Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БИЛЯНА

Пенка Бангова

web

Преди шест години силна като вулкан любов разцъфна в моята душа. Вярвах, че тя бушува и в сърцето на Борис, но той пожела да се разделим, не ми стана ясно защо. Оттогава, с още по-голяма страст, се нахвърлих върху книгите. Ето и днес, час след като съм се върнала от института, аз седя на любимия си стол с тетрадка на коленете и учебници по бюрото. Звънецът на външната врата иззвъня. С раздразнение погледнах напред, после отново сведох очи и дори за миг изпаднах в онова особено състояние, при което възприемам прочетеното като реалност. Звънецът иззвъня втори път, по-продължително. Забързах към вратата, но когато я отворих, се сковах от изненада: на границата между обляното в слънце стълбище и тъмния коридор се бе изправил самият Борис. Той ми се усмихна и поздрави със същото мило обръщение "Билянко", с което ме назова на първата ни среща.

Тази среща, като всяко събитие, поставящо начало на нещо ново, бе оставила трайни следи в съзнанието ми. Аз и до днес ясно си спомням не само улицата, не само бездънното небе, но и пролетните лъчи, които пронизваха пухкавите абажури на глухарчетата, израсли върху алеята отсреща. Тези волни зари пораждаха у мене усещането, че животът е безкраен, изпълваха ме с увереност, че мечтите ми са достижими, за секунда ме облада чувството, че летя. И тогава го видях! Излезе от кооперацията, стърчаща на левия тротоар, и се устреми напред, фигурата му излъчваше дързост. Допадна ми това излъчване, още повече устремеността напред. Тръгнах като изпуснато хвърчило и без да преценявам какво върша, застанах пред непознатия.

- Извинете! Къде се намира Министерството на земеделието? - усмихнах му се, сякаш бяхме приятели от детинство.

- Ще ви придружа. Съвсем е близко - и той се усмихна.

По-късно си давах сметка, че се бе засилил в обратна посока, но закрачи и то с охота, към назования съвсем случайно от мен противоположен пристан, явно и аз го омагьосах още в първия миг.

- Агроном ли сте?

- Не, химик. А вие?

- Аз съм математик. Доцент в университета.

Погледнах го (сигурно същото изражение пораждат в очите на тринадесетгодишните момичета звездите от шоубизнеса) и през съзнанието ми като розов полъх премина мисълта, че ето, това е мъжът, в когото си заслужава да се влюбя. После се опитах да поведа разговор, да кажа нещо оригинално. Така ми се искаше да му харесам, но всички думи ми се струваха захабени, протрити, подобно плочките на тротоара, по който вървяхме, а изглежда за Борис това не представляваше трудност - той почти не спираше. Гласът му беше силен, енергично ръкомахаше с ръце, мускулчетата около очите, около устните непрекъснато трептяха, променяха изражението на широкото му бяло лице, дори потропваше с крака сякаш трябваше да направи безброй движения, за да укроти, за да спре енергията, която бликаше от него.

На тази среща и на следващата, и изобщо през осемте месеца на нашето приятелство винаги говореше бързо, до задъхване. Всяка негова мисъл ми звучеше като прошепната от човек със сетива, отворени към Уран, слушах и имах чувство, че този мъж е рожба на мечтите ми, дори до тази малка подробност - изпъкналата вена, разделяща челото му на две. Попивах със зеници стройната му, като на млад бор, фигура. Осъзнавах, че досега съм била сама, не защото бях необщителна, а защото, колкото и да е чудно, през тези двадесет и шест години никой, ама абсолютно никой не ми бе харесал. Не в мен, в някакъв мой недостатък, а в случайността е била причината. Пред красивото здание на министерството ми подаде ръка.

- Казвам се Борис Икономов.

- А аз Биляна Гарелова. Но нямам нищо общо с политическия коментатор.

Смехът му заглуши трамвайния звън.

- Искате ли тази вечер заедно да гледаме някой филм?

Не знам дали повече щях да се зарадвам, ако ми беше казал "Ти откри нов химически елемент".

- Да, да - не направих опит да прикрия радостта, която ме огря.

Уговорихме се да се чакаме пред кино "Витоша". Пет минути по-рано застанах до пъстроцветните афиши - откровено казано, нямах желание да пътувам в други светове. По-примамлив от моя свят в този миг не съществуваше и когато Борис предложи да седнем в отсрещното кафене, усмихната му кимнах в знак на съгласие. Там той оживено започна да разказва, че когато бил студент, всеки ден ходел на кино. После, в стаята си, излегнат върху леглото, мечтаел, а от известно време удоволствие му създавало не да гледа как живеят на екрана, а сам да живее. С трепет си помислих, че в момента и аз изпитвах същото желание, а това не означава ли, че сме родени един за друг. Ръката ми несъзнателно се озова в неговата и цялата гальовност, така дълго задържана, се устреми към Борис. Тръгнахме напред. Луната обливаше сградите със светлина и въпреки шумния до подлудяване водопад от хора, коли и трамваи всичко ми изглеждаше необикновено.

В единадесет вечерта ме изпрати на гарата.

- Ще ми пишеш ли! - погледнах го в очите.

Така ми се искаше да знам какво има зад тях, да надникна в мислите му и по-дълбоко, в самата му душа, но гласът му се изправи като преграда.

- Не обичам. Ето телефонния ми номер. Всяка събота. В шест следобед. Ще те очаквам.

Неговата визитна картичка остана единствената реална вещ от това преживяване. Спокойната белота на малкото картонче разсейваше чувството, че съм сънувала. Видя ми се твърде дълго да чакам до края на седмицата и още в понеделник набрах шестте цифри, записани под името, но вместо желания глас до мен прилетя сигналът "свободно". Слушах и си представях Борис, хванат за ръка с момиче. Пролет е. Как можех да си въобразявам, че в такава възбуждаща вечер ще бъде сам. "Излязъл от мечтите ми!" - та аз не го познавах, за да преценя дали има нещо общо с това, което ми се искаше да срещна.

На следващия ден пак звънях и пак звукът "Пиу-пиуу-пиууу" като метално острие бодеше моето тяло. И най-после, точно в събота и точно в шест, го чух.

- А! Билянко, ти ли си!

И той заговори високо, бързо и въпреки огромното разстояние отново имах чувство за бликнала енергия: сподели, че през тези дни работел по четиринадесет часа, не обичал шума, затова изключвал входния звънец. Телефона заглушавал с възглавници. Върху какво работел ли? За първа година четял лекции, а не желаел да повтаря изложеното в учебника на професора. Освен това въображението му било обладано от страхотна идея. Чрез интегрални и диференциални уравнения искал да я дари с живот... Притаила дъх попивах всеки звук и шептях. "Не съм сгрешила, до рамото на такъв човек копнея нощем да заспивам..."

Легнах към дванадесет, но още дълго очите ми го виждаха ту изправен пред онемялата аудитория, ту в нашето жилище - той надвесен над книгите, аз пера, готвя. Следобед е, влизам с чаша чай...

Почти всеки ден минавах край пощата, но изчаквах да дойде събота. Едва в шест и половина успях да се свържа. В началото тонът му беше неприятен, груб, сякаш ме обливаше със струи ледена вода, но след минута тази вода започна да клокочи, да кипи: преглеждала ли съм януарската книжка на списание “Пламък”? Какво мисля за поемата на Борис Христов? Дори съм знаела стихове наизуст! Издигала съм се в очите му - слушах, а сърцето ми така лудо туптеше, та се опасявах да не заглуши това, което моят Ромео говореше.

При първото си пътуване до София, загледана в безбрежната синева, която се откриваше през прозореца на самолета, се опитах да дам точна оценка на отношението му към мен, но не мисли, а образи бликаха от съзнанието ми. Представях си как ме отвежда в своя дом. Представях си как целувам ръка на майка му.

Чакаше ме на летището с букет гладиоли. За това, че беше дошъл да ме посрещне. За това, че винаги ми носеше цветя и най-вече за това, че когато ме видя, лицето му светна от радост, бях готова да му подаря не само тялото, а и душата си. Хвърлих се в прегръдките му, но той, с малко припряни движения, укроти моите чувства. Пое пътническата ми чанта и отидохме, е, не в тях, както си въобразявах, а в квартирата на приятеля му.

Това жилище, мансарда със стъклен покрив, използвахме и при следващите ми пътувания до София. Нощем звездите грееха в очите ни, аз с радост се отдавах на желанието си да бъда нежна, но интересно, сега, след като бяха изминали шест години устните ми, ръцете ми, бяха забравили усещанията, с които ги даряваше нашата любов, докато в душата ми все още бе жив възторгът, който изпитвах от внезапните прозрения на мисълта на Борис, а паметта ми ясно бе съхранила безкрайните разговори.

На десетата среща разбрах, че не е доцент, а асистент. В момента подготвял доцентура и затова работел като луд. Тази малка лъжа, като през увеличителна лупа, ми показваше неговата същност, естествено ако исках да погледна през лупата, но толкова отдавна жадувах да обикна някого, толкова отдавна копнеех да бъда обичана, ето защо инстинктивно се бранех срещу всичко, което можеше да замъгли, да унищожи чувството, изгряло в мен. "Бе й дошла сляпата неделя" - навремето баба така говореше за постъпката на майка, хукнала да се жени за моя баща, независимо че ги делял синур от двадесет години. През тези осем месеца изглежда и аз ослепях и тъй като желаех до мен да върви изключителен човек, бях го видяла в Борис и друго не исках да видя, защото истината беше, че той властно ме привличаше. Почти всичките ми познати гледаха на мен само като на жена и съвсем не им се беседваше например за Росеновата киселина, съединение, което бях кръстила на името на баирите край родния ми град и чиито свойства изследвах в момента. Други мои познати, те бяха съвсем малко, ценяха умния събеседник и аз падах в очите им, когато почувстваха, че съм жена, докато Борис с интерес слушаше за тази киселина, въодушевено ми обясняваше същността на математическия закон, който искаше да открие, с жар се потапяше в играта на нашите тела - може би затова така властно ме привличаше към себе си и всяка събота аз политах за София, но на седми ноември, още щом влязох в яркоосветената чакалня и го зърнах, сърцето ми тревожно се сви. "Защо е така отегчен..." Бранейки се от неприятната вест, която бе изрисувана върху лицето му, закрачих по-бавно от обикновено. Борис пое багажа ми, но вместо традиционната целувка, заговори припряно.

