Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КЪМ ПОНЯТИЕТО ЗА ПОСТМОДЕРНИЗЪМ
(Послеслов към “Разчленяването на Орфей")

Ихаб Хасан

web

Мелодията на мълчанието в литературата от Сад до Бекет изразява плетеници на езика, културата и мисленето, които се оспорват както вътрешно, така и взаимно. Подобна тайнствена музика може да породи някакво усещане, интуиция за постмодернизма, но не и понятие или определение. Може би сега ще пристъпя по-близо към такова понятие, като поставя някои въпроси. Започвам с най-очевидния: може ли в западните общества като цяло и в литературите им в частност наистина да се различи явление, което трябва да бъде разграничено от модернизма и да бъде назовано? Ако е така, дали условното наименование "постмодернизъм" ще свърши работа? Можем лиа- дори в такъв случай не трябва ли - да очертаем някаква експериментална схема на това явление, както хронологична, така и типологична, която обяснява разнообразните му тенденции и контратенденции, неговата художествена, епистемична и социална природа? А как би се съотнесло това явление - нека го наречем постмодернизъм - с по-ранни форми на промяна като авангардните течения от началото на века и високия модернизъм на двайсетте? И накрая - какви са обичайните затруднения при такъв акт на дефиниране, при подобна изследователска схема?

Не съм убеден, че мога да отговоря докрай на своите въпросите, но ще предложа някои отговори, които може би ще насочат вниманието към по-големия проблем. Според мен историята се развива в ритъм, който е и прекъснат, и непрекъснат. Ето защо днешното господство на постмодернизма, ако то наистина съществува, не означава, че идеи или системи от миналото са престанали да моделират настоящето. Всъщност традициите се развиват и дори видовете еволюират. Несъмнено западното съзнание все още е проникнато от мощните културни теории, създадени например от Дарвин, Маркс, Бодлер, Ницше, Сезан, Дебюси, Фройд и Айнщайн. Безспорно тези теории са били преформулирани - и то неведнъж - иначе историята би се повтаряла, все една и съща. От тази гледна точка постмодернизмът може да се окаже ако не истинско episteme, то значима ревизия на западните общества през двайсети век.

Някои имена, безредно изброени тук, може би ще помогнат да се очертае постмодернизмът или поне ще подскажат какъв е неговият обхват: Жак Дерида, Жан-Франсоа Лиотар (философия), Мишел Фуко, Хейдън Уайт (история), Жак Лакан, Жил Дельоз, Р.Д. Леинг, Норман О. Браун (психоанализа), Херберт Маркузе, Жан Бодрияр, Юрген Хабермас (политическа философия), Томас Кун, Пол Файерабенд (философия на науката), Ролан Барт, Юлия Кръстева, Волфганг Изер, "Йейлските критици" (теория на литературата), Мърс Кънингам, Алвин Никола, Мередит Мънк (танц), Джон Кейдж, Карлхайнц Щокхаузен, Пиер Булез (музика), Робърт Раушенберг, Жан Тингели, Йозеф Бойс (изобразително изкуство), Робърт Вентури, Чарлс Дженкс, Брент Болин (архитектура) и различни автори от Самюел Бекет, Йожен Йонеско, Хорхе Луис Борхес, Макс Бенс и Владимир Набоков до Харолд Пинтър, Б.С. Джонсън, Райнер Хепенстал, Кристин Брук-Роуз, Хелмут Хайсенбютел, Юрген Бекер, Петер Хандке, Томас Бернхард, Ернст Яндл, Габриел Гарсия Маркес, Хулио Кортасар, Ален Роб-Грийе, Мишел Бютор, Морис Роше, Филип Солерс и, в Америка, Джон Барт, Уилям Бъроус, Томас Пинчън, Доналд Бартълми, Уолтър Абиш, Джон Ашбъри, Дейвид Антин, Сам Шепърд и Робърт Уилсън. Несъмнено тези имена са твърде хетерогенни, за да образуват движение, парадигма или школа. И все пак биха могли да изразят редица сродни културни тенденции, сбор от ценности, репертоар от процедури и отношения. Тях наричаме постмодернизъм.

