Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
УБИЙЦИТЕ

Пенка Бангова

web

Днес Матей Димков, сервитьор в ресторант "Роял", си обеща да не надписва. Вече имаше всичко и затова можеше да си разреши да се покипри с ореола на честността. Да, не само в неговите, а и в очите на околните, благоденствието разлистваше клони в задружния му дом.

- Добри пари печели - споделяше майка му с жените от село и по изтънелите й устни се разливаше спокойна усмивка.

- По-нареден в града от нашия Матьо няма - след втората ракия започваше да се хвали баща му.

Е, това с две, три крачки се разминаваше от истината, но Матей нямаше право и да се оплаква. Живееше в просторен апартамент, разполагаше със западна кола, на дъщеря си успя да осигури още по-хубаво жилище. Обзаведе го. Наскоро й купи "Мерцедес". За двете семейства построи триетажна вила в най-красивата местност край града. Всичко това по него време трудно се постигаше с директорска заплата, а той го извоюва с белия хангал.

За първи път го преметна преди двадесет и пет години. Ех, какви прекрасни времена бяха! Заведенията на новия курорт още през май се пълнеха с жизнерадостни французи, германци, шведи, които за чаша кафе оставяха десетачка, а тогава с тези пари можеше да се изкара цяла седмица. Дълбоко в паметта му, до спомена за несподелената любов към свенливата Магда, се бе врязъл жълточервеният октомврийски ден, в който след като се върна от служебния банкет по случай изпращането на последните гости, превъртя ключа на стаичката. Извади от неизползвания комин картонено куфарче и започна да брои: едно, ...хиляда, ...десет хиляди. После внимателно подреди парите. След всяка пачка квартирата му се виждаше не толкова жалка, а лицето му придобиваше все по-уверен израз на победител.

През следващата пролет, точно в кръщелния му ден като сервитьор, купи от свой колега почти неизползвана "Волга". Смени калъфите с по-скъпи. Лъсна я като джам и полетя към село. Майка му така се изненада, че отначало не го позна, а после в очите му запламтяха весели искри. Този огън, като бумеранг, нахлу в душата на Матей. За първи път през своя живот изпита ликуващото чувство, което носи съзнанието, че си дарил с радост хората, които са най-близко до сърцето ти. През следващия сезон и изобщо през така бързо отлетелите двадесет и пет години, когато поемеше в ръце шумящите банкноти, пред него оживяваха разширените от приятна изненада зеници на възрастната жена и настроението му се устремяваше към върховете на блаженството. Прекрасни мигове! Но с всяка година щедрите туристи намаляваха. Цените на храни и удоволствия растяха, а месечните възнаграждения стояха като заковани и Матей започна да надписва. Отначало сам се спасяваше, но с времето той и колегите му се обединиха. Преди да влязат в смяна уточняваха кое ястие каква цена ще има, кое питие по колко ще го продават. Тази колективна кражба ги изпълваше със самочувствие: Матей спокойно държеше главата си изправена, така както е с хора, отдадени на честен труд. А в действителност мисълта и способностите му не бяха насочени към това как по-добре да работи, а единствено към това каква хитрост да измисли, с която да измъкне повече двайсетачки от претъпканите джобове на чужденците и непрекъснато в съзнанието му грееха погледите на неговите родители. Още като дете копнееше да ги направи честити, но така и не му се отдаваше: или прозорец ще счупи, или клон, отрупан с череши, ще откърши. И в училище не му провървя. Нямаше кой да му покаже как и колко да учи и в бележника му повече от тройка не се появи. А не беше глупав: леко усвои немския, бързо напредна в професията. Обаятелен като киноартист, той привличаше новите клиенти; редовните посетители знаеха, че когато седнат на неговата маса, няма да чакат и го предпочитаха пред другите сервитьори, така че имаше работа в изобилие, но колкото и виртуозно да обслужваше било то германец или най-богатия българин, все по-рядко получаваше бакшиш, а заплатите бяха толкова мизерни, че не само не позволяваха да пестиш за къща, а дори семейството си бе невъзможно да изхраниш. Матьо се чудеше какво име да даде на този факт: несправедливост, подигравка или безмълвно узаконяване на масова кражба. Когато беше по-млад, пелерината на мечтите забулваше подобни въпроси, но след смъртта на родителите му, уж животът външно не се промени, а защо започна да го спохожда сивкава тъга и упорито да го гложди въпросът какъв е смисълът на всичко това: вили, мебели, дрехи. Покупките, като пролетен дъжд, се сипеха в техния дом, но за съжаление не го огряваха с радост. Единствено лъчите, трепкащи върху лицата на побелелите старци, озаряваха душата му със светлина. А сега, след като ги няма...