- Моят приятел се завърна, и повече не можем да отсядаме в квартирата му. Не намерих и свободна стая в хотел. Имаш ли близки, в които да пренощуваш?

- Да. Леля. Живее срещу спортната палата.

- Прекрасно. Да пием някъде кафе. После ще те изпратя до трамвая.

В "Берлин", заведението, което и двамата харесвахме, беше примамливо топло. Зарадвах се, че масата, на която за първи път се озовахме един до друг, е свободна. Още щом седнах, заразказвах колко смешен е новият началник на мама. Бях почувствала, че има слабост към случки, в които шефовете изпадат в комични положения, а с цялата си душа исках да изтрия лошото настроение, плуващо като есенен облак върху лицето му, и успях - след половин час се оживи подобно на запалянко, гледал мач, в който е победил любимият му отбор.

- Билянко, знаеш ли какво представлява животът ми, когато те няма. От къщи до Университета. От Университета до вкъщи.

- Да вярвам ли!

- Вярвай! Вече пета година работя върху този математически закон. Има дни, в които не виждам хората около себе си, не усещам вкуса на храната - така ме завладява идеята. Но има дни на сгромолясване върху земята. Например тази сутрин! Случайно срещнах мой състудент. Навремето минаваше за глупак. Но тъстът му е някаква клечка в министерството на външните работи. Настанил го е на хубава служба. Купил му голям апартамент. А аз! На тридесет и шест години не жилище, а дори самостоятелна квартира нямам - погледна ме в очите. - С цялото си сърце ти пожелавам да си намериш богат съпруг. Защото да се започва отначало е трудно и доникъде не се стига.

- О! Вече съм избрала човека, с когото искам да бъда до гроб. И това си ти.

По лицето му пробягна неприятна гримаса - явно не му хареса сериозността на разговора и побърза да го поведе към плитките води на шегата.

- Знаеш ли, женитбата ми прилича на лотария. Всички вярваме, че сме купили печелившия билет. А почти никой не печели. И може би затова на човек не му трябва да се жени.

Разсмях се, но той не поде смеха ми, а продължи все така вяло.

- По-разумно е да се отдадеш на кариерата си. Обаче и там е една лотария. Например моят братовчед през месец е служебно в чужбина. Пък аз...

- А може би работата не му създава такава голяма радост, както твоята на теб. Кажи, не си ли съгласен, че удовлетворението, което носи любимата работа не може да се измери нито с пари, нито с командировки, дори ако са до Хавайските острови.

Най-после се засмя.

- Идеалистката ми тя! Страшно ме е яд, че тази нощ ще бъдем разделени. Но в нас е невъзможно. Мама е с доста старомодни разбирания.

Когато излязохме на влажната улица, лицето му пак стана далечно и тъжно. Каза ми, че в последно време се чувствал непрекъснато уморен. Правил си изследвания. Левкоцитите му били повишени.

Пред жилището на леля се спряхме за минута. Имах чувство, че иска още нещо да сподели. Поканих го да се качим горе. Рязко отказа, после се наклони към устните ми, но не ме целуна, а неочаквано тръгна в обратна посока.

През нощта дълго не можах да заспя. Едва призори сънят нахлу в мен бавно, на талази. Газех и едновременно плувах някъде напред, където всичко губеше очертанията си, но изведнъж стана ясно. Бях се озовала в болнична стая. Това беше същата тясна стая, в която преди години влязох със свито сърце, но в бялото легло не се бе отпуснал татко, а Борис. Аз седя до него. От ръката ми, по прозрачна тръбичка, тече моята кръв. Страните му стават по-розови, дори раздвижва клепачи, но в този миг пред мен изплува мъж с бяла престилка и с бял лист в дългите, сухи пръсти.

- Момиче! Стига! Вредно е!

- Но още малко. Още малко. И той ще оздравее.

- Тогава се подпиши. Ето тук, че не носим отговорност за живота ти...

На следващия ден го потърсих по телефона. Исках да му кажа да не се страхува. Исках да му кажа, че винаги ще бъда до него. Исках да му кажа много топли думи. Упреквах се, че вчера не му ги казах. Жестоко се упреквах, че не съм достатъчно любвеобилна и с нетърпение очаквах гласа му, но телефонът даваше свободно. На другия ден отново отидох в пощата. Майка му ми съобщи, че заминал на почивка.

- В санаториум ли!

- Не?!

Учудването й, както се връща вързано за връв хвърчило, ме свали на земята. После в сърцето ми, бавно и лепкаво, допълзя обидата. "Защо без мен!" - този въпрос, изключващ всички други мисли, не напускаше моето съзнание.

Дълго време бездушният апарат съобщаваше, че не си е вкъщи. Докато веднъж, бяха изминали повечеот два месеца, успях да се свържа. Каза ми, че бил в Пампорово. Прекарал интересно. След това си издействал командировка до Будапеща. Върнал се преди три дни. Чувствал се изморен, молеше да не му се обаждам.

- Сигурно вече си срещнал госпожицата с влиятелния татко - насилвах се да прозвучи шеговито.

- Не, не. Имам много работа.

- Добре. Щом не ти е приятно.

Така спокойно казах тези думи, сякаш друг човек говореше вместо мен. После оставих слушалката. Невиждайки нищо, прекосих тротоара и се отпуснах на първата скамейка в градинката зад пощата. Хиляди пъти съм седяла тук, но в тази минута имах чувство, че съм на чужда планета. Вятърът се засилваше. По улиците почти не се виждаха хора, обаче не помръдвах, сякаш единствено на това място можех да си отговоря защо стана така... Накрая реших: тъй като съм обикновен химик, а той, е, не доцент както се представи в началото, но все пак асистент...

През зимата издържах успешно конкурсния изпит и постъпих на работа в института към големия завод край града. На следващата година записах задочно аспирантура. Изследванията все по-властно ме увличаха. Все по-малко време имах за флиртове, въпреки това доста колеги се въртяха около мен. Един от най-упоритите беше Емил. Водеше ме на кино, на театър, идваше у нас на видео. Усмихната, майка му отваряше входната врата. Висока и винаги изправена, сякаш бе глътнала дестилационна колона, някак по-гъвкаво започваше да се движи из хола. Ръцете й трепереха, когато вадеше позлатените чинийки, с които навремето я бяха посрещали като годеница. Нареждаше в тях домашен кейк. Сипваше сладко от смокини и все по-щедро се усмихваше. Към девет отиваше да спи, а на сутринта движенията й пак ставаха бавни, вдървени и не изглеждаше толкова висока.

- Използвай, докато още мога. Ожени се. Имай деца. Ще ти помагам. Ще ти бъде по-леко.

Болката в гласа й ме нараняваше. Притварях очи. Опитвах се да си представя Емил по чехли и домашен халат, но вместо тази представа в мен оживяваше снизходителната усмивка, с която ръководителят на нашата секция даваше оценка за неговата работа. Виждах пренебрежителното отношение на моите колеги и желанието ми да тръгна с Емил под звуците на Менделсоновия марш умираше...

Умираше може би защото, наблюдавайки семействата на приятелки, състудентки, колежки, отдавна съм наясно, че на съпруг, колкото и да е влюбен, не можеш да разчиташ не само да поделите бремето на семейните задължения, но дори и един хляб да купи. Е, когато има настроение, ще се разходи до супера и с пералнята ще си поиграе, но когато има настроение - малцина са тези, които го превръщат в задължение. И затова ми се иска да се омъжа за човек по-умен и по-интелигентен от мен. Само тогава ми се струва справедливо вкъщи моят принц да работи над себе си, а през това време аз да гладя, да готвя, да пера.

След Емил се появи Манол. Той беше икономист по професия. Когато му отивах на гости, се радваше като малко дете.

- Влазай, влазай - и ме подканяше с поглед да си събуя обувките.

Не можах да свикна с това "влазай". Не можех дасвикна с безличното му като хотелска стая жилище. Не можах да си наложа да не ме дразнят елементарните му разбирания за живота, а може би имаше и друго... Може би не се реших да се омъжа за Емил, за Манол, защото нещо вътре в мен възроптаваше при мисълта, че ще трябва да се съобразявам с техните мнения. Струваше ми се, че е все едно дребничките им душички да влязат в моята, а откровено казано изпитвах ужас при тази представа. Бездънен ужас, защото чувствах как съжителството ми с такива ограничени хора нараняваше, осакатяваше вътрешния ми свят. А основният и най-важен стремеж на човека не е ли да създава условия за разцъфтяване на този божествен мир. Това не е ли по-важно от раждането на деца! И не трябва ли да тръгнем към семейството само с личност, с която можем да обединим тези два върха!

Около година бях сама, после започнах да се срещам с Васил. Той преподаваше френски в строителния техникум. Колегите му казваха, че с него може да се гради дом, но защо часовете, през които бяхме заедно, ми се виждаха години и непрекъснато някакъв глас вътре в мен крещеше "Не бързай!" Защо, когато бях с Борис, преливах от желание да целувам, да дарявам радост, а когато вървях до Васил, имах чувство, че съм дърво.

- Решавай се! Какво чакаш! - с болка ми говореше мама. - Царски синове има само в приказките.

- Грешиш! Има и около нас. Е, не по богатство, а по душа - с бодър глас й отговарях.

И много ми се искаше да я успокоя, да й вдъхна вяра, че в някой прекрасен час ще срещна този, предопределения за мен.

Да! Колкото и да е чудно, раздялата ми с Борис не само не ме изпълни с отчаяние, а сякаш по-силно вярвах, че щом веднъж съм срещнала мъж, който ми е харесал, ще срещна и втори път, но и в най-смелите си мечти не бях си представяла, че Борис ще ме потърси. А ето! Той е пред мен. Толкова пъти го бях сънувала. Да не би пак да сънувам... - стоях по средата на коридора, без да знам как да постъпя, нито какво да правя. И пак мама ми помогна. Усмихната, с плавни, по младежки забързани движения, тя отвори вратата на хола. Подсети ме да извадя бутилка коняк. Нареди фъстъци, соленки. Разпита го от колко дни е в града. Намерил ли е свободно легло в някой от по-хубавите хотели, къде работи. Гостенинът сякаш не чу последния въпрос: отпи, после взе ядка. Реших, че премълчава от скромност и заговорих вместо него.