Откъде идва този термин? Произходът му е неустановен, макар да знаем, че Федерико де Онис използва думата postmodernismo в своята "Antologia de la poesia espanola", публикувана в Мадрид през 1943 г., а Дъдли Фитс я подема в "Антология на съвременната латиноамериканска поезия" през 1942 г. И двамата искат да посочат едно слабо противодействие на модернизма, вече заложено в него в началото на века. Терминът се появява и в "Изледване на историята" на Арнолд Тойнби, още в резюмето на Д. Зомервел на първия том през 1947 г. Според Тойнби постмодернизмът обозначава нов исторически цикъл в западната цивилизация с начало около 1875 г., който започваме да различаваме едва сега. Малко по-късно, през петдесетте, Чарлс Олсън говори за постмодернизъм в едно повече общо, отколкото конкретно значение.

Но свободното чувство за времето на пророците и поетите е нещо, което изглежда малцина литературни критици си позволяват. През 1959 и 1960 г. Ървинг Хоу и Хари Левин твърде безутешно разгледаха постмодернизма като отчуждаване от великото модернистично движение. Накрая Лесли Фидлър, аз и някои други заехме този термин през шейсетте с прибързано одобрение и дори с нотка на предизвикателство. Идеята на Лесли Фидлър бе да оспори елитарността на високата модернистична традиция в името на поп-културата. Аз исках да изследвам импулса на саморазрушение, който е част от литературната традиция на мълчанието. Поп1 и все пак историята на литературните термини не е нищо повече от потвърждение на ирационалния характер на езика. Ще разберем по-добре въпроса за самия постмодернизъм, като оценим психополитиката, ако не и психопатологията на академичния живот. Нека признаем: и в терминологията, както в хората и текстовете, има воля за власт. Един нов термин разкрива в езика пространство за тези, които го предлагат. Критическото понятие или система е "слаба" творба на интелектуалното въображение. Битката на книгите е и екзистенциална битка срещу смъртта. Може би затова Макс Планк смята, че човек никога не би могъл да убеди опонентите си - дори в областта на теоретичната физика! - той просто се опитва да ги надживее. Уилям Джеймс описва същия процес не чак толкова песимистично: новостите отначало се отхвърлят като безсмислици, после се обявяват за очевидни и накрая се присвояват като лични открития от бившите си отрицатели.

Нямам намерение да се изправям заедно с постмодернистите срещу (древните) модернисти. В епоха на неистови интелектуални моди ценностите се низвергват твърде безразсъдно, а утрешното може бързо да измести днешното или вчерашното. Но всъщност не е само въпрос на мода; защото смисълът на настъплението може би изразява някаква културна необходимост, която повече прилича на страх, отколкото на надежда. Лайънъл Трилинг озаглави един от най-сериозните си трудове "Отвъд културата" (1965), Кенет Боулдинг заяви, че постцивилизацията е съществена част от "Значението на ХХ век" (1964), а Джордж Стайнър постави на есето си "В замъка на Синята брада" (1971) подзаглавие "Бележки към определението за посткултура". Преди това Родерик Зайденберг издаде своя "Пост-исторически човек" точно в средата на века, а след тях самият аз размишлявах в "Истинският Прометеев огън" за настъпването на постхуманистичната епоха. Както се изрази Даниел Бел: "Преди години големият литературен определител беше "отвъд"... Но ние май изчерпахме "отвъд" и днес социологическият определител е "пост"..."

Гледната ми точка е двойнствена: по отношение на постмодернизма има воля и контра-воля за интелектуална власт, едно величествено желание на ума, но самите тези воля и желание в даден исторически момент се оказват неадекватни, да не кажем, че залязват, излизат от употреба. Ето защо, не по-малко, отколкото от императивите на културата като цяло, приемането или отричането на постмодернизма зависи от психополитиката на академичния живот - с разнородното групиране на хора и власт в нашите университети, на критически моди и лични модели, на граници, които произволно се разместват, за да включат или изключат нещо.