Сега, след като смъртта на два пъти оживява в телата на близките му, все по-ясно осъзнаваше, че всичко е безсмислица. И нещо друго, сякаш девствените им зеници къпеха съвестта му и той не изпитваше ни угризение, ни боязън. А в последно време тези чувства, подобно голи охлюви, оставяха в душата му лепкави следи от напрежение и страх. Пък си и беше за страх, тъй като преди години я влезе, я не влезе контрола, а миналото лято на няколко пъти ги изненадваха. И все по-често, когато надпишеше с по-внушителна сумичка, чувствуваше бодеж в гърдите, толкова силен, та въздухът му секваше. Болката, събуждаща образа на черния ковчег, започна да прокарва пътечка към мислите, че си има всичко и дъщеря си нареди и сега му трябва здраве, здраве и спокойствие, затова край!

С особено вълнение Матей си спомни, че днес се навършват двадесет и пет години откакто за първи път облече сервитьорския костюм. Беше му станало традиция да си купува скъпа вещ, но този път реши да ознаменува юбилея като пререже лентата на безчестията. Изпълнен с най-светли намерения, влезе в огромната зала. Остъклена към изток, тя разкриваше величественото око на морето. При видението на тази безбрежна повърхност у него заискри желание да бъде и той такъв голям, извикващ възторг, уважение. О, така му се прииска да работи като лекар, но не обикновен лекар, каквито безброй ги има из болниците, а да се ползва със слава и от цялата страна да се стичат за помощ, да му плащат скъпо и прескъпо, а той ще си оставя само за хляб и всичко друго ще им връща... Или да бъде всепризнат художник!... Матьо си представи как картините му се продават по цял свят, как колкото известността му става по-голяма, толкова по-малко се интересува от това, което го заобикаля. Видя се облечен като Толстой с рубашка и панталон от евтин плат, а наоколо легло и маса...

С бавна, лъкатушеща походка, излезе на терасата. Отпусна се в плетения стол. Притвори клепачи и започна да строи кули от мечти за възможността да стане друг. Спомни си обичните думи на своята майка, че е по-добре да се запали и най-тъничката свещичка, отколкото непрекъснато да се проклина мрака. Да, трябва да опита, дори и съвсем дребна стъпка да направи, ще е по-спокоен, отколкото постоянно да го гризе мисълта, че е крадец. Мъжът впи поглед в морето и за миг му се стори напълно възможно да задуши тази изпепеляваща страст към парите.

С уверена походка обиколи офиса. Нареди на момчетата от неговата бригада да полират огромната камара чинии. После влезе в залата и му стана приятно при вида на района си, най-бързо запълнен с фини чужденци. Почувства се поласкан, че управителят му прехвърли масите на отсъстващата колежка. А най-голямо удоволствие изпита, когато в заведението влезе генералният директор и, без да потърси шефа, тръгна към него.

- Матьо, кои места ще ми предложиш?

- Естествено, най-хубавите - сърдечно му се усмихна.