- Математик е. Доцент в Университета.

Гласът ми беше така възторжен, сякаш произнасях роля по време на генерална репетиция. А с очите си казвах на мама: "Виждаш ли какви познати имам!" Тази гордост беше първото реално чувство след изненадата от неочакваната среща. Миг след това се обърнах към Борис.

- А може би вече си професор!

- Не. Единствено, в което направих крачка напред, това е, че от обикновен редник ме избраха за партиен секретар.

- А какво става с математическия закон!

- О, излекувах се от манията да правя открития. Сега действам по тактиката на моите колеги. Преписвам от забравени автори. И знаеш ли колко добре се чувствам. Не ме боли глава. Дори не се изморявам.

Майка ни свари кафе. После си отиде в стаята, а Борис се премести на дивана и нежно ми стисна ръката.

- Радвам се, че си все същата.

За първи път го погледнах. Той се бе изменил, фигурата му се бе поразширила. Косите му тук-там сребрееха, но пак бе облечен в костюм от скъп плат. Пак говореше високо, шумно. Първата ни среща беше през такъв пролетен следобед и в този миг имах чувство, че не са изминали шест години, а днес е само друг ден от същата година.

- Защо постъпи така!

- Случи ме в лош момент. Знаеш ли, тогава бях потънал в идеята за този закон. Мъчително състояние! Умът ти гъмжи от образи. А когато започнеш да записваш, излиза бледо. Не можеш да изсмучеш до последно мозъка си. И всичко те дразни. Въобразяваш си, че дори обикновен телефонен разговор те разсейва. А в действителност ми беше приятно, докато ми се обаждаше... Не ми се сърди.

Слушах го с притаен дъх и си мислех колко загадъчно е всичко, което се случи днес, също както във филм. Дори небосклонът, една безкрайна синева, запълнила разтворения прозорец, ми изглеждаше загадъчен.

Към полунощ изпратих Борис, после дълго стоях в тъмната стая, завладяна от спомени. Те идваха при мен пределно живи. Аз ги задържах в съзнанието си. Исках отново да им се насладя, да ги осмисля. Трезво преценявах, че имаше време, когато се съмнявах в чувствата му, но сега бях уверена - за да ме потърси, не е безразличен, и затова, че спряхме да се срещаме, виновна съм аз. Трябваше да бъда по-интересна...

На другата вечер, пет минути преди уговорката (а си бях обещала да се науча да закъснявам), влязох в барчето на новия хотел. Вече потъвах във фотьойла, когато видях лъскавото теме на Васил. Говореше шумно, а момичето до него гледаше през прозореца, явно и то се отегчаваше от брътвежите му. Седнах така, че да не ги виждам, и се замислих за онова розово-синьо излъчване от характера на Борис, което влизаше в унисон с моята душа. Да, именно този синхрон умъртвяваше плевела на забравата и съвсем нямах усещането, че дълги години не само не бяхме се срещали, а дори звънът на гласа му не бе ме докосвал.

Сякаш за да подсили чувството за спиране на времето, моят любим, както и по-рано, се появи точно в уречения час. Бенакривил артистично същата тъмносиня барета. Лицето му беше напрегнато, дори сърдито, но когато ме видя, се отпусна, засия, сякаш започна да отразява светлините на огромните полилеи.

- Колко си хубава!

- Да вярвам ли.

- Вярвай! Много се страхувах да не си напълняла. Или набръчкала. А ти! Ти си станала по-хубава!

- Не е за вярване.

Разсмя се.

- Билянко, как да те убедя, че приличаш повече на киноактриса, отколкото на научен сътрудник. Върху каква тема работиш?

И ние започнахме да говорим за химикалите със странни свойства, които изследвах в момента. За диференциалните уравнения, които със своето непокорство тровеха живота му, а интересно, съвсем не стана дума за нашата раздяла, сякаш е била напълно естествена. Сякаш Борис е трябвало да отсъства от моя живот по най-наложителни причини. И колкото да е чудно, в душата ми нямаше ни капка упрек: аз пак се вълнувах от всяко негово докосване; въображението ми пак рисуваше нашия дом - в едната стая моето бюро и моята библиотека, в другата - неговото бюро и неговата библиотека. Представях си как хвърля възглавници върху телефона. Как идва при мен и нежно ми говори.

- Борис, какво четеш на студентите?

- Вече не водя лекции.

- Така ли!

- Да. Пък и по-добре. Започнах да строя. Ще ми трябва свободно време.

Погледнах го. Между този поглед и погледа от първата ни среща имаше толкова голяма разлика, колкото между морето и Мусала. Той почувства осъдителните вълни и започна да се оправдава.

- Лесно ти е на теб. В провинцията няма гадни хора. А при нас е змиярник. Този, който се мъчи да ме измести, покрай вилата си в Боровец се сприятели с професора. Подарява му резултатите от своите разработки. А шефът му се отблагодарява, като го тика напред.

- Боб, навсякъде има подлизурковци. Знаеш ли с цената на какви унижения ръководителят на нашата секция се добра до тази длъжност. Но съм убедена. Голямото откритие не идва при този, който е на висока служба. А при този, който безкористно се труди.

- Идеалистката ми тя! Явно, въобразяваш си, че ще откриеш нещо велико. Затова осъмваш и замръкваш над книгите.

- На мен ми е достатъчно, че сутрин с радост тръгвам към института.

Разсмя се, но това не беше сърдечен, топъл смях, а звук, от който те побиват ледени иглички. Мълчах, той продължаваше да се смее, но вече не толкова злобно.

- Биляна, много често ме хваща яд на хората, обаче спомня ли си за теб, и ми минава. Ти си толкова слънчева, може би затова не можах да те забравя... Когато идваш в София, нали пак ще ми се обаждаш... И по телефона. Всяка събота, както по-рано. Нали ще ми се обаждаш!

За мой късмет още следващата седмица имах командировка до Министерството на химията. Щом слязох от влака, Борис, понесъл демонстративно букет рози, забърза към мен. И по-рано ми е купувал гладиоли, теменужки, нарциси, но често те бяха поувяхнали, явно взети в последния момент, без избор, колкото да се спази етикецията. Докато тези рози! Имах чувство, че са подбрани между милиони.

- Ето ме!

Надигнах се на пръсти и го целунах. Той поривисто ме прегърна и с глас, преливащ от вълнение, заговори.

- Намерил съм ти стая в най-близкия хотел до нас. Още сега ще те заведа да се стоплиш. А довечера те чакам вкъщи. Искам да те запозная с мама.

Дъхът ми спря. Нима тази покана, за която жадувах по-рано, днес така леко, така бързо долетя при мен. И защо тогава не я заслужих! А сега, защо прецени, че сега я заслужавам?

Погледнах високата, едра фигура на Борис, после лицето му и се опитах да свикна с мисълта, че това ще бъде моят съпруг. "И дали ще ми помага?! Ще ни съвпадат ли разбиранията за добро, за зло?!" - в главата ми беше празно, а сърцето ми неспокойно туптеше. Когато бях студентка, точно така се чувствах пред изпит по предмет, за който не ми бе стигнало времето да се подготвя. В такива случаи затварях учебника и си казвах. "Каквото ще да става!" Та и сега си наложих за нищо да не мисля.

След съвета се прибрах в хотела. Старателно изгладих блузата, с която щях да бъда облечена тази вечер и забързах към дома на Борис. Не усещах хладния дъжд. Не виждах локвите, блестящи тук-там по тротоара. Единствено огледалната повърхност на витрините привличаха погледа ми. "Ще ме хареса ли майка му!" - поспирах за миг, с учудване откривах, че очите ми никога не са били така големи и блестящи, а кожата на лицето - така гладка. Токчетата на моите обувки започваха по-уверено да чукат. Настигах друга витрина и пак поглеждах, а ето и заведението, в което преди шест години за последен път се срещнахме. После дойде онзи телефонен разговор. Месеци след това бях като болна, а може би така стана по-добре. Завърших аспирантура. Заплатата ми нарасна двойно - с по-голямо самочувствие ще вляза в новия си дом.

Малко преди да звънна, Борис широко разтвори вратата.

- Чух стъпките ти още по стълбището. Заповядай!

След всяка дума си поемаше дъх. Явно не му беше безразлично това, което щеше да се случи сега, това, което щеше да се случи в бъдеще и за първи път видях в него близкия човек, приятеля, но главата ми не се замая, не изпаднах в онова особено приповдигнато състояние, в което изпадах преди години. С това ново чувство ми беше по-топло, по-леко...

"Каквото ще да става!" - си казах и прекрачих прага.

- Вкъщи е малко занемарено, защото майка от половин година е на легло. Но когато дойдеш ти, вярвам, домът ни ще светне.

Усмихнах му се и също като него махнах неопределено във въздуха с ръка. Той ме прегърна. Целуна устните ми. После влязохме в полуосветена стая, напоена с тежкия дъх на непознато лекарство. На спалнята лежеше жена, косите й покриваха мръсна възглавница.

Подадох й ръка.

- Биляна Гарелова.

- Знам, знам - тя се размърда, раздвижи пръсти, чертите на лицето й се изопнаха, капчици пот избиха по челото й.

Избягах с поглед в празното пространство над леглото. Бягах и се опитвах да пропъдя мисълта, че по-рано, когато майка му беше здрава, не чувстваше необходимост от мен, а сега. Сигурно нито една от софийските му приятелки не се е съгласила да се грижи за тази парализирана жена или по интуиция е преценил, че няма да се грижат така добре. Сам ми е казвал "Родена си за болногледачка!" И затова се е сетил за далечната влюбена, а аз си въобразявах, че идва с червени рози в душата.

- Помогни ми!

Приближих се, но тя нервно изписка.

- Не. Няма да можеш. Боб!

- Мамо. Излишно е да сядаш. Ние след малко излизаме.

- Тук ще стоите!

Той внимателно издърпа мъртвото й тяло.

- Така добре ли е?

- Да.

- Искаш ли да сваря кафе?

- Защо ти! Тя ще направи. Но после. Сега желая да чуя къде работи.

- В изследователски институт.

- По-обширно, по-обширно. Навремето, когато ме запознаха с бъдещата ми свекърва, пет часа разговаряхме.