Но трябва също така да обърнем внимание на някои концептуални въпроси, които тайно или явно са част от самия посмодернизъм. Ще опитам да отделя десет от тях, като започна от по-лесните и вървя към по-заплетените.

1. Думата постмодернизъм не само звучи неловко и чудато - част от нея е това, което тя иска да надхвърли или отрече - самият модернизъм. Така този термин съдържа в себе си и своя враг, за разлика от термините романтизъм и класицизъм, барок и рококо. Нещо повече - денотацията му е последователност във времето, а конотацията - окъснялост, дори упадък, твърдение, с което никой постмодернист не би се съгласил. Но какво по-подходящо име можем да дадем на този необикновен период? Атомен, космически, телевизионен? На тези технологични етикети им липсва теоретична дефиниция. Или да го наречем период на индетерманетност (индетерминираност + иманентност), както предложих полу на шега? Или още по-добре - просто да живеем и да оставим другите след нас да ни нарекат, както си искат?

2. Подобно на другите категориални термини, като постструктурализъм, романтизъм или модернизъм, постмодернизмът страда от известна семантична нестабилност: сред учените няма консенсус за значението му. Основната трудност се корени в два фактора: а) относителната младост, дори крехко юношество на термина и б) семантичното му родство с някои също толкова неясни по-нови термини. Например някои критици разбират под постмодернизъм явлението, което за други е авангард или дори неоавангард, а същите тези други наричат това явление просто модернизъм. Положение, което би могло да породи разпалени дебати.

3. Сходна е трудността, свързана с историческата нестабилност на множество литературни понятия, тяхната податливост на промени. Кой в тази епоха на бурни разночетения би дръзнал да твърди, че романтизмът се разбира еднакво от Колридж2, Пейтър3, Лъвджой4, Ейбрамс5, Пекам6 и Блум7? Вече има редица симптоми, че постмодернизмът и още повече модернизмът започват да се приплъзват във времето, като заплашват да направят безнадеждно всякакво отчетливо разграничаване помежду им. Но може би някой ден с помощта на това явление, подобно на "червеното изместване" на Хъбъл в астрономията, ще се измерва динамиката, с която се развиват литературните понятия.

4. Между модернизма и постмодернизма няма желязна завеса или китайска стена, тъй като историята е палимпсест, а културата е еднакво отворена за отминало, сегашно и идващо. Подозирам, че всички сме по малко викториански, модерни и постмодерни едновременно. И в течение на живота си един автор може да напише и модерна, и постмодерна книга. (Сравнете "Портрет на художника като млад" и "Бдение над Финеган" на Джойс.) По-общо казано, на дадено ниво на повествователната абстракция модернизмът може точно да наподоби романтизма, романтизмът - да се окаже сроден с просвещението, а тоа- с ренесанса, и все по-назад, ако не до праисторическия човек от Олдовай8, то поне до древна Гърция.

5. Това означава, че един "период", както вече отбелязах, трябва да се възприема и като приемственост, и като разрив, като двете гледни точки се допълват взаимно. Аполоновият поглед, строен и абстрактен, различава само историческите връзки; Дионисовото светоусещане, чувствено почти до слепота, засяга само отделния миг. Така, като се кланя на две божества едновременно, постмодернизмът възприема двойнствена гледна точка. Уподобяване и оразличаване, единство и разрив, синовно отношение и бунт - всички те трябва да се признаят, ако искаме да се вгледаме в историята, да схванем (възприемем - И.Х.) промяната и като пространствена, мислена структура, и като времеви, физически процес, и модел, и уникално случване.