Без излишно суетене, нареди на двете пикола да сменят покривките, да поставят свежи цветя. Тази вечер бе решил да мисли само за това как по-добре да работи и не се ядоса, че разни началства ще му пилеят времето. Изпълнен с искрена вежливост, застана до високопоставения човек. Записа поръчката. После с бързината на пантера, се озова в кухнята и уведоми майстор Катьо за идването на Лефтер Въжаров. В очите на младия мъж пламнаха гневни огънчета.

- Мамка им шефове! На нас яйце ни се пече на задника. А те тръгнали да си правят кефа - колегите му яростно запсуваха.

И с право бяха недоволни, но до един се разтичаха да му угодят: бюфетчикът - с най-хубавите си питиета, готвачите - с най-пикантните си специалитети, управителят - с най-раболепното си поведение, защото като бял ден им бе ясно, че са му в ръцете. Я работа за сина ще тръгнат да търсят, я квартира за дъщерята, а недай си боже някакъв фал да направят: от него зависи дали разкритата злоупотреба ще бъде облечена в грозната дреха на закономерни нарушения или в балетната рокличка на неволна грешка.

Когато сметката понабъбна, Матей тръгна към записващата машина, но почувства стоманения поглед на управителя.

- Да маркирам ли? - очите им се срещнаха.

- Изчакай!

И Матьо отново застана до масата на богопомазания гост. Със зеници и кратки думи дирижираше действията на момчетата, не изпускаше от очи и Въжаров. А той така внушително бе пуснал котва на стола, сякаш бе американска подводница: въпреки че обилно се наливаше с алкохол и разговаряше шумно, жестовете му бяха властни; леката пълнота придаваше дори на смеха му известна тежест.

Матей наблюдаваше хранещите се и най-вече Въжаров, а срещу тях беше огледалото и несъзнателно се взираше и в оживяващите силуети. Но тук, върху лицето на безпристрастния гледец, не чувстваше превъзходството, което лъхаше от шефа, а съзираше тясната глава, малките очички и до тях неговото чело, изпъкнало като на математик и започна да си мисли, че ако не бе израсъл на село, а в град и имаше по-добри учители, а и родителите му, ако не бяха така сляпо честни и не вярваха, че всичко се постига само с труд и от време на време обикаляха техникума я с кокошка, я с пуйка, тогава би извоювал висока диплома. С тази диплома би успял да се вмъкне в някой институт и ето ти открит пътят към големия свят. А той си остана прост сервитьор! Хубаво бе, че поне дъщеря му взема сносна професия. Тя завърши фелдшерство, а внука си бе решил да направи лекар. Ако трябва, в западна валута щеше да плаща на частни преподаватели, само и само в неделя сутринта да излезе по главната с внук-доктор.

След час, малко неочаквано, компанията си тръгна. Въжаров благодари първо на управителя, после лично на Матьо и с високо вдигната глава поведе сътрапезниците си през изхода, водещ към плажната ивица, явно бяха решили да поплуват или да продължат хубавата вечер край морето.

Матей гледаше изправения гръб и уверената походка на своя най-голям началник и чувстваше, че устата му се изприщва - как спокойно и гордо се изниза, без дори да направи намек за плащане! Въжаров, в чийто джоб всеки месец изсипваха заплата, равна на заплатите на две сервитьорски бригади, Въжаров, чиито родители преди Девети бяха забягнали в Балкана, за да воюват за общество без използвачи и използвани, същият този Въжаров как величествено заплува към изхода, сякаш бе извършил най-благородното дело. А той, Матей Димков, се дави в угризения! - отправи очи към сервитьорския тефтер, после преброи бакшиша от другите маси. Не, не се равняваше дори на четвъртинка от тлъстата сметка и то след като бе на крак половин денонощие, след като бе пренесъл тон храна, след като си налагаше да бъде усмихнат, въпреки тъгата, която го душеше. Не, Матьо също има право да разполага с пари. За този труд той заслужава много пари, а в бъдеще ще му трябват все повече и повече - в неговото съзнание изплува пухкавата главичка на мъничкия Мариян и топла светлина озари душата му. От дъщеря си с всеки ден се отдалечаваше. Не че преставаше да я обича, но някак инстинктивно я отбягваше, тъй като общите им вечери бяха непрекъснато просене на хилядарки за палто, за пералня, за екскурзия, докато нейното дете, ех, поне засега, бе съвсем друго. Той осезаемо живо усети доверчивите му ръчички, сякаш наистина го бе прегърнал и изпита омайваща наслада, която като балсам се стече по тялото и го накара да почувства радост от живота.