- Научен сътрудник съм в института към химическия завод край родния ми град.

- Научен сътрудник?! А когато родите дете, пак ли смятате да бъдете научен сътрудник?

- Да.

- А според мен най-добрата професия за жена е учителската. Четвърт век съм преподавала история. Всички началник-отдели от Министерството на просветата са ми приятели. Дойдете ли, веднага ще ви намеря работа като учителка.

Погледнах към Борис. Така ми се искаше да й кажа, че за пет години имам признати три патента и четири рационализации, следователно съм белязана с дарбата на изследовател и моето единствено място е там, сред колбите. Отпуснал се удобно в креслото, той решаваше кръстословица. Гледах го с очи, приканващи за помощ и усещах как онова ново чувство повяхва. Обърнах лице към болната. Тя, разперила чадъра на любопитството, открито ме наблюдаваше.

- А родителите ви къде работят?

Разказах за семейството си. Правих кафе. После с Борис вечеряхме в ресторанта на хотела, но всичко беше като в мъгла. Дойдох на себе си едва когато отворих вратата на моя дом. Майка ме посрещна с очи, изпълнени с надежда.

- Как е сватята?

- След като научила, че ще идва снаха, що не предала богу дух.

Направих опит да се пошегувам, но пареща вълна задави гърлото ми и хлипайки, описах моето гостуване. Лицето на мама ставаше все по-спокойно.

- Били, съгласи се с желанието на тази жена, а после бавно, но с постоянство, убеди Борис, че е по-добре да работиш в институт. И ще видиш как самият той ще ти помогне. Нали е доцент. Сигурно има връзки.

В момента бях неспособна да мисля, затова изпитах облекчение, че друг се наема да решава вместо мен. Извадих от бюрото лист и едва си наложих да успокоя ръката си - толкова се вълнувах, докато изписвах изречението: "Моля, да бъда освободена..." Но продължих докрай, защото в името на истината, майка беше права - Борис не само не подкрепяше желанието на госпожа Икономова, но дори ми обеща да следи за предстоящ конкурс по моята специалност. И друго ми направи впечатление - когато ме запознаваше със свои приятели, задължително съобщаваше, че не съм обикновен инженер, а кандидат на техническите науки. Нотките на тщестлавие в гласа му ми вдъхваха увереност, че ще ми помага да вървя напред и вчера почти свикнах с представата за нови хоризонти, но тази сутрин, щом влязох в лабораторията, сърцето ми до болка се сви при мисълта, че ще трябва да се разделя с любимата си работа. Бавно се отпуснах върху табуретката и за първи път, така както в облачен ден спокойно можем да разгледаме огнения диск на слънцето, така и аз, без излишни емоции, се вгледах в отношението на Борис към мен. Преди шест години, а и сега, когато набирах телефонния му номер въпреки уговорката, не бях уверена дали ще си е вкъщи или не, дали ме очаква или не. Дори когато бях до рамото му, пак не бях уверена на другия ден ще пожелае ли да бъдем заедно, а моята лаборатория винаги ме очаква с радост. Работата в нея винаги ми създава удоволствие. Стигала съм и до задънена улица, но и тогава не губех вяра, че ще доведа нещата до успешния край. Докато с Борис не беше така: аз никога не бях наясно защо е нежен или груб, никога не знаех кога ще се изплъзне...

Обгърнах с поглед белите плотове, стъклените лица на колби и епруветки и изпитах привързаност дори към шумната камина. Тук всичко ми беше безкрайно скъпо. Да, това беше истината, но когато в събота вечер гласът на Борис, изпълнен с радостно напрежение, затрептя в телефонната слушалка, осъзнах, че и този човек бе пуснал корени в сърцето ми и ако го пропъдех от своя друм, то въпреки интересната работа, въпреки удобното жилище, моят живот ще загуби от блясъка си. Не, не трябваше да се разделяме. Поех си дъх и заговорих.

- Боб, много ми се иска, не аз да дойда в София. А вие с майка си да се преместите при нас.

- Моля!

- Иска ми се вие да се преместите. Нашият апартамент е по-голям. Освен хол и кухня за всеки остава самостоятелна стая.

Слушалката пращеше от смеха му.

- Как можа да ти хрумне подобна мисъл!

- Не се смей. Имам да ти кажа и нещо още по-важно. Към химикотехнологичния институт в града обявяват конкурс за професор по математика.

- Знам.

- Но тогава. Смятам, че не трябва да се двоумиш.

- А на теб известно ли ти е защо Гагарин се е решил да полети в Космоса!

- Защо?

- Бил е заврян зет.

- Боб! Не ми е до глупави вицове.

- Но как можа да влезе в ума ти подобна лудост!

- Не! Не е лудост. И те моля. Помисли. И ми пиши. Чуваш ли!

- Чувам. Но не слушам.

- Моля те. Никога не си ми писал. Наруши принципа си.

Не вярвах, че ще изпълни моята молба, може би затова така се зарадвах, когато на третия ден след разговора, държах в ръцете си писмо от Борис. Потрепвах като тревичка, духната от вятъра и дълго гледах ситно изписания лист, без да виждам буквите, но постепенно те сами тръгнаха към зениците ми.

Мила Билянко,

Въпреки че ми е тъжно, дори обидно, затова че все още не си долетяла при мен, не ти се сърдя, защото те разбирам. Разбирам, че темата, върху която работиш, те е обсебила. Вече виждаш лаврите, които ще получиш, и си уверена, че най-голямото щастие на земята е дошло при теб. Преди години бях същият. И какво! Издадох книга. Станах доцент. Ти вървиш по моя път! Искам да ти помогна, да те отклоня, защото не е най-розовият, особено за жена. А може би все още не можеш да ми простиш. Или всичко онова, което четях в твоите очи, си е отишло. Аз съм виновен, но разбери! Страхувах се от един брак. Страхувах се, че ще обърка плановете ми. А и ти не беше достатъчно настоятелна... Или може би погрешно съм си въобразявал, че нашата връзка е истинска... Били, през тези шест години непрекъснато съм мислил за теб. Според мен, това е нещо повече, отколкото ако продължавахме да си говорим по телефона. Това дори е нещо много. И само при хора, които са родени един за друг, само при тях се случва.

През нощта не мигнах. Както при буря се преплитат различни звуци, така и в мен се бяха надигнали разнородни гласове и аз не знаех кого да слушам. На другата сутрин, обградена от спокойната белота на лабораторията, отново започнах да изписвам думите: "Моля да бъда освободена..." Този път ръката ми не трепереше, но не стигнах до края, защото телефонът иззвъня.

- Гарелова, обажда ти се секретарката. Директорът нареди днес ти да докладваш на оперативката.

- Шефът да не е болен?

- Здрав е. Но си взе годишния отпуск.

- В годишен отпуск!

- Не си клюкарка. И затова ще ти кажа. Преправял някакви командировъчни. Главният счетоводител отдавна му има зъб. А сега се откри удобен момент да го подгони и изглежда ще го принуди да напусне.

Бавно мачках белия лист, върху който бях започнала да пиша молбата. На тридесет и три години ръководител на секция! - представях си изражението върху лицето на майка и в мен нахлуваше замайваща радост, която ми вдъхваше вяра, че със или без съпруг, моят живот ще бъде щастлив. После започнах да кроя планове как да си организирам новата дейност. Тези мисли бяха по-ясни, по-властно ме обсебиха в сравнение с представите за бъдещия ми живот с Борис. Чувствах, че не само аз бях влюбена в моята работа, но и тя отговаряше със същата страст.

Понеделник, вторник, сряда - ако вечер не заспивах над бюрото, сигурно и нощите щях да превърна в дни, така изтече тази седмица, а в събота, както обикновено, звъннах на Борис и му казах, че за неопределено време се налага да замествам моя шеф. Споделих, че има вероятност да ме издигнат на неговото място. Гласът ми беше топъл. Сама се удивих от изпълнените с ухание на рози думи, които започнах да редя. Борис също беше неочаквано мил. Предложи ми да продължим да се срещаме. Да продължим да си говорим по телефона, а ако някога реша да заживея с него, веднага да полетя към София. Целунах слушалката и му казах, че го обичам, че той е най-големият мъж, когото съм срещала...

През август ме назначиха за ръководител на секцията. Години наред аз и моите колеги безгласно бяхме роптали против неспособността на бившия началник да воюва за значими теми, против неумението да определя правилно срокове, против нежеланието да възлага задачите според способностите на колегите. Бях си обещала да не бъда като него. В името на истината, си въобразявах, че това не е трудно, но едва сега разбрах каква сложна симфония от качества изисква тази длъжност. Работата в института до такава степен ме прикова към себе си, до такава степен всеотдайно й посветих всички мои сили, че ако мама не сменяше зимните ми дрехи с пролетни, а после с летни, сигурно и през декември щях да ходя по сандали...

Неусетно отлетяха четири сезона. На петия Борис си извоюва специализация в Унгария, а после, с всеки изминат месец, телефонните ни разговори ставаха все по-еднообразни, а срещите - по-кратки. Да, нежното цвете бе започнало да вехне, не успяхме да го посадим в безсмъртна градина...

Днес, след като съм обичала един мъж, а други са ми доказвали с погледи и думи своите симпатии, мисля, че в основата на любовта стои исконният човешки стремеж към съвършенство. Ето защо извор от най-пленителни чувства протича само към този, който ни превъзхожда. Тече до момента, в който наистина ни превъзхожда, или до момента, в който открием, че сме се лъгали. Преди шест години за мен Борис не само бе идеал за мъж. Той бе върхът, към който самата аз се стремях. Но ден след ден бъдещият ми живот с този научен сътрудник, напуснал свещения храм на себераздаването, губеше от своята привлекателност и когато в една юлска вечер от неговия телефон пропищя сигналът "свободно", не отпуснах тъжно устни, а равнодушно оставих слушалката и забързах към новооткрития клуб на химика. В последно време все по-често се застоявах там. Помещението, приличащо повече на коридор, отколкото на зала, беше винаги пълно с колеги, изгърбени над чашка алкохол. Говореха за нови химични методи, за футбол, за вносни апаратури. С уважение слушаха разсъжденията ми върху интересна статия. Отричаха или се съгласяваха.

