността, говори красноречиво. Както казахме, завръщането е към отношението на модерността към себе си. Изглежда антиподът (постмодерността) носи негативните, отречени характеристики на прототипа (модерността). Точно това отношение на оригинал-копие като че ли е оригиналният момент на Единствена модерност, при което булото на незнанието бива забулено с булото на едно-единствено знание за модерността, при което разполагаме... най-малко с два проекта за модерност у всеки един неин "родител".

2. Начало

Родителското начало на модерността е доста травмирано. Всъщност именно смъртта на "значимия друг" (постмодерността) дава свят за една стара онтология на настоящето, а именно - самата модерност. Оказва се, че постмодерността е била пренатална фаза на модерността, при което хромозомите на последната вземат превес над тези на първата, тъй като нея я... няма. Или поне е останала нейде в миналото на настоящето (Шюц 1993)³. Джеймисън си го "връща" на всички минали и бъдещи критици на лявото мислене, за да извади прътовете от колелата на миналото, за да периодизира един разрив: този на модерност-модерност/изъм. Всъщност Джеймисън се връща към една доста маргинална, съвсем не структуралистка позиция от края на 60-те години на XX век, когато слушателите на неохегелианството на Кожев преливат в чудатите форми на "невидими колежи", встрани от специфичната френска рецепция на Ницще по това време: "Ацефал" на Батай и Кайоя, Алтюсер и антихуманизма, Дельоз с неговите интерпретации на Бергсон и Лайбниц, Лакан и неофройдистката школа, или Башлар и "епистемологичното прекъсване", подето от ницшеанеца Фуко. Акцентът пада върху континуитета на тези имена и техните явно прикрити ученици, при което се прилага едно "епохе" не само върху (философското) минало, но и сякаш върху името на учителя, за да бъде подрита интимно-патриархалната природа на този философски континуитет (Николчина 1992)⁴. Така Джеймисън организира сингуларизирането на диалектиката на разрива и периода (с. 30), обръщайки се към самата модерност, под-лагайки я на идеологически анализ не като понятие, а като дума. Следва да се обърнем към конспиративното минало на модерността, проиграло се като първоначално време за постмодерността. Става дума за табуто върху репрезентацията на субективността, винаги вече заместена с мястото на субекта (като метафора), и за постмодернистката метонимия, винаги вече заместена от уж недиалектическия процес на деконструкцията (с. 118). Става дума за диахронията, която парадоксално се превръща в синхрония. Става дума и за повтарящия се провал модерността да започне отново. Джеймисън ни кара да се върнем към началата на модерната субективност (Декарт), в която има нещо много едипово, което се натрапва от само себе си: "Декарт не е ничий ученик" (с. 48). Ала (пред)едипов или не, самият наратив на модерността не може да се организира около субективността (кой е субектът на субекта на субекта?...) - просто субектът се извежда от пространството и протяжността на обектния свят (с. 50). И там, където Кант представя субекта за ноумен, се намесва Хайдегер с пренасочването на съмнението на мисълта (cogito) в сигурността на представата (Vorstellung). Просто субектът не се определя чрез себе си (с. 53). Началото на модерната субективност - cogito - всъщност е театрализиран провал на Западната представа за свободата на съзнанието (Хусерл 2003)⁵, което е невалидно в своите теории, просто щом съзнанието е не-представимо и няма друго на себе си съзнание, то е също толкова фалшификат на модерността, с което се отменя самата модерност, а модерната субективност се оказва подрита и в разрив със самата себе си ("съзнанието изобщо не подлежи на представяне" [с. 57]). За пръв път се превръща в "за последен път", щом cogito не се приема за пръв и нямащ равен на себе си опит - което отново и отново води до регресивната природа на модерността, и нищо повече.