В този миг зърна двама клиенти: висок швед гальовно бе прихванал малко по-възрастна от него жена. Матьо обгърна с възхитен поглед косите й: тежка коприна, която на вълни покриваше загорелите рамене и въпреки че ходилата му туптяха от умора, забърза към тях. С усмивка ги покани на масата до прозореца. Взе поръчката. Смени пепелника. Избра най-лъскавите прибори и изобщо се стараеше, защото още когато ги видя, с очи обърнати един към друг, бе наясно, че от тези хора можеше да вземе "голям гювеч". И най-важното, колкото и да поиска, никога нямаше да направят скандал и наистина, чукна ги с внушителна сумичка, а лъчезарният кавалер му наброи още толкова. Матьо отсервира и излезе на терасата. Страхът, подобно на вода, превръщаща скали в пясък, загриза до болка душата му. Облегна се на парапета. Бавно обърна лице на ляво, на дясно, сякаш го измиваше с прохладната влага на въздуха. Гърбът му тръпнеше, а краката, горе в прасците, пулсираха. Той докосна смачканите банкноти и се опита да се успокои, че не е възможно да са разбрали колко в повече е надписал. Ако бяха разбрали, нямаше да му дадат бакшиш. Уморено се отпусна върху плетения стол и потърси морето. Тази нощ то бе особено красиво, сякаш в чест на неговия празник си бе наметнало най-омайния воал от кадифени светлини. Да, днес преди двадесет и пет години за първи път облече сервитьорската униформа. После се бе женил, бе имал дъщеря, внук, бе построил две къщи, купил две коли, бе обиколил на кръст Европа и все се надяваше, че сърцето му ще започне радостно да тупти, но уви, щастието оставаше винаги там, зад недостъпна преграда и сякаш само в онзи ден, когато за първи път си отиде на село с "Волгата" успя да надникне, но само него ден и само надникна, а никога! Никога не можа да я прекрачи. И той отново почувства как му става тъжно, черно и побърза да се върне при колегите.

Когато изпратиха и последния гост, мудно се преоблече и въпреки болката в краката, не тръгна по познатия път за вкъщи, а закрачи към морето. Имаше желание бризът да го облива със студените си струи, сякаш така щеше да измие отвращението, което изпитваше от себе си, че не можа да устои на магнетизма на кражбата. Пред очите му ставаше все по-черно, но инстинктът за самосъхранение му поднесе образа на гордата Въжарова осанка (в комплекса се носеше слух, че през вечер посещавал с компании някой от поверените му ресторанти и почти никога не плащал). Излъчването на този авторитет поразреди угризенията. После съзнанието му се насочи към готвачите, които слагаха все по-хилави порции, към сервитьорите, които надписваха с все по-големи суми, към началниците, които влагаха все по-малко жар в работата и примирено изпъшка колко много си приличаха. "И докъде! Докъде ще стигнем!" - спря, трескаво се замисли някой някога задал ли му е подобен въпрос и имаше ли някой от неговите връстници или от по-младите, с когото можеше да си поговори за разочарованието, за страха. Не, нямаше, колегите му се бяха устремили да живеят и не се замисляха, може би защото до един смятаха, че от тях нищо не зависи, може би защото никой не бе достатъчно смел да изкрещи: "Стига!" Да, никой не бе достатъчно силен, за да напусне общия път, въпреки че ставаше все по-нечист. Ех, Матьо Димков, копнееше поне днес да е различен, но пак нещо го спъна.