- Единствено тук се чувствам човек!

Споделяше с мен Виолета, моя съседка и химичка по професия, на която й се струваше безкрайно шик да се отбива в това заведение. С нея обикновено се срещахме в петък и още неседнали, тя започваше да излива своите болки.

- Представи си, вчера моят хубостник ме кара да му лъскам обувките. Не стига, дето всичко вкъщи сама върша. Дори килимите изтупвам. А и обувките ще му лъскам. Използвач! Отвратителен използвач! Не ти трябва да се омъжваш - дебелите й устни грозно се кривяха. Бръчките по челото й ставаха по-многобройни.

Когато я слушах, в мен наистина се прокрадваше усещането, че островът на самотата е за предпочитане пред пустеещата градина на подобен брак. Това настроение ме навестяваше в компанията не само на Виолета, а и на почти всяка от семейните ми приятелки. Например с Маня, преди да се омъжи, не можехме да се наговорим за книги, мечти и проекти, а сега обикновено аз слушам, а тя се оплаква, най-често от сина си. Малките дечица винаги са ме изпълвали със страстното желание и аз да имам едно такова съкровище, но ако прилича на Маниния Иво с неговите непонятни фантазии и вечна отпуснатост, няма ли да се чувствувам по-нещастна, отколкото сега...

Да, спохождаха ме такива мисли, въпреки това копнеех за деца, за съпруг може би защото се надявах, че те ще бъдат по-добри, по-съвършени от другите, а може би това желание се внушава от извънземни сили. Не, не знам къде е истината, а и цялото човечество не я знае и като съдя по тези около мен, изобщо не се замисля. Моите познати с насмешка изслушват подобни въпроси. Според тях върху истини, които съществуват от векове, е губене на време да се разсъждава. Уви, голяма част от хората живеят по инерция, механически, ето защо властолюбците при всички форми на управление безпрепятствено дърпат конците, а аз съм възпитана, дори носната си кърпичка, когато изваждам, да осъзнавам жеста. Този урок ми е предаден от татко и смятам, че благодарение на него днес имам десет пъти повече внедрени патенти и рационализации в сравнение с моите колеги. Това състояние на будност ме дарява с растящо удоволствие от работата. Благодарение на него все по-дълбоки корени пускаше мисълта да се отдам докрай на богатата градина от идеи, които раждаше моето въображение. Едновременно с това в компания на свободни мъже не спирах да си задавам въпроса дали с някой от тях ще мога да изградя усмихнат дом. Зорко се вглеждах в тези около мен, изпълнена с трескаво очакване. И една вечер го срещнах! Бях в клуба с Виолета. Тя, както обикновено, гласно ближеше раните си, а аз разсеяно слушах, но когато го видях, я прекъснах.

- Вили, погледни!

- Кого?

- Господинът вляво. Погледни колко е интересен. Тъмна коса. Мургаво лице. А внезапно проблясват две сини очи.

- Не го ли познаваш? Лазар Демирев. Главният технолог на старото производство.

- Не!

- И като характер е интересен. По десет, дванадесет часа е в завода и така безумно изразходва енергията си, че понякога ми прилича на юноша, гримиран като четиридесетгодишен романтик.

- Има ли семейство?

- Не знам дали е разведен. Но не живее при жена си.

Това, че дарява докрай своите сили на работата, ми направи необикновено впечатление. Ето човек, който е над другите - си мислех, докато слушах Виолета, а вечерта, в леглото, започнах да си представям запознаването ми с Лазар. Моето въображение редеше необикновени картини, а в действителност всичко протече най-банално - през следващата седмица се случихме на една маса в същия този клуб и аз го заговорих. Откакто установих, че е по-важно не колко обичаш, а как обичаш, все по-майсторски използвам лице, очи, ръце и все по-голям успех жъна сред силния пол, но при Лазар не трябваше нито да хвърлям бляскави зеници, нито да сипя усмивки. Ние бяхме чели много еднакви книги и думите потекоха: леки, интересни, сякаш се познавахме от години. Забелязала съм, че нищо не свързва така здраво хората, както общите знания, и когато барманката, с уморени движения, започна да почиства залата, неохотно тръгнахме към изхода.

- Да продължим вечерта у дома. Живея съвсем близо.

Поклатих глава в знак на съгласие. Той ми подаде сакото.

В неговата стая, сред списанията, учебниците и тетрадките със записки, натрупани върху масата, зърнах нечетливо изписана страница от бележник: "Литературна справка за евентуален катализатор на нашето производство."

- Какво четеш! - властно дръпна листа. - Не обичам да се ровят във вещите ми.

- Извинявай. Но този списък ме интересува.

- Защо!

- Стара история... Преди години на среща с белгийски колеги научих, че завод с капацитет като вашия може да реализира тройно по-високи резултати.

- И аз имам същата информация. Автоматизирахме процесите. Но... не се получи желаният ефект.

- Единственият път е смяна на катализатора.

- Така е. Но все други, уж по-важни проблеми, изместват тази тема. Дори по линия на научно-техническия съюз не я включват.

- Знам. И затова след работа съм се заела да правя проби. Вече пет възможни съединения съм проверила.

- Правиш проби!

Като електрически ток, погледът му, изпълнен с възторг, учудване и топлина, премина през мен и ме накара да потръпна.

- Интересно! - после тихо добави. - Аз също търся нещо подходящо.

- Желаеш ли да обединим сили?

- Да.

От следващата седмица, към края на работното време, Лазар нахлуваше в лабораторията, винаги облечен в лошо изгладена риза. Носеше чанта, преметната през рамо. Внимателно вадеше цигари, бутилки, пълнеше две стройни епруветки. Вървеше напред, назад и съсредоточено разискваше накъде да потеглим. После зареждахме апаратите, включвахме нагревателните уреди, наблюдавахме, обсъждахме и не усещахме дори капчица умора. Да, с мен отново бе станало чудо: аз преливах от енергия, която ми помагаше да бъда по-всеотдайна.

На шести април, моят рожден ден, поканих гости. Лазар, този път пременен в бяла, изгладена от майка, риза, пое ролята на домакин. Весело усмихнат, той се грижеше за музиката, не оставяше чашите празни, разказваше вицове. Приятелките ми се заливаха от смях, а аз го гледах с очи на Жулиета и си мислех, че в последно време позанемарих задълженията си в института, но и така може да протече животът: без златния трон на някоя шефска длъжност, без изгарящи амбиции и пак ще е приятен. Или може би нещо друго е по-важно - щом си до човек, когото обичаш, животът всякак може да протече и все ще е прекрасен.

Онази вечер имах чувство, че съм с криле и дори когато гостите си заминаха, продължих да танцувам, сама, отдадена изцяло на блаженото състояние, в което бях изпаднала, но влезе майка. Сериозното й лице ме върна на земята. Спрях и загрижено я погледнах.

- Да не би да те събудих?

Вместо отговор тя бавно започна да вдига бутилките, изправени край стола на Лазар.

- Сам ги изпи... - очите й ме разпънаха на кръст.

Алкохолният дъх в устата на мъжете винаги ме е отблъсквал, а интересно, на Лазар прощавах...

- Няма съвършени хора. Толкова години ми втълпяваш, че няма съвършени хора. Пък сега...

Засмях се, но напрегнатото изражение върху лицето на мама не се разсейваше.

- И по по-важен въпрос искам да разговаряме! Ти наясно ли си доколко е отчужден от бившата си съпруга!

- Не от вчера. От три години са разведени.

- А вашата прислужничка ми каза, че живее при семейството си.

- Слушаш разни клюкарки... Те ползват общ апартамент, но не живеят заедно.

- Трудно ще ме убедиш, след като и в събота, и в неделя си сама.

Наистина през почивните дни Лазар нито веднъж не ме бе поканил на гости или на кино. Но защо чаках все той да хвърля примките на инициативата, защо не бях по-настъпателна! И още на другата вечер, загледана в лунния диск, възторжено му предложих.

- Хайде да отидем на излет!

- Утре не...

- Защо! Зает си с друга дама?

- Не с дама, а със сина си.

Естествено, че бях чувала за неговия многообичан Николай, въпреки това след тези думи, казани може би по-грубо, сърцето ми замря. Опитах се да си поема въздух, но сякаш бях във вакуум. Опитах се да отворя прозореца, но сякаш беше закован.

Лазар пушеше цигара след цигара. По едно време изглежда почувства, че става нещо с мен, доближи и неспокойно зарови пръсти в косите ми.

- Обидих ли те?

- Да... - въздухът сам нахлу в ноздрите ми, дори се усмихнах. - Моля те... Разкажи ми за семейството си.

- Какво да ти разкажа... Тъжна история... С жена ми не можахме да се разберем... До такава степен... че понякога едва се въздържах да не хвана тънкото й вратле. И да стискам. Да стискам... Накрая я напуснах... Но... Тогава стана нещо по-страшно. Синът ми започна да се отчуждава... Не че тя го настройваше. Не! Николай ме посрещаше като чужд само защото рядко се виждахме... И аз уж си наех самостоятелна квартира, за да работя по-спокойно. А като ме сграбчиха едни мисли: защо детето ми да расте само! Защо само да се бори с живота! Толкова съм се блъскал. Научил съм все нещо. И мога да му помагам. Защо да го оставям само. Защо само да се мъчи... Така се бях изнервил, че загубих съня си... И все по-често започнах да ги наобикалям. Накрая се разбрахме, през седмицата всеки да живее както му харесва. А в събота и неделя да бъдем заедно. Като казвам заедно, не мисли, че включвам и жена си. Обикновено тя отива на гости или се затваря в хола. А аз цели два дни съм с Николай...

- Но елате двамата.

- Някога може. Обаче за утре не настоявай.

Едва на третата седмица след този разговор, Лазар с тих глас ме попита:

- Свободна ли си в неделя?

- Да.

- Хайде да осъществим твоето желание. Измислил съм чуден маршрут. Ще те запозная и с Николай.

- Много се радвам. И искам цял живот да бъде все така!

- Как?

- През седмицата да работим. А в събота и неделя да скитаме из баирите край града.

Той спря пред мен и усмихнат ме погледна в очите.

- Щом искаш...