6. Така че един "период" всъщност изобщо не е период, по-скоро той е и диахронна, и синхронна структура. Подобно на романтизма или модернизма, постмодернизмът не е изключение - той изисква както историческо, така и теоретично определение. Не бихме могли да обявим "датата" на неговото начало, както Вирджиния Улф дръзва да стори за модернизма, започнал по нейните думи "през или около декември 1910 г.", макар, уви, да се случва да допускаме, че началото на постмодернизма е "през или около септември 1939". Ето защо ние непрестанно откриваме "предшествениците" на постмодернизма - в лицето на Стърн, Сад, Блейк, Лотреамон, Рембо, Жари, Цара, Хофманстал, Гертруд Стайн, късния Джойс, късния Паунд, Дюшам, Арто, Батай, Брох, Кьоно и Кафка. Това всъщност показва, че в съзнанието си сме създали модел на постмодернизма, своеобразна типология на културата и въображението, и сме започнали да "преоткриваме" родството на този модел с различни автори и периоди. В известен смисъл, отново сме сътворили прародителите си, и винаги ще го правим. Следователно някои от "по-старите" писатели - Кафка, Бекет, Борхес, Набоков, Гомбрович - могат да бъдат постмодерни, докато за редица от "по-младите" - Стайрън, Ъпдайк, Капоти, Ървинг, Доктороу, Гарднър -атова не е задължително.

7. Както видяхме, всяко определение за постмодернизма изисква гледна точка, която обхваща четирите взаимодопълващи се: приемственост и разрив, диахрония и синхрония. Но определението на това понятие изисква и диалектически поглед, защото дефиниращите белези често са противоположни, а да се пренебрегне тази тенденция на историческата действителност, означава да се гледа едностранчиво и да се потъне в Нютонов сън. Характерните черти са не само противоречиви, но и многобройни, така че ако изберем една-единствена за абсолютен критерий за постмодерно, рискуваме да обявим всички останали писатели за отживелица. Не можем, както и аз съм правил понякога, просто да се ограничим с констатацията, че постмодернизмът е аформален, анархичен или разрушителен. Защото, макар това да е истина и независимо от фанатичното му желание да руши, той носи и необходимостта да открива една "единна чувствителност" (Зонтаг), "да прекрачва границата и запълва празнината" (Фидлър) и да постига иманентност на дискурса, разширено духовно присъствие, "неогностическа непосредственост на съзнанието" (И. Хасан - б. пр.).

8. Всичко това отвежда до главния въпрос за периодизацията. Това е и проблемът за мисленето на литературното развитие като специфично възприятие на промяната. Наистина, понятието за постмодернизъм предполага някаква идея за изменение, обновление, новост или просто промяна. Но каква? На Хераклит? На Вико9? На Дарвин? На Маркс? На Фройд? На Кун? На Дерида? Еклектична? Дали самото словосъчетание "теория на промяната" не е оксиморон, който най-добре приляга на идеолози, проявяващи нетърпимост към многозначността на времето? Не трябва ли в такъв случай постмодернизмът поне засега да бъде оставен без понятие, като своеобразна литературно-историческа "отлика" или "черта"?

9. Постмодернизмът може да прерасне в още по-голям проблем: дали е само художествено направление, или - и социално явление, може би дори поврат в западния хуманизъм? И ако е така, кое свързва и разделя разнообразните аспекти на това явление - психологически, философски, икономически, политически? С други думи - можем ли да разберем постмодернизма в литературата, без да опитаме да осмислим характеристиките на едно постмодерно общество, една Тойнбиева постмодерност, едно фукоянско episteme, от които литературното направление, което разглеждаме, е само единична, елитарна насока?

10. И накрая, но не на последно място: не е ли постмодернизмът почетен термин, използван въпреки цялата си противоречивост, за да поддържа изкуствено цената на писатели, които уважаваме; за да приветства тенденции, които одобряваме? Или обратно - това е обидна дума, ругатня? Тоест, дали постмодернизмът е не само описателна, но и оценъчна, нормативна категория? Или принадлежи, както отбелязва Чарлз Алтиери, към онази категория "изначално спорни понятия" във философията, които никога не изчерпват напълно вътрешните си противоречия?