Впи поглед напред и с болка осъзна, че на морето му е леко, защото по рождение си е такова, величествено, а и той, и всички други трябваше да полагат мъчителни усилия, за да бъдат по-съвършени и не се знаеше дали щяха да успеят.

Отпусна се върху топлия пясък и зарови ръце. Насреща водната повърхност се простираше спокойна, безкрайна. Как му се искаше да бъде голям като нея...

Въпреки че откриващата по-светли хоризонти стъпка се обеси върху примката на грозното влияние, този ден остави следа в душата на Матьо: край морския бряг у него покълна чувството, че ще дойде миг на промяна. И наистина мигът дойде! Свалиха Въжаров. Изгониха партийния секретар. Сърцето на сервитьора преливаше от вяра в края на беззаконията, от надежда, че и той ще стане друг, но...

Започна сезонът и Димков с изненада установи, че всичко се търкаля по старому. И някак при това положение му беше трудно да стъпи на нов бряг. Хубавите неща бързо не разцъфват, а когато започнат промените и той ще започне да плеви бурените, избуяли в душата му - твърдо си обеща, но ето, оттогава изтекоха две години и пак назначаваха не според способностите, а според това имаш ли вуйчо владика. И пак получаваше смешно малко възнаграждение, и за да можеше да свързва двата края трябваше да краде. И нещо по-тъжно: не само си стояха старите неправди, а се трупаха по-големи и по-големи. Например, безкрайна беше изненадата му, когато разбра, че ресторантът им е взет под аренда от Стилян Ченчеджията. Преди месец ръководството на комплекса провело търг. На него се явили двама с управителя. Стилян, който дълги години държеше бара, едновременно с това се занимаваше с незаконна обмяна на валута, та от тези си дейности явно бе натрупал доста пари и смело наддавал. И наистина, ден след спечелването на търга, със спокойно изражение на лицето, внесъл необходимата първоначална вноска и то, без да тегли стотинка кредит. Докато слушаше тези новини, Матьо имаше чувство, че го шибат с коприва. Опита се да потъне в работата си, но въпросът откъде е изкопал такава огромна сума, продължаваше да го пари: петнадесет години работеха в един и същ ресторант, получаваха едни и същи заплати, следователно е крал стократно повече. И що за правителство царува, щом дава зелена улица на мошениците! И защо няма да му поискат документ, посочващ откъде е натрупал тези милиони! Матьо гледаше със съчувствие управителя, който пак изпълняваше същата длъжност, но вече погледът му не беше стоманен, а на пионка, тъй като играта се дирижираше от Ченчеджията и имаше чувство, че гол е попаднал на поляна с фекалии и отникъде няма пътека, която да го изведе на чисто. Понякога си спомняше за екстаза, обхванал го през осемдесет и девета. Цяла зима плува в море от изненади, обърканост и щастие, състояние подобно на това, което изпитва човек, когато му се падне печалба от лотарията. Но днес беше наясно, че не е изтеглил билета, който носи щастие, защото докато преди години се чувстваше заможен, сега непрекъснато се бореше с гадното усещане, че ден след ден се приближава към ямата на бедността. И нещо по-смъртоносно - увереността, че ресторантите, накацали край най-слънчевия залив, през пролетта пак гостоприемно ще разтворят врати (ох, как съвсем не ценеше тази увереност!), започна да се стапя и това пораждаше болезнено предчувствие на сгромолясване в пропаст. И може би защото умът му не виждаше друга вселена, то той, мълчаливецът, бе станал разговорлив и току спираше близки и далечни познати да си поговорят за безизходицата, която като епидемия обхващаше честните хора. Дори веднъж заговори милата Магда, омайваща и до днес сърцето му. Винаги вежлива, тя надълго и нашироко му разказа как благодарение на реституцията върнали голямата къща на свекъра, но Кинарови били много деца, така че на Емануил се паднали само две стаи. Да вземат висок наем? Не, съвсем не, защото синът на приятелско семейство наскоро се оженил и му ги предоставили почти без пари.