Притиснах се в него, изпълнена с чувство, че най-после срещнах човека, за когото мечтая още от времето, когато играех на кукли, нищо, че е малко късно и трябва да деля сърцето му с рожба от друга жена, нищо, че ако не изпие чашка водка, не може да заспи. Обичах го такъв, какъвто е, бях готова да обичам и Николай, и всички хора, от които зависеше неговото щастие и откровено казано, не съжалявам, че сърцето ми е ранявано от толкова много разделени пътища. "Всяко зло за добро" е казал народът и наистина - както камъкът, колкото по-дълго е милван от водата, толкова е по-гладък, така и аз - всеки обожател ме бе карал да мисля за своя характер. Разочарованията, които бяха пораждали техните недостатъци, ме инжектирваха с енергия да скубя плевелите от моята душа. Затвърдяващото се съзнание за несъвършенството на хората ден след ден възпитаваше в мен търпимост, примирие. И ето, трудът ми се увенча с тази любов!

На следващото утро, преливаща от радост, че аз и в неделя ще бъда с Лазар, започнах да си подреждам новата раница. Тананиках си весели мелодии. Разговарях с чинийките и купичките. Усмихната се мотаех из стаите. Като по скачени съдове, настроението ми се предаде на мама. Лицето й се проясни. В очите й заплува спокойствие. Промяната у нея вля нови струи в безгрижната ми веселост: струваше ми се, че е дошъл краят на самотата; струваше ми се, че животът е празник. И може би затова, когато екипирана като туристка, застанах пред моите бъдещи спътници, погледът на детето, изпълнен с болка, неприятно ме порази. Но аз бях щастлива, аз се чувствах готова да му дам част от моето щастие и уверено протегнах ръка.

- Здравей. Казвам се Биляна.

Момчето стоеше, подобно на каменна статуя, само лицето му ставаше все по-бледо. Единствено по това, сменящо цвета си лице, разбирах, че насреща си имах жив човек.

- Ники! Моля те, бъди вежлив!

- И аз те молих да вземеш мама...

Не знам след време спомените от дните, прекарани с Лазар, дали ще успеят да заличат болката, която изпитах в тази секунда. Гледах, без да виждам, и с ужас си мислех: Биляно, ти, която си наясно какво е да растеш без баща, с какво право точно ти се изправи между родителите на това дете! Нима си станала толкова безсърдечна, та нито веднъж, от първата среща с Лазар, до този миг, да, нито веднъж не помисли за сина му... - стисках зъби, защото се страхувах, че ще застена от безсилие да последвам съвестта си. Най-после успях да се овладея и почти с равен тон казах.

- Не ми е добре. И няма да мога да бъда с вас.

После се мушнах в автобуса, който отиваше към центъра. На един дъх прекосих главната и влязох в първото кино. Следобед избягах в световете на други два филма. Когато се прибрах, се чувствах като парцал и неусетно съм заспала, но още в полунощ се събудих. Всичко около мен се къпеше в мека, тиха светлина. Тя ме разнежи. Съживи миговете, подарени ми от Лазар. Представях си как духва в ухото ми, как ме притиска. С идването на новия ден страстта ми ставаше все по-непреодолима и постепенно вчерашните угризения, че го разделям от семейството му, избледняха, напуснаха ме. Започнах да си мисля, че щом не се разбира с жена си, дали аз ще бъда втората му съпруга или някоя друга, синът му все ще расте далеч от своя баща, а може би е по-добре да бъда аз, тъй като чувствах в себе си достатъчно сили да приема Николай не само като гост, но и като част от нашето семейство. И оправдала по този начин постъпката си, отново и още по-завладяващо, с чиста съвест и открито сърце, пожелах Лазар. В понеделник няколко пъти набирах телефонния номер на старото производство, но даваше упорито свободно. Подобно на моя любим, палех цигара след цигара и с нетърпение, дори с мъничко страх, очаквах края на работното време, а когато точно в пет следобед отвори вратата на лабораторията, като чайка се гмурнах в прегръдките му.

- Извинявай за вчера.

- Аз трябва да ти се извиня - нежно целуна челото, очите, устните ми, после ме привлече върху плота.

През следващата седмица се отдадохме на луда работа. С жар оформяхме резултатите от изследванията. Бяхме уверени, че сме открили оптималния катализатор. Имахме намерение да действаме за патент или поне за признаване на рационализация. Когато ме изпращаше до вкъщи, Лазар вече не ме прегръщаше през рамо, а ме хващаше под ръка. Веднъж видях нашите фигури в огледалото на витрината и звънко се разсмях.

- Също като женени!

- Не, не. Като родени един за друг.

- Та това не е ли все едно?!

- Не. Забелязала ли си как цветята, когато ги откъснеш, дори потопени и в най-скъпата ваза, губят от красотата си, как повяхват. Така е и с момичетата. Щом надянат веригата на семейните задължения, привлекателността, обаянието им изчезва. Не те ли е страх от тази промяна

- Не. Щом ще бъда до теб. От нищо не ме е страх.

- А мен ме е страх - погледът му стана неочаквано сериозен. - Страх ме е, че новото ми семейство ще се превърне в същото мъчение...

- Но ти сподели, че с първата си съпруга и като гаджета много често сте се карали.

- Да.

- А ние. Ето, вече десет месеца. Всеки ден сме заедно. И нито веднъж не сме си повишили тон.

Лазар се разсмя.

- Искам да запиша свободна аспирантура. Ако се оженим. Нали няма да ми пречиш!

- Не само няма да ти преча. Но ще ти помагам. Дори от този миг съм готова да започна да ти помагам.

Засмя се още по-весело и ме притисна към себе си.

- Добре. Ще дойдеш ли да ми покажеш как да си почистя бърлогата?

Под помощ имах предвид съвсем друго, въпреки това му се усмихнах.

- На драго сърце!

И още същата събота се заех да измия прозорците. Да изтупам. Да подредя, а през това време Лазар вървеше напред, назад. Възторжено ми разказваше какви идеи имал и съвсем не се сещаше дори масата да прихване, която аз, пъшкайки, се мъчех да преместя. В неделя изпрах и изгладих ризите му, а той отиде да види сина си.

На другата събота, без да моли, дори без да се уговаряме предварително, тръгнах към квартирата му с намерение отново да пораздигна, а после да гледаме някой филм или да поскитаме край морето. Имах чувство, че отивам не на гости, а в моя дом. Бодро усмихната, кацнах в стаята, но когато видях безбройните стъпки по балатума, объркана се стоварих върху дивана: от труда ми нямаше никакви следи.

- Такъв съм. Не мога да пазя чисто - той повдигаше нервно рамене.

Изразът на лицето му ме разсмя - сякаш беше дете, което се страхува да не би майка му да го набие.

Разменихме две-три думи, после отново започнах да подреждам, да пера. Едва в неделя вечерта се прибрах вкъщи. Хапнах набързо и седнах зад бюрото - исках да си направя план за предстоящата седмица, но мозъкът ми не се подчиняваше на моите заповеди, толкова бях каталясала. Откровено казано, досега нямах представа каква жестока пиявица са домакинските задължения. Майка почти всичко вършеше сама. Аз се включвах от време на време, най-вече за да се разтоваря, и ги възприемах така, както ги възприемат мъжете: с чувство, че са леки, незначителни, а и тя никога не бе показала колко е уморена.

Потърсих я с поглед. Търкаше плочките. Високата й фигура излъчваше спокойствие. Лицето й бе озарено от оная мека светлина, която се разлива по лицата на хората, потопили се в любима работа, а аз вчера така се отегчих и ми беше така обидно, че Лазар с нищо не ми помогна.

Спрях пред мивката.

- Мамо... остави да ги доизмия.

- Защо, Били! - очите ни се срещнаха в огледалото. - По цял ден стоя. И знаеш ли как се затъжавам, че не си идваш, та да ми се отвори работа.

- Не, не е справедливо само да чета, а ти да вършиш всичко вкъщи.

- Сега използвай. Сложиш ли златната халка, ще се нашеташ.

Изпитах желание да я помилвам, но ръката ми стоеше като чужда (не сме свикнали на нежности). С бавни крачки се върнах при книгите, но те дълго останаха мъртви, тъй като различни мисли, подобно пътници във влак ту нахлуваха, ту бягаха от съзнанието ми. Отначало се втурнах в живота на моите лели. После в Лазаровата квартира. Накрая заплувах в ежедневието на мама: винаги усмихната, докрай отдадена на татко, на мен, тя се смяташе, призвана да се грижи за семейното огнище, може би затова не се изморяваше, докато аз, не с цялата си душа, а дори с върха на ноктите, копнеех за онези планини, които досега са били обитавани от синовете на Адам. След години телевизията, радиото, вестниците, може би ще изоставят тази песен, но през шестдесетте непрекъснато тръбяха: "Мъжете и жените са равни!" И успяха да ни убедят, мен и моите съученички, но убедиха ли връстниците ни! И дали наистина сме равни! - през времето, когато следвах, местата за младежи в учебните заведения бяха много повече. На работа кандидатът-мъж имаше предимство пред жената. По някакво чудо ми повериха тази длъжност. Чудото стана може би защото нашето семейство беше на "ти" с почти всички заводски лъвове. Разбира се, помогна и удивително големият брой публикации, а и необходимостта тук и там да се издигне по някоя Ева, за да може твърдението "В България жените и мъжете са равни" да не изглежда съвсем лъжовно. В края на века навярно други хоризонти ще вълнуват българките, но през младостта ми ние държахме да вървим нагоре по служебната стълбица и този си стремеж, при еднакви качества, можехме да удовлетворим с десеторно по-усилен труд в сравнение с колегите ни. Това беше истината и въпреки явната несправедливост бяхме готови да се примирим и може би нямаше толкова да ни боли, ако поне човекът, когото обичахме, ни слагаше наравно със себе си, а и той обикновено смяташе, че неговото мило момиче е родено да му създава условия за изява, т.е. длъжно е само да тегли семейния хомот. Естествено представителят на държавнопомазания пол нямаше нищо против и любимата съпруга да расте, дори би се гордял с успехите й, но това й се позволяваше единствено, ако след безконечните грижи по отглеждане на децата, след еднообразната домакинска работа й останеше дъх да крачи към стръмните възвишения на голямата наука. Ето, такива бяха разбиранията на по-голяма част от моите съвременници. Лазар, когото поставях над всички, дори и той...