Без съмнение същността на постмодернизма крие и други концептуални проблеми. Те обаче не могат да бъдат преграда за интелектуалното въображение, за желанието ни да осмислим историческото си присъствие в духовни конструкти, които ни разкриват собственото ни съществуване. Затова бих искал да предложа една експериментална схема, очертана от литературата на мълчанието от Сад до Бекет, като теоретично разгранича три форми на художествена промяна през последното столетие. Ще ги нарека авангард, модернизъм и постмодернизъм, макар да осъзнавам, че сбрани заедно, те са създали онази "традиция на новото", която от Бодлер насам даде "живот на изкуство, което, независимо от кредото на своите създатели, се състоеше от скокове от авангард към авангард и политически масови движения, търсещи цялостно обновление не само на социалните институции, но и на самия човек".

Под авангард разбирам движенията, разбунили началото на века - патафизиците10, кубизъм, футуризъм, дадаизъм, сюрреализъм, конструктивизъм11, супрематизъм12, мерцизъм13, De Stijl14 - за някои от които вече стана дума в тази книга. Анархични в изявите си, те атакуват буржоазията със своето изкуство, манифести, клоунади. Но енергията им може да се обърне и навътре, да стане самоубийствена - както по-късно се случва с някои постмодернисти като Рудолф Шварцкоглер. Пълни някога с живот и блясък, днес те почти са изчезнали, оставяйки само историята си - мимолетна и поучителна. Модернизмът, от друга страна, се оказва по-устойчив, по-сдържан, по-каноничен, подобно на френския символизъм, от който тръгва; днес дори експериментите му изглеждат царствени. Представен от "самобитни таланти" като Валери, Пруст и Жид, ранния Джойс, Йейтс и Лорънс, Рилке, Ман и Мюсе, ранния Паунд, Елиът и Фокнър той се ползва с висок авторитет, дал основание на Делмор Шварц да каже в "Shenandoah": "Нека признаем кои са великите хора, кой ще завладее душата на детето, щом за първи път отвори книга...". И ако в по-голямата си част модернизмът е каноничен, хипотактичен и формалистичен, постмодернизмът прави впечатление с обратното - игрив, паратактичен и рушителен. Така той съживява непочтителния дух на авангарда и затова понякога го наричат неоавангард. Все пак постмодернизмът си остава "по-хладен" (в смисъла, който влага Маклуън) от по-старите авангарди, по-малко котериен; той далеч не е неприязнен към поп-, електронното общество, от което е част, и е тъй радушен към кича.

Можем ли да разграничим и други негови белези? Вероятно дадените в схемата разлики с модернизма ще сложат началото:

модернизъм

постмодернизъм

романтизам/символизъм

патафизици/дадаизъм

форма (свързващ, затворен)

антиформа (разделящ, отворен)

цел

игра

замисъл

случайност

йерархия

анархия

господство/логос

немощ/мълчание

художествен предмет/завършена творба

процес/представяне/случване

дистанция

участие

сътворяване/събиране

разрушаване/деконструкция

синтез

антитезис

присъствие

отсъствие

съсредоточаване

разсейване

жанр/граница

текст/интертекст

семантика

реторика

парадигма

синтагма

хипотаксис

паратаксис

метафора

метонимия

селекция

комбинация

корени/дълбинност

ластари/повърхност

интерпретация/четене

срещу интерпретацията/разночетения

означаемо

означаващо

Lisible (читателски)

Scriptible (писателски)