Макар и Джеймисън да подкрепя Хайдергеровото преакцентиране на Vorstellung като репрезентацията, под "репрезентация" традицията повелява използването на Darstellung, а не на Vorstellung. Darstellung е немската дума за репрезентация/въплъщение, при което самата дума свързва корена cogito с други имена като Сартр и Бовоар. Освен "репрезентация", Darstellung има допълнителните значения на въплъщение (embodiment), което насочва повече към Сартр и Бовоар, и изпълнение (performance), което се отнася към Остин, Сърл и Дерида, които значения съответно са били развити в ранните произведения на Джудит Бътлър, а по-късно в нейната теория за перфомативността. Същото се отнася и до преводаческите лутания около angoise при Сартр и trouble при Бътлър - едно понятие за безпокойство, което самото буди безпокойство. Хайдегер просто акцентира една нова, по-широка представка, като така мястото на наложено-отсъстващата пред-инстанция на съзнанието се заема от рефлексивността, която "всъщност е кодова дума за съзнанието" (с. 59). Диахронията и синхронията се превръщат в анахронизъм, по-нататък същата съдба следва и алегорията (Де Ман), и пукнатината (Фуко), и историята (Бенямин). Това следва в първата част "Модуси на прехода", "последваща" втората.

Диагностична шизофрения (Джеймисън 1997; Дельоз и Гатари 2004)⁶ на субекта не е единствена причина за засечките му. Трябва да се провери има ли въобще буквален, неопосредстван език, който да не се замества от фигури на субекта. Няма как да говорим за репрезентация на съзнанието - на практика не само че сме в същата репрезантационистка криза, както когато Джейн Флакс заговори за края на епистемата на репрезентацията, но дори сме стигнали и много по-назад. През 1991 г. Джеймисън сам изпревари бъдещето, въвеждайки понятието за пастиш (1995: 43-44), паралелно с разширяването на понятието за шизофрения като "едно вече непреставащо настояще" (с. 196), с простата цел онтологията на настоящето да не пропада отново и отново в бъдещия си провал, поддавайки се на диагностичната шизофрения. Тук шизофренията се разбира в смисъла на несвършено състояние на идентичността, край на политиката на идентичността, която с приемането на "хипотезата за репресията" привидно отхвърля репресията, уж без да се възползва от властта преди закона. Този закон, приемайки мястото на следствие от властта, се превръща в превключвател на постмодерното в модерното, генерирайки дискурса на освобождението на бъдещето от миналото, на миналото от бъдещето...

3. Поначало...

"Всъщност единственото ни предимство беше в това, че постмодернизъм у нас не съществуваше." (Дичев 1991).

Единствена модерност е книга със силно присъствие и нейният Едип е пределно ясен: модерността. Книгата е "присъстваща" в смисъла на книгата на Бланшо "Предстоящата книга" (която предстои в издателство КХ). Но и присъстваща в смисъла на идеологическа акция срещу възраждането не само на проекта на модерността, но и срещу възраждането на превърнатите форми на онтологията на присъствието, а противостоенето се извършва с късния фукоянски проект за онтология на настоящето.