За да избягам от тези мисли, разтворих списание "Химия и металургия" и се зачетох в една от статиите. С изненада установих, че разглежда въпроса за промяна на катализатора и то не другаде, а в нашия завод. На сутринта забързах към старото производство. Намерих Лазар на работното му място и тъй като беше сам, веднага заговорих за прочетеното. Вместо да се втурне да отрича или пламенно да защищава, както обикновено постъпваше, този път сконфузено мълчеше, а лицето му имаше изражението на човек, който изпитва гордост, но съзнава, че няма право на това чувство и бърза да го скрие зад първата маска, подхвърлена от въображението му. Дявол знае откъде ми хрумна мисълта, че авторката е отдавнашна негова приятелка и закачливо попитах.

- Познаваш ли я?

- Да.

- Да?

- Това е майката на сина ми.

- Майката на твоя син! - ако бе казал, че вчера е летял към Марс, сигурно нямаше толкова много да се изненадам...

Моето, уж развинтено въображение, бе рисувало бившата съпруга на Лазар веднъж като силно гримирана дама, загрижена единствено за цвета на къдриците си; друг път като повяхнала домакиня, отдадена на кейкове и майонези, но никога не съм и помисляла, че е наша колежка и то не химичка, която формално си изпълнява служебните задължения. А творец! Бях си изградила първите два образа, защото единствено те оправдаваха любимия, а сега... неочаквано в мен се появи чувство, че затъвам в блато. От гласа ми плисна тревога.

- Да имаш такава жена! И да се разведеш. Но за какво не можахте да се разберете?!

- За какво ли! За това, че вместо да се грижи за семейството ни, тя напускаше лабораторията в седем, осем, девет вечерта. И като започнахме да се караме кой да вземе детето от яслите...

- Но нима смяташ, че нищо не трябва да пипнеш вкъщи?!

- Не съм чак такъв егоист и й предлагах да мине на половин работен ден. Дори бях съгласен за известно време да не работи, само и само да престане да тика в ръцете ми пазарски чанти. Кофи за смет. Квитанции за неплатен ток.

- Но една личност, способна на нещо по-голямо, да я принизиш до ролята на слугиня, и десеторно да й плащаш, пак е експлоатация. И то най-жестока, най-безчовечна експлоатация.

- А ти не експлоатираш ли леля Донка!

- Не! Тъй като мама смята, че за това е родена.

- Е, и аз искам моята съпругада има точно такива разбирания, защото помисли с колко малко време разполага човек и ако не го използва да чете, да обмисля, да провежда опити, то кога, кажи ми, кога ще осъществи идеите си.

- Но защо двамата заедно не четяхте, заедно не обмисляхте, заедно не се грижехте?!...

- Защото не става така. Ако някога имаш дете, ще разбереш, че не става така.

- А Мария и Пиер Кюри! Как са могли и семейството си да гледат, и да творят.

- Такива като Мария и Пиер Кюри се раждат на хиляда години веднъж, а ние сме простосмъртни. И трябва да имаме простосмъртни цели.

- Мили, не трябва ли да се опитаме да бъдем като тях. Поне да се опитаме. Това не е ли по-достойно, отколкото да се примирим, че сме нищо.

Лазар запали цигара, после втора, но не само не му се любувах, а дори не го и поглеждах...

Случвало ли ви се е да виждате в далечината неясен предмет и да си мечтаете, че това е извор, ако сте жаден, или зелено дърво, ако търсите сянка, но наближавате и ясните очертания унищожават вашите мечти. След този разговор, а още по-силно вечерта, след като отново прегледах статията и нашата идея ми се видя нищожна в сравнение с оригиналната мисъл, прокарана между редовете, след всичко това започнах да възприемам Лазар в нова светлина, която постепенно пресуши дълбоките води на преклонението - в любовта възторгът към човека до теб е необходим, както е необходима смазката, за да се въртят зъбните колела. Да, така е и ние продължавахме да работим заедно. От време на време заедно ходехме на театър, на гости, но все по-малка радост ми носеше неговото присъствие и все по-често думите и постъпките му ме дразнеха.

- Не можеш да го промениш - загрижено ми говореше мама.

- Права си. И затова съм решила да му изпея песничката "Сбогом, сбогом, нас дълбока бездна ни дели" - споделих на следващия шести април.

По лицето й се търкулна сълза. През един-единствен ден съм я виждала да плаче - на татковото погребение. Тогава в риданията й имаше безкрайна скръб, но скръб на силен човек, а сега, порази ме не толкова сълзата, колкото безпомощността, с която бе отпуснала ръцете си и за първи път осъзнах, че като оставах сама, наказвах не само себе си, а и нея. Наказвах я, като я лишавах от обичта на внуци. Но къде и как да търся моя Адам! И чудно, как можеш да откриеш сътворената за теб половинка и дали изобщо има такава или по-важно е да умееш да се примиряваш...

Тези въпроси все по-властно обсебваха съзнанието ми, колкото пò наближавах зенита на своя разцвет, все по-страстно желаех да имам деца, да имам семейство, но не семейство като това на родителите ми. В действителност от погледите, разменяни между тях, винаги струеше уважение, топлина, но това беше благодарение робския характер на мама. Лаборантка в завода, сутрин тя излизаше в седем, вечер се завръщаше в шест и без минута почивка започваше новият й трудов маратон: готвене, пране, обясняване на задачата, която не можех да реша, правене на диктовка по английски. През това време баща ми играеше карти в градското кафене или пиеше ракия с колеги. Към осем и половина се прибираше, вечеряхме, после се излягаше върху спалнята и, четейки новините, заспиваше, а любимата му Ева се отдаваше на мръсните чинии. В представите на моите обични родители това беше в реда на нещата, а аз изпитвах ужас, че дарбите, енергията, умът ми ще се изразходват в слугински истории. Страхувах се, повдигаше ми се от подобно бъдеще!

След раздялата с Лазар дните потекоха по-бързо - през осемте работни часа институтските задължения ме впримчваха във веригите си: непрекъснато някой негодуваше, друг излизаше в отпуск, трети настояваше да бъде изпратен на специализация. Шестдесет, осемдесет минути губех за оперативки и съвещания, а вечер, с пищящи уши и зачервени очи, четях поредния информационен бюлетин, обмислях бъдещите задачи, преглеждах нови статии. Този служебен коктейл така изсмукваше силите ми, че дори в събота нямах желание да отида на кино или на кафе с приятелка, пък и те се изпожениха. Моите притеснения, че не мога да намеря опитен стъклодух, им се виждаха смешни. Непрекъснатите им оплаквания от свекърви, деца, съпрузи ме отегчаваха. Мисълта, че се разминах с времето, в което и аз можех да поставя златна халка, ме разяждаше. В средата, в която се движех, нямаше нито един мъж, който да ме вълнува. А годините летяха и сякаш, за да се противопоставя на шеметния им летеж, все по-често обръщах поглед назад към натрупалите се в душата ми видения, размисли, усещания. За мен те не бяха пасивно минало, а особена форма на моя живот. Аз се потапях в тях, отново ги съпреживявах. Тяхната яснота ми даваше възможност да правя преценки, сравнения и интересно, пътуванията ми по тези друмища възвърнаха онова нежно, възторжено чувство, което изпитвах към Борис. С умиление си спомнях за първата година на нашата любов. Тогава с мен бе станало чудо: въпреки че работех по десет, дванадесет часа, изпитвах лекота и нестихващо желание да чета, да обмислям, да се раздавам. За съжаление днес дори силните кафета, утринната гимнастика и екскурзиите в планината не можеха да ме доведат до това крилато състояние. Да се изморявам толкова много, помагаше и неспокойното ми сърце - един чувствителен ръководител е като човек с патерици, всеки момент може да залитне, блъснат от сплетните, нехайството или преголемите амбиции на подчинените си. Загриженият поглед на мама ми беше опора, помагаше ми да крача напред, но на третото лято, след раздялата ми с Лазар, тя почина. Когато напусках гробището, заобиколена от нейни другарки и наши съседки, имах чувство, че ме връщат на инвалидна количка...

Времето отново полетя. Налагах си да не мисля за моята любима майка. През деня успявах, но нощем дълго не заспивах, изгаряна от болката, че не можах да я даря с внук. Друг път ме обземаше дивото желание някой да ме прегърне, да ми каже нежна дума. Студът започна болезнено да ме измъчва. Купих си кожено палто. Електрическият радиатор, с когото още като студентка се отоплявах, замених с нафтова печка, но нищо не можеше да ме дари с истинската топлина, от която имах нужда. В самотните вечери, с крака, увити в одеало, си задавах въпроса защо не успявам, защо сякаш нещо ме спира докрай да се отдам на заниманията си в института. Защо не могат напълно да удовлетворят духа ми?! Затварях очи и се опитвах да проникна в себе си и да разбера дали това желание за дом и семейство е рожба на моя ум, моделиран кога съзнателно, кога несъзнателно от любимите ми родители, от учители и приятели, от цялото общество в лицето на радио, телевизия, кина и театри. Дали тялото ме влече към тази магистрала. Дали е зов на душата или исконна необходимост на духа. Маминка, посветила шестдесет години на деца, внуци и правнуци, бе твърдо убедена, че единственият път за жената е съпружеството и майчинството, но нито една от моите връстнички не би се съгласила с нея. Те смятат такова решение за старомодно, дори намират самия въпрос за неважен, тъй като отговорът отдавна се знае: човек има нужда както от любима работа, така и от семейство. Техните дъщери замениха любимата работа с копнеж по богат съпруг, който да ги изненадва с подаръци от рода на околосветски пътешествия и луксозни курорти. А аз си го задавам, тъй като чувствам, че ще се задуша, ако се затворя вкъщи, няма да ме радва блясъкът на слънцето, ако се отдам на разглезено безделие, а да понеса два товара под една мишница, не ми стигаха силите... Ето защо искам да съм наясно кое е по-важното и този отговор да не ми бъде спуснат като парашут, а сама да стигна до него, сама с неутроните на моето АЗ. И тогава може би ще бликне енергията... Но тя не само течеше като пенлив извор, а дори ме сполетя нова, по-голяма неприятност - на шести март получих алергичен пристъп.