повествование

антиповествование/Petite Histoire

основен код

идиолект

симптом

желание

вид

мутация

генитален/фалически

полиморфен/андрогинен

параноя

шизофрения

произход/причина

разлика-другост/следствия

Бог-Отец

Свети Дух

метафизика

ирония

детерминираност

индетерминираност

трансцедентност

иманентност

Тази таблица черпи идеи от много области - реторика, лингвистика, теория на литературата, философия, антропология, психоанализа, политология, дори теология - и се основава на наблюдения върху множество европейски и американски писатели, свързани с различни движения, групи и гледни точки. И все пак опозициите, представени тук, остават несигурни, оспорими. Защото отличителните признаци се променят, отпадат, дори се разпадат; понятията във всяка от вертикалните колони не са равностойни; и в модернизма, и в постмодернизма e пълно с изключения и с примери, сочещи точно обратното. И въпреки това смея да твърдя, че редовете в дясната колона насочват към постмодерната тенденция, тенденция на индетерманентност, и така биха могли да ни доближат до нейната историческа и теоретична дефиниция.

Време е обаче да обясня своя неологизъм: "индетерманентност". Използвах този термин, за да обознача две главни, основополагащи насоки в постмодернизма: на индетерминираност и на иманентност. Връзката им не е диалектическа, тъй като не са точно противоположни, но и не водят до синтез. Всяка съдържа свои собствени противоречия и загатва за елементи на другата. Взаимодействието им очертава механизма на един "всеобхватен", господстващ постмодернизъм...

С индетерминираност или по-скоро индетерминираностинаричам комплексен референт, който може да се опишеаи със следните понятия: многозначност, разрив, ерес, плурализъм, произволност, бунт, извращение, деформация. Само последното понятие обобщава множество термини, с които сме свикнали да обозначаваме развалата: унищожение, разпадане, деконструкция, разсейване, изместване, оразличаване, прекъснатост, разделяне, изчезване, разпадане, неопределеност, демистификация, разобщаване, незаконност, да не говорим за по-специализираните термини, свързани с реториката на иронията, разрива, мълчанието. През всички тези признаци тече огромното желание за разрушение, засягащо тялото на политиката, тялото на мисълта, еротичното тяло, отделната душа - цялата сфера на дискурса на Запад. Дори само в литературата бяха поставени под въпрос разбиранията ни за автор, публика, четене, писане, книга, жанр, критика и за самата литература. Ами в теорията? Ролан Барт нарича литературата "загуба", "извращение", "разпадане", Волфганг Изер формулира теория за четенето, основана на текстовите "празноти"; Пол де Ман възприема реториката - тоест литературата - като сила, която напълно измества логиката и разкрива главозамайващи възможности за референциално отклонение; а Джефри Хартман твърди, че целта на съвременната критика е херменевтика на индетерминираността.

Толкова неопределени пречупвания спомагат за обширно разсейване. Затова наричам втората главна насока иманентност, термин, който използвам без религиозни отсенки, за да обознача способността на ума да се обобщава в символи, все повече да се намесва в природата, да следва себе си чрез собствените си абстракции и така непрестанно и непосредствено да се превръща в своя собствена околна среда. Тази интелектуална тенденция може да се изрази с разнообразни понятия като разпръсване, разпространение, пулсация, взаимодействие, общуване, взаимозависимост, чийто общ произход е възникването на човешите същества като говорещи твари, homo pictor или homo significans, мислещи създания, които строят себе се, тоест вселената си, чрез символи, които сами са сътворили. Не е ли това знак, че цялата тази конфигурация е на път да рухне и че човекът се приближава към гибелта си, докато съществото на езика още по-ярко засиява на хоризонта, както гласи знаменитият въпрос на Фуко. А в това време светът се превръща в смешение от факт и фикция, медиите свеждат историята до случване, науката приема собствените си модели за единствено възможна реалност, кибернетиката ни изправя пред загадката на изкуствения интелект, а технологиите правят достъпни за сетивата ни края на чезнещата вселена или призрачните пролуки в материята. Дори в дълбините на "езиковото безсъзнателно" на Лакан, по-непроницаемо и от космическите черни дупки - навсякъде попадаме на иманентността, наречена Език, с цялата й литературна многозначност, епистемични ребуси и политически главоблъсканици.