Димков я гледаше учудено, а тя, сякаш за да избегне въпроса да не би мъжът й да е побъркан, сподели, че се възмущава от това самозабравяне на собствениците. Усмихвайки се загадъчно, продължи, че е във възторг от Емануил и ако всички, поне мъничко му подражаваха, не само социализмът, но и капитализмът, който сега сме хукнали да строим, ще бъде по-съвършен. На Матьо не му беше ясно как може да имаш възможност да печелиш и да не използваш тази възможност. Гледаше чистия й поглед. Чувствуваше, че лакомите очи на законната половинка му бяха по-близки и побърза да си тръгне.

Да, разказът на Магда се оказа семе хвърлено в пустиня и тъжно бе, че той нито за секунда не открехна дверите към чудния свят на Кинаров. Още по-тъжно, че имаше години, когато Димков си задаваше въпроса, какъв е смисълът на живота, който води (въпрос, създаващ благодатна почва за желанието да се промени). А сега, като помия се разливаше мисълта, че е трябвало по-майсторски да използва своето положение. Матьо се смяташе онеправдан от съдбата за това, че си остана сервитьор. Пред очите му постоянно се мержелееше късокраката фигура на арендатора и този крадец, вместо наказание, получил такава примамлива позиция, отваряше най-черните врати в неговата душа. Той, който правеше път и на мравките, все по-често сънуваше как разбива хазна, открадва жълтъци, много жълтъци и с тях купува ресторант. На следващата нощ удушаваше богат старец, задигаше парите му и спечелваше търг за бар. Матьовите сънища винаги започваха с грабеж, с убийство и завършваха с изкачване върху примамливия пиедестал: собственик на заведение! Сутрин се събуждаше с главоболие. При мисълта, че осем часа трябва да изпълнява тъпите заповеди на новия господар, му се повдигаше. Без желание тръгваше към любимото, само преди една година, работно място. Вървеше бавно, изпълнен с усещането, че е натоварен с непосилно бреме от несигурност и отчаяние. На връщане се чувстваше още по-смазан. Кафявото излъчване на Стилян Ченчеджията тровеше душата му до такава степен, че нямаше желание дори да празнува.

И ето, отново имаше юбилей, цели тридесет години, но Матьо не само не го отбеляза с желана покупка. Не само не зарадва душата си с красива постъпка, а изобщо не си спомни за буйната младежка пролет. Надписва по-безогледно от обикновено и едва през нощта, когато излезе от ресторанта и вятърът погали лицето му, в неговото съзнание оживя разходката преди пет лета - за съжаление от светлината, която тогава го озаряваше, нямаше следа. Вървеше бавно и най-голямото желание, което изпитваше бе да се освободи от страха, че наесен ще остане без заплата, да сложи край на усещането, че е върху последното стъпало на живота. В сравнение с новобогаташите, които си играеха с милиони, неговият четирицифрен влог вече изглеждаше смешно малък. По-рано добрите пари, които си набавяше потулваха неприятното чувство, че е без образование. А сега! Какво трябваше да направи, за да е сред първите - да заложи къщата си и да отвори заведение?!! Но ако не успее да се издължи към банката...

Ледени капки покриха челото му.