Откараха ме в болница. Първите дни тялото ми блуждаеше в мъгливото пространство на безтегловна отпадналост, но постепенно моята жизненост започна да се възвръща и аз все по-често се разхождах из двора. Един от пациентите, добре сложен мъж, щом ме зърнеше, идваше усмихнат при мен. Посрещах го с надежда, но след минута разговорът гаснеше, тъй като за Ницше и Кафка не бе чувал, пък от химия разбираше толкова, колкото от марсианци. А с Борис как така се случи, че бяхме осъмвали над еднакви книги и някак непринудено се озовахме във вълшебния свят на общи разсъждения, може би затова всеки поднесен ми от него час ме озаряваше с празнична радост. Да, най-щастлива бях с Борис, пък аз, глупачката, се отдръпнах, охладнях - упорито ме спохождаха подобни мисли. Все по-продължително плувах в небосклона на мечтите: представях си как отново се срещаме, как си имаме деца, най-малко две (бях расла сама, ето защо не исках да оставям рожбата си без брат или сестра); представях си как е протекъл животът му през тези осем пролети; питах се дали е жива майка му, измъчваше ме угризението, че го напуснах в такъв тежък момент. Аз, която никога не бях боледувала, едва сега осъзнавах безизходицата, в която е тънел. Дъхът ми секваше при въпроса дали се е оженил и бързах да си отговоря: "Не!" Често си повтарях изповедта му. "За да се наредиш между учените със значим принос, трябва да се отдадеш изцяло на науката. А семейството също иска време, сили. Смятам за нечестно да стовариш всичко върху жена си. Затова съм решил да остана сам..."

Дразнеха ме подобни разсъждения, не исках да се съглася, че щом тръгнеш към храма на науката, трябва да се откажеш от свой дом и веднъж дори се скарахме. Но виното, когато прекипи как си променя вкуса, така и на мен, след четиринадесет години, това негово откровение не само че ми се нравеше, а дори будеше възторга ми, поставяше го над Лазар, караше ме да мисля не за Лазар, а за Борис. И една събота, в шест вечерта, помолих дежурната сестра да ползвам телефона. Докато набирах цифрите, имах чувство, че ми е безразлично дали ще се обади или не. Както при игра на "Тото"... Почти си уверен, че няма да спечелиш или печалбата ще бъде хилава тройка, без чиито левове можеш да преживееш, въпреки това попълваш фиша, така и сега, но когато до мен прилетя неговият глас, електрическите крушки в стаята заблестяха по-силно.

- Здравей. Биляна е на телефона.

- Каква изненада!

Сърдечните нотки, с които бяха наситени тези две думи, дълго звучаха в ушите ми. През нощта, за първи път откакто бях в отделението, спах дълбоко. За първи път се събудих бодра и инжекцията, която ми поставиха, сякаш не беше така мъчителна. На следващата вечер пак му звъннах. Говорехме много и за различни неща. Е, отегчаваше ме с непрестанното хленчене, че магазините били празни и нямало какво да се яде, но загрижената нежност, с която прие новината за моята болест, не само изтри неприятното усещане, но ми подейства чудотворно. Още в понеделник обривите започнаха да намаляват. В деня, в който ме изписаха, полетях към столицата. Изпълнена с вълнуващи очаквания, слязох на летището и хлътнах в първата телефонна кабина.

- Познай откъде ти се обаждам!

- Сигурно вече си вкъщи.

- Не, не. Още по-близко.

- От института!

- Не, не, не. Отгатни поне града.

- Да не би да си в София?!

Но защо нямаше радост в гласа му!

- Разбира се.

- Кога пристигна?

- Преди пет минути.

- Трябваше да ме предупредиш!

Говореше нервно, сигурно си има някое момиче и идвах в неподходящ момент, естествено, че ще има, няма мен да чака...

- Утре ще бъдеш ли в София?

- Ако желаеш...

- Извинявай. Но днес съм зает. Утре, в шест следобед. В нашата сладкарница.

Поклатих глава в знак на съгласие, сякаш ме виждаше, и бавно тръгнах напред. Ужасът от самотата отново пропъди доброто ми настроение. Чувствах, че стръвта за живот се изплъзва от моето сърце. Все още не ме бе докоснала истинска радост, а тя си отиваше. И защо не можах да срещна мъж, с когото да бъда щастлива!

На другия ден, както обикновено, пристигнах навреме. Заведението, подобно на пристанище, очакващо далечен кораб, клокочеше с веселите гласове на десетки хора. Седнах на масата до прозореца и тогава го зърнах. Но защо толкова много бръчици пълзяха по лицето му! Обърнах се към критичното око на огледалото, после отново го потърсих. Беше с тъмносинята барета от първата ни среща. Преди години му стоеше прекрасно, а сега ми изглеждаше като извадена от сандъка на баба. Усмихнах му се. Забеляза ме най-после и забърза, но не усмихнат, а леко смутен. Поднесе ми карамфили и заговори с пресилено шеговит тон.

- Как успя да се запазиш същата!

- Тайна.

- Сигурно не си се омъжила?

- Естествено, че не.

- А аз се ожених.

Той не е свободен. Т.е. сега всичко заставаше на мястото си: и обръщението "колега", което на два пъти използва, когато му се обаждах от болницата и вчерашното объркване.

- Защо не ми каза!

- Защото е без значение. Знаеш ли! Непрекъснато мисля за теб.

Мачкаше с пръсти найлонова мрежичка (навярно бе излъгал жена си, че отива за лук), гледаше ме, но в очите му нямаше топлина, а само любопитство. Този поглед, а и блясъкът на семейната халка, прекършиха червената роза, която бе на път да разцъфне, и с бързината, с която се отвинтва развален кран, промених темата.

- Как е на работа?

- Не питай...

- Но поне тя не ти ли носи радост!

- Не... Когато й се бях отдал изцяло, страшно се дразнех, че други, с връзки, без никакви усилия, завземат високоплатени местенца. Сега я карам през куп за грош, но с всяка година ми става по-тъпо и по-тъпо - после започна да се оплаква от странните привички на своята съпруга, от петчасовите опашки и непрекъснато повтаряше. - Комунистите, тези изверги, ни докараха до това положение.

- От двадесет години си партиен член, а от десет партиен секретар. Следователно, не трябва да казваш "тези", а "ние". - Чувствах, че ставам злобна, но нямах желание да бъда по-добра.

- Такива бяха времената. Щом искаш да вървиш напред, необходимо бе да се хванеш на тяхното хоро.

- Е, да. Жалко, че всички гледахме да се хванем на тяхното хоро.

- А според теб, какво трябваше да правим!

- Да се противопоставяме. Тогава нямаше да стигнем до тази яма.

- А лагерите! А изпращането в трета глуха - заля ме с потоп от нервни думи.

Техният смисъл ме повлече към дъното на разочарованието. Опитах се да се съпротивлявам. Единственият изход бе да го оправдая, но не успявах. Всяко следващо изречение ни отдалечаваше с километри. Постепенно онова светло чувство, което изпитвах към Борис, започна да ми изглежда като породено от опиум. Сърцето ми безпомощно се гърчеше. А той, сляп за моето състояние, ме изненада с въпроса.

- Ако се разведа... Ще дойдеш ли да живееш при мен...

Погледнах го. Вместо нежното розово сияние към моята душа течаха мръсносиви води, които ме караха ясно да чувствам колко далеко се намирахме един от друг. Но в този миг ме проряза мисълта, че бях на четиридесет години. Улиците преливаха от влюбени момичета и момчета, възрастни двойки бавно се разхождаха, пък аз... Естествено не очаквах Борис да бъде жизнен като на първата ни среща, но поне младежкият пламък в зениците му да се бе превърнал в спокоен, мъдър огън - такава жарава се надявах да ме сгрее. Но уви! До мен стоеше озлобен, застаряващ мъж с угаснал поглед. Та на неговата възраст Ленин е запалил революция! Е, друг е въпросът какви са резултатите, а и защо след като сме осъзнавали, че ни лъжат, защо никой от нас не възропта. Да, ако бе грабнал пушка и побягнал в Балкана, веднага бих му пристанала. Пък той - само хленчи! Не, не исках да имам деца от такава баба. По-рано виждах в него моя Пиер и копнеех да бъда Мария, а сега, ако махна страха от самотата, ако махна желанието да бъда като всички, оставаше ли поне още една нишка, която да ни свързва!

Безмълвно поклатих глава, сякаш ако кажех на глас "НЕ", това ще означава "НЕ" на моята надежда някога някъде да срещна този, по-извисения от мен, с когото ще ми е леко, ще ми е приятно да живея.

Секунда след това се почувствахме неловко. Той забърза, навярно към къщи, а аз тръгнах безцелно напред. Огромното огледало на първата витрина привлече погледа ми. Спрях и с болка си помислих, че младостта си бе отишла и на какво се надявах... Но освен тази истина имах друга, моя истина - не вярвах, че си бе отишла, нямах чувство, че си бе отишла.

Краката ми бавно потеглиха. Зениците ми внимателно се вглеждаха в минувачите, а сърцето правеше мъчителни опити да разкъса възела, сплетен от въпросите защо не мога, защо сякаш ме е страх докрай да се отдам на идеите си! Неочаквано мъглявината от наблюдения, спомени, предчувствия изкристализира в мисълта, че може би съприкосновението с хора обогатява, извисява по-бързо духа, поради което божествената частица, посята в нас, упорито държи затворен клапана към потока от желания монашески да се посветим на една цел. Силният волтаж на това прозрение ме направи зряща и като през двадесет диоптрови лещи видях как букетът от чувства, които бяха пораждали у мен Борис, Лазар, ме бе дарявал с по-голяма мекота, добрина, всеотдайност. Закрачих решително, все по-уверено започнах да се вглеждам и в този миг срещнах погледа на непознат мъж. Косата му сребрееше, обаче движенията му бяха енергични, а най-много ми допаднаха кафявите искри в очите. Необикновеният кадифен ореол задържа моя дъх. В мен пламна желание да не допусна да се разминем. Съзнанието услужливо ми подхвърли образа на близка пресечка, разположена в противоположна посока. Забавих стъпки и когато се изравнихме, с най-нежния глас, на който бях способна, засилих ласото:

- Извинете, къде се намира улица "Детелина"!

1980-1989 г.
гр. Бургас

 

 

© Пенка Бангова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.06.2005, № 6 (67)