Спомням си как преди известно време моят преподавател проф. Георги Каприев ми разказваше за тайните конспиративни канали, по които са стигали текстове на Мамардашвили в България. На практика обаче сега философските откровения са също толкова конспиративни, колкото и тогава (Алтюсер 2004)⁷. Дали отсъства или присъства книгата или постмодернизмът, е все едно: на българският опит с постмодернизма му липсва опита (Дичев 1991; Тодоров 1991; Кънева 1998)⁸. Постмодернизмът не просто почива на естетически характер и идеологии: тук и сега постмодернизмът е видим с това, че дори не е невидим. По-скоро, сега започна да тече съвсем актуално в анализите на модерността (Манчев 2005). На първо място, става дума за едно очевидно завръщане към понятието за случайност (Рорти 1998: 208), и няма нищо случайно в излизането на Единствена модерност през 2002 г. - просто хора като Джеймисън не пишат книги-следствия, а книги-материални причини. Това води до няколко все по-забележими промени. Става дума за откровено опозиционни автори, събития, стилове на субекта - просто нищо театрално не остана след 9/11, след като филмовата индустрия се превърна в реално риалити шоу. Културната левица в Щатите и Европа започна да се активизира. Самата Америка е странна почва за безпочвения живот на деконструкцията: просто център-периферия е континенталният начин на съществуване и в Щатите, и в Европа, независимо дали градът е причина на селото или обратното. "Това е свят, все още организиран около два различни вида времевост: тази на новия индустриален голям град и тази на селската провинция" (с. 148). И аналитичната, и континенталната философии се оказват в леко неудобно положение, щом след преизбирането на Буш телевизионните канали преливаха репортажи за американците от Източния и Западния бряг, които се канят колективно да емигрират - я в Канада, я в Европа. Дълбоко се съмнявам в преселението на Източния и Западния бряг в Европа, но самият факт, че половин Америка е толкова разочарована от политическото, колкото е и Европа понастоящем, буди безпокойство. Нещо повече, щом прераждането на субекта във философски план и идеологията на Realpolitik не могат да обединят самата Америка, то какво остава за Европа или по-скоро Югоизточна Европа, където се очаква някъде около 2010 г. протестантската етика да реже последните присъединителни ленти и да се лее шампанското на колективния субект (Рей 2002)⁹? Не случайно песните за мира и световната любов, които ни заливат отвсякъде, че дори и от Япония (знаем кой написа конституцията й), гнило миришат на невъзможността неомарксистката културна критика да направи нещо повече от анализ на ефекта на надстройката над базата (сякаш отдавна не са едно и също), без с това да измени света, пък било то и напук на глобализацията¹⁰. Така че ако приложим един "close reading" на Единствена модерност, ще видим, че Джеймисън се държи твърде възпитано и дипломатично в невъзпитаността си: на практика се налага пред-капиталистически модел на военизиране на демокрациите; легализира се една дигитализирана скрита форма на феодализма и империализма (Харт и Негри 2000; 2004). Не е нужно да излизаме от Източна Европа и да ходим до Америка, за да видим, че център-периферия е настоящата политическа европейска доктрина, при което словенците например започнаха да се държат като гяури, след като пристъпиха в ЕС. Вече няма как да се завърнем към някаква недовършена модерност: просто "модерното" е едноизмерно понятие, "което не съдържа никаква историчност или бъдещност в себе си" (с. 216).

