СУЗАННА: МИЛОСТ ЗА СТАРЦИТЕ

Мария Вирхов

web | Танци

Тя беше най-добра от дъщерите
Но бог прибира първо най-добрите

Някога няма сянка, мишена без плът, възможност за мъст без грях, някога - болна овца от периметъра, сега - център на пределното омерзение, но грешката е на суфльора, не моя, ни най-малко, в червивото си сърце, в окото на славата приютявам ситни оловни плюнчици, бързолетните щерки на раздялата между жертвата и палача, дядо ми, пазач в концлагера с мазен въглен рисува кръст през цялата прожектна окръжност и виж! тези кървавосиви перли по стените на черното ми отвътрие, извинявай, но пръднах...

Макар да наричам тя аз, Сузанна, но дали им се виждам явна? самата аз не устоявам своето присъствие, само умът ми конвулсивно се фръцка: мила моя, щом него още го няма, значи си няма окръжие, а ти си изплъзната от някой разстроен космически гъз и сега се очукваш между скалите на привличане и отблъскване, сякаш не трева, а ламя ще покълне над гробницата с твоите тлеещи въглени и поне да го беше събудила твоя, сукубеца, та към прелъстителната си кръшност да прибавиш плътност към смътното, поне да бях мръднала... Разбирам замисъла едва сега, на ръба на справедливата присъда, камъните всеки момент ще се изплъзнат от ръцете на палачите и едно утешение, едничкото упование сниже се премята в главата ми в тия безволни секундици: грамадата, тя ще се вижда от всяка шибана точка на периметъра, от всяко погнусено око, повече от всичко, което си вземала или давала, безплатна вдигачка на кутрета, заложена и затрупана. И кого, мислите, виждам на първия ъгъл - стареца, дядо ми, похабния му гъргол, помирисвам му сярата, но се хвърлям срещу му, към провисващите ташаци и впивам току-що прокарали хрупкави зъбчета в червената сплъстена четина, vade retro! езикът ми го заблъсква, но докато ръцете се вдигат да кръстят, устните мазно засмукват, виж как се кефи старият! това псе, баналното, се отвърта и впива яростни нокти в горещите ми бъбреци, крещя, но не плача, тази кръв не мирише на рана, вече не помня коя си, Сузанна...

Зле ранена от петия камък, тя пада и посипва очите си с пясък, пустинята не плаче, не! стреляйте гадове! аз приемам и разпознавам този съсъд за насъщен и не ще оправдая тази сластоцентрична утроба, този цирей в звездна контракция, който излъчва тъмната гной на инферното, огъня на това нежелание да се сродя със съдбата си, да се похуля, аз съм къща, чийто стопанин е мъртъв, родил се е мъртъв, април отстоява януари и аз приемам присъдата. И вече паднала, аз, презряната, се събуждам и - виж! той ми изпраща своя универсален инструктор: добре дошла вкъщи, дъще, как сме те чакали, кой друг би простил и повярвал в тази земя, забранена за ангели, кой би понесъл под гърдите си пъклото, в сърцето ми червеят изпъшка и се предаде, и изгнива ръката под камъка, куршумът се стапя във въздуха, и през раната, с изкорубената си вътрешност аз видях - старците ще се принудят, ще изучат гласа на замяната, ще се преродят в теменузи, and I`m not afraid to die.

© Мария Вирхов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.10.2005
Мария Вирхов. Танци. Варна: LiterNet, 2005