Несъмнено тези тенденции може да изглеждат не така разпространени в Англия например, отколкото в Америка или във Франция, където терминът постмодернизъм вече е влязъл в употреба, преобръщайки неотдавнашната посока на постструктуралистичното течение. Но в развитите общества това е факт: като художествено, философско и социално явление постмодернизмът обръща посоката към свободни, игрови, приумични, временни (свободни не само структурно и пространствено, но и темпорално), алтернативни, неокончателни форми, дискурс на ирония и фрагменти, "празна идеология" на липси и накъсвания, желание за разсейване, повик за сложни, изразителни мълчания. Постмодернизмът обръща посоката към всичко това и все пак предполага и едно друго, дори противоположно движение към процедури на проникване, вездесъщи взаимодействия, иманентни кодове, медии, езици. Така нашата земя изглежда обхваната от процеса на планетаризация, трансхуманизация, макар и разделена на всякакви секти, племена, фракции. Така тероризмът и тоталитаризмът, разколът и екуменизмът се извикват взаимно, а властта се саморазрушава дори когато обществото търси основа за нова власт. Бихме могли с основание да се запитаме: дали в нашето съзнание не работи някаква решаваща историческа мутация - която обхваща изкуство и наука, висока и ниска култура, мъжки и женски принципи, частите и цялото, Едното и Многото, както са казвали предсократиците? Дали разчленяването на Орфей не доказва само необходимостта на ума да създаде поредната структура от превратностите на живота и човешката преходност?

А каква структура се намира отвъд, зад, извън тази структура?

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Игра на думи - "pop" е както съкращение от "popular", така и "пукот, гърмеж". - Б. пр. [обратно]

2. Самюел Тейлър Колридж (1772-1834) - виден представител на английския романтизъм - поет, философ и критик. - Б. пр. [обратно]

3. Уолтър Хорейшо Пейтър (1839-1894) - английски есеист и критик. - Б. пр. [обратно]

4. Артър Лъвджой (1873-1962) - американски философ, известен с трудовете си по история на идеите и теория на знанието. На него принадлежи наблюдението, че думата "романтизъм" е започнала да означава толкова много неща, че сама по себе си вече не означава абсолютно нищо. - Б. пр. [обратно]

5. Майер Хауърд Ейбрамс (1912-) - американски литературен критик, изследовател на английския романтизъм. - Б. пр. [обратно]

6. Морс Пекам - съвременен американски учен и критик. - Б. пр. [обратно]

7. Харолд Блум (1930 - ) - американски литературен критик, известен с новаторските си интерпретации на литературната история и теория. - Б. пр. [обратно]

8. Селище в източна Африка, край което през 1913 г. е намерен скелет на древен човек, отнесен към епохата на мезолита. - Б. пр. [обратно]

9. Джовани Батиста Вико (1688-1744) - италиански философ и историк, основоположник на историческия подход към литературата. - Б. пр. [обратно]

10. Псевдо-философска система, измислена от Алфред Жари, известна като "наука за въображаемите решения". - Б. пр. [обратно]

11. Руско поетическо движение, вдъхновено от техниката и насочено срещу традицията. - Б. пр. [обратно]

12. Руско абстрактно изобразително течение, чиито основни творби представляват съчетание на разноцветни геометрични плоскости и обемни фигури. - Б. пр. [обратно]

13. Разновидност на дадаизма, практикувана в Хановер от художника и поета Курт Швитерс. - Б. пр. [обратно]

14. Холандско изобразително течение, наричано още неопластичност, проповядващо изчистване на изкуството, заменяне на сюжета с абстрактни елементи и основни цветове. Оказва влияние и върху актитектурата. - Б. пр. [обратно]

 

 

© Ихаб Хасан
© Милена Попова, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.04.2000, № 4 (5)

Други публикации:
Литературен вестник, 2000, № 1.