Има нещо странно във факта, че преди и по време на излизането на Единствена модерност през 2002 г. тезите на книгата сякаш бяха доказани на няколко пъти. Като два трансконтинентални примера бих дал Джудит Бътлър (2003), от една страна, и Бранка Арсич (2004), от друга. Случаят с Бътлър е по-особен и предизвика откровени философски скандали не само с иманентно-критичната й теза за еднаквостта на пол/родов-пол, а и с факта, че само след няколко години тази теза се доказа с една допълнителна процедура върху собствената й книга, при която американците я обвиняваха в европоцентризъм, а европейците - в американски империализъм (Бътлър 1999). Нещо подобно се случи само преди няма и две години, когато Бранка Арсич скандализира сърбите с преводa на текста й "Queer Serbs" като "Srbi Pederi" в сръбското издание на сборника Балканите като метафора (Биелич, Савич 2004).Сякаш в настоящия хоризонт деконструкцията упорито не може да деконструира нищо, освен собствената си конструираност, при това паралелно с антологизирането си (Кълър 2003). В няколко интелектуални кръга както в Щатите, така и в Европа се появи интересното пре-прочитане на младия Маркс и марксизма, че дори и на младия Хегел (А. Хонет, Ч. Тейлър). Така се появи още по-забавният парадокс, че идеологизирането на марксовата теория на идеологията трябваше да доведе до... теория на идеологията, за да бъде автономизирана линията на радикалната демокрация например, която се обляга на Грамши и понятието му за хегемония (Лаклау и Муф 2001; Лаклау 1990; Муф 1993; Лаклау 1994). Паралелно с този процес дори в самата Америка имаше леко съживяване на автономисткия марксизъм и сорелианизма. На глобално равнище писането на нови социални манифести е също толкова безсмислено, колкото и опозицията ляво-дясно: те просто взеха твърде много да си приличат. Т.нар. "културна левица" в момента води активистка дипломация срещу Буш и консервативния републиканизъм. (Актуален пример за Европа е огромният по мащабите си 10-дневен антиглобалистки форум в Порто Алегро, Бразилия, който започна на 26.01.) Изглежда обезправената надстройка де факто служи за база на самата база, която пък я репрезентира като база, без да я презентира (по Бадиу): т.е. "интимната свързаност между демокрация и тоталитаризъм" (Агамбен 2004: 20) става все по-видима именно в контекста на възраждането на модерността като възраждане на религиозните проекти (Бъргър 2004), като това само по себе си оставя в трета глуха пост-колониалната теория с всичките й доказателства за имитативния характер на края на империализма (Спивак), който просто плавно и бавно се приюти под формата на културен империализъм (Саид). Още по-паралелна и натрапчива стана зависимостта на университетите в глобален мащаб: "американизирането" на (източно)европейското висше образование съгласно Болонския процес и плахото "европеизиране" на американското в елитни университети като Дюк, където преподават цял куп членове на културната левица. С една дума, на доста хора вече им омръзна да обясняват защо не искат да бъдат наричани леви и затова и сега още по-активно се наричат леви, подлагайки се на още по-голяма маргинализация, не само защото става дума за континентално преплетена левица, но и защото самият този проект се самоназовава теоретично-активистка левица (Бътлър). На преден план пък излиза един допълнителен, чисто икономически проблем: всички добре знаем, че недоволните млади или не толкова млади левичари както в Щатите, така и във Великобритания, са материално задоволени представители на т.нар. upper-middle class, при което се очаква, че материалното ти състояние само по себе си трябва да запуши устата на марксиста в теб. Скоро една приятелка, която учи в Лондон, ми разказа как се срещнала с Майкъл Харт на семинар върху Маркс, при което той бил безкрайно разочарован от студентите, които нахъсано чакали да го засипят с теоретичните си ерудитски коментари и бележки върху младия Маркс. Така че в т.нар. културна левица тече един още по-подривен, вътрешен процес на само-подриване, производен от разминаването в дългосрочните цели на поколенията: ако "учителите" не искат да бъдат "учители", то "учениците" сякаш искат "месии", пратеници на младия Маркс. При все това остава нещо дълбоко партизанско в това вече набиращо скорост движение, някаква нова "партизанска единица" (Дельоз), противопоставена на "организациония човек" и "бъдеще свършено време".

На фона на последните опити да се продават хегелиански прогнози за бъдещето на футуролози като Фукуяма и Хънтингтън (които не спират), квазихегелианизмът все още не може да бъде осуетен от хегелианци като Чарлз Тейлър. Този по хегелиански теоретичен тероризъм, на който се изправя теоретичният активизъм, е не по-малко безсмислен и реален от импровизирани екшъни а ла аферата Сокал, която беше взета толкова на сериозно, сякаш някой не чак толкова талантлив програмист не може да създаде програма за генериране на неохегелиански футуроложки текстове. В този смисъл дефицитът на лявото не е само дефицит и не просто е предизвикан от подриването на аналитичната традиция от трансконтиненталния "интелектуален промискуитет" (Бътлър). В културната левица се таи теоретичният капитал на пре-формулирането на критически задачи, залегнали в творчеството на хора като Рорти или Чомски. В световен мащаб се появиха аналози на тази културна левица, в които съжителстват наедно различни мисловни школи. Хора като Александър и Моханти, Саймън Кричли, Джон Гилори и Кендъл Томас, Гаятри Спивак и Айджаз Ахмад, Браян Масуми и Гари Геноско, Авитал Ронел и Друсила Корнел и други просто изпадат в маргините на философски мислимото, донякъде продукт на това, което Джеймисън описва в Единствена модерност¹¹. Тези насоки на теорията текат и изтичат от самите себе си - всичко е измислено, няма нищо ново, постмодерността се прилага с практиките на скрито/неосъзнато позоваване на онтологията на присъствието. И точно в това отношение онтологията се е ревитализирала. Автори като Пери Андерсън, Нанси, Лаку-Лабарт, Бодрияр, Сиксу, Бадиу, Агамбен, Дебор, Атали и други - цитирани като "предшественици", каквито често отказват да бъдат - още по-трудно се поддават на категоризация: просто въпросът за предшествениците вече не стои, понеже в постмодерността именно смесването на онтологията на настоящето с планьорките за бъдещето е превърнало постмодернистите в клакьори и суфльори на онтологичното си, сякаш трансцендентално заскобено минало. Така от няколко години насам лявото все по-активно се институционализира в институти и изследователски центрове, които прекопират познатата история с Франкфуртската школа, така копирайки модела на шизофреничното глобализране.