Тътреше крака и с болка си мислеше, че двадесет и девет пъти бе ознаменувал тази дата, а ето днес, едва сега си спомни. Пред първото примамливо светещо бистро поспря. Искаше нещо да направи, но какво: да се напие, да наеме стая и да се потопи в ласките на проститутка. Не, кух орех бяха за него подобни изживявания. Но виж, ако отиде при Вена и си плати за "линийка". Преброи левовете, с които разполагаше и се повлече с наведена, сякаш отсечена глава към квартирата на своята колежка. За първи път влезе в бърлогата й след ужасния ден, в който Ченчеджията го хвана да надписва и пред всички сервитьори го нахока като говедо, крещейки, че вече е ново време и трябва да се откаже от комунистическите си навици. Матей кипеше от желание да изреве, че един мошеник няма право да го учи на морал. Прегаряше от желание да се изплюе върху мазното му лице, но здраво стискаше езика зад зъбите си, тъй като ако тук му изстинеше мястото, кой щеше го вземе на работа! Неговите, започнали вече да побеляват, коси съвсем не бяха добър атестат, въпреки всепризнатите му качества. А не му се ставаше бояджия. През зимата ги караха да освежават хотели, ресторанти, базари и ще не ще, усвои тънкостите на професията. Но бе наясно, че с този занаят ще припечелва само за хляб, а и разредителите така гадно дразнеха дробовете му. Пък и защо след като некадърникът Стилян може да заеме такова царско положение, защо той трябва да се трови с разни химикали. Защо! Нима няма право да живее като бял човек! А вярваше, че е роден за син на Рокфелер и след като в момента този светофар свети само за разбойниците и той ще стане разбойник!

Повлече се като пребито куче, но не му се затваряше в ковчега на празните стаи. Любимата му половинка от известно време все си намираше повод да бъде за по-дълго извън къщи. Преди седмица замина на почивка в Пампорово. А на кой друг да изплаче болката си...

В този миг го настигна Вена, салонната им управителка. Между многото приказки, които размениха, красивата жена му спомена, че вкъщи разполага с вълшебен прах. Не, съвсем не е наркотик. Предписан й е против депресия. Тя го е вземала по време на развода и благодарение на него вече се чувства прекрасно. Душата на Матей бе паднала в такава черна дупка, че ако му бяха предложили мухоморка и нея щеше да погълне, само и само да види светлина пред себе си. И той си купи от белия прашец. Твърдо вярваше, че няма да повтори, но уви! Все по-често смъркваше кока. На другия ден жестоко се терзаеше, но пак и пак повтаряше, тъй като единствено тогава се освобождаваше от съсипващите го мисли: как щеше да свързва двата края! Дали щеше да успее да даде добро образование на внука си! Дъщеря му и зет му получаваха нищожни възнаграждения. Как щяха да живеят, ако не можеше да им помага!

И този път излезе от претъпкания с непотребни вещи апартамент, освободен от въпросите-убийци. И нещо по-важно, бе изпълнен с блаженото усещане, че морето му е до колене. Уверено тръгна към автобусната спирка, но възбуденият му поглед съзря мъж, накуцващ с левия крак. В изкривения силует позна белгиеца, който бе на пълен пансион към техния ресторант. Паметта му поднесе примамливия блясък на скъпия часовник, златната верижка, масивния пръстен, красящи ръцете на чужденеца. Но всичко това бе замъглено от представата за най-голямото съкровище - неговото портмоне. Наобяд му направи впечатление, че във втората преграда е натъпкана пачка от долари. Вечерта парите бяха на същото място. Носеше се слух, че Стилян Ченчеджията, ако през деня не успеел да присвои хилядарка, нощем нападал туристите.

Матьо тръгна с походка на вълк, дебнещ елен. Мъжът бавно куцаше. Луната превръщаше силуета в танцуваща фигура. Матьо се чувстваше напомпен с енергия. Чувство, което притъпяваше разсъдъка му. Той крачеше все по-бързо. Мъжът спокойно плаваше към потъналата в мрак крайморска горичка.

Настигна го!

Сребърният диск озари лицето на усамотения, лице на задоволен човек. Дъхът на Матьо секна. Сърцето му лудо затуптя, а мозъкът трескаво му набиваше мисълта, че зеленооките банкноти трябва да влязат в неговия джоб, дори с цената на един живот.

1991, Бургас

 

 

© Пенка Бангова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.12.2000, № 12 (13)

Други публикации:
Пенка Бангова. Ключът, Бургас: Пламена - 46, 1998.