Струва ми се, че - като резултат от горе-изброеното - базовото доказателство, което Джеймисън иска да изясни в Единствена модерност е следното: "може да има модерност за всеки, която да е различна от стандартния и хегемонистичен англосаксонски модел" (с. 17). В последно време доста се изписа за интимната връзка между демокрация и тоталитаризъм. Тя беше изяснена в сферата на политическата етика (Бадиу 2004) - Бадиу бе този, който осъзна философията на самосъзнанието ("човешкото животно") в опит за съзнанието за зло. Критическата работа беше опечена с различни размразявания на Леви-Строс и опозицията природа-култура (сурово-печено, пародия-пастиш, копие-оригинал, съдържание-момент), този пред-пост-структуралистки Баща. Единствена модерност ясно доказва как и защо "повторно гмуркане в историята" (с. 103) е невъзможно: щом вече всичко е измислено, всичко е винаги вече същото (някаква ready-made реалност). И това се доказва, като се показва.

Така че няма нищо ново в твърдението "всяко ново е добре забравено старо". Затова сега единственият шанс на модерността е да се възприеме като не-историческа; или с пастишът, който "имитира мъртви стилове", за разлика от пародията, която "създава имитация, която е подигравка за оригинала". Повтарящият се провал на новото, затворено в старото, доведе до това, опечената модерност на новото да причини провал на суровата постмодерност на старото. Ала може би понеже - по ирония - самото понятие за пастиш подривно предшества самата Единствена модерност, тук Джеймисън не се занимава с него. И с какво всъщност се занимава Джеймисън? С това, за което пише. С една хегемония като алтернатива на социалната революция като уж колективен проект (с. 213), с провала на обещанието "да се настигне Западът и неговата индустриализация" (с. 17), и с проекта за една-единствена модерност: развалина, построена върху развалини.

Март 2005

БЕЛЕЖКИ

1. Според Набокововата теория за написването на "Одисей". [обратно]

2. Паралелът с анализа на Хана Арент на тоталитаризма е повече от очевиден в онзи момент, в който тя описва като същностна черта на тоталитаризма пропагандата: всички евреи умряха, след което... те наистина умират. [обратно]

3. Още Алфред Щюц е почувствал това. [обратно]

4. Преди години ситуацията на "липсващия учител" е била прекрасно изразена от Миглена Николчина. [обратно]

5. Когато Хайдегер елегантно се отклонява от Хусерл и травматизира трансценденталната феноменология. [обратно]

6. За разграничението между диагностична и дескриптивна шизофрения, което Джеймисън извежда от книгата Анти-Едип на Дельоз и Гатари. [обратно]

7. Пример за това са преводите на Луи Алтюсер от Любен Каравелов в интернет, който играе ролята на конспиративния "подривен" канал преди 1989 г. [обратно]

8. Малкото примери се ограничават до например някои текстове като този на Ивайло Дичев или Тодоров (1991), или съвсем маргинални като Кънева (1998). [обратно]

9. Това безпокойството се поражда отново и отново, без да е нужно Вторият или Третият свят специално да го предчувстват, или пък да обвиняват - някой като Лари Рей например, който просто прескача времеви периоди. [обратно]

10. Последната дори стана причина за своеобразни предмодернистки манифести като "Световното рисково общество" на Улрих Бек. [обратно]

11. Някои прекрасни примери са: Муф (2004); Лаклау (2004); Муф (2000); Кричли (1998); Кричли, Дерида, Лаклау, Рорти и Муф (1996); Бадиу и Брасие (2003); Александър и Моханти (1996);Бътлър, Лаклау и Жижек (2000); Бътлър, Гилори и Томас (2000). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Агамбен 2004: Агамбен, Джорджо. Homo Sacer. Прев. С. Михайлова. София: КХ, 2004.

Александър и Моханти 1996: Alexander, M. Jacqui and Mohanty, Chandra. Talpade Chandra Talpade, Feminist Genealogies, Colonial Legacies, Democratic Futures. NY and London: Routledge, 1996.

Алтюсер 2004: Алтюсер, Луи. Марксизъм и хуманизъм. Прев. Л. Каравелов. 2004. <http://luben.unixsol.org/translations/althusser/marxisme_et_humanisme/index.html> ( 02.02.2006).

Арент 1993: Арент, Хана. Тоталитаризмът. София, 1993.

Арсич 2002: Арсич, Бранка. Разум и лудост. Някои аспекти на Декартовите "Размишления върху първата философия". Прев. Р. Ляпова. София: Сонм, 2002.

Арсич 2004: Арсич, Бранка. Обратните сърби. // Биелич, Душан и Савич, Обрад. Балканите като метафора. Прев. М. Попова и С. Христова. София: Труд, 2004.

Бадиу и Брасие 2003: Badiou, Alan and Brassier, Ray. Saint Paul: The Foundation of Universalism, Stanford: Stanford University Press, 2003.

Бадиу 2004: Бадиу, Ален. Етика. Прев. Л. Каравелов. София: Литавра, 2004.

Биелич, Савич 2004: Биелич, Душан и Савич, Обрад. Балканите като метафора. Прев. М. Попова и С. Христова. София: Труд, 2004.

Бъргър 2004: Бъргър, Питър (съст.). Десекуларизацията на света. Прев. С. Панайотов. София: КХ, 2004.

Бътлър 1999: Butler, Judith. Preface (1999). // Gender Trouble, NY & London: Routledge, 1999.

Бътлър, Гилори и Томас 2000: Butler, Judith, Guillory, John, and Thomas, Kendal (eds.). What's Left of Theory?: New Work on the Politics of Literary Theory,NY and London: Routledge, 2000.

Бътлър, Лаклау и Жижек 2000: Butler, Judith, Laclau, Ernеsto and Žižek, Slavoj. Contingency, Hegemony, Universality: Contemporary Dialogues on the Left, New York: Verso, 2000.

Бътлър 2003: Бътлър, Джудит. Безпокойствата около родовия пол. Прев. Д. Захариева. София: КХ, 2003.

Дельоз 2000: Дельоз, Жил. Лекция за музиката. // Литературен вестник, № 24, 2000.

Дельоз и Гатари 2004: Дельоз, Жил и Гатари, Феликс. Анти-Едип. Капитализъм и шизофрения. Прев. А. Колева. София: КХ, 2004.

Джеймисън 1992: Jameson, Fredric. Postmodernism, or, the Cultural Logic of Late Capitalism. Duke University Press, 1992.

Джеймисън 1995: Джеймисън, Фредрик. Постмодернизмът и консуматорското общество. // Американската философия в края на XX век (ант.). Съст. А. Гънгов. Прев. М. Димитрова. София: Просвета, 1995.

Джеймисън 1997: Jameson, Fredric. Marxism and Dualism in Deleuze. // South Atlantic Quarterly, Vol. 96, 1997.

Дичев 1991: Дичев, Ивайло. Прозрачната книга. // Дичев, Ивайло. Буквализми. София: Иван Вазов, 1991.

Кричли, Дерида, Лаклау, Рорти и Муф 1996: Critchley, Symon, Derrida, Jacques Jacques, Laclau, Ernesto, Rorty, Richard and Moufe, Chantal. Deconstruction and Pragmatism, Routledge, 1996.

Кричли 1998: Critchley, Symon. Ethics-Politics-Subjectivity: Essays on Derrida, Levinas and Contemporary French Thought. Verso, 1998.

Кълър 2003: Culler, Jonathan (ed.). Deconstruction. Critical Concepts in Literary and Cultural Studies. 1-4 vol. London and New York: Routledge, 2003.

Кънева 1998: Кънева, Соня. Експериментализъм и постмодернизъм. Естетически дилеми. София, 1998.

Лаклау 1990: Laclau, Ernesto. New Reflections on the Revolution of Our Time. Verso, 1990.

Лаклау 1994: Laclau, Ernesto. The Making of Political Identities. Verso, 1994.

Лаклау и Муф 2001: Laclau, Ernesto and Mouffe, Chantal. Hegemony and Socialist Strategy: Towards a Radical Democratic Politics. Verso; 2nd edition, 2001.

Лаклау 2004: Лаклау, Ернесто. Еманципации. Прев. Д. Тенев. София: Литавра, 2004.

Лиотар 2003: Лиотар, Жан-Франсоа. Постмодерни поуки. Прев. Л. Каравелов. София: КХ, 2003.

Манчев 2005: Манчев, Боян. Модерност и антимодерност. Българският националекзотизъм. // Култура и критика, ч. III: Краят на модерността? Съст. Албена Вачева, Георги Чобанов, Варна: LiterNet, 2005. Също: Култура и критика, ч. III: Краят на модерността? Съст. Албена Вачева, Георги Чобанов, Варна: LiterNet, 2005 <https://liternet.bg/publish2/bmanchev/modernost1.htm> (14.06.2006).

Муф 1993: Mouffe, Chantal. The Return of the Political. Verso, 1993.

Муф 2000: Mouffe, Chantal. The Democratic Paradox. Verso, 2000.

Муф 2004: Муф, Шантал (съст.). Измерения на радикалната демокрация. Прев. К. Герганова. София: КХ, 2004.

Николчина 1992: Николчина, Миглена. Постмодернистката библиотека. // Общуване с текста. София: УИ-СУ, 1992.

Одисей 2004: ‘Одисей’: Българският 16.06.1904 (Разговор с Иглика Василева). // Култура, № 23, 2004.

Рей 2002: Рей, Лари. Дилеми на социологията в ситуация на несигурност (Интервю на Милена Якимова). // Критика и Хуманизъм, 2002, № 2.

Рорти 1998: Рорти, Ричард. Случайност, ирония, солидарност. Прев. И. Мерджанова. София: КХ, 1998.

Тодоров 1991: Тодоров, Владислав. Адамов комплекс. София: Иван Вазов, 1991.

Харт и Негри 2000: Hardt, Michael and Negri, Antonio. Empire. Harvard University Press, 2000.

Харт и Негри 2004: Hardt, Michael and Negri, Antonio. Multitude: War and Democracy in the Age of Empire. The Penguin Press, 2004.

Хасан 2000: Хасан, Ихаб. Към понятието за постмодернизъм (Послеслов към Разчленяването на Орфей). // Литературен вестник, № 1, 2000. Също: LiterNet, 09.04.2000, № 4 (5) <https://liternet.bg/publish1/ihassan/hassan.htm> (14.06.2006).

Хусерл 2003: Хусерл, Едмунд. Кризата на европейските науки и трансценденталната феноменология. Прев. Светлана Събева. София: КХ, 2003.

Шюц 1993: Шюц, Алфред. Социалният свят и теорията за социалното действие. // Идеи в културологията. Т. 2. София: УИ-СУ, 1993.

Щайн 1990: Stein, Gertrude. Composition as explanation. // Selected Writings of Gertrude Stein. Vintage, 1990.

© Станимир Панайотов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.05.2006, № 5 (78)

Други публикации:
39 грама, № 4, 2005.